№ 951
гр. Пазарджик, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЧАМОВА
като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20225220100946 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415 от ГПК от „М.“АД, ЕИК -***, със седалище и адрес на управление
гр.София, ***, ет.5,ап.14, представлявано от В. С. – изпълнителен директор ,
срещу Л. Д. Д., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ***,обл.Пазарджик, с цена
на исковете – 1500.26 лева.
Подадена е искова молба от ищцовото дружество, в която се твърди, че
от страна на ’’М.“ АД, ЕИК *** с подадено Заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е образувано ч. гр. дело №504/2022г.,
по описа на Районен съд - гр. Пазарджик. Съдът е издал Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по горепосоченото частно
гражданско дело, с която Л. Д. Д., ЕГН **********, е осъден да заплати на
„М.“ АД следните суми: 1000 лева /хиляда лева/ - главница по Договор за
потребителски кредит №70087/11.12.2018г„ ведно със законна лихва върху
главницата, считано от дата на подаване на заявлението /17.02.2022г./ до
изплащането на вземането; 235.72 лева /двеста тридесет и пет лева и 72
стотинки/ - договорна лихва за периода от 12.12.2018г. до 11.12.2019г. 264.54
лева /двеста шестдесет и четири лева и 54 ст./ - законна лихва за забава върху
просрочената главница от 12.01.2019г. до 15.02.2022 г. , 80.01 лева /осемдесет
лева и 01 стотинки/ - съдебно-деловодни разноски, от които: 30.01 лева - за
1
заплатена държавна такса и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение
Със съобщение от 16.03.2022г., „М.“ АД е уведомено, че срещу
издадената заповед за изпълнение е подадено в срок възражение от страна на
длъжника, поради което съдът е указал на „М.“ АД, че в едномесечен срок от
получаване на съобщението, може да предяви иск относно вземането си,
предмет на заявлението.
Сочи се, че на 11.12.2018г. между „М.“ АД, в качеството на „Кредитор“,
и Л. Д. Д., ЕГН **********, в качеството на „Кредитополучател“, е сключен
Договор за потребителски кредит №70087/11.12.2018г., с който „М.“ АД
предоставя потребителски кредит за текущо потребление в размер на 1000.00
лева /хиляда лева/ със срок на издължаване 12 /дванадесет/ месеца.
Кредитополучателят Л. Д. Д., ЕГН **********, е кандидатствал за кредит
посредством интернет страницата www.kinti.bg, на която същият е създал
свой потребителски профил. Кредиторът е изпратил електронно съобщение
до кредитополучателя, чрез което, в изпълнение на чл.8 от ЗПФУР и чл.8 от
Закона за електронната търговия, е запознал Кредитополучателя с условията
по договора и е предоставил необходимата преддоговорна информация, под
формата на Стандартен европейски формуляр, както и Общия условия за
предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „М.“ АД.
След като искането е одобрено от Кредитора, последният изпраща
електронно съобщение до кредитополучателя с Договор за потребителски
кредит и всички приложения към него, съдържащи се в прикачен към
съобщението файл. В съобщението му е указано да въведе номера на договора
в потребителския си профил на посочената по-горе интернет страница, с
което да потвърди, че се е запознал с него и изразява съгласието си за
сключване на договора.
Съгласно чл.29 от Общите условия, страните са уговорили, че с
натискане на бутона „Подпиши“, Кредитополучателят подписва всички
страници на Договора за потребителски кредит, заедно с Общите условия и
приложенията към Договора. Последният се счита за сключен след
получаването на изявлението на Кредитополучателя за сключване на
договора /въвеждайки номера на договора в потребителския си профил на
интернет страницата www.kinti.bg/ и потвърждение от страна на „М.“ АД, на
основание чл.ЗЗ от Общите условия. Потвърждението на кредитодателя за
2
успешно сключен договор се прилага към настоящата искова молба като
доказателство под формата на имейл кореспонденция между страните.
На 11.12.2018 г. кредитодателят е извършил преводно нареждане на
отпуснатата парична сума към „Ипей“ АД, като кредитополучателят е усвоил
кредита на каса на „Изипей“ АД срещу документ за самоличност на
11.12.2018 г. в 20:51ч., за което се представя като доказателство разписка за
извършеното плащане, както и имейл кореспонденция - информация за
извършено плащане и за нареден превод през „Изипей“ АД. Сочи се, че е
налице неизпълнение по смисъла на Договор за потребителски кредит
№70087/11.12.2018г., изразяващо се в непогасяване на дължимите суми по
кредита, съгласно уговорения в чл. 2 от Договора и погасителен план към
него краен срок за погасяване на кредита - 11.12.2019г., с оглед на което
задължението на Л. Д. Д. по Договор за потребителски кредит
№70087/11.12.2018г., считано от 12.12.2019г. е изискуемо в пълен размер, на
основание настъпил падеж.
Оформен е петитум с който се иска от съда да приеме за установено, че
ответникът по делото - Л. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Пазарджик, ***-
дължи на „М.“ АД, в качеството му на кредитор по вземането, произтичащо
от сключен Договор за потребителски кредит №70087/11.12.2018 г., следните
суми: - 1000 лева /хиляда лева/ - главница по Договор за потребителски
кредит №70087/11.12.2018г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от дата на подаване на заявлението /17.02.2022г./ до изплащането на
вземането; - 235.72 лева /двеста тридесет и пет лева и 72 стотинки/ -
договорна лихва за периода от 12.12.2018г. до 11.12.2019г. - 264.54 лева
/двеста шестдесет и четири лева и 54 ст./ - законна лихва за забава върху
просрочената главница от 12.01.2019г. до 15.02.2022 г. за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, по
ЧГД №504/2022г., по описа на PC - гр.Пазарджик.
Моли съда да осъди ответникът да заплати на ищеца сторените в
заповедното производство разноски, а именно: - 80.01 лева /осемдесет лева и
01 стотинки/ - съдебно-деловодни разноски, от които: 30.01 лева - за
заплатена държавна такса и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д., в
3
който оспорва исковите претенции на ищцовото дружество и по основание и
по размер. Сочи се, че на първо място оспорва твърдяната облигационна
връзка. Не е сключвал чрез интернет платформата на ищцовото дружество
договор за потребителски кредит 70087/11.12.2018 г. Ако ищеца притежава
неговите лични данни, това е резултат от злоупотреба. Нито е подавал
заявление за регистрация в www.kinti.bg, нито е усвоявал сумата от 1000 лв.
Ако има създаден профил с неговите лични данни в интернет платформата на
ищеца, това е резултат от злоупотреба с лични данни.
Сочи се, че процесният договор е договор за потребителски кредит,
поради което попада под регулацията на Закона за потребителските кредити.
Процесният договор съдържа неравноправни клаузи. Кредиторът наложил
неравноправни условия, за да отпусне потребителския кредит. Такива са
условията за начисляване на неустойка по смисъла на чл. 10 от договора,
обвързано с непредоставяне на обезпечение под формата поръчителство до
пълния размер на кредита. Договора за поръчителство се сключва с трето
лице, а не с кредитополучателя. Осигуряването на такова трето лице, може да
е условия за сключване на договора за кредит, но не и основание за
начисляване на лихва. Съгласието за поръчителството не е от кръга на
задълженията на един кредитополучател. Въпреки, че тази неустойка не се
претендира, това не преклудира извода за нищожност на договора за
потребителски заем. Твърди се, че в разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препраща
към разпоредбите на чл. 144-148 от ЗЗП. Твърди се, че процесният договор е
сключен при условията на неравноправни клаузи, тъй като в договора се
съдържат клаузи представляващи неиндивидуално определена уговорки във
вреда на потребителката; уговорки които не отговаря на изискването за
добросъвестност и не на последно място уговорки които водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. На основание чл. 22 от ЗПК прави възражение за нищожност на
процесният договор, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 7-
12 от ЗПК. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не е посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо
дължимата сума по него. В договора не се съдържат конкретните параметри
на общата дължима сума. Липсата на тази яснота води до извод, че в договора
няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата
4
сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. В нарушение чл.11,
ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит, в договора не са посочени
условията за прилагане на договорения лихвен процент. Освен това, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва е недействителна (нищожна) и от тук
несъществуваща, поради противоречието й с добрите нрави, то практически
не е изпълнено изискването да бъде посочен размерът на лихвата по договора
и начинът на нейното прилагане. Договорената възнаградителна лихва в
договора е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави
Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредита, а за обезпечени - двукратния размер. В конкретния случай, става
въпрос за договор за потребителски кредит без обезпечение, което налага
забраната възнаградителната лихва да надвишава три пъти законната.
Клаузата за възнаградителна Лихва и клаузата за годишния процент на
разходите са нищожни на две групи основания - поради цялостна
недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на
добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на
закона.
Моли се съда да постанови съдебен акт, с който отхвърли исковите
претенции на ищеца като неоснователни
Претендира присъждането на сторените съдебно -деловодни разноски.
Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията,
изложени в молбата и доразвити в хода на производството, като обсъди и
анализира събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност,при съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК,
прие за установено следното:
Видно от приложеният по делото заверен препис от Договор за
потребителски паричен кредит №70087 от 11.12.2018г. , на посочената дата
е бил сключен същият между „М.“АД, ЕИК -*** и ответника Л. Д. Д., ЕГН-
********** от гр. Пазарджик, в качеството му на Кредитополучател. По
силата на сключения между страните договор, ищцовото дружество е
отпуснало паричен кредит за потребителски цели на ответника в размер на
1000.00 лв. /хиляда лева/. Сумата, предмет на горепосочения договор, е била
изплатена от кредитора по начина, уговорен в договора, с което „М.“АД е
5
изпълнил задължението си по него. Усвояването на посочената сума е
безспорно, като ответникът Д. е получил същата на 11.12.2018г. в 20.51 часа
срещу представен от негова страна документ за самоличност, което се
установява и от представената по делото Разписка за извършено плащане чрез
„Изипей“АД,като възраженията на ответната страна в тази насока са
неоснователни. Спазена е процедурата по кандидатстване за кредит
посредством интернет страница, на която ответникът е регистрирал свой
собствен профил и лично е подписал всички страници по договора за кредит
и е изпратил изявление за сключването на договора. Не са налице данни за
злоупотреба с личните данни на ответника, като твърденията на ответника за
такава останаха недоказани в хода на процеса.
Въз основа на сключения между страните договор, за ответника
възникнало задължението да погаси заема на 12 месечни анюитетни вноски -,
които вноски съставляват изплащане на главницата по заема, ведно с
оскъпяването и, съгласно годишния процент на разходите - 49.65 % и
фиксиран годишен лихвен процент - 41.00 %, посочени в параметрите по
договора.
От приетите по делото доказателства, се установява, че ответникът Д. не
е предприемал плащането на вноските по кредита, като не е погасил каквато и
да е част от дължимите месечни вноски.
Крайният срок на погасяване на кредита съгласно сключеният между
страните договор и погасителния план към него е 11.12.2019г., поради което с
изтичане на този срок задължението на Д. по процесният договор за
потребителски кредит е станало изискуемо в пълен размер.
Гореизложената фактическа обстановка се установява и от
заключението по допуснатата от съда съдебно- счетоводна експертиза, което
заключение съдът кредитира като правилно, обосновано и компетентно
изготвено. Съгласно експертното заключение, ответникът Д. е усвоил сумата
в размер на 1000.00лв. на 11.12.2018г. в брой на каса на „Изипей“АД по
кредит №70087 чрез нареден превод от ищцовото дружество. В счетоводната
система на ищцовото дружество няма отразени получени плащания по
договора за кредит.
Тъй като ответникът Д. не е изпълнил задълженията си по сключения
договор за кредит, ищцовото дружество /видно от приложените по делото
6
материали по частно гражданско дело №504/2022г. по описа на Районен съд
Пазарджик/ е пристъпило към принудително събиране на вземанията си по
договора, чрез подаване на Заявление до Районен съд Пазарджик за издаване
на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Образувано било частно
гражданско дело №504/2022г. по описа на Районен съд Пазарджик. По
цитираното дело е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение №262 от 22.02.2022г. Тъй като срещу издадената заповед за
изпълнение е било подадено възражение от длъжника по реда на чл.414 от
ГПК, на ищцовото дружество била указана възможността на осн.
чл.415,ал.1,т.2 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си, което
било сторено от ищеца.
По делото не са били разпитвани свидетели за установяване на
фактическата обстановка.
Съгласно установената фактическа обстановка, от правна страна
съдът съобрази следното:
По отношение допустимостта на предявеният иск: Предявеният иск е
допустим, тъй като е налице правен интерес от воденето на настоящето
производство, като интересът от предявяването му произтича от наличие на
издадена заповед за изпълнение, срещу която е било подадено възражение, и
спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установителен иск
за съществуване на вземането. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е
установяване съществуването на обективираните в Заповед за изпълнение на
парично задължение., издадена по ч.гр.д. №504/2022г. по описа на РС-
Пазарджик, вземания към датата на подаване на заявлението. Успешното
провеждане на този иск има за последица влизане в сила на заповедта за
изпълнение и осигуряване на възможност за принудително удовлетворяване
на отразеното в нея вземане /чл. 416 ГПК/. Предвид изложеното, е налице
съществуването на правен интерес за заявителя от предявения иск.
По отношение основателността на предявеният иск: Уважаването на иск
с правно основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК,се предпоставя от
установяване на съществуването на вземането. Затова в тежест на ищеца е да
установи съществуването на вземането, чрез ангажиране на съответните
доказателства.
В този смисъл предявените искове са допустими и подадени в
7
законоустановения срок, но частично основателни, по следните
съображения:
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи, че е
възникнало облигационно правоотношение между страните. В тази насока са
всички събрани по делото доказателства, вкл. приложените по делото
заверени преписи от Договор за потребителски паричен кредит №70087 от
11.12.2018г.
и погасителния план към него; както и от приложените по делото материали
по частно гражданско дело №504/2022г. по описа на Районен съд Пазарджик.
От приетите по делото доказателства се установява по несъмнен начин
гореописаната фактическа обстановка, от която е видно, че ищецът е
отпуснал на ответника потребителски паричен кредит в размер на 1000.00лв.
която сума кредитополучателят е усвоил. Това обстоятелство се установява от
самите клаузи на сключеният между страните договор за отпускане на
кредит,както и от приложената по делото Разписка от „Изипей“АД,както и от
другите доказателства, вкл. съдебната експертиза. Горното обстоятелство се
установява от всички приети по делото доказателства, свидетелстващи, че на
ответника Д. е бил предоставен паричен кредит в размер на 1000.00лв., която
сума е била получена лично от него. При това положение, съдът приема, че на
ответника Д. му е била предоставена заемната сума.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент
8
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит и по-специално застрахователни премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Поради това посочването на ГПР в договора за потребителски
кредит е условие за действителността на самия договор, а неспазването му
води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
В случая в договора за кредит формално фигурира размерът на ГПР –
49.65 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се
формира ГПР, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в
Приложение № 1 към закона, поради което не може да се приеме, че са
спазени особените изисквания на закона съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Нито в договора, нито в условията по договора за кредит, имащи характер на
общи условия, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната
лихва, са включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на
всеки един от формиращите ГПР компоненти. Това, освен че противоречи на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, лишава кредитополучателя, а и съда от
възможността да извърши преценка за съответствието на договора с
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер на
разходите по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за
потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит както
и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има правната
9
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция/
в т.см определение №351 от 22.04.2016г на ВКС по търг.дело №3026/2015г.
Съответствието на договора с добросъвестното упражняване правата на
ответника-кредитор , а оттам и с добрите нрави се включва в основанията за
нищожността му предвидени и по специалния закон като общо към частно
основание за нищожност.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Трайна и
непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави и тя приема , че „добри нрави“по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с
относително определени правни норми, при положението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата . Във всеки отделен случай въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода.
В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез
които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор,
сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл.4, пар.1
10
от Директива93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, при преценка за неравноправност на
дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или
услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички
обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото
сключване.
В сключения между страните договор за кредит се предвижда
задължение на кредитополучателя да заплаща годишна лихва в размер на
41.00%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съдържанието на договора доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване
на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение на размера на възнаградителната лихва. При положение, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически , поради което се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК
следва да се приеме, че максималния размер на лихвата било
възнаградителна, било за забава е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Принципно възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това
цена се нарушава принципа на добросъвестност при участие в
облигационните отношения.
Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва ,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените
кредити- двукратния размер на законната лихва/ в този смисъл Решение
№906/30.12.2004г по гр.д.№1106/2003г на ВКС, Решение №378/18.05.2006г по
гр.д.№315/2005г на ВКС, Решение №1270/09.01.2009г по гр.д.№5093/2007г на
ВКС/. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към
момента на сключване на процесния договор законната лихва е 10%. , при
което уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
11
41.00% годишно е четирикратно по-висок размер от законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя.
Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири пъти над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на
парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната
уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това
правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143
от ЗЗП и на това основание нищожна.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за
забава) е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки
тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна
практика, която се възприема от настоящия съдебен състав, противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно
на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на
законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005
г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
12
ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на
ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит
е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата
за договорна лихва има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка. Независимо от принципа на
свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД,
противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея.
Не би могла да се приложи в случая и разпоредбата на чл.26,ал. 4 от
ЗЗД.Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или
че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по
кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1т.9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от
ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона , то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК- за определяне на
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите.
13
Когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
На основание чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е
установено, вкл. чрез извършването на съдебноикономическата експертиза, че
кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 1000.00 лв. Тази
сума представлява чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 от ЗПК и
се дължи на кредитора. От размера на чистата стойност на кредита следва да
бъдат приспаднати направените до момента плащания от ответника, като в
конкретният случай не са налице данни за извършени плащания от ответника
по погасяване на кредита. Следователно в полза на ищеца следва да бъде
признато вземане в размер на 1000.00лв.. Като недължими по силата на чл. 23
от ЗПК следва да бъдат отречени вземанията за възнаградителна и мораторна
лихва.
По изложените съображения съдът намира, че искът за главница следва
да бъде уважен до размера от 1000.00 лв., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
17.02.2022г., до окончателното плащане. Акцесорните искове за
възнаградителна лихва в размер на 235.72 лв. за периода от 12.12.2018 г. до
11.12.2019 г. и за мораторна лихва в размер на 264.54 лв. за периода от
12.01.2019 г. до 15.02.2022 г. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни
с оглед установената по делото недействителност на договора за кредит.
Макар акцесорните искове, предявени по реда на чл. 422 от ГПК, да са
отхвърлени съдът намира, че не дължи произнасяне по заявените под
евентуалност осъдителни искове за тези вземания, доколкото договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен по смисъла на чл. 22 от
ЗПК, и същият не е породил желаните от страните правни последици.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските в исковото и заповедното производство, включително
юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП, съразмерно на уважената част от исковете,
или сума в размер на 533.25лв.
Разноски в полза на ответника също следва да се присъдят съразмерно
14
на отхвърлената част от исковете в размер на 116.71лв.
Така мотивиран Районен съд – Пазарджик
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Л.
Д. Д., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ***, обл.Пазарджик, дължи на
„М.“АД, ЕИК -***, със седалище и адрес на управление гр.София, ***,
ет.5,ап.14, представлявано от В. С. –изпълнителен директор, сумата от
1000.00 лв. /хиляда лева /, представляваща чистата стойност на кредита по
Договор за потребителски паричен кредит №70087 от 11.12.2018г. , ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 17.02.2022 г., до окончателното изплащане, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение №262/22.02.2022г. по реда на
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №504/2022г. по описа на Районен съд – Пазарджик,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за съществуване на вземане за договорна
възнаградителна лихва в размер на 235.72 лв. за периода от 12.12.2018 г. до
11.12.2019 г. и за законна лихва за забава /мораторна лихва/ в размер на
264.54 лв. за периода от 12.01.2019 г. до 15.02.2022 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№504/2022 г. по описа на Районен съд – Пазарджик като неоснователни.
ОСЪЖДА Л. Д. Д., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ***,
обл.Пазарджик , да заплати на „М.“АД, ЕИК -***, със седалище и адрес на
управление гр.София, ***, ет.5,ап.14, представлявано от В. С. –изпълнителен
директор, сумата в общ размер на 533.25лв. /петстотин тридесет и три лева и
двадесет и пет стотинки/- сторени от ищеца разноски по ч.гр.дело
№504/2022г. по описа на РС-Пазарджик и по гр.дело №946/2022г. по описа на
РС-Пазарджик, на осн.чл.78,ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете
ОСЪЖДА „М.“АД, ЕИК -***, със седалище и адрес на управление
гр.София, ***, ет.5,ап.14, представлявано от В. С. –изпълнителен директор,
да заплати на Л. Д. Д., ЕГН-********** от гр. Пазарджик, ***,
обл.Пазарджик, сумата в общ размер на 116.71лв. /сто и шестнадесет лева и
седемдесет и една стотинки /- сторени от ответника разноски по гр.дело
№946/2022г. по описа на РС-Пазарджик, на осн.чл.78,ал.3 от ГПК, съразмерно
15
с отхвърлената част от исковете
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
16