№ 22989
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110170720 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1
ГПК.
Образувано е по искова молба на „А.К.П.З.“ АД срещу Е. В. В., с която са предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1300
лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 4403105 от 17.02.2022 г.,
сключен между Е. В. В. и „И.А.М.“ АД, задълженията по който са заплатени от „Ф.Б.“
ЕООД по силата на Договор за предоставяне на гаранция № 4403105 от 17.02.2022 г. и
прехвърлени на „А.К.П.З.“ ООД (с правоприемник „А.К.П.З.“ АД) по силата на Приложение
№ 1 от 04.10.2022 г. към Рамков договор за покупко-продажба вземания (цесия) от
02.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
- 09.06.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 155,78 лв. - договорна лихва за периода
от 22.03.2022 г. до 19.08.2022 г. и сумата от 132,88 лв. – мораторна лихва за периода от
23.03.2022 г. до 23.05.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 29.06.2023 г. по ч. гр. д. № 32114/2023 г. по описа на СРС, 48 състав.
Ищецът твърди, че между „И.А.М.“ АД (заемодател) и Е. В. В. (заемател) е сключен
Договор за паричен заем № 4403105 от 17.02.2022 г., по силата на който на заемателя е
отпусната сума от 1300 лв., чието връщане е разсрочено на 6 месечни погасителни вноски в
размер на 242,63 лв. всяка, ведно с договорна лихва в размер от 155,78 лв. Твърди, че за
обезпечаване на изпълнението на задълженията на заемателя по договора за паричен заем е
сключен и Договор за предоставяне на гаранция № 4403105 от 17.02.2022 г. между Е. В. В.
1
(потребител) и „Ф.Б.“ ЕООД (гарант), по силата на който потребителят е възложил, а
поръчителят се е задължил да сключи договор с „И.А.М.“АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения по договора за паричен
заем. Поддържа, че ответницата не е изпълнила своето задължение да върне заетата сума,
предвид което на 03.10.2022 г. е отправено искане до „Ф.Б.“ ЕООД за изпълнение на целия
дълг и на същата дата дружеството е заплатило сумата от 1557,35 лв., при което е встъпило в
правата на удовлетворения кредитор - „И.А.М.“ АД. Ищецът твърди, че за периода от
23.03.2022 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответницата освен главница и договорна лихва дължи и мораторна лихва в размер на 132,88
лв. Сочи, че „Ф.Б.“ ЕООД е встъпило в правата на удовлетворения кредитор, като
дружеството е прехвърлило вземанията си на „А.К.П.З.“ ООД с Рамков договор за покупко-
продажба на вземания (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 към него от 04.10.2022 г.
Твърди, че с връчването на исковата молба и приложеното към нея уведомление за
прехвърляне на вземанията ответницата следва да се счита надлежно уведомена за цесията,
като „А.К.П.З.“ ООД (с правоприемник „А.К.П.З.“ АД) е упълномощено да извърши
уведомяването. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата не е депозирала отговор на исковата молба.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на ответницата признава
сключването на договора за паричен заем, както и че по същия не са извършвани плащания
от ответницата, но оспорва цесията да й е била съобщена, съответно да е породила действие.
По тези съображения моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
По подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК е образувано ч. гр. д. № 32114/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, въз основа
на което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца за процесните суми. Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника, от който е постъпило възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК, поради което на ищеца - заявител са дадени указания за предявяване на иск за
установяване на вземанията по издадената заповед, като в законоустановения срок ищецът –
заявител е предявил настоящите искове.
По делото е представен Договор за паричен заем № 4403105 от 17.02.2022 г., сключен
между „И.А.М.“ АД като заемодател и ответницата Е. В. В. като заемател, по силата на
който на последната е предоставена в заем сумата от 1300 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент - 40 %, ГПР - 47,33 %, срок за връщане на сумата - на 6 месечни погасителни
вноски, с падеж на последната вноска на 19.08.2022 г., размер на месечната погасителна
вноска - 242,63 лв., и общо дължима сума за връщане – 1455,78 лв., включваща заемната
сума и възнаградителна лихва.
В чл. 4 от договора е уговорено задължение на заемателя в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от следните
2
обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят
по трудов договор без определен срок; да не са заематели или поръчители по друг договор
за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две
години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат –
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401
„Редовен“; да подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора
за дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане
на задълженията по договора, или 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен и Договор за предоставяне на гаранция № 4403105 от
17.02.2022 г., сключен между „Ф.Б.“ ЕООД, като гарант и Е. В. В. като потребител, с който
гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане на всички задължения по договора за
паричен заем със сума, покриваща задължението за главница в размер на 1300 лв.,
задължението за възнаградителна лихва, законна лихва и разноски, в срок от 3 дни от
подписване на договора и в случай, че потребителят не изпълни задължението си за
предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
В чл. 4, ал. 1 е предвидено, че гарантът е длъжен при поискване от страна на „И.А.М.“ АД да
плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен заем, като
съгласно чл. 5, ал. 1 в случай, че гарантът извърши плащане по гаранцията в изпълнение на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, гарантът има право да поиска от
потребителя възстановяване на сумата на платените от гаранта задължения на потребителя
по договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху платената сума, както и
направените разноски. Задължението на потребителя за възстановяване на тези суми
възниква на датата на изпращане на уведомлението от страна на гаранта до потребителя за
извършеното плащане, като срокът за погасяване на задължението на потребителя към
гаранта е датата на възникване на това задължение. Съгласно чл. 5, ал. 2 гарантът уведомява
потребителя по електронна поща, чрез телефонно обаждане, чрез изпращане на кратко
текстово съобщение или писмо на посочените от потребителя данни за контакт за
извършване на плащането по гаранцията, както и му предоставя информация за общия
размер на направеното плащане. Страните се съгласяват, че уведомяването може да бъде
извършено и от трето лице, в случай, че гарантът е прехвърлил вземането си по договора на
трето лице.
В чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция е уговорено същият да бъде
възмезден, като заемателят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 920,22 лв.,
платимо на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 153,37 лв., заедно с
погасителните вноски по договора за заем.
Приложен е и погасителен план, с посочен падеж на месечната вноска (22.03.2022 г.,
21.04.2022 г., 21.05.2022 г., 20.06.2022 г., 20.07.2022 г., 19.08.2022 г.), общ размер на вноската
3
242,63 лв., включваща главница, договорна лихва и по 153,37 лв. - вноска за възнаграждение
по договора за предоставяне на гаранция, или общ размер на вноската – 396 лв.
По делото е прието актуализирано искане за плащане от заемодателя „И.А.М.“ АД до
„Ф.Б.“ ЕООД от 03.10.2022 г. във връзка с Рамков договор за предоставяне на гаранция от
10.07.2019 г., с което е отправено искане към гаранта за заплащане на сумата от 1557,35 лв.,
дължима по процесния договор за паричен заем, включваща 1300 лв. - главница, 155,78 лв. -
договорна лихва, 60 лв. - разходи за събиране на вземането и 41,57 лв. - лихва за забава, въз
основа на което искане гарантът „Ф.Б.“ ЕООД е превел по сметка на заемодателя „И.А.М.“
АД сумата от 1557,35 лв., видно от приложеното на л. 31 преводно нареждане от 03.10.2022
г., с посочено основание за плащане кредит № 4403105.
Установява се, че с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия),
сключен на 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от 04.10.2022 г., дружеството гарант „Ф.Б.“
ЕООД (продавач или цедент) е прехвърлило на „А.К.П.З.“ ООД (с правоприемник ищецът в
настоящото производство) (купувач или цесионер) свои ликвидни и изискуеми вземания,
индивидуализирани в Приложение № 1, като страните са уговорили, че на датата на
прехвърляне, купувачът придобива всички права върху продадените и прехвърлени
вземания, като продажбата и прехвърлянето на вземанията имат действие и влизат в сила от
датата на прехвърляне. Датата на подписване на съответното Приложение № 1 се счита за
надлежната дата, на която вземанията са валидно прехвърлени. Сред прехвърлените
вземания (под № 2550) видно от Приложение № 1 от 04.10.2022 г. са и вземанията на
цедента „Ф.Б.“ ЕООД срещу ответницата за платените от него, в качеството му на гарант
суми за погасяване на задълженията по процесния договор за паричен заем, както следва:
главница - 1300 лв., договорна лихва - 155,78 лв., такси за извънсъдебно събиране - 60 лв.,
лихва за забава - 41,57 лв., 920,22 лв. - възнаграждение по договор за гаранция, всички към
04.10.2022 г., или общо 2477,57 лв. (вземанията са индивидуализирани като е посочен номер
на договора за паричен заем, датата на сключването му, трите имена на ответницата и ЕГН,
номер на договора за предоставяне на гаранция и датата на сключването му). Продавачът е
упълномощил купувача с правата за уведомяване на длъжниците за извършената цесия, за
което е издал изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа (чл. 4.5).
Цедентът „Ф.Б.“ ЕООД е потвърдил сключването на цесията на основание чл. 99, ал.
3 ЗЗД, видно от приложеното потвърждение на л. 24 от делото.
Прието е също уведомление за извършената цесия от цедента „Ф.Б.“ ЕООД, чрез
цесионера „А.К.П.З.“ АД (с упълномощен юрисконсулт съгласно пълномощно от 17.07.2023
г.) до ответницата, за което цесионерът е изрично упълномощен с приложено на л. 34 от
делото пълномощно с нотариална заверка на подписа от 10.03.2020 г. – да уведоми
длъжниците за сключения рамков договор за цесия от 02.03.2020 г. В уведомлението до
ответницата е посочено, че задълженията й, произтичащи от Договор за паричен заем №
4403105 от 17.02.2022 г. и Договор за предоставяне на поръчителство № 4403105 от
17.02.2022 г. са изкупени от „А.К.П.З.“ ООД (правоприемник на което е „А.К.П.З.“ АД),
което дружество е новият кредитор, на който следва да се заплащат задълженията.
4
По делото с оглед становището на процесуалния представител на ответницата в
открито съдебно заседание е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
ответницата е сключила процесния договор за паричен заем с „И.А.М.“ АД, по който е
усвоила сумата от 1300 лв., както и че не е извършвала плащания по същия.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съдът намира исковете за допустими – предявени в срока по чл. 415 ГПК за вземания,
за които е издадена заповед за изпълнение, произтичащи от същото основание, срещу която
заповед е подадено възражение от длъжника при условията на чл. 414 ГПК.
За основателността на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.
99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между „И.А.М.“ АД и
ответницата Е. В. е сключен Договор за паричен заем № 4403105 от 17.02.2022 г.,
съответстващ на изискванията на ЗПК, по силата на който на ответницата е предоставена
претендираната главница, а ответницата се е задължила да върне заетата сума при
уговорените условия и в уговорените срокове, ведно с възнаградителна лихва в сочения
размер, както и настъпване на изискуемостта на вземанията - главница и възнаградителна
лихва; че между „Ф.Б.“ ЕООД и ответницата е сключен Договор за предоставяне на
гаранция № 4403105 от 17.02.2022 г. за обезпечаване задълженията по договора за паричен
заем, както и че „Ф.Б.“ ЕООД като гарант е заплатил на „И.А.М.“ АД сумата от 1557,35 лв.;
че между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца е сключен договор за цесия, въз основа на
който процесните вземания са прехвърлени в полза на ищеца, както и уведомяването на
ответницата за цесията; че ответницата е изпаднала в забава за плащане на задълженията си
и размера на обезщетението за забава.
Съдът намира, че въз основа на събраните по делото доказателства ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответницата въз основа на договор за цесия, сключен с
„Ф.Б.“ ЕООД.
Ответницата е оспорила, че е била уведомена за прехвърлянето на вземанията в полза
на ищеца.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане
(цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по
вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност
на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в
момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на
закона преминават и всички акцесорни права (освен ако е уговорено противното).
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на
трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително действие съобщаване на
длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно
5
изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от
стария кредитор (цедента) - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при
изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на
надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед н а третите лица
длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на
вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде
получено от длъжника - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243 от 06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І
т. о., решение № 449 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера
(новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на
прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. №
2230/2016 г., І т. о., решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение №
137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният
кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл.
36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания,
нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след
като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни
норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за
6
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи
на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно
изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на
новия кредитор.
В случая в съответствие с посочената практика, уведомлението за цесията, както и
пълномощното, с което цесионерът е упълномощен да изпрати уведомление до длъжника са
приложени като доказателства към исковата молба и същите са надлежно връчени на
ответницата, чрез процесуалния й представител. При тези обстоятелства следва да се
приеме, че уведомяването на ответницата за прехвърлянето на вземанията срещу нея е
станало в хода на исковото производство, което следва да бъде съобразено от съда, като
факт настъпил в хода на делото (в този смисъл - решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. №
193/2018 г. по описа на ВКС, I т. о. и др.). Същевременно в съдебната практика е прието, че
действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия
състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати.
В тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на
ненадлежен кредитор, което не се установява. В конкретния случай липсват твърдения за
плащане. Ето защо съдът приема, че връчването на всички книжа по делото на ответницата
е надлежно, и от момента на връчване на исковата молба с приложенията се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици.
Доказано бе и съществуването на договорно правоотношение между първоначалния
кредитор „И.А.М.“ АД и ответницата по силата договор за паричен заем в размер на 1300
лв., който е усвоен. Така сключеният договор за паричен заем несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответницата е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата
на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем, са използвани за цели, извън
професионалната и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно – чл. 7, ал. 3 ГПК. Освен това съдът дължи и
самостоятелна преценка на действителността на правоотношението при предпоставките,
обсъдени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
7
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал.
1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен
носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по един за всяка от
страните по договора. Въведено е и задължително минимално съдържание на договора за
кредит – чл. 11, ал. 1 ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече
неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор съдът приема, че са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК. Доколкото е
договорен фиксиран лихвен процент, то не е необходимо посочването на методика за
изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това, в случая нито се твърди, нито
се установява, че е уговорено прилагане на различни лихвени проценти. Изготвен е
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, договорът съдържа предупреждение за последиците за
заемателя при просрочие на вноските (чл. 8 и чл. 9), както и наличието на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата (чл. 7),
с което са спазени изискванията и на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По въпроса дали срочният
договор за потребителски кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент,
когато не е налице искане на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и дали трябва
договорът за потребителски кредит, по отношение на който не са приложими различни
лихвени проценти, да съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се
погасяват с погасителната вноска, е постановено решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. №
3253/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., според което само при наличие на искане от
потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в
погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се
погасяват с погасителната вноска. В процесния договор се съдържа погасителен план, в
който се съдържа и разбивка на вноските по главница, с което са спазени разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК (чл. 5 от договора).
Съдът приема обаче, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В решение от 16.07.2022 г. по дело C - 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
8
за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи;
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му
при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената
по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. „ж“
от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е
приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В контекста на горното и предвид данните по делото за поето на основание чл. 4 от
договора за паричен заем задължение заемателят да осигури едно от посочените
обезпечения, както и сключеният възмезден договор за предоставяне на гаранция, съдът
следва да подложи на анализ дали възнаграждението по гаранционната сделка е намерило
отражение при изчисляването и посочването на ГПР, както и дали същият е в размер,
съобразен с максимално предвидения такъв в ЗПК.
При тълкуването на разписаното в чл. 4 от договора задължение, може да се обоснове
извод, че осигуряването на поне едно от обезпеченията е задължително, т. е. същото
представлява условие за сключването на договора за паричен заем.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 47,33 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато
9
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за кредит, тъй като
касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по кредита,
доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора за кредит и то
със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка в Търговския
регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта плащане на възнаграждението по договора. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът
намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на
подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази
причина, единствената възможност за длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от
договора за паричен заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от кредитодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора
лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При
тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и усвояването му.
Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната
сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да бъде
отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е
сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен заем общата
сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 1455,78 лв. и се
състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на договора
и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване
размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за
заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено
с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера,
посочен в договора, като на съда не са необходими специални знания, за да достигне до
извод, че с включването и на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
ГПР би надхвърлил значително 50 %, т. е. приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.
Плащането на възнаграждението за гаранта не е отразено като разход при формиране на
ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал.
1 ЗПК.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
10
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход
по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати,
преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се
обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС счита, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК (в този смисъл са решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, като последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за предоставяне
на гаранция, поради естеството на правоотношенията.
11
Няма доказателства за наличие на извършени плащания от ответницата към
кредитора, а и такива не се твърдят, поради което съдът приема, че ответницата дължи
сумата от 1300 лв., която представлява чистата стойност на кредита.
Съдът намира, че установяването на дължимостта на чистата стойност на кредита
може да се извърши в настоящото производство по чл. 422 ГПК, а не в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23
ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. по описа на ВКС, ІV г. о.).
По делото се установи, че „Ф.Б.“ ЕООД като гарант е заплатил на кредитодателя
сумите по договора за паричен заем на 03.10.2022 г. с платежно нареждане от същата дата,
както и че впоследствие тези вземания са били надлежно прехвърлени на ищеца по силата
на Рамков договор за цесия от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от 04.10.2022 г.
Според трайно формираната съдебна практика с договора за поръчителство
поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По
отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има
регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането.
Длъжникът и поръчителят отговарят солидарно пред кредитора, поради което той може да
претендира изпълнение от всеки от тях и едновременно от двамата, но няма право да получи
повече от дължимото. Когато кредиторът предяви вземането си срещу длъжника, правното
положение на поръчителя с нищо не се засяга. Когато кредиторът предяви вземането си
срещу поръчителя, поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията му,
инак той рискува да плати недължимо или в повече; а и длъжникът, ако не знае за
извършеното плащане от поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора.
Задължението на поръчителя да уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези
усложнения. Когато поръчителят има доверие на кредитора, той плаща на свой риск (за да
избегне разноските по делото и разноските по принудителното изпълнение). Ако
задължението е съществувало, той получава регрес срещу длъжника за всичко, което е
платил със законната лихва от деня на плащането. При неуведомяване длъжникът запазва
единствено възраженията си срещу кредитора - само тях той може да противопостави на
платилия поръчител. Длъжникът не получава никакви права срещу поръчителя поради
неуведомяването му.
12
Както се посочи по-горе, съдът достигна до извод за недействителен договор за
потребителски кредит, а съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителство може да съществува само
за действително задължение. В този смисъл ако главното задължение е нищожно,
поръчителството не може да породи действие, т. е. за поръчителя не се поражда задължение
да обезпечи кредитора, но в настоящия случай поръчителят е изпълнил едно чуждо
задължение. Съгласно разпоредбата на чл. 74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо
задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.
Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес
по чл. 74 ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една страна, с вида на
недействителността, а от друга - с опасността от настъпване на неблагоприятни
имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение. Изводът, който се налага е,
че правният интерес на третото лице, изпълнило чуждо задължение, винаги е конкретен и е
обусловен, както от евентуалните регресни права на изпълнилия, така е налице и за
платилия, който не е задължен лично или реално, но са застрашени имуществените му права.
Безспорно поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако договорът за кредит е
действителен, респективно, е възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е
солидарно отговорен с длъжника – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, т. е. имуществените му права са
застрашени от бездействието на последния да изпълни на падежа. Следователно, според
настоящия състав „Ф.Б.“ ЕООД встъпва в правата на кредитора, но доколкото договорът за
кредит е недействителен му се дължи единствено чистата стойност по кредита съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Щом ищецът претендира вземания по договора за потребителски кредит в качеството
си на цесионер на поръчителя, който е встъпил в правата на кредитора поради извършено
плащане на задълженията на кредитополучателя, а на самия кредитор се дължи само чистата
стойност на кредита, то единствено тя се дължи и на поръчителя, съответно на ищеца по
силата на договора за цесия. Следва да се посочи, че уведомяването от поръчителя на
длъжника за отправено до него искане от страна на кредитора за плащане, както и за самото
плащане, не са подлежащи на установяване от поръчителя предпоставки за уважаването на
иска по чл. 143 ЗЗД. Неуведомяването на длъжника за извършено от поръчителя плащане на
дълга не погасява регресното право на поръчителя срещу длъжника, освен ако длъжникът
междувременно не е изпълнил своето задължение (чл. 143, ал. 2, изр. 1 ЗЗД) (решение № 114
от 21.03.2011 г. по гр. д. № 1143/2010 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 229 от
10.09.2012 г. по гр. д. № 452/2011 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 306 от 06.11.2014 г.
по гр. д. № 185/2014 г. по описа на ВКС, ІV г. о.). По делото не се твърди, нито са
представени доказателства ответницата да е платила на кредитора, включително след
погасяването на дълга от поръчителя или да съществуват каквито и да било други
възражения срещу съществуването на изплатената от поръчителя част от дълга.
Предвид изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на предоставения
кредит е в размер на 1300 лв. – сумата, която е получила ответницата, и която е била
заплатена от „Ф.Б.“ ЕООД съдът намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на
13
1300 лв., до която сума може да се суброгира в регресните си претенции гаранта, съответно
до която сума може да се цедира вземането и искът за тази сума е основателен и следва да
бъде уважен.
Като законна последица от уважаването на иска за главница следва да се присъди и
законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 09.06.2023 г. до
окончателното плащане.
В останалата част исковете следва да се отхвърлят като неоснователни – чл. 23 ЗПК.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част от исковете ищецът има
право на направените от него разноски в заповедното производство в общ размер на 66,91
лв., от претендираните в размер на общо 81,77 лв. (31,77 лв. – заплатена държавна и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.).
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част от исковете ищецът има
право на направените от него разноски в исковото производство в общ размер на 107,82 лв.,
от претендираните в размер на общо 131,77 лв. (31,77 лв. – заплатена държавна и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определен съгласно чл. 78, ал. 8
ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при
съобразяване извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност
на делото).
От ответницата се претендира сумата от 500 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение. От ищеца е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема
за основателно. На основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на възнаграждението в
случая е 458,86 лв. Ето защо съобразявайки фактическата и правната сложност на делото и
извършените в хода на производството процесуални действия от представителя на
ответницата, съдът определя възнаграждението в размер на 460 лв., от които в полза на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от исковете,
следва да се присъди сумата от 83,58 лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „А.К.П.З.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. С.................., по реда на чл. 422 ГПК установителен иск
с правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 23
14
ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че Е. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С..............., дължи на
„А.К.П.З.“ АД, ЕИК ******, сумата от 1300 лв. - главница по Договор за паричен заем №
4403105 от 17.02.2022 г., сключен с „И.А.М.“ АД, което вземане е заплатено от „Ф.Б.“ ЕООД
по силата на Договор за предоставяне на гаранция № 4403105 от 17.02.2022 г. и прехвърлено
в полза на ищеца по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от 04.10.2022 г., ведно със законната лихва от
09.06.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 32114/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.К.П.З.“ АД, ЕИК ******, гр. С.................., срещу Е.
В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С..............., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването
на вземания на ищеца по Договор за паричен заем № 4403105 от 17.02.2022 г., сключен с
„И.А.М.“ АД, които са заплатени от „Ф.Б.“ ЕООД по силата на Договор за предоставяне на
гаранция № 4403105 от 17.02.2022 г. и прехвърлени в полза на ищеца по силата на Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1
от 04.10.2022 г., както следва: за сумата от 155,78 лв. - договорна лихва за периода от
22.03.2022 г. до 19.08.2022 г.; и за сумата от 132,88 лв. – мораторна лихва за периода от
23.03.2022 г. до 23.05.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 32114/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА Е. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С..............., да заплати на „А.К.П.З.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.................., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 66,91 лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата от
107,82 лв. – разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „А.К.П.З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.................., да заплати на Е. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С..............., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 83,58 лв. – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15