№ 1596
гр. София, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Михаил Ал. Малчев
Любомир Игнатов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100506447 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20044108 от 16.02.2021 г., постановено по гр. д. № 2769/2019 г. на СРС,
34 състав, е отхвърлен като неоснователен предявения иск от Б. ХР. М. против П. Ст. Д. иск
с правна квалификация чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на определение №
8718/04.06.2010 г. по ч. гр. д. № 319/2010 г. по описа на СГС, IV с-в.
Решението е обжалвано от ищеца Б. ХР. М., действаща чрез адв. Б.К.. Изложените
доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон. Поддържа се, че неправилно районният съд е приел, че волята на съда,
изразена в определение № 8718/04.06.2010 г., е ясна. Заявява се, че обжалваното решение на
районния съд е немотивирано. Излагат се съображения и за незаконосъобразност на
порочното според въззивника определение № 8718/04.06.2010 г. Моли се да се уважи
въззивната жалба, като решението на районен съд бъде отменено, а предявеният иск бъде
уважен. Прави се и искане за присъждане на сторените пред двете инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - П. Ст. Д., действащ чрез адв. И.Б., я оспорва с
писмен отговор. В него се излагат доводи, че обжалваното решение е правилно и следва да
се потвърди. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
1
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че не е налице твърдяната
абсолютно неразбираемост на съдебния акт - определение с № 8718/04.06.2010 г., с което е
приключило производството по ч. гр. д. № 319/2010 г. по описа на СГС, IV с-в. С
посоченото определение е отменено разпореждане по ч.гр.д. № 41031/2009 г. по описа на
СРС, 69 с-в в частта, с която е отхвърлено заявлението на П. Ст. Д. за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист против Б. ХР. М. за сумата от 70000 лева. Със
същото определение е постановено да се издаде в полза на заявителя П. Ст. Д. заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Б. ХР. М. за сумата от 70 000 лева,
претендирана по т.1 от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, заедно със
законната лихва върху тази сума от 21.08.2009 г. до окончателното й изплащане, и за сумата
от 11 511.49 лева, представляваща лихва за забава за периода от 30.06.2008 г. до 21.08.2009
г., както и за направените в заповедното производство разноски, в размер на 1639.16 лв.
Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение или определение е
нищожно. По естеството си крайният съдебен акт, с който приключва съдебното
производство, е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен
орган. Съдебната практика приема, че нищожен е всеки съдебен акт, който не дава
възможност да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно
волеизявление. Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр. д.
№ 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно,
когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост, като липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно
волеизявление, и не води до нищожност на съдебното решение. В този смисъл е и решение
№ 248 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 572/2011 г. на ВКС, IV-то г.о. Нищожността е най-тежкият
порок на съдебното решение. Нищожното решение за разлика от недопустимото не е годно
да породи правни последици, поради което и това е единственият порок, който освен по
пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно (чл.
270, ал. 2 ГПК). Това е прието и в Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г., постановено по
тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдебните решения са нищожни
само в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен
състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на
съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на
волята на съда дори и при тълкуване. Следва да се има предвид, че порочните съдебни
решения според степента на опорочаване се делят на три групи - нищожни, недопустими и
неправилни. Нищожно съдебно решение е това решение, което има изключително сериозни
пороци, то не притежава качествената характеристика на едно валидно съдебно решение, а
именно: постановено е при неспазване на предвидената от закона форма - писмена;
постановено от незаконен състав; противоречи на правния ред и на добрите нрави (не става
дума на противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще); ако е
абсолютно неразбираемо; ако заповядва нещо невъзможно. Когато неразбираемостта и
противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не
2
могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното
познание, тогава е налице необоснованост на решението, респ. решението е неправилно. В
тези случаи - на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на
необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което
е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. В този смисъл е решение № 27 от
22.04.2019 г. по гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС IV-то г.о. Всички гореизложени съображения
могат да бъдат отнесени и към определенията, с които приключват съответните съдебни
производства.
При извършената служебната проверка, въззивният съд не констатира определение №
8718/04.06.2010 г., с което е приключило производството по ч. гр. д. № 319/2010 г. по описа
на СГС, IV с-в, да страда от някои от посочените по-горе пороци, поради което намира, че
същото е валидно. Това определение е постановено в изискуемата писмена форма;
подписано е от съдебния състав; постановено е от надлежен съдебен орган, който се е
произнесъл в законен състав; постановено е в рамките на правораздавателната власт на
съда; волята на съда в диспозитива на определението е изразена по начин, който позволява
да се изведе ясно и разбираемо. Ето защо правилно районният съд е приел, че процесното
определение не е нищожно.
Обосновано районният съд е заключил, че изложеното в исковата молба като
основания за нищожност съставляват доводи за евентуално допуснати нарушения на закона
при постановяване на определението, които имат отношение към неговата правилност и
законосъобразност, но не и към валидността на съдебния акт. Възраженията в обратната
насока, изтъкнати във въззивната жалба, които са идентични с тези в исковата молба, са
абсолютно несъстоятелни.
Все пак за по-голяма яснота следва да се посочи, че нищожност на едно съдебно
решение или определение е налице при особено съществени пороци, между които е и
абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя
на тълкуването, включително по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно
е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се
приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено
правило съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотиви е
резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия
от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице
необоснованост на определението. В тези случаи - на допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е
постановил съдът по искането, с което е сезиран, определението е неправилно, а не
нищожно.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, съдебният акт на районния
съд следва да бъде потвърден.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивната жалба и наличието на доказани разноски за
процесуалното представителство на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл.
273 ГПК й се държат разноски във въззивното производство. Липсва направено възражение
за прекомерност на заплатеното от П. Ст. Д. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в настоящото производство, като съдът не може да прави служебно
преценка за евентуална прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо въззивникът
следва да бъде осъден да заплати пълния размер на адвокатското възнаграждение, което е
било заплатено от П. Ст. Д. в полза на адвокат В.Д..
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20044108 от 16.02.2021 г., постановено по гр. д. №
2769/2019 г. на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА Б. ХР. М. с ЕГН:********** да заплати на П. Ст. Д. с ЕГН:********** на
основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата в размер на 2630 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в съдебното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при обосноваване на предпоставките на чл.
280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4