№ 17252
гр. С, 26.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110135943 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от М. Д. С.
срещу „К“ ЕАД с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер
от 222,10 лв., представляваща недължимо платена сума – вноска „гарант“ по Договор за
потребителски кредит № 1069532/28.04.2018 г., ведно със законната лихва от 28.06.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението, подлежаща на връщане от ответника като
получена без основание.
В исковата молба се твърди, че ищецът сключил с ответника Договор за потребителски
кредит № 1069532/28.04.2018 г., съгласно който му била предоставена заемна сума в размер
на 650 лв., която се задължил да върне ведно с надбавка под формата на възнаградителна
лихва в размер от 140,53 лв. на тринадесет месечни погасителни вноски с падеж на
последната на 31.05.2019 г. Сочи, че в чл. 4 от договора се съдържало допълнително условие
за сключването му, изразяващо се в задължение за ищеца да заплаща вноска „гарант“ на
кредитора. Твърди, че е погасил изцяло сумите по договора предсрочно на 25.08.2018 г.,
като цялата изплатена сума била е размер от 940,55 лв., от които 650 лв. – главница, 68,45 лв.
– възнаградителна лихва до м. 08.2018 г. включително и 222,10 лв. – вноска гарант за
четирите месеца, през които е ползвана отпуснатата съгласно договора за потребителски
кредит сума. Счита, че клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на вноска „гарант“
цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като действителният размер на
приложимия към договора ГПР надвишава максимално допустимия такъв от 50 %, което пък
води до недействителност на уговорката и до нищожност на целия договор. Поддържа, че
клаузата освен това има и неравноправен характер. Поради това счита, че платената на
ответника сума в размер на 222,10 лв e получена от него без основание и като такава
подлежи на връщане. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
прави частично признание на предявения иск до размер на сумата от 48,13 лв., а в
останалата част оспорва иска като неоснователен. Сочи, че във връзка с процесния договор
1
за потребителски кредит ищецът е сключил договор за предоставяне на поръчителство с
третото за настоящото производство лице - „Ай Тръст“ ЕООД, което от своя страна се е
задължило срещу заплащане на уговореното с ищеца възнаграждение да отговаря пред
ответника солидарно за задължението по Договор за потребителски кредит №
1069532/28.04.2018 г. Посочва, че за погасяване на задължението по договора за кредит е
разпределена сумата от 720,38 лв., като остатъкът от 48,13 лв. не е разпределян, поради
което признава, че последната сума подлежи на връщане от ответника. Счита, че не е давал
повод за завеждане на делото, с оглед на което моли разноските в производството да се
разпределят по правилата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Оспорва сумата от 172,06 лв. да е платена на
ответника, като посочва, че последната е преведена на дружеството – поръчител. Посочва,
че е овластен да получи възнаграждението по договора за поръчителство, но не е титуляр на
самото вземане, поради което намира, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по
иска. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за вземането за сумата от 52,47
лв., представляваща плащане от 26.06.2018 г. Счита договора за поръчителство за
действителен. Оспорва договорът за потребителски кредит да е недействителен на
основанията, посочени в исковата молба. Оспорва договорът за предоставяне на
обезпечение да е задължително условие за сключване на процесния договор за
потребителски кредит, поради което и възнаграждението на поръчителя не следва да се
включва в размера на приложимия към договора за кредит ГПР. Твърди, че договорът за
предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и дружеството - поръчител, е по
същество договор за поръчка. Сочи, че за потребителя е налице възможност да избере дали
да преведе стойността на услугата по договора за поръчителство по сметка на дружеството
поръчител или по тази на ответника, който от своя страна да администрира плащането към
последното. Оспорва да му е бил предварително известен към датата на сключване на
договора за потребителски кредит размерът на възнаграждението на поръчителя. Сочи, че
дори да се установи недействителност на договора за предоставяне на поръчителство,
последното не води автоматично до недействителност и на договора за потребителски
кредит. Моли за отхвърляне на претенцията. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
За основателността на иск с правно основание чл. 55, ал., предл. 1 ЗЗД е необходимо да
бъде установено даването на сума без основание, т.е. при изначална липса на основание.
Не се спори между страните, поради което е отделено като безспорно, че ищецът е
сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 1069532/28.04.2018 г., съгласно
които му е била предоставена сума в размер на 650 лв. Видно от приложение № 1 към
договора получената в заем сума ищецът се задължил да върне ведно с възнаградителна
лихва на тринадесет месечни вноски в размер на 60.81 лева всяка, като падежите на
вноските са последно число на месеците от 31.05.2018 г. до 31.05.2019 г. Уговорено е, че
общият размер на плащанията по погасителния план е в размер на 790,53 лева.
Не се спори между страните, отделено е за безспорно и се установява и от
представените от ищеца разписки, че ищецът е платил на ответника сума в общ размер от
940,55 лв. Видно от приложените разписки ищецът е направил три плащания чрез изи пей, а
именно – в размер 114 лева на 26.06.2018 г., в размер на 117 лева на 26.07.2018 г., в размер
на 790,55 лева на 25.08.2018 г. Следователно ищецът, заплащайки суми, в по-висок размер
от уговорените месечни вноски и преди настъпване на крайния падеж е заплатил
предсрочно задълженията, поети с договора за кредит, като заплатените от него суми
надвишават уговорения размер на същите.
Следователно с оглед предмета на делото получаването на исковата сума от 222.10 лева
в рамките на общо заплатените от ищеца на ответника в периода от 26.06.2018 г. до
25.08.2018 г. суми е доказано и не се оспорва, с което ищецът е изпълнил доказателствената
2
си тежест. Други обстоятелства по иска с правно основание чл. 55 ЗЗД той не е длъжен да
доказва. По този иск в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил
плащането, както и че то (основанието) се е осъществило. / в този смисъл изрично Решение
№ 9 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2656/2016 г., IV г. о., ГК/ .
В случая между страните е спорно дали е налице основание за получаване от ответника
на процесната сума, като с доклада по делото съдът изрично му е указал, че в негова
доказателствена тежест е да установи наличие на валидно основание за получаване и
задържане на сочената парична сума.
В случая ответникът признава, че е получил без основание сумата от 48,13 лева, но
оспорва да е получил в своя полза останалата част от претендираната сума -172,04 лева, като
твърди, че последната е получил, но същата не е платена от ищеца в негова полза, а в полза
на трето лице – „Ай тръст“ ЕООД с ЕИК ********* по силата на сключен между него и
ищеца отделен договор за предоставяне на поръчителство. По искане на ответника третото
неучастващо лице представя според посоченото в молбата възпроизведен на хартиен
носител препис от електронен документ - договор за предоставяне на поръчителство с
посочена дата 28.04.2018 г., който се твърди да е сключен между него и ищеца. С нарочна
молба от 28.05.2024 г. ищецът изрично оспорва да е подписвал такъв договор. Видно от
представения документ същият не съдържа положени подписи, нито удостоверяване да е
подписан с валиден електронен подпис, респ. не са налице данни за друг начин на
извършване на електронно изявление от ищеца, с което същият да е изразил съгласие и воля
да сключи договора.
В рамките на настоящото производство не са ангажирани доказателства, от които да се
установява съглашение между ищеца и ответника последният да събира плащания от ищеца
в полза на соченото трето лице „Ай тръст“ ЕООД. В този смисъл и твърдяното от ответника
овластяване да събира чужди вземания от длъжника не се доказва. В Приложение № 1 към
договора за потребителски кредит изрично са посочени дължимите от потребителя суми за
главница и за лихва, като липсва посочване на каквито и да било други задължения както
към ответника, така и към трето лице, които да подлежат на плащане от ищеца в рамките на
месечните погасителни вноски.
Не се установява и ответникът да е поел задължение спрямо третото лице Ай тръст
ЕООД да начислява и събира негови вземания, нито се доказва извършването на
прехвърляне на парични средства, постъпили от ищеца на това трето лице.
В тази връзка съдът намира, че представения от Ай тръст ЕООД договор не установява
основание за плащане на суми на ответника. Същият на първо място, както бе посочено не
съдържа валидно изявление на ищеца да го сключи, тъй като не се установява да е подписан
както на хартиен носител, така и да съставлява подписан електронен документ.
Представеният договор, дори да се приеме, че сключен от ищеца, е нищожен по
следните съображения.
Самият договор за предоставяне на гаранция не е договор за поръчителство, какъвто
съгласно чл. 138 ЗЗД се сключва между кредитора и поръчителя. При съобразяване
договорната свобода на страните в общия случай сключването на договор от вида и с
предмета на процесния не е забранено от закона и не е в противоречие с него. Сключването
на договора за предоставяне на поръчителство обаче в случая се претендира да е
предвидено като обезпечение на кредита и съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за
потребителски кредит осигурява срок от 24 часа след предоставянето му за одобрение на
заявлението на кредитополучателя. По този начин на практика потребителят се задължава
да заплати за разглеждането на заявлението му в по-кратък срок, а съгласно чл. 10а, ал. 2
ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно
3
определени в договора за потребителски кредит, а на практика в случая се определят извън
него посредством свързано на кредитодателя лице.
От друга страна възнаграждение по договора за поръчителство, при тълкуване на
разпоредбите в договора за кредит, касаещи „обезпечението“ се явява разход по договора за
кредит, който потребителят понася, извън определените в самия договор за потребителски
кредит разходи и лихви и по този начин реално води до оскъпяване на кредита извън
посочения в договора ГПР. Формалното уговаряне на възнаграждението в полза на трето
лице съставлява целено заобикаляне на закона, конкретно императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като добавянето на разходи в размер на уговореното с Приложение № 1
към договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение би формирало краен размер
на ГПР, по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С оглед механизма на действие на разпоредбите на двата договора и предвид
свързаността на кредитодателя и поръчителя /видно от справката от партидата на същия в
ТР едноличен собственик на капитала му е К ЕАД/ съдът намира, че на практика
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство увеличава разходите по
кредита над допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Уговорката за дължимост на възнаграждение може да се прецени и като нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се
нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно,
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и
при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Предвидената в чл.
9 ЗЗД договорна свобода на страните се ограничава от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените
корективи води до нищожност на сделката. В настоящият случай потребителят е
икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото на практика липсва
каквато и да било свобода да договаря условията, при които "Ай Тръст"ЕООД да му
предостави поръчителство. Поетият от поръчителя риск при предоставянето на
поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита на регресните му
претенции към неизпълнилия длъжник. Посоченото възнаграждение е предвидено да се
дължи на поръчителя във всички случаи, без значение дали потребителят е изправна страна
по договора за кредит, а също така и да се дължи за всеки месец за периода на действие на
договора за кредит. Предвид посоченото съдът намира, че размерът на уговореното
възнаграждение за предоставянето на поръчителство, е абсолютно необоснован и
несъответен на поетите от поръчителя задължения и рискове.
Уговорката на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит и уговорките, предвиждащи дължимост
на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство съдът преценява и като
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 ЗЗП. Същите са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните.
Всичко изложено мотивира съда да извърши преценка за нищожност на уговорката за
дължимост от страна на ищеца на възнаграждение за предоставяне на поръчителство на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на императивните норми на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави и
на основание чл. 146, ал. 1 вр чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 ЗЗП като неравноправна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
4
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая
нищожността на клаузата, предвиждаща възнаграждение за поетото задължение да сключи
договор за поръчителство, обуславя нищожността на целия договор, тъй като при липса на
друга стопанска цел за ответника не може да се приеме, че същият би бил сключен
безвъзмездно и без липса на заплащане. Самото поемане на поръчителството по договор,
сключен с кредитора, не изисква непременно сключване на договор с потребителя, поради
което и типичната цел на процесния договор е печалба от ответника. Изложеното налага
извод за нищожност на целия договор поради нищожност на клаузата, уреждаща типичната
договорна цел.
Във връзка с възраженията на ответника, че възнаграждението по договора за
поръчителство се дължи на третото лице, предоставило обезпечението, следва да се посочи,
че в случая не се установява заплатените от ищеца суми да са отишли в полза на това трето
лице. Това, обстоятелство, преценено и с оглед механизма на действие на двата договора,
вкл. твърдения начин на събиране на плащанията и факта, че ответникът е едноличен
собственик на капитала на третото лице, водят до несъмнен извод, че сумите са получени
именно от ответника, поради което и той дължи връщането им на ищеца.
Не се установява вземането на ищеца за обезщетение за неоснователно обогатяване да
е погасено по давност, тъй като първото плащане е направено на 26.06.2018 г., а исковата
молба е депозирана на 26.06.2024 г. с пратка PS100004G256F с пощенско клеймо от
26.06.2024 г/ видно от приложения по делото пощенски плик – л . 22/.
Изложеното налага извод за основателност на предявения иск в пълния му предявен
размер.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК има право на
сторените разноски – 50 лв за държавна такса и 300 лева за възнаграждение за адвокат.
Неоснователно е възражението на ответника, че за признатата част от претенцията не е дал
повод за производството, тъй като не е бил поканен. Същият е получил плащане без
основание, което дължи да върне без необходимост да му се отправя покана или да бъде
реализирано друго обстоятелство, което да обуслови изискуемост на вземането на ищеца.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „К“ ЕАД с ЕИК **** и адрес: гр.
С, бул. В № 146 (сграда А), ет. 4, БЦБ“ да заплати на М. Д. С. с ЕГН ********** и адрес:
гр. С, ж.к. М 1 А, бл. 523, вх. 3, ет. 8, ап. 65 сумата 222,10 лв., представляваща платена сума
без основание сума по Договор за потребителски кредит № 1069532/28.04.2018 г., ведно със
законната лихва от 26.06.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 350 лева – разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5