Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 368 Дата 04.12. 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в съдебно заседание на 6 ноември 2019 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 507 по описа за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 348 от
18.06.2018 г., постановено по т. д. № 324/2016 г., Пловдивския окръжен съд е
решил следното:
„ОСЪЖДА „П.П.Г.“
ЕООД *** АД, солидарно да заплатят на „П.“ ООД сумата 193 623.10 лв. - неплатено
възнаграждение за извършени транспортни услуги по сключен договор за превоз на товари
от 20.3.2015 г. между „П.“ ООД като превозвач, „П.П.Г. “ ЕООД като товародател и „П.П.“ АД като солидарен длъжник,
която сума представляваща разлика между общо дължимо
възнаграждение от 286 816.68 лв. и сума от 93 193.58 лв., дължима от
„П.“ ООД, като купувач, на „П.П.Г.“ ЕООД, като продавач,
на основание неформален договор за продажба на различни видове фракции по
фактури: ф. № **********/28.4.16 – за 40 116.67 лв., ф. №
**********/31.5.16 – за 24 673.92 лв., ф. № **********/30.6.16 – за
28 402.99 лв., за която сума се УВАЖАВА възражение за прихващане,
ведно със законната лихва върху
главницата от 193 623.10 лв., начиная от датата на подаване на
исковата молба – 19.5.2016 до окончателното изплащане,
като за разликата до пълния предявен размер
от 290 633.34 лв. искът се ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА „П.П.Г.“ ЕООД,
да заплати на „П.“ ООД сумата 28 681.66 лв. – неустойка за забава на плащания по чл. 7, ал. 1 от договор за превоз на товари от 20.3.2015 г.,
като за разликата до пълния предявен размер
от 29 812.47 лв., както и за солидарното осъждане на „П.П.“ АД ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА „П.П.Г.“ ЕООД, да заплати на „П.“ ООД сумата 7 478 лв.
– разноски по делото.
ОСЪЖДА „П.П.“ АД, да
заплати на „П.“ ООД сумата 4 597 лв. – разноски
по делото.“
По подадената от „П.П.“ АД
молба по чл. 250, ал. 1 ГПК с вх. 21236/10.07.2018 г. окръжният съд е
постановил Решение № 510 от 03.10.2018 г., с което е приел, че молбата е
неоснователна.
С въззивна жалба вх. №
21828/16.07.2018 г. ответниците „П.П.“ АД (понастоящем с наименование „Е.п.“
АД) и „П.П.Г.“ ЕООД обжалват първоначалното решение № 348 от 18.06.2018 г., а с въззивна жалба №
31377/25.10.2018 г. тези две дружества обжалват и допълнителното Решение № 510 от
03.10.2018 г., с подробни съображения за неправилност и на двете решения.
По
съдържащото се във въззивната жалба с вх. № 21828/16.07.2018 г. отделно искане
по чл. 250, ал. 1 ГПК, окръжният съд се е произнесъл с Решение № 327 от 19.06.2019
г., като е приел, че искането е неоснователно.
Това
допълнително решение също се обжалва от „Е.п.“ АД (с предишно наименование „П.П.“ АД и „П.П.Г.“
ЕООД, с подробни съображения за неговата неправилност.
Ответникът по
посочените три въззивни жалби „П.“ ООД е на мнение, че всяка от тях е
неоснователна.
Апелативният
съд прецени данните по делото и прие:
Искът
е по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 49 ЗАвтП и чл. 372, ал. 1 ТЗ, става
въпрос за претенция на превозвач за присъждане на неплатени превозни възнаграждения,
в общ размер на сумата 290 633.34 лева, по сключения на 20.03.2015 г. от
ищеца „П.“ ООД от една страна, като превозвач и от друга – ответниците „П.П.Г.“
ЕООД, като товародател и „П.П.“ АД, като солидарен длъжник на товародателя, Договор
за превоз на товари (л. 6 и сл.).
Този иск е
бил съединен с претенция за плащане на неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от
договора – в размер на общата сума от 29 812.47 лева, както и с искане за
присъждане на законната лихва върху тези две суми, от завеждане на делото до
окончателното им изплащане.
І. Искът за присъждане на неплатения остатък
от дължимите по договора превозни възнаграждения е бил приет за основателен до
размер на сумата 286 816.68 лева, а искът за плащане на неустойката за
забава по чл. 7, ал. 1 от договора – до размер на сумата 28 681.66 лева.
1. Договорът е действал в периода от
20.03.2015 г. до 20.11.2015 г., когато е бил едностранно прекратен от
превозвача. Превозите са били интензивни, а създаденият за отчитане тонажа на
товарите и на превозването им документален оборот е бил подробен. За да се установи
размера на дължимото, но неплатено превозно възнаграждение, са приети три подробни
счетоводни експертизи – първоначална (л. 4121 – л. 4149) и допълнителна (л.
4220 – л. 4233), на вещото лице Д. Й. и повторна (л. 4311 – л. 4359) на вещото
лице И. С..
От
заключенията и по трите експертизи са установява, че счетоводствата на
товародателя „П.П.Г.“ ЕООД и превозвача „П.“ ООД са водени редовно. За плащане
на извършените в процесния период превози са издадени общо 392 фактури, вкл. и
кредитни известия, като повечето от фактурите включват не една, а много на брой
товарителници – за извършените по всяка от тях съответен брой превози на товари,
но в едно и също направление и крайна точка на доставката, това е общото в
предмета на товарителниците, включени в съответната фактура.
Общата стойност на
издадените от превозвача фактури е в размер на сумата 3 231 540.51
лева, а при товародателя са осчетоводени задължения в размер на сумата
3 198 249.58 лева. Незначителната за този обем разлика от
33 290.93 лева е точно установена – дължи се на неприето от товародателя
известие на превозвача за плащане на неустойка за забава, в размер на сумата 29 353.92
лева и на две конкретни издадени от превозвача фактури – за 3 000 лева с
ДДС и за 936 лева с ДДС, които, по неустановени в процеса причини, не са били
осчетоводени от товародателя.
При наличния
обем от всекидневно извършвани превози и съответно възникващи задължения за
плащане на уговореното за тях възнаграждение, плащането е ставало с преводи на различни
по размер суми, без да се посочва кои задължения по коя точно фактура се
погасяват, а при междувременно извършваните от превозвача покупки на скална
маса от товародателя и съответно издаваните от него, като продавач, фактури, са
възниквали и вземания на товародателя към превозвача – за цена на продадената
му скална маса, на тази основа са налице и безспорно приети от двете страни
прихващания – на съществуващите към съответния момент насрещни задължения.
В тази
обстановка и трите експертизи приемат, че към датата на завеждане на делото
19.05.2016 г. остатъчните (крайни) счетоводно водени от „П.П.Г.“ ЕООД непогасени
задължения към „П.“ ООД са в размер на сумата 286 816.68 лева, а
счетоводно водените от „П.“ ООД остатъчни непогасени вземания към „П.П.Г.“ ЕООД
са в размер на сумата 320 107.61 лева, като разликата от 33 290.93
лева отново се дължи на вече посочената по-горе липса на две фактури при
товародателя и на непризнаването от негова страна на твърдяно от превозвача задължение
за неустойка в размер на сумата 29 354.92 лева.
Всички
фактури и всички налични плащания и приети прихващания са били редовно
осчетоводени и при двете дружества. Издадените от ищеца данъчни фактури, с изключение
на посочените по-горе две и известието за плащане на неустойка, в представените
пред НАП дневници за покупки фигурират като разход на „П.П.Г.“ ЕООД, а за
фактурираните по доставките задължения с включен ДДС, съответно е бил ползван и
данъчен кредит. Няма сторниране на счетоводни операции, няма връщане на фактури
на издателя им. При това документално отразяване на всекидневно извършваните превози,
направеният от вещото лице Д. Й. извод за налично „съвпадение на данните по кантарна
бележка – тонаж, товарителница – тонаж и изминато разстояние и фактурираната
услуга“, е бил в крайна сметка обоснован. Според вещото лице, „наличието на
пропуски или неправилно попълнени документи представляват незначителни
технически грешки и не променят същността на стопанската операция“ – вж. първоначалното
заключение, стр. 28. Същият извод е неправила и вещото лице И. С. в повторната
счетоводна експертиза, вж. раздел ІV, т. 6 и т. 7, но вече с детайлите в подробното
Приложение № 1 (л. 4332 – л. 4359), в което са описани всички издавани
товарителници, приложени към всяка от неплатените още фактури.
Вижда се от
направения от вещото лице С. опис, че всяка от фактурите е била издавана за
извършени превози по едно и също направление. Затова, при липса или нечетливост
на посочено в товарителницата разстояние на превоза в километри, експертизата е
осреднявала това разстояние съобразно другите товарителници, включени в същата
фактура за същото направление. А ако някои кантарни бележки са липсвали като
приложение, експертизата е взела предвид тонажа на товара, посочен в
товарителницата – вж. и подробните обяснения, дадени от вещото лице С. при
приемане на допълнителното заключение в съдебното заседание от 10.05. 2018 г.
(л. 4370 – л. 4373). Това заключение е било прието без нито едно възражение от
която и да е от страните, затова окръжният съд е приел, че възраженията на
ответниците за липса на твърдяните като извършени превози и пълна недоказаност
на претенцията за плащане на остатъчната част от дължимото по договора превозно
възнаграждение, са неоснователни.
Неоснователно
е било поддържаното от ответниците възражение за неотносимост на издадените от
ищеца фактури след 20.11.2015 г. (датата на едностранното разваляне на договора)
– към исковата претенция за плащане на остатъчното възнаграждение, дължимо по
този договор. От подробните данни в споменатото по-горе Приложение 1 към
изготвеното от вещото лице И. С.повторно заключение на приетата по делото счетоводна
експертиза се вижда, че след датата 20.11.2015 г. превозвачът наистина е издавал
фактури за плащане на дължимото превозно възнаграждение, но удостоверяваните в
тях превози на товари са извършвани преди тази дата – по времето, когато
договорът за превоз все още не е бил едностранно развален от превозвача.
Това са
следните фактури:
- № ********** от 31.12.2015 г. – товарителниците,
които са предмет на тази фактура, са от датата 22.10.2015 г. (т. 9);
- № ********** от 31.12.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датата 26.10.2015 г.
(т. 10);
- № ********** от 30.11.2015 г. –
товарителницата, която е предмет на тази фактура, е от датата 26.10.2015 г. (т.
24);
- № ********** от 27.11.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датите 10.10.2015 г. и
15.10.2015 г. (т. 29);
- № ********** от 31.12.2015 г. –
товарителницата, която е предмет на тази фактура, е от датата 27.10.2015 г. (т.
35);
- № ********** от 7.11.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датите 10.10.2015 г. и
19.10.2015 г. (т. 37);
- № ********** от 24.11.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датата 10.10.2015 г.
(т. 40);
- № ********** от 31.12.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датата 28.10.2015 г.
(т. 42);
- № ********** от 31.12.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датата 28.10.2015 г.
(т. 43);
- № ********** от 27.11.2015 г. –
товарителницата, която е предмет на тази фактура, е от датата 18.10.2015 г. (т.
44);
- № 271555 от 27.11.2015 г. –
товарителниците, които са предмет на тази фактура, са от датите 10.10.2015 г. и
15.10.2015 г. (т. 48) и
- № ********** от 30.11.2015 г. –
товарителницата, която е предмет на тази фактура, е от датата 27.10.2015 г. (т.
51).
Изводът е,
че исковата претенция на „П.“ ООД не включва нито една претенция за
възнаграждение, дължимо за превоз, който да е бил извършен след датата на
едностранното прекратяване на договора (20.11.2015 г.). Затова направеното от
ответниците и понастоящем поддържано от тях възражение за неотносимост на
посочените по-горе общо 12 бр. фактури към процесния договор, е било
неоснователно.
Окръжният
съд е приел, че искът за присъждане на превозно възнаграждение е доказан до общия
размер на сумата 286 816.68 лева, колкото е сборът на осчетоводените от „П.П.Г.“
ЕООД неплатени задължения към „П.“ ООД, съобразно издадените от това дружество
фактури. Но въпреки интензивния ежедневен стокооборот и техническите затруднения
при събирането и попълването на изходните данни за счетоводното отчитане на многото
извършени превози (вж. подробните показанията на свид. Й.Б., дадени в съдебното
заседание от 09.02.2017 г., л. 3942 и сл., както и на свид. Л. А. – П., в
съдебното заседание от 20.04.2017 г., л. 3956 и сл.), при оспорените от
ответниците доставки и при наличието на конкретни и много ясни договорни
изисквания за документалното удостоверяване на превозите, издаването на фактурата
от страна на превозвача и нейното счетоводно отразяване от товародателя – само
по себе си – не е било достатъчно.
Разпоредбата
по чл. 2, ал. 3, т. 1, от договора изрично е предвидила, че „дължимата от Товародателя
цена ще се изчислява и отчита от Превозвача въз основа на одобрени и приети от
Товародателя товарителници и кантарни бележки“, а разпоредбата по чл. 2, ал. 3,
т. 3 – че превозното възнаграждение е дължимо от Товародателя на Превозвача
„срещу предоставена данъчна фактура, придружена с товарителници и кантарни
бележки“.
Както
се вижда от подробния опис на процесните фактури, направен в Приложение 1 към
т. ІV. 6 и 7 от повторното заключение на вещото лице И.С. (л. 4332 – л. 4359), приложени
не само кантарни бележки, но и товарителници,
въз основа на които – според договора – превозвачът е можел да претендира
плащане на превозно възнаграждение, изцяло липсват към следните фактури:
- ф-ра № 10000005089/31.12.2015 г. за … 2
631.38 лева (т. 23),
- ф-ра № 10000004982/30.11.2015 г. за … 8
438.54 лева (т. 24),
- ф-ра № 10000004984/30.12.2015 г. за …. . 374.33 лева (т. 25),
- ф-ра № 10000274515/22.11.2015 г. за …... 330.42
лева (т. 26),
- ф-ра № 11000000008/30.11.2015 г. за ... 14
564.64 лева (т. 30),
- ф-ра № **********/30.11.2015 г. за ……
18.38 лева (т. 31) и
- ф-ра № 271157/27.11.2015 г. за …. 330.42 лева (т. 46).
Общо
за сумата ……………………………… 26 688.11
лева.
Ето
защо, до размер на посочената сума от 26 688.11 лева искът – като
недоказан – е подлежал на отхвърляне.
Резултатът
е, че претенцията на ищеца „П.“ ООД за присъждане на неплатено, но дължимо
превозно възнаграждение по сключения между страните Договор за превоз от
20.03.2015 г., е била установена в размер на разликата от 260 128.57 лева
(286 816.68 лева – 26 688.11 лева = 260 128.57 лева).
2. Според разпоредбата по чл. 7, ал. 1, изр.
1-во от договора, „при забава на плащане Товародателят дължи на Превозвача
неустойка в размер на 0,05% на ден върху сумата на забавеното плащане, но не
повече от 10% от него“. Като се има предвид срокът на продължилото неплащане,
границата от 10% е достигната за вземанията по всяка от подлежащите на плащане,
но неплатени фактури. Затова претенцията на „П.“ ООД за присъждане на
неустойката по чл. 7, ал. 1, изр. 1-во от договора, е била основателна до
размер на сумата 26 012.86 лева (10% от 260 128.57 лева по
предходната т. І.1. = 26 012.86 лева).
ІІ. По възраженията за прихващане.
1. С отговора на исковата молба, вх. №
21890/18.07.2016 г. (л. 235 и сл.), товародателят „П.П.Г.“ ЕООД е направил възражение
за прихващане, като е предявил свое вземане против ищеца „П.“ ООД, представляващо
общата цена на закупена от „П.“ ООД, но неплатена стока (фракция) по следните
три фактури:
- ф-ра № **********/28.04.2016 г. за
сумата …. 40 116.67 лева,
- ф-ра № **********/31.05.2016 г. за
сумата …. 24 673.92 лева и
- ф-ра № **********/30.06.2016 г. за
сумата …. 28 402.99 лева.
Общо ……………………………………………. 93 193.58
лева.
С Решение № 348 от 18.06.2018 г. Окръжният
съд е разгледал и съответно се е произнесъл по това възражение за прихващане –
като е установил, че вземанията на ищеца по посочените три фактури съществуват,
признал е възражението за прихващане за основателно и е компенсирал вземането
на ищеца с вземането на „П.П.Г.“ ЕООД за цена на продадената на „П.“ ООД стока
по посочените три фактури, в общ размер на сумата 93 193.58 лева.
В тази
негова част решението на окръжния съд не е обжалвано от „П.“ ООД, затова установеното
по-горе в т. І.1. вземане на ищеца, в размер на сумата 260 128.57 лева,
следва да се компенсира с посоченото вземане на „П.П.Г.“ ЕООД от 93 193.58
лева и резултатът (чл. 104, ал. 2 ЗЗД) от извършването на това първо по ред
възражение за прихващане е установено по делото вземане на „П.“ ООД в размер на
сумата 166 934.99 лева (260 128.57 лева – 93 193.58 лева =
166 934.99 лева) плюс посоченото по-горе в т. І.2. вземане за неустойка в
размер на сумата 26 012.86 лева.
Общо – в
размер на сумата 192 947.85 лева (166 934.99 лева + 26 012.86
лева = 192 947.85 лева).
2. С допълнителния отговор по чл. 373 ГПК с
вх. № 26000/07.09. 2016 г. (л. 315 и сл.) ответникът „П.П.Г.“ ЕООД е предявил
още едно възражение за прихващане – с друго свое вземане против ищеца „П.“ ООД,
в размер на общата сума 6 067.10 лева, представляваща цена на закупена, но
неплатена фракция по следните две фактури:
- ф-ра № **********/29.07.2016 г. за
сумата .... 4 729.82 лева и
- ф-ра № **********/31.08.2016 г. за
сумата …. 1 337.28 лева
Общо ……………………………………………. 6 067.10
лева.
Окръжният
съд не е разгледал това възражение за прихващане, в доклада по делото (л. 338 и
сл.) то е било пропуснато.
Същото възражение за прихващане е
предмет на въззивната жалба на „П.П.“ АД и „П.П.Г.“ ЕООД с вх. № 21828 от
16.07.2018 г., затова, с Определение № 384 от 24.09.2019 г. (л. 27 и сл.) Апелативният съд даде
указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест и предостави възможност на страните да заявят становищата си и не само да се
позоват и да обсъдят пред настоящата инстанция вече събраните от ответника пред
окръжния съд доказателства, свързани с това негово възражение за прихващане, но
и да ангажират нови доказателства – вж. т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК.
С
молба вх. № 8056 от 15.10.2019 г. (л. 33 и сл.) ответникът „Е.п.“ АД заяви, че поддържа
това второ по ред възражение за прихващане, а ищецът „П.“ ООД е на мнение – вж.
Становище вх. № 8501/29.10.2019 г. (л. 49 и сл.), че то е било недопустимо.
2.1.
По допустимостта на възражението за прихващане.
В
производството по търговски спорове (Глава ХХХІІ ГПК), за да не настъпят
последиците по чл. 370 ГПК, възражението за прихващане трябва да бъде заявено в
срока по 367, ал. 1 ГПК. Но ако срокът е бил пропуснат, независимо, дали
пропускът се е дължал или не, на „особени непредвидени обстоятелства“,
възражението за прихващане може да се направи и по-късно, „до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция“, но само „когато за доказването му не се
налага събирането на нови доказателства (чл. 371, предл. 1-во ГПК).
Целта на разпоредбата
е налагането на бързина и изчерпателност при разрешаването на спора между
страните, включително и с материалните последици по чл. 104, ал. 2 ЗЗД, затова окончателната
преклузия по чл. 370 ГПК, но само по отношение на онези незаявени своевременно
възражения за прихващане, за които не се налага събиране но нови доказателства,
е отречена. Защото е процесуално изключение, нормата по чл. 371 ГПК е специална
(особена), но само по отношение на общата забрана по чл. 370 ГПК, затова
хипотезата на тази норма не се отнася до приложимото и при търговските спорове
(чл. 377 ГПК) общо правило по чл. 147, т. 2 ГПК. Това общо правило няма никакво
отношение към евентуалните процесуални пропуски на ответника по чл. 370 ГПК,
защото обстоятелствата, които са предвидени в хипотезата на чл. 147, т. 2 ГПК, не
са „пропуснати“, а са „нововъзникнали“.
Тоест,
юридическите факти, които са породили основаното на тях съдебно предявено от
ответника притезание и/или възражение, са настъпили не преди, а след изтичането на срока по чл. 367, ал.
1 ГПК и затова е било материално невъзможно, да бъдат предмет на възраженията
по чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК. Тъй като – към датата на изтичането на срока по
чл. 367, ал. 1 ГПК – възраженията срещу иска все още са невъзникнали, те по
определение не могат да бъдат и „пропуснати“.
Разпоредбата
по чл. 147, т. 2 ГПК е проява на общия принцип на установяване на истината в
гражданския процес (чл. 10 ГПК) и няма никакво основание, чрез неадекватно
тълкуване на изключението по чл. 371, предл. 1-во, във вр. с чл. 370 ГПК, да се
мисли, че този общ принцип е неприложим в особеното исково производство по
Глава ХХХІІ ГПК. Обратно, в това производство разпоредбата по чл. 147, т. 2 ГПК, е не само приложима, но и задължителна (чл. 377 ГПК).
В случая, ответникът
„П.П.Г.“ ЕООД е получил изпратения му препис от исковата молба на датата
01.07.2016 г. (л. 233) и двуседмичният срок по чл. 367, ал. 1 ГПК, е изтекъл на
датата 15.07.2016 г. Няма спор между страните, че юридическите факти, които са
правосъздали вземането по фактура № **********/29.07.2016 г. за сумата
4 729.82 лева и вземането по фактура № **********/31.08.2016 г. за сумата 1 337.28
лева, са възникнали след тази дата –
вж. прил. на л. 319 и сл. фактура и кантарни бележки от № 30516 до № 3038,
приемо предавателен протокол (л. 327) и опис товарителници (л. 328).
Изводът е,
че компенсаторното притезание на ответника (кредитора) „П.П.Г.“ ЕООД по чл.
103, ал. 1 ЗЗД срещу длъжника му „П.“ ООД, което е било породено
(нововъзникнало) от ликвидните и изискуеми вземания по посочените по-горе две
фактури – спрямо вече предявените в процеса вземания на ищеца (насрещния кредитор) „П.“ ООД, също е било
породено („нововъзникнало“) след
датата 15.07.2016 г. и на общото основание по чл. 147, т. 2 ГПК, не само е
можело да бъде твърдяно и предявено в процеса от кредитора по тези вземания „П.П.Г.“
ЕООД, но е подлежало и на разглеждане.
2.2. По основателността на възражението за
прихващане.
Издадените
от продавача „П.П.Г.“ ЕООД ф-ра № ********** от 29.07.2016 г. за сумата
4 729.82 лева и ф-ра № ********** от 31.08.2016 г. за сумата 1 337.28
лева, са били редовно осчетоводени от купувача „П.“ ООД, за тези задължения е
бил ползван и данъчен кредит – вж. допълнителното заключение на вещото лице Д.
Й. (л. 4220 и сл.), редове 4 и 5 от таблицата по т. V.5 и таблицата по т. V.8.,
както и разясненията на вещото лице по същия въпрос, дадени в съдебното
заседание от 25.01.2018 г. (л. 4259 и сл.). Същото е установила е повторната
експертиза на вещото лице И. С. – вж. заключението, прил. на л. 4311 и сл.,
редове 4 и 5 от таблицата към т. 8 (стр. 20), с констатацията, че плащания по
тези фактури няма.
Правопогасяващи
или правоотричащи възражения на купувача по фактурите „П.“ ООД също не са
заявени в процеса, включително и в производството пред настоящата инстанция и
изводът е, че направеното от ответника „П.П.Г.“ ЕООД възражение за прихващане
на предявеното в процеса вземане на „П.“ ООД по договора за превоз на товари от
20.03.2015 г. – с вземанията на „П.П.Г.“ ЕООД по ф-ра № ********** от
29.07.2016 г. за сумата 4 729.82 лева и ф-ра № ********** от 31.08.2016 г.
за сумата 1 337.28 лева, общо за сумата
6 067.10 лева (4 729.82 лева + 1 337.28 лева = 6 067.10
лева), е било основателно.
Заключението
до тук е, че на осн. чл. 104, ал. 2 ЗЗД, установеното по-горе в т. ІІ.1.
вземане на ищеца, в размер на сумата 166 934.99 лева, следва да се
компенсира с посоченото вземане на „П.П.Г.“ ЕООД от 6 067.10 лева и
резултатът от извършването на това второ по ред възражение за прихващане е
установено по делото вземане на „П.“ ООД в размер на сумата 160 867.89
лева (166 934.99 лева – 6 067.10 лева = 160 867.89 лева) плюс
посоченото по-горе в т. І.2. вземане за неустойка в размер на сумата
26 012.86 лева.
Общо – в
размер на сумата 186 880.75 лева (160 867.89 лева + 26 012.86
лева = 186 880.75 лева).
2.3. Окръжният съд е разгледал направеното от
ответника „П.П.“ АД искане по чл. 250,
ал. 1 ГПК, с вх. 21236/10.07.2018 г., за допълване на Решение № 348/18.06.2018 г. с произнасяне по направеното от „П.П.Г.“ ЕООД подробно описано по-горе второ
по ред възражение за прихващане, в размер на общата
сума 6 067.10 лева, представляваща цена на закупена, но неплатена фракция
по ф-ра № ********** от 29.07.2016 г. за сумата 4 729.82 лева и ф-ра №
********** от 31.08.2016 г. за сумата 1 337.28 лева и искането по чл. 250,
ал. 1 ГПК, е било отхвърлено.
Като
се има предвид установената по-горе в т. ІІ.2.1. допустимост на това възражение
за прихващане, искането по чл. 250, ал. 1 ГПК, е било основателно. В този
случай забраната по чл. 246 ГПК е неприложима, защото съдебното решение относно
установяването на подлежащото на евентуално прихващане вземане на ищеца, по
което съдът вече се е произнесъл, нито се отменя, нито се изменя. Компенсацията
ще е резултат на подлежащо на разглеждане, но неразгледано насрещно материално
право и няма отношение нито към процесуалните действия по първоначално
предявения иск, нито към вече извършената от съда правна преценка за
съществуване на установеното с решението вземане на ищеца.
Ето защо,
при установената по-горе в т. ІІ.2.2. основателност на направеното от „П.П.Г.“
ООД възражение за прихващане, обжалваното допълнително Решение № 510 от 03.10.2018 г. – като неправилно – ще
следва да бъде отменено.
3. В производството пред окръжния съд, с
молба вх. № 29768 от датата 05.10.2017 г. (л. 4003 и сл.) ответникът „П.П.Г.“
ЕООД е предявил още едно, трето по ред възражение за прихващане – с друго свое
вземане против „П.“ ООД, в размер на общата сума от 191 291.85 лева, представляваща цена на междувременно
закупена и доставена, но неплатена стока (фракция) по други, нови 7 фактури:
- ф-ра № **********/30.11.2016 г. за
сумата .... 1 381.67 лева,
- ф-ра № **********/31.03.2017 г. за
сумата …. 5 803.06 лева,
- ф-ра № **********/28.04.2017 г. за
сумата ... 24 499.30 лева,
- ф-ра № **********/31.05.2017 г. за
сумата …14 926.61 лева,
- ф-ра № **********/04.07.2017 г. за
сумата ..113 855.90 лева,
- ф-ра № **********/01.08.2017 г. за
сумата …27 661.92 лева и
- ф-ра № **********/31.08.2017 г. за
сумата .... 3 163.39 лева.
Общо ………………………………………… 191 291.85 лева.
Окръжният
съд не е разгледал това (трето по ред) възражение за прихващане, отхвърлил е и
искането на „П.П.“ АД и „П.П.Г.“ ЕООД по чл. 250, ал. 1 ГПК, за допълване на
решението със съответно произнасяне по възражението за прихващане с вземанията
на ответника, в посочения общ размер на сумата 191 291.85 лева.
Същото възражение за прихващане е
предмет и на въззивната жалба на „П.П.“ АД и „П.П.Г.“ ЕООД с вх. № 21828 от
16.07.2018 г., затова, както по-горе в т. ІІ.2. се отбеляза, с Определение № 384 от 24.09.2019
г. (л. 27 и сл.) Апелативният съд даде
указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест и даде възможност на страните да заявят становищата си и не само да се
позоват и да обсъдят пред настоящата инстанция вече събраните от ответника пред
окръжния съд доказателства, свързани с това негово, трето по ред възражение за
прихващане, но и да ангажират нови доказателства – отново вж. т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
С
молба вх. № 8056/15.10.2019 г. (л. 33 и сл.) ответникът „Е.п.“ АД заяви, че
поддържа това възражение за прихващане, а ищецът „П.“ ООД отново, както и по
отношение на предходното възражение за прихващане, бе на мнение – вж. Становище
вх. № 8501/29.10.2019 г. (л. 49 и сл.), че то е било недопустимо.
3.1.
По допустимостта на това (третото) възражение за прихващане.
По-горе в т.
ІІ.2.1. бе разгледано съотношението между разпоредбите по чл. 371, предл. 1-во
и чл. 370 ГПК, както и прилагането в тази връзка на общото правило по чл. 147,
т. 2, във вр. с чл. 377 ГПК. Мотивите са същите и по отношение на настоящото
възражение за прихващане, повтарянето им не е необходимо, затова Апелативният
съд препраща към съображенията, изложени по-горе в т. ІІ.2.1.
В случая на това
трето по ред направено в процеса възражение за прихващане, ответникът „П.П.Г.“
ЕООД е получил изпратения му препис от исковата молба на датата 01.07.2016 г.
(л. 233) и двуседмичният срок по чл. 367, ал. 1 ГПК, също е изтекъл на датата
15.07. 2016 г.
Страните не
спорят, че юридическите факти, които са правосъздали всяко едно от седемте нови
вземания на ответника „П.П.Г.“ ЕООД:
по ф-ра №
********** от 30.11.2016 г. за сумата 1 381.67
лева,
по ф-ра №
********** от 31.03.2017 г. за сумата 5 803.06
лева,
по ф-ра №
********** от 28.04.2017 г. за сумата 24 499.30 лева,
по ф-ра №
********** от 31.05.2017 г. за сумата 14 926.61 лева,
по ф-ра №
********** от 04.07.2017 г. за сумата 113 855.90
лева,
по ф-ра №
********** от 01.08.2017 г. за сумата 27 661.92 лева и
по ф-ра №
********** от 31.08.2017 г. за сумата 3 163.39
лева,
са
възникнали след като срокът по чл. 367, ал. 1 ГПК за отговор на исковата молба
е изтекъл на датата 15.07.2016 г. – вж. фактурите, приложени към молба вх. №
28768 от 05.10.2017 г. (л. 4003 и сл.), всяка една с приложен към нея подписан приемо
предавателен протокол и с опис на товарителниците, предмет на фактурата (л.
4005 – л. 4033).
Изводът и в
този случай е, че компенсаторното притезание на ответника (кредитора) П.П.Г.“
ЕООД по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, срещу длъжника му „П.“ ООД, което на свой ред е
било породено (нововъзникнало) от ликвидните и изискуеми вземания по посочените
по-горе седем фактури – спрямо вече предявените в процеса вземания на ищеца (насрещния
кредитор) „П.“ ООД, също е било породено („нововъзникнало“) след датата 15.07.2016 г. и на общото
основание по чл. 147, т. 2 ГПК, не само е можело да бъде твърдяно и предявено в
процеса от кредитора по тези вземания „П.П.Г.“ ЕООД, но – както и предходното
(второто по ред) възражение за прихващане – е подлежало и на разглеждане.
3.2. По основателността на това възражение за
прихващане.
Издадените
от продавача „П.П.Г.“ ЕООД ф-ра № ********** от 30.11.2016 г. за сумата
1 381.67 лева, ф-ра № ********** от 31.03.2017 г. за сумата 5 803.06
лева, ф-ра № ********** от 28.04.2017 г. за сумата 24 499.30 лева, ф-ра №
********** от 31.05.2017 г. за сумата 14 926.61 лева, ф-ра № ********** от
04.07.2017 г. за сумата 113 855.90 лева, ф-ра № ********** от 01.08.2017
г. за сумата 27 661.92 лева и ф-ра № ********** от 31.08.2017 г. за сумата
3 163.39 лева, са били редовно осчетоводени от купувача на стоките „П.“
ООД, за тези задължения е бил ползван и данъчен кредит – вж. допълнителното
заключение на вещото лице Д. Й. (л. 4220 и сл.), редове 6, 7, 8, 9, 10, 11 и 12
от таблицата по т. V.5 и таблицата по т. V.8., както и разясненията на вещото
лице по същия въпрос, дадени в съдебното заседание от 25.01.2018 г. (л. 4259 и
сл.). Същото е установила е повторната експертиза на вещото лице И. С. – вж.
заключението, прил. на л. 4311 и сл., редове 6, 7, 8, 9, 10, 11 и 12 от
таблицата към т. 8 (стр. 20), с констатацията, че плащания по тези фактури
няма.
Правопогасяващи
или правоотричащи възражения на купувача по седемте фактури „П.“ ООД също не са
заявени или поддържани в процеса, включително и в производството пред
настоящата инстанция и изводът е, че
направеното от ответника „П.П.Г.“ ЕООД възражение за прихващане на предявеното
в процеса вземане на „П.“ ООД по договора за превоз на товари от 20.03.2015 г.
– с вземанията на „П.П.Г.“ ЕООД по посочените по-горе седем фактури, а именно: ф-ра
№ ********** от 30.11.2016 г. за сумата 1 381.67 лева, по ф-ра №
********** от 31.03.2017 г. за сумата 5 803.06 лева, по ф-ра № **********
от 28.04.2017 г. за сумата 24 499.30 лева, по ф-ра № ********** от
31.05.2017 г. за сумата 14 926.61 лева, по ф-ра № ********** от 04.07.2017
г. за сумата 113 855.90 лева, по ф-ра № ********** от 01.08.2017 г. за
сумата 27 661.92 лева и по ф-ра № ********** от 31.08.2017 г. за сумата
3 163.39 лева, общо за 191 291.85 лева, при установеното в процеса наличие
на насрещни вземания на „П.“ ООД срещу продавача на стоките по тях, за същата по
размер сума от общо 191 291.85 лева – би било основателно.
Установените
по-горе остатъчни (след първите две прихващания) вземания на „П.“ ООД обаче,
бяха в размер на сумата 160 867.89 лева по т. ІІ.2.2. плюс установеното в
т. І.2. вземане за неустойка в размер на сумата 26 012.86 лева.
Общо – в
размер на сумата 186 880.75 лева (160 867.89 лева + 26 012.86
лева =.186 880.75 лева).
Заключението
е, че на осн. чл. 104, ал. 2 ЗЗД, остатъкът от първото от двете вземания на „П.“
ООД по процесния договор за превоз – в общ размер на сумата 160 867.89
лева, представляващо сбор от претендираните и установени по размер в процеса неплатени
превозни възнаграждения, се компенсира изцяло с посочените вземания на „П.П.Г.“
ЕООД по първите пет фактури и само с част (401.35 лева) от вземането по шестата
по време ф-ра № ********** от 01.08.2017 г., а именно:
- по
ф-ра № ********** от 30.11.2016 г. за 1 381.67 лева,
- по
ф-ра № ********** от 31.03.2017 г. за 5 803.06 лева,
- по
ф-ра № ********** от 28.04.2017 г. за 24 499.30
лева,
- по
ф-ра № ********** от 31.05.2017 г. за 14 926.61
лева,
- по
ф-ра № ********** от 04.07.2017 г. за 113 855.90 лева и
- по
ф-ра № ********** от 01.08.2017 г. за 401.35 лева.
Общо: ………………………………………………….
160 867.89 лева.
3.3. Окръжният съд е разгледал направеното от
ответниците искане по чл. 250, ал. 1 ГПК, за допълване на Решение № 348/18.06.2018 г. с произнасяне по
направеното от „П.П.Г.“ ЕООД подробно описано по-горе трето по ред възражение
за прихващане, в размер на общата сума 191 291.85
лева, представляваща цена на закупена, но неплатена фракция по ф-ра №
********** от 30.11.2016 г. за сумата 1 381.67 лева, по ф-ра № **********
от 31.03.2017 г. за сумата 5 803.06 лева, по ф-ра № ********** от
28.04.2017 г. за сумата 24 499.30 лева, по ф-ра № ********** от 31.05.2017
г. за сумата 14 926.61 лева, по ф-ра № ********** от 04.07.2017 г. за
сумата 113 855.90 лева, по ф-ра № ********** от 01.08.2017 г. за сумата
27 661.92 лева и по ф-ра № ********** от 31.08.2017 г. за сумата
3 163.39 лева и искането по чл. 250, ал. 1 ГПК, е било отхвърлено.
Като
се има предвид установената по-горе в т. ІІ.3.1. допустимост на това възражение
за прихващане, искането по чл. 250, ал. 1 ГПК е било основателно. В този случай
забраната по чл. 246 ГПК е неприложима, защото съдебното решение относно
установяването на подлежащото на евентуално прихващане вземане на ищеца, по
което съдът вече се е произнесъл, нито се отменя, нито се изменя. Компенсацията
ще е резултат на подлежащо на разглеждане, но неразгледано насрещно материално
право и няма отношение към процесуалните действия по първоначално предявения
иск и към вече извършената от съда правна преценка за съществуване на
установеното с решението вземане на ищеца.
Поради това
и като се има предвид установената по-горе не само допустимост, но и
основателност на направеното от „П.П.Г.“ ООД възражение за прихващане,
обжалваното допълнително Решение № 327
от 19.06.2019 г. – като неправилно – ще следва да бъде отменено.
4. Второто установено в процеса вземане на „П.“
ООД, представляващо дължима, но неплатена неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора
за превоз, бе в установен по-горе в т. І.2. размер на сумата 26 012.86
лева. Останалото, предявено с изявлението за прихващане вземане на „П.П.Г.“ ООД по ф-ра № **********
от 01.08.2017 г., след вече извършеното прихващане с част (401.35 лева) от това
вземане, е в размер на сумата 27 260.57 лева (27 661.92 лева – 401.35
лева = 27 260.57 лева), затова второто установено в процеса вземане на „П.“
ООД за дължима неустойка по договора, общо в размер на сумата 26 012.86
лева, се компенсира с това останало вземане на „П.П.Г.“ ЕООД по ф-ра № **********
от 01.08.2017 г. до размера на насрещното вземане на „П., също от
26 012.86 лева.
5. Остатъкът от вземането на „П.П.Г.“ ООД по
ф-ра № ********** от 01.08.2017 г., в размер на сумата 1 247.71 лева
(27 260.57 лева – 26 012.86 лева = 1 247.71 лева), както и цялото
вземане на това дружество по ф-ра №
********** от 31.08.2017 г. за сумата 3 163.39 лева, също са били заявени
като предмет на прихващането, но поради вече погасените насрещни вземания на „П.“
ООД не подлежат на разглеждане в настоящия процес.
ІІІ. Предмет на въззивното производство е
осъдителната част на Решение № 348 от 18.06.2018 г., с която претенцията на ищеца
„П.“ ООД за присъждане на остатъчната част от неплатените превозни
възнаграждения по процесния договор за превоз от 20.03.2015 г. е била уважена
до размер на сумата 193 623.10 лева, а претенцията за
присъждане на неустойката по чл. 7, ал. 1, от този договор е била уважена до
размер на сумата 28 681.66
лева.
Първата от двете присъдени суми
(193 623.10 лева) е била резултат на прихващане на вземанията на „П.П.Г.“
ЕООД:
- по ф-ра № **********/28.04.2016 г. за 40 116.67 лева,
- по ф-ра № **********/31.05.2016 г. за 24 673.92 лева и
- по ф-ра № **********/30.06.2016 г. за 28 402.99 лева,
общо за ……………………………………….. 93 193.58
лева
– с установено от окръжния съд като
„общо дължимо“ насрещно вземане на „П.“ ООД в размер на сумата 286 816.68
лева (286 816.68 лева – 93 193.58 лева = 193 623.10 лева), но
по-горе в т. І.1. бе установено, че подлежащото на прихващане вземане на „П.“ е
в размер на сумата 260 128.57 лева, а в т. І.2. – че вземането за
неустойка е съществувало не в присъдения от окръжния съд размер на сумата 28 681.66 лева, а в подлежащия на прихващане размер на сумата 26 012.86
лева. Което налага отмяна на обжалваното решение № 348 от 18.06.2018 г. не само
в осъдителната му част – изцяло, но и в неговата отхвърлителна част – само по
отношение на прихващането, извършено с неустановеното в настоящото производство
вземане на ищеца „П.“ ООД в размер на сумата 286 816.68 лева, като предявените
от това дружество две осъдителни претенции съответно подлежат на отхвърляне:
а) претенцията за присъждане на превозно
възнаграждение в размер на сумата 286 816.68
лева:
- като недоказана – в размер на сумата
26 688.11 лева и
- като погасена чрез прихващане – в размер
на 260 128.57 лева
и
съответно
б) претенцията за присъждане на неустойка за
забава по чл. 7, ал. 1 от договора, в размер на сумата 28 681.66 лева:
- като недоказана – в размер на сумата
2 668.80 лева и
- като погасена чрез прихващане – в размер
на 26 012.86 лева.
ІV. Разноските.
Пред двете
съдебни инстанции ответникът „П.П.Г.“ ЕООД е направил разноски в размер на
общата сума 12 550 лева, а ответникът „Е.п.“ АД е направил разноски в размер на
общата сума 18 736.10 лева.
Тези две
суми, на осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, ще следва да се присъдят в
тежест на ищеца „П.“ ООД.
В този
смисъл ще се постанови и решението.
Ето защо Апелативният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 510 от 03.10.2018 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 324/2016 г.
ОТМЕНЯ Решение № 327 от 19.06.2019 г., постановено от Пловдивския окръжен
съд по т. д. №
324/2016 г.
ОТМЕНЯ Решение
№ 348 от 18.06.2018 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 324/2016 г., в следните, посочени
по-долу негови части, с които съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА „П.П.Г.“
ЕООД *** АД, солидарно да заплатят на „П.“ ООД сумата 193 623.10
лв. – неплатено възнаграждение за извършени транспортни
услуги по сключен договор за превоз на товари от 20.3.2015 г. между „П.“ ООД
като превозвач, „П.П.Г.“ ЕООД като товародател и „П.П.“ АД като солидарен длъжник,
която сума представляваща разлика между общо дължимо
възнаграждение от 286 816.68 лв. и сума от 93 193.58 лв., дължима от
„П.“ ООД, като купувач, на „П.П.Г.“ ЕООД, като продавач,
на основание неформален договор за продажба на различни видове фракции по
фактури: ф. № **********/28.4.16 – за 40 116.67 лв., ф. № **********/31.5.16
– за 24 673.92 лв., ф. № **********/30.6.16 – за 28 402.99 лв., за
която сума се УВАЖАВА възражение
за прихващане,
ведно със законната лихва върху
главницата от 193 623.10 лв., начиная от датата на подаване на
исковата молба – 19.5.2016 до окончателното изплащане“.
„ОСЪЖДА „П.П.Г.“ ЕООД,
да заплати на „П.“ ООД сумата 28 681.66 лв. – неустойка за забава на плащания по чл. 7, ал. 1 от договор за превоз на товари от 20.3.2015 г.“.
„ОСЪЖДА „П.П.Г.“ ЕООД, да заплати на „П.“ ООД сумата 7 478 лв.
– разноски по делото“.
„ОСЪЖДА „П.П.“ АД, да заплати на „П.“ ООД
сумата 4 597 лв. – разноски по делото.“
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от дружеството „П.“ ООД, ЕИК .., иск против дружествата „П.П.Г.“
ООД, ЕИК .. и
„Е.п.“ АД, ЕИК .., за солидарното им осъждане, да заплатят сумата 286 816.68 лева, представляваща неплатено възнаграждение за извършени транспортни
услуги по сключен договор за превоз на товари от 20.03.2015 г. между „П.“ ООД, като превозвач, „П.П.Г.“
ЕООД, като товародател и „П.П.“ АД, с настоящо наименование „Е. п.“ АД, като солидарен длъжник, както следва:
а) до размер на сумата 26 688.11 лева (двадесет и шест
хиляди шестстотин осемдесет и осем лева и 11 ст.) – като недоказан и
б) в остатъчния размер от 260 128.57 лева (двеста и шестдесет хиляди сто
двадесет и осем лева и 57 ст.) – като неоснователен, поради погасяване на това
вземане на „П.“ ООД, ЕИК .., чрез прихващане с насрещните
вземания на „П.П.Г.“ ООД, ЕИК .., за дължима, но неплатена цена на продадена
стока (фракция) по следните фактури:
- ф-ра
№ **********/28.04.2016 г. за сумата 40 116.67
лева,
- ф-ра
№ **********/31.05.2016 г. за сумата 24 673.92
лева,
- ф-ра
№ **********/30.06.2016 г. за сумата 28 402.99
лева,
- ф-ра
№ **********/29.07.2016 г. за сумата 4 729.82 лева,
- ф-ра
№ **********/31.08.2016 г. за сумата 1 337.28 лева,
- ф-ра
№ **********/30.11.2016 г. за сумата 1 381.67 лева,
- ф-ра
№ **********/31.03.2017 г. за сумата 5 803.06 лева,
- ф-ра
№ **********/28.04.2017 г. за сумата 24 499.30
лева,
- ф-ра
№ **********/31.05.2017 г. за сумата 14 926.61
лева,
- ф-ра
№ **********/04.07.2017 г. за сумата 113 855.90 лева и
- ф-ра
№ **********/01.08.2017 г. за сумата
401.35 лева
Общо …………………………………………………..
260 128.57 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от дружеството „П.“ ООД, ЕИК.., иск против дружеството „П.П.Г.“
ООД, ЕИК..,
за заплащане на сумата 28 681.66 лева, представляваща неустойка по чл. 7, ал. 1, по
сключения договор за превоз на
товари от 20.03.2015 г. между „П.“ ООД, като превозвач, „П.П.Г.“
ЕООД, като товародател и „П.П.“ АД, с настоящо наименование „Е. п.“ АД, като солидарен длъжник, както следва:
а) до размер на сумата 2 668.80 лева
(две хиляди шестстотин шестдесет и осем лева и 80 ст.) – като недоказан и
б) в остатъчния размер от 26 012.86 лева (двадесет и шест хиляди и
дванадесет лева и 86 ст.) – като неоснователен, поради погасяване на това
вземане на „П.“ ООД, ЕИК .., чрез прихващане с част от насрещното
вземане на „П.П.Г.“ ООД, ЕИК .., за дължима, но неплатена цена на продадена
стока (фракция) по
- ф-ра
№ **********/01.08.2017 г. за сумата
26 012.86 лева.
В останалата му част Решение № 348 от 18.06.2018 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 324/2016 г. – като необжалвано – е
влязло в сила.
ОСЪЖДА дружеството „П.“
ООД, ЕИК.., да заплати на дружеството „Е.п.“ АД, ЕИК .., сумата 18 736.10 лева (осемнадесет хиляди
седемстотин тридесет и шест лева и 10 ст.) разноски по делото.
ОСЪЖДА дружеството „П.“
ООД, ЕИК.., да заплати на дружеството „П.П.Г.“ ЕООД, ЕИК .., сумата 12 550 (дванадесет хиляди
петстотин и петдесет) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.