№ 353
гр. Р*** , 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
Секретар:Анелия Генчева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20204500500535 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П****, представлявана от п**** при
Р*** Р. М., против Решение № 1082/03.08.2020 г. по гр.д. № 433/2019 г. на РС
– Р***, с което въззивникът е бил осъден да заплати на Й. П. Д., ЕГН:
**********, с адрес ****, сумата от 20 000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени във връзка с воденото наказателно
производство, прекратено поради недоказаност на обвинението в
престъпление по чл. 302, т. 2, б. „А“, във вр. чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2, алт. 1 НК,
и сумата от 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от
същото обвинение, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от
10.09.2015 г. до окончателното им изплащане.
П**** е останала недоволна от решението и счита същото за
неправилно, а претенциите за обезщетение – за неоснователни и недоказани
по основание и размер. По делото не са били ангажирани доказателства,
които да установяват действително търпени неимуществени вреди като пряк
резултат от воденото наказателно производство. Твърденията за
претърпените от ищеца неимуществени вреди от ищеца, изразяващи се в
1
нравствени, емоционални, психически и психологически терзания, финансови
проблеми, ограничаване на социалните контакти извън семейството и т.н.,
останали напълно необосновани и недоказани. Не били представени
доказателства, че ищецът не е могъл да си намери работа, както и че
достойнството и авторитетът му били накърнени. Разпитаният по делото
свидетел С. С. е изразил своите интерпретации, че ищецът е засрамен от
всичко това, а не е заявил, че ищецът му е споделил действително да се
чувства така. Независимо от признаването на Заповед № 1191-7/25.03.2011 г.
на директора на Г***, с която на Д. е било наложено дисциплинарно
наказание „Уволнение“, за незаконосъобразна, то П*** не следа да отговаря
за причинените от тази заповед вреди, защото това представлявало акт на
трето лице – административен орган, действащ в условията на оперативна
самостоятелност. Дисциплинарната и наказателната отговорност са
обособени и се носят на различно основание, а ищецът не е отстраняван от
длъжност по инициатива на п***. Отказът от предоставяне на достъп до
класифицирана информация не е мотивиран от процесуалните действия на
наказателното производство, а самото неприключило наказателно
производство не е попречило на възстановяването му на работа. Трудовото му
правоотношение с ЕТ „В****“ било прекратено поради намаляване обема на
работа, което не може да бъде вменено в отговорност на ответника.
Наказателното производство не се е отразило негативно върху семейните
отношения на ищеца, тъй като бракът му със С. Д. е прекратен по взаимно
съгласие, като е изминал значителен период от време след прекратяване на
наказателното производство, което доказва липсата на причинно-следствена
връзка между двете. Наказателното производство не е протекло извън
разумния срок с оглед естеството на разследваното престъпление и неговата
сложност, а ищецът не се е възползвал разпоредбите на Глава двадесет и
шеста от НПК да сезира Окръжния съд с цел ускоряване на наказателното
производство. Налице е бил нисък интензитет на процесуална принуда и
въздействие на наказателното производство върху личната сфера на ищеца.
Спрямо същия не било внасяно искане за вземане на мярка за неотклонение
„Задържане под стража“, като още преди изтичане на срока на задържането от
72 часа е била взета мярка за неотклонение „Парична гаранция“, която не
възпрепятствала трудовата му дейност и не ограничавала възможността му да
се придвижва и да поддържа социални контакти. Задържането по чл. 64, ал. 2
2
НПК не е било прогласявано от съда за незаконосъобразно, а мярката за
неотклонение „Парична гаранция“ не била обжалвана. Анализът на
икономическия стандарт в страната при използване на официалните данни на
НСИ за среден годишен доход на лице, който към 2016 г. е бил 5 167 лв.,
показвал, че претендираното обезщетение е в разрез с принципа за обезвреда
по смисъла на ЗОДОВ. Размерът е необосновано завишен и несъобразен с
изискванията на чл. 52 ЗЗД за справедливост, с икономическия стандарт в Р
България и със съдебната практика по аналогични случаи, включително и
тази на ЕСПЧ и ОС – Р***. Искът за претърпени имуществени вреди в размер
на 500 лв. е изцяло неоснователен и недоказан. Разноските за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е представила доказателства,
че е заплатила възнаграждението. Исковата претенция е предявена пред съда
на 25.01.2019 г., поради което е изтекъл тригодишният давностен срок за
лихвите за забава, Моли за отмяната на атакуваното решение като неправилно
и незаконосъобразно и за постановяване на друго, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени, алтернативно присъдените по делото обезщетения да
бъдат намалени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Й. П. Д., ЕГН: **********, с адрес ****, чрез адв.
Н. М. от ***, със съдебен адрес ****, в законоустановения двуседмичен срок
е депозирала отговор срещу въззивната жалба, като счита същата за
неоснователна, а обжалваното решение за правилно. От разпитаните по
делото свидетели е било установено, че именно обвинението, повдигнато
срещу въззиваемия, е провокирало всички негови негативни емоции и
преживявания. Един човек, който в продължение на двадесет години е
работил като п****, изведнъж се е оказал задържан и с белезници, което за
него и за неговото семейство е било изключително унижение и е
предизвикало вълна от негативни емоции и срам. В следствие на това
обвинение настъпила промяна в поведението на ищеца, социална изолация, в
която той и семейството му изпаднали, липсата на финансови средства и
възможност за намиране на работа, което променило изцяло неговия начин на
живот и този на семейството му. Наложило се издръжката на семейството да
бъде поета от съпругата на ищеца. Поради настъпилите материални
затруднения започнало да се прокрадва неразбирателство, което се
задълбочавало от всички останали проблеми, настъпили от обвинението
3
срещу ищеца, както и в последствие неговото често командироване далеч от
семейството. Това довело до пълното отчуждаване на двамата съпрузи и до
прекратяване на брака между тях. Всички претенции на ищеца били
последица от процесното наказателно производство, продължило от началото
на 2011 г. до есента на 2015 г. – близо пет години, като последица от това
било отстраняването му от работа, отнемането му на достъпа до
класифицирана информация и неговото дисциплинарно уволнение. Затова тук
не ставало въпрос за вреди от акт на трето лице – административен орган,
директора на Г***, който е издал заповедта за дисциплинарното наказание
„Уволнение“. Самото обстоятелство, че ищецът е бил привлечен като
обвиняем за престъпление било известно в обществото и сред неговите
колеги, приятели и близки хора, като за негативните последици от това върху
живота му били без значение изтъкнатите от П*** аргументи, че естеството
на разследването и сложността на престъплението наложили тази
продължителност. Необосновано било твърдението на жалбоподателя за
нисък интензитет на процесуална принуда и въздействие на наказателното
производство върху личната сфера на ищеца. Всеки нормален човек с
авторитет в обществото, който бил неосъждан, би бил високо повлиян в
негативна степен от воденето на наказателно производство срещу него. По
отношение твърденията за това, че обезщетението в размер на 20 000 лв. не
отговаряло на критериите за справедливост, въззиваемият излага доводи, че
това изисква съобразяване с икономическия стандарт на страната, а като бъде
взето това в предвид, обезщетението се равнявало на 10 лв. на ден за времето,
през което въззиваемият е бил обект на наказателно преследване. Освен това
законодателят е предвидил само един единствен критерий и това бил
визираният в чл. 52 ЗЗД. Налице било писмено доказателство, неоспорено от
П***, доказващо заплащането на 500 лв. за адвокатска защита в хода на
наказателното производство, където въззиваемият е ангажирал адвокат да го
защитава, поради което искът за имуществени вреди се явявал доказан.
Направеното за първи път от въззивника възражение за изтекла погасителна
давност било преклудирано и не следвало да се разглежда. Моли за оставяне
на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното
решение, като иска да бъдат присъдени и направените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
4
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно, но недопустимо в частта, с
която районният съд се е произнесъл относно началния момент дължимостта
на законните лихви върху обезщетенията, а именно от 10.09.2015 г. В
депозираната искова молба ищецът е посочил, че претендира законната лихва
върху сумите, считано от 12.06.2016 г., а не от 10.09.2015 г., която дата
кореспондира с прекратяване на наказателното производство срещу
въззиваемия. Първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на
спора и в тази част решението е недопустимо, поради което следва да се
обезсили.
Решението е допустимо в останалата му обжалвана част.
По отношение правилността му, по наведените от въззивната
страна доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
По делото не е спорно, че с постановление от 20.01.2011 г. на с*** по
ДП № 26П/2010 г. ищецът и въззиваем е бил привлечен като обвиняем за
това, че на 03.10.2010 г., за времето от 0,24 ч до 0,38 ч, на територията на
Г****, трасе входящи в Р България товарни автомобили, на с***, като д****,
посредством злоупотреба със служебното си положение на с***, п**** при
Р****, Г****, е поискал от св. И. Д. дар, който не му се следва, за да не
извърши действия по служба – п****, както и съпътстващите товара, за да
премине той и товарният автомобил границата през Г*** с посока изход от Р
България – престъпление по чл. 302, т. 2, б. „А“, във вр. чл. 301, ал. 1, пр. 1 и
2, алт. 1 НК. С постановление от същата дата спрямо ищеца Й. Д. е било
постановено задържане за срок от 72 часа, като е бил задържан в следствения
арест в гр. Р***, а на следващия ден бил конвоиран по влака до гр. С*** до
ареста, находящ се на ***, като през това време бил с белезници и престоял в
същия останалите два дена.С Постановление от 22.01.2011 г. на С** му била
взета мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 3 000 лв. Със
5
Заповед № 1191/7/25.03.2011 г. на директора на Г*** на ищеца Д. е наложено
дисциплинарно наказание „Уволнение“, с което служебното му
правоотношение с М** било прекратено. На 25.03.2011 г. му било връчено
копие от акт на директора на Г***, с който му се отнемал достъа до
класифицирана информация. Ищецът е бил привлечен като обвиняем за
престъпление в продължение на около четири години и осем месеца, като на
10.09.2015 г. с постановление наказателното производство срещу него било
прекратено на основание чл. 242, ал. 1, пр. 1 НПК, поради липса на
достатъчно доказателства относно виновността му. Случаят е бил отразен
многократно в пресата и електронните медии.
Представено е Решение № 1449/24.10.2017 г. по гр.д. № 6865/2017 г., с
което е прекратен с развод по взаимно съгласие бракът между ищеца Д. и С.
М. Д.. Видно от представения Трудов договор № 191/14.04.2011 г. ищецът е
бил в трудово правоотношение с ЕТ „В****“ – гр. М*** за периода
14.04.2011 – 30.04.2011 г., като заемал длъжността ш***, с основно месечно
трудово възнаграждение 325,00 лв. Трудовото правоотношение било
прекратено на 01.05.2011 г. на основание чл. 325, т. 4 КТ, видно от
представеното копие на трудовата книжка на ищеца, която представлява
официален свидетелстващ документ. От приложеното към делото
Разпореждане № 171-00-1912-1/18.05.2011 г. е видно, че на Й. Д. му е било
отпуснато обезщетение за безработица за периода 01.05.2011-31.01.2012 г. в
размер на 19,49 лв. дневно, което се равнява на близо 390 лв. месечно. С
Решение от 27.10.2011 г. по адм.д. № С-12/2011 г. на I-во отделение на АССГ
била отменена заповедта на директора на Г***, с която на Д. било наложено
дисциплинарно наказание „Уволнение“. Същото било потвърдено с Решение
№ 121/04.12.2012 г. по адм.д. № С-140/2011 г. на ВАС. В следствие на това
ищецът се явил лично в Р*** – Р***, където подал заявление с вх. №
22391/11.12.2012 г., в което заявил желанието си да бъде възстановен на
предишната си длъжност. Съгласно Заповед от 28.12.2012 г. на директора на
Г*** Д. бил назначен на длъжност п**** в М*** от „О***“ към Р*** – Р***,
с основно месечно възнаграждение, според издадена от Р*** – Р*** платежна
бележка, в размер на 602 лв. От същата платежна бележка е видно още, че на
ищеца му е изплатено обезщетение за незаконно уволнение в размер на
4 368,07 лв. От събраните по делото доказателства, включително и от
6
свидетелските показания, няма данни това служебно правоотношение с М**
да е било прекратявано.
Ангажираните от ищеца свидетели И. Д. Д. – приятел и колега от М**
на ищеца, и С. Г. С. – приятел и негов съсед, описват, че Й. Д. е претърпял
както физическа, така и психологическа промяна – отслабнал, изпитвал
тревожност и не можел да спи, първите дни след като бил освободен от
задържането си не контактувал с хората, липсата на доходи от уволнението и
трудностите с намирането на работа допълнително нагнетили обстановката в
семейството му. Въпреки това, същите не са излагали обстоятелства, а и по
делото няма представени други доказателства относно здравословното
състояние на ищеца по време на периода, през който е бил с повдигнато
обвинение за извършено престъпление.
При така установените фактически обстоятелства Окръжният съд
намира обжалваното решение за НЕПРАВИЛНО, а подадената въззивна
жалба – за частично основателна, по следните съображения:
По делото безспорно е установено, че за периода 20.01.2011 г. –
10.09.2015 г. ищецът Й. Д. е бил привлечен в качеството на обвиняем за
престъпление за престъплението „подкуп“ с правна квалификация чл. 302, т.
2, б. „А“, във вр. чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2, алт. 1 НК. Обстоятелствата, посочени
от п*** при повдигането на обвинението, а именно, че п**** Д., без да има
законово основание, е поискал парична сума и е взел един щатски долар, са
били възприети в Заповед № 1191/7/25.03.2011 г. на директора на Г***, с
която на първия му е било наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“.
Административният орган в този случай е посочил, че това деяние на Д.
представлявало използване на служебното положение за лична облага, което
било тежко нарушение на служебната дисциплина и чл. 227, ал. 1, т. 7 ЗМ**
предвиждал точно това най-тежко дисциплинарно наказание. Поради това
неоснователен се явява доводът на П***, че оставането на ищеца без работа
се дължи на поведението на трето лице – административен орган, действащ в
условията на оперативна самостоятелност, тъй като именно този
административен орган е възприел изцяло представената, но недоказана
(предвид основанието за прекратяване на наказателното производство)
фактическа обстановка на д***. По тези съображения настоящият въззивен
7
състав приема, че е налице причинно-следствена връзка между оставането на
ищеца без работа и повдигнатото му незаконно обвинение.
Неоснователен е доводът на д*** относно това, че наказателното
производство е протекло в рамките на разумния срок. Й. Д. е обвинен за
деяние, извършено на 03.10.2010 г., а едва след близо три месеца и половина
бива привлечен като обвиняем за това престъпление. П*** е имала
достатъчно време да прецени информацията, придобита чрез специални
разузнавателни средства, чието използване е било основен способ на
доказване в хода на целия наказателния процес, дали съдържат достатъчно
доказателства за виновността на ищеца и в каква насока следва да бъде
провеждано разследването за цялостното разкриване на обективната истина
след привличането на Д. като обвиняем. Поради тези причини протичането на
наказателно производство след повдигането на обвинението срещу Д. в
рамките на около четири години и осем месеца изглежда неоправдано и
надхвърлящо рамките на разумния срок. Ирелевантна е била възможността на
ищеца да иска ускоряване на наказателното производство или, съгласно
действащата към него момент редакция на НПК, разглеждане на делото в
съда по искане на обвиняемия. Двете представляват способ на обвиненото
лице да се защити при съмнение за развитие на досъдебното производство
като част от наказателното такова извън рамките на разумния срок. Въпреки
това обвиняемият не е длъжен да се възползва от тези особени правила,
защото д*** трябва служебно да следи за своевременното извършване на
процесуално-следствените действия и протичането им в рамките на
съобразения според фактическата и правна сложност на престъплението
разумен срок. Поради това правилен се явява изводът на районния съд, че
наказателното производство е продължило неоправдано дълго време, през
което ищецът е търпял вреди от така повдигнатото обвинение срещу него.
Свидетелските показания на св. Д. и св. С. установяват, че след
повдигането на обвинението ищецът Д. е изглеждал зле, видимо отслабнал,
ограничил социалните си контакти, чувствал се засрамен от случилото се.
Същите излагат, че случаят е бил широко отразен от медиите. Д. е бил
задържан с п*** постановление от 20.01.2011 г. и освободен на 23.01.2011 г.,
като е бил конвоиран от Р*** до С***. При задържането му св. Д. описва, че
ищецът бил видимо зле, с наведена глава и зачервено лице. Съдът приема, че
8
след като ищецът е бил задържан, то следва да бъдат отчетени и причинените
от задържането неимуществени вреди, като тук следва да бъде взето предвид
още и конвоирането на ищеца Д. до друго място, а именно гр. С***, което му
е създало допълнителни неудобства и го е отдалечило от средата на неговите
близки. Освен това необоснована остава така реализираната процесуална
принуда спрямо Д., тъй като със задържането по чл. 64, ал. 2 НПК не е
поискано да бъде взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, както
е било посочено в мотивите на това постановление и каквото е именно
предназначението на института на „п***то задържане“ за 72 часа – за
довеждането на обвиняемия пред съда. След възстановяването на ищеца на
работа той е продължил да търпи негативи в личната си сфера, защото
неговите колеги са се отнасяли с недоверие към него, всеки по свой начин е
интерпретирал това, което е чувал чрез медиите, и това допълнително е
уронило чувството му за достойнство и себеоценка, защото е бил представен
в една негативна светлина като непочтен и безсъвестен служител, воден само
от интереса да получи материална облага за себе си. От това следва изводът,
че наказателното производство, водено срещу ищеца, е рефлектирало дълбоко
върху неговата психика и личен живот, още повече че обвинението е било
във връзка със заеманата от него длъжност, изпълняваната работа и
упражняваната професия, към която обществените изисквания са завишени.
Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии, в
извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху
неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен това важи за случаите,
когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата
на тяхната професионална реализация. В този смисъл е Решение №
344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г., ІV г.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че във връзка с висящото наказателно
производство ищецът е търпял психически страдания, стрес, притеснения във
връзка с неоснователно повдигнатото обвинение, страх от осъждане.
Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
неоснователно обвиненото лице изпитва неудобства, чувства се унизено, а
също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалните му отношения и общуване. Касае
се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо
9
търпи. Въпреки това съдът намира, че обезщетението за неимуществени
вреди не е доказано в пълния си претендиран размер. Макар и да се излагат
данни, че отстраняването от работа и уволнението са създали на ищеца
допълнителни неудобства и са затруднили прехраната на неговото семейство,
то от събраните по делото писмени доказателства се установява, че Д. все пак
е получавал известни доходи. На същия му е било отпуснато обезщетение за
безработица за периода 01.05.2011-31.01.2012 г. в размер на 19,49 лв. дневно,
което се равнява на близо 390 лв. месечно. За сравнение месечната
минималната работна заплата за този период е варирала от 240 до 270 лв.
Със Заповед от 28.12.2012 г. на директора на Г*** Д. бил назначен на
длъжност п**** в М*** от „О***“ към Р*** – Р***, с основно месечно
възнаграждение, според издадена от Р*** – Р*** платежна бележка, в размер
на 602 лв. От същата платежна бележка е видно още, че на ищеца му е
изплатено обезщетение за незаконно уволнение в размер на 4 368,07 лв.
Вярно е, че на ищеца му е бил отнет достъпът до класифицирана информация,
което е повлияло върху възможността му да бъде възстановен на същата
длъжност и най-вероятно върху кариерното израстване, но не го е лишило от
правото да заеме друга, за която да получава възнаграждение, като според св.
Д. основната заплата за тази длъжност е била същата като при предходната.
Разликата се е изразявала само в заплащането на командировъчни и
извънреден труд. Характерът на командировъчните плащания е всъщност да
обезщети служителя за това, че изпълнява служебните си задължения извън
мястото си на работа, поради което същите не могат да бъдат възприемани
като възнаграждение за труд. Заплащанията за извънреден труд зависят от
това дали такъв е положен или не, поради което, макар и да са част от
брутното трудово възнаграждение, представляват допълнително трудово
такова, но с непостоянен характер. От това следва изводът, че наказателното
преследване реално е създало финансови затруднения на ищеца и неговото
семейство, но само през първата една година от повдигане на обвинението му,
а предвид получаваното обезщетение за безработица ищецът е разполагал с
доходи, макар и не в същия размер като по време на заеманата от него
длъжност. Това обстоятелство следва да се отчете от настоящия съд с оглед
преценката за справедливото обезщетяване на претърпените неимуществени
вреди. Няма данни обаче ищецът да е преустановил работата си като
10
служител в М** след възстановяването му на друга длъжност, т.е. не е търпял
финансови последици с дългосрочен характер. Също така, макар и да се сочи,
че ищецът се е дистанцирал от близки и приятели, същият е продължил да
поддържа социални контакти, като св. Д. заявява, че се е срещал с Д.
епизодично, почти всяка седмица се виждали на кафе. Св. С. сочи, че като
съседи са си ходили на гости семействата на свидетеля и на ищеца. От това
следва изводът, че ищецът не е бил съществено ограничен в социалните си
контакти. Освен това липсват доказателства да е бил с влошено здравословно
състояние, а св. С. е заявил, че не му е известно да е имал някакъв проблем от
медицинско естество. Постепенно, съгласно показанията на св. Д., ищецът Д.
е успял да изгради и доверие сред колегите си, макар и първоначално при
възстановяването му на работа да не се е ползвал с такова.
Съдът не счита, че разводът между ищеца Д. и С. Д. може да бъде в
причинно-следствена връзка от така повдигнатото срещу първия незаконно
обвинение. Бракът между двамата е прекратен на 24.10.2017 – близо две
години след прекратяване на наказателното производство. Поради това
настоящият въззивен състав не намира, че е налице причинно-следствена
връзка между развода и незаконното обвинение предвид значителния времеви
интервал между тези събития. За ищеца най-труден е бил периодът на
първите години след привличането му в качеството на обвиняем, така че
житейски би било логично да е налице причинно-следствена връзка между
двете, ако разводът бе настъпил в момент, който е по-близък към датата на
повдигането на обвинението – една или две години след него. Свидетелите по
делото не са категорични относно причините, довели до прекратяването на
брака между Й. Д. и С. Д., като и двамата сочат, че продължителното
отсъствие на ищеца, поради служебното му командироване, може също да е
бил допринасящ фактор.
При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
съдът следва да отчете продължителността на негативното засягане на
правата на личността (близо 4 години и 8 месеца – което не съставлява
разумен срок предвид фазата, на която е било прекратено производството),
включително упражнения интензитет на държавна принуда, изразяваща се
първоначално в задържане за 72 часа, последвано от определяне на гаранция,
тежестта на длъжностното престъпление, ангажиращо сериозна наказателна
11
отговорност с наказание лишаване от свобода и от права – заплахата за която
също увеличава причиненото състоянието на страх от осъждане за нещо,
което не е извършено, медийната разгласа, която е дала потенциалната
възможност да ищецът да бъде разпознат от близки и приятели. Настоящата
инстанция съобразява и невъзможността в активна трудоспособна възраст да
се упражнява труд, в това число по специалността и на изпълняваната години
наред позиция, като взема и предвид предвид накърнената репутация с оглед
качеството на обвиняем и отнетия допуск до класифицирана информация,
които са могли да повлияят на едно евентуално кариерно израстване, макар и
да не бяха събрани доказателства за това дали ищецът има такива. Поради
тези обстоятелства и изложеното до момента въззивният съд счита, че
справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява такова в размер
на 13 000 лв.
Недоказани остават обаче претендираните имуществени вреди в размер
на 500 лв. – възнаграждение за защитавалия го адвокат във воденото срещу
ищеца досъдебно производство. В кориците на делото, както и в материалите
по ДП № 26П/2010 г. по описа на СО-С** липсват доказателства такова
възнаграждение да е било реално заплатено. В Том 3, л. 1 от материалите на
приложеното досъдебно производство се намира документ, с който ищецът Д.
е упълномощил адв. В. В. от ***, да го представлява и защитава по ДП №
26П/2010 г. по описа на СО-С**, но липсва договор, в който да е посочен
размерът на адвокатския хонорар и дали същият е бил заплатен.
По гореизложените съображения първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта, с която е присъдено обезщетение за
неимуществени вреди над 13 000 лв. до горницата от 20 000 лв., като
предявеният в този смисъл иск следва да се отхвърли за тази разлика.
Решението подлежи на отмяна и в частта, с която е уважен искът за
имуществени вреди в размер на 500 лв., като същият следва да бъде
отхвърлен изцяло. В останалата му част, с която се присъжда обезщетение за
неимуществени вреди, както и за законната лихва от 12.02.2016 г. върху това
обезщетение до окончателното му изплащане следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските п*** не сочи доказателства да е направила
12
такива, а на ищеца и въззиваем в настоящото производство му се дължат
съразмерно на уважената част от исковете и съобразно основателността на
въззивната жалба на ответника. За първоинстанционното производство на
ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 830,73 лв. – за държавна
такса и адвокатски хонорар, а за въззивното – 824,39 лв. – адвокатски
хонорар.
Мотивиран така, Р***нският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1082/03.08.2020 г. по гр.д. № 433/2019 г. на РС –
Р***, В ЧАСТТА, с която П**** е осъдена да заплати на Й. П. Д., ЕГН:
**********, с адрес ****, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
във връзка с воденото наказателно производство, прекратено поради
недоказаност на обвинението в престъпление по чл. 302, т. 2, б. „А“, във вр.
чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2, алт. 1 НК, за размера от 13 000 до 20 000 лв., и
обезщетение за имуществени вреди, претърпени от същото обвинение, в
размер на 500 лв. и законната лихва върху него за периода от 12.02.2016 г. до
окончателното му изплащане, както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ , като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
искове от Й. П. Д., ЕГН: **********, против П****, за сумата над 13 000 до
размера на 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
във връзка с воденото наказателно производство, прекратено поради
недоказаност на обвинението в престъпление по чл. 302, т. 2, б. „А“, във вр.
чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2, алт. 1 НК, и 500 лв. – обезщетение за имуществени
вреди, претърпени от същото обвинение, както и иска за заплащане на
законната лихва върху тази сума от 12.02.2016 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА П****, ДА ЗАПЛАТИ на Й. П. Д., ЕГН: **********, сумите
830,73 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и 824,39 лв. –
разноски за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1082/03.08.2020 г. по гр.д. № 433/2019 г.
13
на РС – Р***, В ЧАСТИТЕ, с които П**** е осъдена да заплати на Й. П. Д.,
ЕГН: **********, 13 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени във връзка с воденото наказателно производство, и обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди, считано от 12.02.2016 г. до окончателното му
изплащане.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1082/03.08.2020 г. по гр.д. № 433/2019 г. на
РС – Р***, В ЧАСТТА, с която П**** е осъдена да заплати на Й. П. Д., ЕГН:
**********, обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди за периода от
10.09.2015 г. до 11.02.2016 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14