Разпореждане по дело №120/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 117/14.10.2010 год., постановено по Н.а.х.дело № 911/2010 год., Кърджалийският районен съд е признал С. Д. Ч. от Г.К. за виновен в това, че на 02.05.2007 год. в Г.К. потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на чл.160 ал.1 от ЗДвП се дава пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства - престъпление по чл.313 ал.1 от HK, като на основание чл.78а от HK го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба” в размер на 550.00 лв. С определение№ 182/15.11.2010 год., постановено в закрито заседание по същото дело по реда на чл.306 ал.1 т.4 от НПК, съдът се е произнесъл по отношение на вещественото доказателство по делото, като е постановил след влизане в сила на присъдата вещественото доказателство – свидетелство за управление на МПС № *********, изд. на 13.07.2000 год. от МВР – К., да бъде върнато на сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР – К..

Решението е обжалвано от служебно назначения З. на подс.Ч., който твърди, че решението е неправилно – незаконосъобразно. Развива съображения, че макар и деянието да осъществява състава на престъплението по чл.313 ал.1 от НК от обективна страна, то липсвала субективната страна на посоченото престъпление, а именно – деецът да е искал настъпването на общественоопасните последици. Излага тезата, че след изгубването на свидетелството си за правоуправление на МПС, респ. след издаване на дубликат, подс.Ч. го бил намерил, когато физически се намирал в Португалия, като предаването му на португалските власти било направено именно в изпълнение на задължението му да върне веднага изгубената вещ след намирането й на компетентните власти. Моли да бъде отменено обжалваното решение, вместо което да бъде постановено друго, с което подс.Ч. да бъде признат за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл.313 ал.1 от НК и оправдан изцяло. В съдебно заседание подс.Ч. не се явява, редовно призован. Служебният му З. поддържа жалбата така, както е предявена и по изложените в нея съображения. Не сочи нови доказателства.

Прокурорът от О. П. - К. из­азява становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение – правилно, като предлага същото да бъде оставено в сила. Не сочи нови доказателства.

Окръжният съд, като извърши проверка изцяло на правилността на обжалваното решение, с оглед доводите и оплакванията на жалбодателя, наведени в жалбата, на основание чл. 313 и сл. от НПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е положил необходимите усилия за цялостното изясняване на обстоятелствата по повдигнатото обвинение. От събраните в наказателното производство доказателства по несъмнен и категоричен начин се установява следната фактическа обстановка:

Подс. С. Д. Ч. е роден на **.**.**** год. в Г.К., където живее постоянно със семейството си. Има завършено средно образование, женен е, не е осъждан. По местоживеене се ползва с добри характеристични данни.

На 27.11.1992 год. подс. Ч. придобил свидетелство за управление на МПС с категории за правоуправление „В”, „С”, „М” и „T”. На 13.07.2000 год., при подмяната на документите си за самоличност, на Ч. било издадено от МВР – К. СУМПС № *********. На 02.05.2007 год. Ч. посетил сградата на сектор „КАТ- ПП” в Г.К., тъй като желаел да се сдобие с дубликат на притежаваното от него свидетелство за управление на МПС и контролен талон. За целта, и в изпълнение на чл.160 ал.1 от ЗДвП подал молба – декларация от същата дата, в която декларирал, че е изгубил свидетелството си за правоуправление на МПС № ********* и контролния талон на 12.04.2007 год. в Лондон, Англия. На подс. Ч. бил издаден дубликат на свидетелство за управление на МПС с № ********* на 03.05.2007 год. На 18.12.2008 год. Ч. се намирал в Португалия, където подменил българското свидетелство за управление на МПС № ********* /за което бил декларирал, че го е загубил/ с португалско, във връзка с Директива № 91/439/ЕИО. При подмяната на посоченото СУМПС с ново от държава - членка на ЕС, Ч. предоставил на португалските власти българското си такова с № *********, издадено на 13.07.2000г. от МВР - К..

През 2009 год. по дипломатически път, българското свидетелство за управление на МПС с № *********/13.07.2000 год., което подс.Ч. подменил в Португалия с такова на страна-членка на ЕС, било върнато с писмо под опис в ОД на МВР- К., където през месец февруари било получено от свидетелката Д. Д., работеща като систем - оператор в Пътна полиция Г.К.. При обработката на документите св.Д. констатирала, че на 02.05.2007 год. Ч. бил декларирал, че СУМПС № *********/13.07.2000 год. е било изгубено в Кралство Великобритания на 12.04.2007 год., заедно с контролния талон, за което свидетелката сигнализирала прекия си началник – св.П.

От писменото заключение на вещото лице, изготвило съдебно- графическата експертиза на досъдебното производство се установява, че саморъчния подпис срещу графата „декларатор”, положен в молба - декларация от С. Д. Ч. до началника на сектор „Пътна полиция" при ОД на МВР- К. от 02.05.2007 год., бил положен от подс. Ч..

Горната фактическа обстановка се установява от събраните в хода на наказателното производство доказателства - обяснения на подс.С. Ч., дадени на досъдебното производство, които съдът кредитира; от показанията на св.П. и Д., дадени пред орган по разследването на досъдебното производство, на които следва да бъде дадена вяра, като логични, последователни и кореспондиращи помежду си; от писменото заключение на вещото лице Я. по извършената на досъдебното производство съдебна графическа експертиза, което съдът кредитира; както и от останалите писмени доказателства, събрани на досъдебното производство. Впрочем, спор по така установената фактическа обстановка няма между страните, като оплакването на защитника на подс.Ч. във въззивната му жалба касае съставомерността на осъщественото при приетата фактическа обстановка деяние от подс.С. Ч. от субективна страна.

При така установената по безспорен начин фактическа обстановка, настоящата инстанция намира, че подс.С. Д. Ч. е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл. 313 ал.1 от НК – 02.05.2007 год. в Г.К. потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на чл.160 ал.1 от ЗДвП се дава пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, до какъвто краен обоснован, правилен и законосъобразен извод е достигнал и първоинстанционният съд. За да направи този извод и да постанови решението си, с което е признал П. за виновен в извършване на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, и му е наложил посоченото по-горе административно наказание, първоинстанционният съд е извършил съвкупна преценка и анализ на събраните по наказателното производство доказателства, като е изложил подробни съображения кои от тях приема и кои отхвърля, и мотивите си за това, които съображения настоящата инстанция възприема изцяло.

С оглед така установената по безспорен начин и от настоящата инстанция фактическа обстановка, се налагат изводи относно осъществяването на деянието, предмет на обвинението, от обективна и субективна страна от жалбодателя, както и относно наличието на всички елементи от състава на престъплението така, както обосновано и законосъобразно е приел и първоинстанционния съд. Това е така по следните съображения: обоснован и законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, че от обективна страна подсъдимият е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на чл.160 ал.1 от ЗДвП се дава пред орган на властта за удостоверяване на истинността на някои обстоятелства, а именно: на инкриминираните дата и място – на 02.05.2007 год. в Г.К., е декларирал, че на 12.04.2007 год. в Кралство Великобритания е изгубил СУМПС № *********, изд. на **.**.**** год. от МВР – К., ведно с контролния талон, въпреки че посоченото свидетелство за правоуправление не е било загубено, т.е. декларираното от подс.Ч. обстоятелство не е отговаряло на обективната действителност. Такава писмена декларация се изисква по силата на чл.160 ал.1 от ЗДвП за удостоверяване от подалия декларацията на истинността на определени обстоятелства – че издадено СУМПС е изгубено, откраднато, повредено или унищожено, с оглед издаването на дубликат на такова. За обстоятелството, че към момента на подаване на инкриминираната декларация СУМПС *********/**.**.**** год., издадено на подс.Ч., не е било изгубено, а си е било в П. Ч., може да се съди от факта на предоставяне именно на това свидетелство при подмяната му с такова на страна-членка на ЕС, а не издаденият му през 2007 год. дубликат. Житейската логика сочи, че ако действително подс.Ч. е бил изгубил посоченото СУМПС и впоследствие го е намерил, то е следвало да го върне на българските компетентни органи, а да предостави на португалските власти издаденият му дубликат при подмяната на свидетелството му за правоуправление. Още повече, че по същество подсъдимият не е върнал това СУМПС като изгубено /както твърди защитника му/, а го е използвал за подмяната му с такова на страна-членка на ЕС. Следва да се отбележи в тази връзка още, че при разпита му в качеството му на обвиняем на досъдебното производство, подс.Ч. изрично е заявил, че се признава за виновен в извършване на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. Поради изложените съображения настоящият състав намира за неоснователни доводите на защитника на П. Ч., изложени във въззивната му жалба – че Ч. е предоставил на португалските власти СУМПС *********/**.**.**** год. именно в изпълнение на задължението да го върне след намирането му, което правело деянието несъставомерно от субективна страна. Както правилно е посочил в мотивите си и първоинстанционният съд, престъплението по чл.313 ал.1 от НК е формално – такова на просто извършване, и е довършено с осъществяването на изпълнителното деяние – потвърждаването на неистина в писмена декларация.

Деянието е осъществено от подс.Ч. и от субективна страна, при форма на вината: пряк умисъл – същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване, като умисълът се обективира в поведението му, съображения за което са изложени по-горе в мотивите.

При налагане на наказанието на П. съдът правилно е съобразил, че са налице предпоставките за приложението на чл. 78а от НК, т.е. за освобождаването му от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – за това престъпление законът предвижда наказание „лишаване от свобода” до три години или по-леко наказание - „глоба” от сто до триста лева, подсъдимият не е осъждан за престъпÙение от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел IV-ти от Глава VIII на НК, и от престъплението няма причинени имуществени вреди, като след преценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства, съдът му е наложил административно наказание „глоба” в размер на 550 лв. За да определи административното наказание в посочения размер първоинстанционния съд е отчел наличието на смекчаващи отговорността на П. Ч. обстоятелства - типичната степен на обществена опасност на деянието, ниската степен на обществена опасност на дееца, чистото му съдебно минало, самопризнанията и добрите му характеристични данни, като е определил наказанието под средния и към минималния предвиден в разпоредбите на чл. 78а от НК размер при приложението на чл.2 ал.2 от НК /в редакцията му, действуваща към момента на извършване на инкриминираното деяние, която е по-благоприятна за П. Ч./. Настоящата инстанция намира, че изводите на първоинстанционния съд при определяне размера на административното наказание на жалбодателя са обосновани и законосъобразни, като наложеното на П. наказание не е явно несправедливо.

Ето защо, съдът намира, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, наложеното на П. наказание не е явно несправедливо, и при постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, т.е. не са налице основания за неговото отменяване или изменяване, поради което следва същото да бъде потвърдено.

Водим от изложеното, и на основание на основание чл.378 ал.5, във вр. с чл.334 т.6, във вр. с чл. 338 от НПК , Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 117/14.10.2010 год., постановено по Н.а.х.дело № 911/2010 год. по описа на Кърджалийския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.