Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 29.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2631 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.11.2019 год., постановено
по гр.дело №25484/2019 год. по описа на СРС, ГО, 153 с-в, Ц.В.Й. е осъдена да
заплати на Г. Ф.по иск с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ сумата 20 351.60 лв., представляваща възстановено
от ищеца на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ по щета №120403/2014
год., образувана по искане GF14012D на НББАЗ обезщетение за имуществени
вреди от ПТП, настъпило на 11.12.2013 год. на Федерален път 229, участък
3 080 км.1.750, окръг Алтйотинг, Федерална Република Германия, по вина на
ответника при управление на лек автомобил „Сеат Ибиса“ с рег.№*******, без да
има валидна застраховка „гражданска отговорност“, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.05.2019
год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 864.06 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата Ц.В.Й.. Жалбоподателката поддържа, че въпреки дадените от
СРС указания с доклада по делото предявеният иск бил недоказан. Не било
доказано осъществяването на фактическият състав на предявената регресна
претенция, а именно осъществено от
ответницата като водач на МПС и участник в настъпилото пътнотранспортно
произшествие /ПТП/ виновно и противоправно деяние, от което да са настъпили в
причинно-следствена връзка претендираните вреди. Представените по делото
писмени доказателства не съдържали данни в тази насока. Ищецът не бил доказал
вината на ответницата – същата не можело да се презюмира, а и в случая била оборена
категорично от съдържанието на полицейския доклад, в който било отразено, че
виновният водач е участник №3. Налице били само предположения относно механизма
на произшествието. Неправилни били и изводите на първоинстанционния съд относно
давността. В т. 14 от Постановление № 7/1977 год. на ВС било прието, че за
регресните искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, като същата започвала
да тече от момента на изплащане на застрахователното обезщетение на
правоимащите лица. В случая правоимащо лице било Националното бюро на ФРГ, т.е.
давността започвала да тече от 07.05.2014 год., а искът бил предявен на
09.05.2019 год. В този смисъл регресната претенция била погасена по давност.
Освен това ответницата не била поканена надлежно да изплати обезщетението, тъй
като регресната покана била върната като непотърсена, т.е. тя не била станала
причина за завеждане на делото и не следвало да дължи разноски. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Г. Ф.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че по делото било безспорно установено, че ответницата с виновното си поведение
е причина процесното ПТП, при което са били причинени материални щети, както и
че същата не е имала валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“. Размерът
на възстановеното от ищеца обезщетение съответствал на размера на платеното
обезщетение и разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./. Правилно
първоинстанционният съд бил приел, че възражението за давност на ответницата е
неоснователно. В случая изискуемостта на регресното вземане по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ била настъпила на 29.05.2014 год., а искът бил предявен на 09.05.2019
год. Съгласно чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, сега чл. 557, ал. 1, т.
2, б. „а“ КЗ, Ф.ът изплащал обезщетения по задължителна застраховка „гражданска
отговорност“ за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или
телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, ако ПТП било настъпило на
територията на страната, на територията на друга държава членка на ЕС или на
територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите е
страна по Многостранното споразумение, и е причинено от моторно превозно
средство, което обичайно се намира тетиротията на Република България, и
виновният одач няма сключена застраховка „гражданска отговорност“. Според чл.
288, ал. 12 КЗ /отм./, след изплащане на обезщетението по ал. 1 и 2 Ф.ът
встъпвал в правата на увреденото лице до размера на платеното й обезщетение и
разходите по ал. 8. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 288, ал. 12 вр. с чл. 288а, ал. 1, т.
1 и ал. 3 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 288, ал. 1, т. 1 и т.
2, б. „а“ КЗ /отм./, Гаранционният Ф.изплаща изплаща
обезщетения по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите за: 1/ имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни
увреждания, когато пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията
на Република България и е причинено от неидентифицирано моторно превозно
средство и 2/ имуществени и
неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на
чуждо имущество, ако пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията
на Република България или на друга държава членка и е причинено от моторно
превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република
България и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. Според чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, след
изплащане на обезщетението по ал. 1 и 2 Ф.ът встъпва в правата на увреденото
лице до размера на платеното и разходите по ал. 8.
Гаранционният Ф.възстановява и суми,
изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно
средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република
България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може
да се определи застрахователят – чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./, като след
изплащане на обезщетение по ал. 1 се прилага чл. 288, ал. 12 и 14 /чл. 288а,
ал. 3 КЗ – отм./.
Следователно встъпването в правата
на увреден от страна на Гаранционния Ф.срещу деликвента се обуславя от
установяването в разглеждания случай на две групи факти: 1/ възникнали права на
увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.,
че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно
поведение и 2/ плащането на обезщетение за настъпилите имуществени вреди на
увредения от страна на Националното бюро на българските автомобилни
застрахователи – виж чл. 34, ал. 3 и 4 от Правилника за устройството и
дейността на Гаранционния Ф./ и възстановяването му от страна на ищеца. Доказването
на тези правопораждащи факти е в тежест на ищеца съгласно правилото, установено
в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Твърдението за липсата към момента
на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, който да покрива отговорността на причинителя на вредите е за
отрицателен факт, поради което ответникът, ако твърди противоположния
положителен факт, носи тежестта да го докаже на основание чл. 154, ал. 1 ГПК.
Доколкото по делото е безспорно, че
процесното ПТП е настъпило на територията на Федерална Република Германия, то
намира приложение разпоредбата на чл. 4, т. 1 от Регламент /ЕО/ №864/2007 на
Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2008 год. /“Рим ІІ“/, според която
ако не е предвидено друго, приложимото право към извъндоговорни задължения,
произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е
настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и
независимо в коя държава или държави настъпват преките последици от този факт. Следователно в
конкретния случай е приложимо немското право относно всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане, в т.ч. реда за констатиране на
ПТП, както и по отношение на формата на протокола за ПТП, както е приел и СРС.
Безспорно е във въззивното
производство, че приетият като доказателство по делото протокол за ПТП – на
немски език, придружен с надлежен превод на български език, е съставен от
компетентен държавен полицейски орган и по предвидения за това ред.
Следователно същият по своето правно естество е официален свидетелстващ
документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила
относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице
факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление,
направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно
съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди,
твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на
доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други
доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за
механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания,
които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС
по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС
по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на
ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания
в процесния протокол за ПТП от 11.12.2013 год., че същият е съставен от полицейски
комисар при Полицейска инспекция Алтйотинг при посещение на място и съдържа
преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени чрез изготвянето
на снимков материал /който е приложен по делото/, относно механизма на местопроизшествието,
крайно положение на трите превозни средства – участници в него, в т.ч. на
управлявания от ответницата лек автомобил /който е обозначен като участник 1/,
както и видимите щети по тях. В протокола е отразено, че ответницата е
извършила административно нарушение съгласно Правилника за движение по
пътищата, тъй като се е движела по шосе В299 от Унтернойкирхен в посока
Алтйотинг, като по наклонения участък, малко преди водната станция, предприела
изпреварване на движещия се пред нея товарен автомобил /участник 3/, при което без
да подаде светлинен сигнал /мигач/ се отклонила от колоната и не обърнала
внимание на идващия отзад, вече предприел изпреварване участник 2, в резултат
на което управляваният от нея автомобил се ударил в страната на пътника на
лекия автомобил – участник 2, поради което последният бил тласнат в товарния
автомобил, като участник 1 бил притиснат между превозните средства – участник 2
и участник 3.
Следователно противоправността на
увреждащото поведение на ответницата е доказана по делото. В пряка причинна
връзка от него за собствениците на увредените превозни средства – лек автомобил
„Фолксваген“ и товарен автомобил „МАН“ с ремарке, са произлезли вреди. Вината
се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД. Във
връзка с възражението на жалбоподателката, че в протокола за ПТП било отразено,
че виновният водач за ПТП е участник №3 /чл. 315в/316 от Наказателния кодекс/,
следва да бъде посочено, че с оглед разпоредбата на чл. 53 ЗЗД при настъпил
вредоносен резултат с участието на повече от едно лице, право на пострадалия е
да предяви претенцията си за обезщетение по отношение на едно или няколко от
тях или по отношение на всички деликвенти. Степента на участие от страна на
единия или другия деликвент не може да се обсъжда в настоящия процес. И това е
така, тъй като в гражданския процес, в който се търси обезщетение за причинени
от непозволено увреждане неимуществени или имуществени вреди не може да се
разграничава отделната отговорност на множеството извършители. Последните
отговарят солидарно. Законът свързва солидарната отговорност на няколко
причинители с факта на самото причиняване на вредите от тях, а не с други
обстоятелства. Достатъчно е да се
констатира само, че някой е допринесъл, макар и в малка степен за настъпването
на твърдения вредоносен резултат, за да възникне за него солидарна отговорност
за пълния размер на обезщетението /чл. 54 ЗЗД/ наред с другите съпричинители.
Въпросът за неравното разпределение на задължението може по силата на чл. 127,
ал. 2 ЗЗД да се постави само в отношенията между солидарните длъжници и то в
друг процес. В този смисъл въззивният съд приема, че причинителят на вредата
няма възможност да възразява на ищеца, че освен него и други лица са
съпричинили увреждането.
По делото не проведено успешно
обратно доказване от страна на ответницата, че към момента на настъпването на процесното
ПТП – 11.12.2013 год., като водач на МПС, е имала сключена застраховка
„гражданска отговорност” по чл. 259, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./.
Безспорно е между страните, че на 07.05.2014
год. Националното бюро на българските автомобилни застрахователи е заплатило на
Националното бюро на ФРГ обезщетение за причинените имуществени вреди,
настъпили в резултат на процесното ПТП и разходите за неговото определяне в
размер на 20 351.60 лв. При това положение и на основание чл. 288а, ал. 1,
т. 1 КЗ /отм./ за Г. Ф.е възникнало задължението да възстанови на Националното
бюро на българските автомобилни застрахователи изплатената сума, което е
изпълнил на 29.05.2014 год. /виж чл. 288, ал. 8 КЗ – отм./.
По отношение на размера на дължимото обезщетение
следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по
средната им пазарна стойност към момента на настъпването им, а това
обстоятелство е доказано с представените
по делото първични счетоводни документи – на немски език, придружени с надлежен
превод на български език. Обемът на отговорността при
деликт се определя от закона – той е в размер на действително причинените вреди
/чл. 51, ал. 1 ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това, което
увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането
състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това
възстановяване може да се извърши, включително цените на нуждаещите се от
подмяна части /без отчитане на
овехтяване/. Доколкото в резултат на процесното ПТП са нанесени вреди на моторни
превозни средства, чиито собственици живеят в чужбина и са извършили ремонта им
в чужбина, релевантни са цените на ремонта, където е извършен – в частност във
Федерална Република Германия. В този смисъл релевираната претенция се явява
изцяло основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Своевременно релевираното от
ответницата възражение за погасителна давност се явява неоснователно, поради следните
съображения:
Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 14 от Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год.,
Пленум на ВС, за прегресните искове важи общата петгодишна давност по чл. 110 и
сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащане на застрахователните
обезщетения на правоимащите лица. В частност този срок не е изтекъл, тъй като
плащането на обезщетението е извършено от ищеца на 29.05.2014 год., а исковата
молба е подадена на 09.05.2019 год., както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Във връзка
с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че
обстоятелството дали регресната покана на ищеца е била връчена на ответницата е
от значение единствено за поставянето на последната в забава.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал.
1 ГПК жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.11.2019 год., постановено по гр.дело
№25484/2019 год. по описа на СРС, ГО, 153 с-в.
ОСЪЖДА Ц.В.Й.
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Г. Ф., с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/