РЕШЕНИЕ
№ 985
гр. Бургас, 06.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и втори
август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Дарина Анг. Костова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Дарина Анг. Костова Гражданско дело №
20212100102030 по описа за 2021 година
Първоначално делото е образувано пред Административен съд – гр. Бургас по искова
молба на И. Н. Р. с адрес: З. в гр. Б., ул. „И.“ № * против Министъра на финансите
представляващ Република България, във връзка с нарушение на чл. 13 и чл. 6 от ЕКЗПЧОС,
водещи до нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС, с искане ответникът да бъде осъден да заплати
сумата от 2 500 000, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца вреди за периода
от 02.02.2008г. до 26.10.2021г., произтичащи от нарушенията на материалния закон, тъй
като липсата на материален закон също се явява нарушение, както и форма на
дискриминация – чл. 14 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от момента на присъдата
му.
Исковата молба е оставена без движение за отстраняване на допуснати нарушения, а
имено да уточни срещу кого предявява исковата си претенция, да посочи всички
обстоятелства на които се позовава и да формулира ясен петитум.
С писмен отговор И. Р. уточнил, че подадената от него искова молба в срещу
Република България в нарушение на чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС.
С Определение № 2295/19.11.2021г. по описа на Административен съд – гр. Бургас
производството по адм. дело №2540/2021г. е прекратено и изпратено по подсъдност на БОС
поради това, че според чл. 2б от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридическите лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, като съгласно разпоредбата на ал.
2 на същия член, исковете по чл. 1 се разглеждали по реда на ГПК.
Впоследствие настоящият съд е повдигнал спор за подсъдност, като петчленен състав
1
на ВКС е определил БОС като компетентен да разгледа исковата молба. В мотивите си ВКС
е приел, че независимо дали исковата молба е редовна или е останала нередовна и след
допълнението в изпълнение на указанията на административния съд, водещо е твърдението
на ищеца за претърпени вреди от наличието на законодателство, предвиждащо наказание
доживотен затвор без замяна, както и от липсата на законодателната уредба, позволяваща
замяна на така наложеното наказание с друго или редуцирането му, а също така от липсата
на уредба до изменението на ЗИНС с ДВ, бр. 13/2017г. за обжалване замяната на строг със
специален режим при изтърпяване на наказанието. По същество се твърдят вреди от
законодателна, респективно на законодателна дейност, с което според ищеца са нарушени
негови права, защитени от КЗПЧОС, а не вреди от административна дейност по смисъла на
чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Именно с наложеното му най-тежко наказание и невъзможността то да
бъде заменяно ищецът свързва несигурността и липсата на перспектива, от които търпи
негативни емоции, които претендира като неимуществени вреди. Твърдят се още
вредоносни деяния, представляващи правораздавателна дейност, осъществена от
наказателен съд, при и по повод постановяване на присъдата, налагане на мярката за
неотклонение „задържане под стража“, достъп до доказателствата по делото, която дейност
също не е административна.
ВКС е уточнил, че следва исковата молба да се остави без движение, като се установи
същността на претенцията за удържани средства от положен труд по време на изтърпяване
на наказанието. Следва ищецът да изясни дали претендира вреди от това, че законът
предвижда удръжки или претендира вреди от неправомерни, непредвидени в закона
удръжки по смисъла на чл. 78 ЗИНС, или претендира самото неизплатено възнаграждение за
положения от него труд. Следва да се определи и претенцията за неимуществени вреди,
произтичащи от условията, при които се изпълнява наказанието доживотен затвор без
замяна, която е останала неуточнена по размер.
В тази връзка настоящият съд е оставил исковата молба без движение за уточняване
на горните обстоятелства.
С уточняваща молба от 09.09.2022г. ищецът отново посочва, че претендира
неимуществените вреди във връзка с това, че в националното законодателство липсва
норма, която да предвижда преразглеждане на наказанието му, както и че е търпял вреди от
него. Че търпи вреди от изтърпяване на наказанието си доживотен затвор без замяна,
включително и от дългосрочното му поставяне под мярка задържане под стража.
Уточнява, че претендира неплатено възнаграждение – неправомерни удръжки и
неплащане на осигуровки.
С Определение № 455/13.02.2023 год. съдът е прекратил производството по
гражданско дело № 2030 по описа за 2021 год. на Бургаския окръжен съд в частта, касаеща
исковете, с които се претендират вреди от неплатено възнаграждение – неправомерни
удръжки и неплащане на осигуровки, както и претенцията за неимуществени вреди,
произтичащи от условията, при които се изпълнява наказанието доживотен затвор без
замяна и е изпратил производството в прекратената част по подсъдност на
2
Административен съд – гр. Бургас. Определението е потвърдено от въззивната инстанция.
Със същото определение съдът е изготвил предварителен доклад по делото ,
съобразно който е докладвал същото в първото открито съдебно заседание.
Ответникът Държавата, представлявана от Росица Велкова – Желева, министър на
финансите на Република България, представляван от юрисконсулт Вилиан Бецов в
предоставената възможност за отговор на исковата молба е депозирала такъв. С него
оспорва основателността и допустимостта на иска. Счита, че Държавата не е легитимиран
ответник по иска. Цитира практика в тази връзка.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е легитимиран
ответник по настоящия иск. Ищецът на няколко пъти в исковата молба и допълнителните си
молби посочва, че насочва иска си срещу Държавата. Съгласно чл. 31 ГПК Държавата се
представлява от министъра на финансите. Съгласно чл. 2б от ЗОДОВ Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6,§ 1 от Конвенцията.
Поради което и съдът намира, че ответникът е легитимиран ответник по настоящия иск.
По делото е налице редовна размяна на книжа между страните. Исковата молба,
отговаря на изискванията за редовност като абсолютна положителна процесуална
предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Исковете са предявени и
съобразно правилата на родовата подсъдност, установени в чл. 104, т. 4 от ГПК. До момента
не са станали служебно известни на съда факти или обстоятелства, които след проверка за
възникването им, да водят до извода, че са налице процесуални пречки за разглеждането на
спора. Не е констатирано наличие на други отрицателни процесуални предпоставки или
отсъствие на положителни такива, относно съществуването или надлежното упражняване на
правото на иск, водещи до недопустимост на предявените искове. Налице е активна и
пасивна процесуална легитимация на страните за предявяване на настоящия иск.
Съдът, като прецени, че са налице процесуалните предпоставки и липсват
процесуални пречки за разглеждане на спора, намира предявеният установителе иск за
допустим.
Съдът, като взе пред вид представените по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Искът е с правно основание в чл. 2б от ЗОДОВ.
Ищецът И. Н. Р., изтърпяващ наказание доживотен затвор без замяна в з. в гр.Б.,
ул.И. № * е предявил иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за
нарушение на правата му по чл.3, чл.13 и чл.14 от КЗПЧОС в размер на 2500000лв. за
периода от 02.02.2008год. - 26.10.2021 год. против Държавата, представлявана от
Министерство на финансите, за това че като осъден с наложено наказание доживотен затвор
без замяна и при празнота в националната правна уредба, за него е налице невъзможност
наложеното наказание да бъде заменяно и редуцирано в срочно с оглед на заложените в чл.
3
36 НК цели на наказанието, което го лишава от възможността да търси освобождаване,
завръщане при семейството, създаване на семейство, както и от всякаква форма на социална
реализация и сигурност, поради което твърди, че поради липсата на материален закон са
нарушени правата му на ефективно средство на защита по чл. 13 КЗПЧОС, както и че е
подложен на дискриминация по чл. 14 КЗПЧОС; твърди нарушение и на чл. 3 КЗПЧОС. На
второ място ищецът твърди, че с протокол № 7/14.12.2016 г. е променен режимът му на
изтърпяване на наказанието от „строг“ в „специален“ за определен срок, а след това с две
последователни заповеди на директора на затвора № 233/02.08.2018 г. и № 186/28.08.2019 г.
този срок е продължаван, като поради липса на правна уредба е бил лишен от възможността
да обжалва двете заповеди, посочвайки множество нарушения на процедурата по издаването
им. Такава възможност законодателят е предвидил едва с изменението на чл. 198 ЗИНЗС с
ДВ, бр. 13/2017 г. Твърди, че така е нарушено правото му на ефективно средство на защита
по чл. 13 КЗПЧОС и претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 135 200
лв. за периода 14.12.2016 г. - 28.09.2020 г. /крайният срок на действие на втората заповед/.
С цитираното по-горе Определение № 455/13.02.2023 год. съдът е прекратил
производството по отношение на останалите претенции на ищеца.
След извършена служебна проверка , съдът констатира , че ищецът И. Р. е арестуван
през ноември 2001 г. по подозрение в убийство, като му е взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“. Осъден е за същото деяние с присъда, постановена от Бургаски
окръжен съд, през декември 2004 г. за убийство, в резултат от терористична дейност на
доживотен затвор, като присъдата следва да бъде излежавана първоначално при условията
на „специален режим”. Присъдата е потвърдена с решение на Бургаски апелативен съд,
както и оставена в сила от Върховния касационен съд с окончателно решение от 16 януари
2008 г.
Ищецът излежава присъдата си в з. в гр. Б. при условията на „специален режим”.
Не се спори по делото, а от извършената служебна справка за постановените съдебни
актове по н.о.х.д. № 219/2003 год. във всички инстанции, ищецът е изчерпал всички
предвидени в Наказателния процесуален кодекс способи за защита срещу постановената
присъда. Не се твърди, нита са представени доказателства ищецът да е подавал молба за
помилване по реда на чл.74 от Наказателния кодекс.
Съдът констатира, че изложените от ищеца твърдения по фактите относно вида на
наложеното му наказание, предвидения първоначален режим на изтърпяване на същото,
мястото на изтърпяване на наказанието – Затвора в гр.Бургас, продължителността на
изтърпяното наказание от 03.09.2002 год. – когато е задържан с наложена мярка за
неотклонение и до настоящия момент се потвърждават от представените по делото
доказателства в изпълнение на процесуални искания на ищеца по чл.192 от ГПК, както и от
служебно приложените от съда съдебни актове по н.о.х.д. № 219/2003 год. и Решение от
17.11.2015 год. на ЕСПЧ по делото ДИМИТРОВ И Р. срещу БЪЛГАРИЯ - Жалба №
34846/08.
От представения Протокол № 7/14.12.2016 год./лист 233 и сл. от делото/ е видно , че
4
считано от датата на протокола е заменен режима на изтърпяване на наказанието на ищеца в
по-тежък, в рамкита на първоначално определение и по делото няма доказателства за
изменението на същия в по-късен момент, поради което съдът приема , че считано от
14.12.2016 год. ищецът изтърпява наказанието си при първоначално определения режим
„специален“. Със Заповед № БС № 233/02.08.2018 год. е разгледано правното положение за
осъдения на доживотен затвор ищец и е продължен специалния режим на изтърпяване на
наказанието – в постоянно заключени помещения в зона за повишена сигурност. В мотивите
на заповедта е посочено, че ищецът е бил с определен по-лек режим за изтърпяване на
наказанието , а именно „строг“ за периода от 11.04.2013 год. до 14.12.2016 год. От мотивите
се установява също, че за периода от първоначаното му задържане до датата на извършване
на заповедта на ищаца са извършени пет оценки „на профила и нуждите на
правонарушителя“, резултатите от които са мотивирали промяната в режима на изтърпяване
на наказанието в по-лек и в последствие в по-тежък. При изготвяне на оценките е участвал
психолог. Заповедта е връчена на ищеца. През следващата година е изготвена нова оценка ,
която е цитирана в мотивите на Заповед № БС 186/28.08.2019 год. / л.231 и сл./, в която е
констатирано, че се задържа високо ниво на риска от рецидив.По делото е представена и
Заповед № БС 161/27.08.2021 год. /л.191 и сл./ , в която е цитирана заповед № БС
163/27.08.2020 год. , като и с двете заповеди се продължава специалния режим на
изтърпяване на наказанието, а в заповедта от 2021 год. изрично е посочено, че заповедта е
обжалваема в четиринадесетдневен срок пред Административен съд Бургас.Констатациите в
заповедта са за повишен риск от рецидив, липса на мотивация за промяна на поведението
му, липса на напредък на поправителното въздействие. Представена е и Заповед № БС
01/17.01.2022 год., с която отново е продължен режима на изтърпяване на наказание
„специален“, като изрично е записано в мотивите на заповедта, че ищецът не стреми да
спазва установените правила в затвора , въпреки, че същите са му известни, няма мотивация
за изграждане на устойчиви положителни нагласи в поведението и мисленето си. През целия
период , обхванат от цитираните по-горе заповеди ищецът ежегодно е извършвал
дисциплинарни нарушения.
Съдът , като прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира исковете за неоснователни със следните аргументи :
По същество претенциита на ищеца са следните
На първо място се твръди нарушение на чл.6 от КЗПЧОС , чрез извършение
вредоносни деяния, представляващи правораздавателна дейност, осъществена от
наказателен съд, при и по повод постановяване на присъдата, налагане на мярката за
неотклонение „задържане под стража“, достъп до доказателствата по делото. Съдът счита, че
по делото не са представени доказателства за извършени процесуални нарушения по
допускането на ищеца до доказателствата, събирани в наказателния процес, като отбелязва,
че същия ищецът е ползвал и задължителната в този случай адвокатска защита. Предвид
липсата на конкретни твръдения за конкретни нарушения, съдът е в невъзможност да
осъществи по-подробна проверка. Относно продължителността на периода на мярката за
5
неотклонение „задържане под стража“, съдът намира , че с оглед на обстоятелството, че
периода, за който ищецът е бил задържан в изпълнение на наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража“ – от 03.12.2001 год. до 16.01.2008 год. се приспада от
периода на изтърпяване на наказанието на основание чл.59, ал.1 от НК. Следователно , дори
да му беше наложено по-леко наказание, този период би бил приспаднат при изчисляване на
продължителността на наказанието. Няма причина ищецът да се ползва с по-привилигировн
режим поради обстоятелството, че съдът е приел, че извършеното от него деяние е с особено
висока обществена опасност. Предвид обстоятелството, че съдът е преценил, че следва да
наложи наказание „доживотен затвор без замяна“, което е предвидено за извършеното от
ищеца престъпление и се налага само ако конкретно извършеното престъпление е
изключително тежко и посочените в чл. 36 от Наказателния кодекс цели не могат да бъдат
постигнати чрез по-леко наказание. С горните мотиви , съдът намира , че в конкретния
случай не е налице нарушение на правото на справедлив процес по посочената от ищеца
конкретна причина.
По отношение на твърдяното нарушение на чл.13 и чл. 14 и чл. 3 от КЗПЧОС,
състоящо се в наличието на законодателство, предвиждащо наказание доживотен затвор без
замяна, както и от липсата на законодателна уредба, позволяваща замяна на така
наложеното наказание с друго или редуцирането му, а също така от липсата на уредба до
изменението на ЗИНЗС с ДВ, бр. 13/2017 г. за обжалване замяната на строг със специален
режим при изтърпяване на наказанието.
По същество се твърдят вреди от законодателна, респективно липса на законодателна,
дейност /действия и бездействия на законодателния орган, довели до лошо законодателство/,
с което, според ищеца, са нарушени негови права, защитени от КЗПЧОС.
По отношение на наличието на законодателство, предвиждащо наказание доживотен
затвор без замяна, както и от липсата на законодателна уредба, позволяваща замяна на така
наложеното наказание с друго или редуцирането му, съдът намира следното:
Съгласно чл.38 от Наказателния кодекс, наказанието доживотен затвор без замяна,
предвидено в особената част за даден вид престъпление, се налага само ако конкретно
извършеното престъпление е изключително тежко и посочените в чл. 36 цели не могат да
бъдат постигнати чрез по-леко наказание. Съгласно чл. 74 от същия закон, президентът
може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното
наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор - да опрости или замени.
Видно от общодостъпната информация на страницата на президентската
администрация, упражняването на правото на помилване, предоставено на държавния глава
на основание чл. 98, т. 11 от Конституцията и делегирано на Вицепрезидента с Указ № 9 от
22 януари 2022 г. за подпомагане на тази функция е създадена Комисията по помилването
към президента на Република България, която е помощен експертен съвещателен орган,
който разглежда молби за помилване, които докладва на Вицепрезидента с мотивирани
предложения по всяка от тях; подпомага идейното изграждане и провеждането на
държавната политика по помилването, като изготвя експертни становища, провежда
6
изследвания, събира и анализира съдебна практика на национални и международни
съдилища и комитети, становища на национални и международни организации, научни
публикации и друга значима информация, провежда собствени аналитични изследвания,
привлича национални и международни експерт-консултанти, възлага провеждане на
експертизи и др.; съдейства за изграждането на правозащитни стандарти в рамките на
държавната политика по помилването, като обобщава, анализира и оповестява резултатите
от своята работа, предоставя експертни становища и си сътрудничи с други държавни
органи по въпроси, свързани с правото на помилване.
Само за периода 03.01.2023 г. - 20.07.2023 г. в Комисията по помилването са
постъпили общо 166 молби за помилване. Комисията е провела 14 заседания, на които е
решила общо 195 молби.
Въпреки процесуалното бездействието и дезинтересираностг от хада на делото от
страна на на ответника, съдът счита, че е налице достатъчно по обем общодостъпна
информация, от която да може да бъде направен обоснован извод, че помилването е
действащ и ефективен способ за защита в конкретния случай. Това е така, защото правото на
помилане включва и замяна на наказанието с по-леко, последица на което е възникването на
възможност за предстрочна освобождаване.
Следователно е налице ефективен способ по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС за правата
на ищеца.
При достигане до горния извод съдът съобрази и следното :
С Решение № 6 от 11.04.2012 г. на КС по к. д. № 3/2012 г. Конституционният съд е
решил, че „помилването по чл.98, т.11 от Конституцията, е акт на президента, чиито правни
последици водят до освобождаване от изтърпяване на наложено наказание. Те са
единствената цел на помилването. То се прилага по отношение на лица, на които са
наложени от съда наказания с влезли в сила присъди за извършени престъпления.
Помилването се състои в опрощаване изцяло или отчасти на наложеното наказание или в
неговата замяна с по-леко. Най-ранният момент, в който може да се постанови помилван, е
влизането на присъдата в сила. То може да се извърши и докато трае изпълнението на
наказанието, но е неприложимо след пълното му изтърпяване. Помилването по нашата
Конституция не е обвързано с предвидени от закон конкретни основания и може да бъде
упражнено от президента във всеки случай, когато той прецени да прояви милост към
осъденото лице. Няма пречка законодателно да се определят процедурите, чрез които се
реализират правните последици на помилването. Конституцията не предвижда със закон да
се определят или ограничават основанията, самостоятелността на преценката и мотивите за
осъществяване на правомощието по чл.98, т.11 от Конституцията, както и да бъдат
ограничавани по вид наказанията поНаказателния кодекс, които подлежат на помилване, а
също така и лицата, които могат да бъдат помилвани. Указът за помилване влиза в сила в
момента на неговото подписване. Помилването се основава на изконните човешки ценности,
което изключва възможността веднъж предоставена, държавната милост да бъде оттегляна.
В указа за помилване президентът не е длъжен да посочи основанията за своето решение.
7
Президентът може да възложи на вицепрезидента правомощието да помилва, като в този
случай то се упражнява по същия начин, в обем и форма, както се упражнява от самия
държавен глава. Той запазва възможността да упражнява правомощията по чл. 98, т.7, 9, 10
и 11 от Конституцията и след като ги е възложил с указ на вицепрезидента.“ С горното
решение, по тълкувателен път е изяснено съдържанието на правото на помилване, като от
гореизложеното тълкуване е явно, че ищецът попада в кръга на лицата, които могат да
потърсят ефективна защита чрез помилване.
В мотивите на Решение от 04.11.2014 год. по делото „МАНОЛОВ СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ“/Жалба № 23810/05/, ЕСПЧ е посочил, че в решението си по делото „
Харакчиев и Толумов, че „Съдът е разгледал дали присъдата на доживотен затвор без
замяна на г-н Х. може да се разглежда като водеща до нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Съдът установи, че от момента, в който тази присъда е влязла в сила – ноември 2004 г., до
началото на 2012 г., тя не може да се разглежда като намаляема, както се изисква съгласно
съдебната практика на Европейския съд по силата на чл. 3 във връзка с доживотни присъди
по две причини. Първо, не е ясно дали преди изменението от 2006 г. на Наказателния кодекс
от 1968 г., което изрично гласи, че президентското право на помилване се прилага за този
вид присъди, присъдата е била по право намаляема. На второ място, начинът, по който е
упражнявано президентското право на помилване преди началото на 2012 г., е бил доста
непрозрачен и не са съществували конкретни примери, които показват, че лицата,
изтърпяващи присъди на доживотен затвор без замяна, може да се надяват да се възползват
от упражняването на това право и да получат корекция на присъдата си. Присъдата на г-н Х.
следователно не може да се разглежда като de facto намаляема преди този момент. Съдът
допълва, че въпреки че няма право на реабилитация по силата на Конвенцията, чл. 3 изисква
от Високодоговарящите страни да дадат на осъдените на доживотен затвор възможност,
колкото и да е далечна, един ден да си върнат свободата. За да бъде тази възможност
истинска, на тези затворници трябва да се даде подходяща възможност да се поправят. В
този смисъл, докато Високодоговарящите страни имат широка свобода на преценка при
вземането на решение за такива въпроси като режима и условията на лишаване от свобода
на осъдените на доживотен затвор, тези точки не могат да се считат като въпрос без
значение. г-н Х. е бил подложен на особено строг затворнически режим , което е довело до
почти пълна изолация и много ограничени възможности за социални контакти, работа или
образование, и е бил държан при незадоволителни материални условия. Следователно не
може да се смята, че той може да има истинска надежда, че може един ден да постигне и да
демонстрира стремеж към реабилитиране и на тази основа да търси корекция на присъдата
си. Ето защо Съдът установява, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, но допълва
с предупреждение, че тази констатация не трябва да се разбира като даване на г-н Х.
перспективата за предстоящо освобождаване. В настоящия случай, присъдата на
жалбоподателя на доживотен затвор без замяна вляза в сила през 1999 г. и неговият силно
ограничен затворнически режим е бил явно поддържан, с някои изключения, от тогава, без
образователни или други курсове или групови дейности (вижте
параграфи 8, 10, 21, 27 и 30 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не вижда причина да се
8
отклони от своето решение по Харакчиев и Толумов (цитирано по-горе, §§ 247-67) и
намира, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Въпреки това, както в този случай,
Съдът отбелязва, че този извод не може да се разбира като предоставящ на жалбоподателя
перспективата за предстоящо освобождаване.“ Същите доводи са повторени отчасти и в
делото „Нешков и други срещу България“.
Видно от настоящия спор, ищецът Р., въпреки режима на изтърпяваното наказание е
упражнявал многократно възможността да търси защита пред съд при нарушаване на
правата му, което се установява от приложените от него съдебни решения по негови искове
и жалби. Видно от постъпилите по делото становища, ищецът има достъп до информация,
която да му позволи да развива интелектуалните си умения, което е видно от начина, по
който ищецът е организирал защитатат си по множеството образувани по негови жалби и
искови молба административни и граждански дела. Съдът намира, че горецитираната
практика на ЕСПЧ не следва да води до извод, че правото на замяна на режима на
изтърпяване на наказанието следва да бъде прието за ефективно, само ако е довело до
промяна на режима, въпреки, че в настоящия случай такава е налице за ограничен период,
както е посочено по-горе.
За да не се отчете нарушение на чл.3 от КЗПЧОС следва да е налице единствено
правна възможност, която да може да бъде ефективно упражнена от ищеца , а такава е
налице при наличие на правно уредена възможност за промяна на режима на изтърпяване на
наказанието и правно уредена възможност за помилване, т.е. за изменение на наказанието в
резултата от помилване. За да бъде налице резултат от упражняването на тези правни
възможности, ищецът е следвало да положи усилия да убеди компетнтния орган, че полага
усилия за да промени отношението си към извършеното престъпление и спазва правилата,
приложими за изтърпяващите наказанията си лица в затвора, което видно от представените
и описани по-горе протоколи на комисията по чл.73 от ЗИНЗС и заповеди на началника на
Затвора в Бургас , ищецът не е направил. Субективната преценкаи нагласа на ищеца, че е
дискриминиран и неоснователно наказан, че присъдата му е наложила изтърпяване на
наказание, въпреки, че е невинен, не спомагат за преодоляване на личностните му нагласи,
довели до извършване на престъплението , за което е осъден и логино не са довели
положителна преценка при обсъждане на промяната на режима за изтърпяване на
наказанието. По делото не се твърди, нито са представени доказателства за подадени от
ищеца молби за помилване, следователно не може да бъде направен извод, че този способ
изобщо е използван от ищеца.
Съдът консатира и че към настоящия момент е налице достатъчно общодостъпна
информация относно разгледаните молби за помилване и критериите, по които е преценена
основателността на молбите, включително статистическа информация, като същата може да
бъде намерена при свободен достъп на страницата на президентската администрация,
включително научни публикации на член на Комисията по помилване – доц. Пушкарова.
Горното обстоятелство представлява промяна на констатираната в цитираното по-горе
решение правна и фактическа обстановка, довела до осъдителните решения по делата
9
„Харакчиев и Толумов“, „Радков“ и „Монолов“.
В цитираните по-горе решения, както и с решението по делото „Нешков“, ЕСПЧ е
констатирал, че естеството на условията в местата на изтърпяване на наказанията в България
води до нарушаване на чл.3 от КЗПЧОС. В няколко от делата, цитирани в Приложение № 2
към Решението по делото „Нешков“ е повдиган въпросът дали само по себе си
съществуването на законодателна уредба предвиждаща наказание „доживотен затвор“ и
„доживотен затвор без право на замяна“ , представлява нарушение на чл.3 и чл.13 от
КЗПЧОС, но това оплакване е разгледано изключително през призмата на констатациите за
условията в българските затвори. Същевременно с няколко решения, в които този въпрос се
разглежда в чист вид, без да се съединява с преценка на условията за изтърпяване на
наказанието, съдът приема различно, а именно :
С Решение от 07.06.1989 год. по делото Soering срещу Обединеното Кралство - на
жалба № 14038/88 , съдът е посочил, че „по чл. 13 от Конвенцията е поставен въпросът дали
жалбоподателят е разполагал в Обединеното кралство с ефикасно средство за защита във
връзка с оплакванията си по чл. 3 от Конвенцията. Съдът обсъжда дали съдебният контрол
върху решението за екстрадиция, взето от министъра, е достатъчно широк по обхвата си, за
да задоволи изискването на чл. 13 предвиденото вътрешноправно средство да “позволява на
компетентния “национален орган” едновременно да разгледа съществото на съответното
оплакване по Конвенцията и да присъди поправяне на нарушението”. Конвенцията не е част
от вътрешното право на Обединеното кралство, но британските съдилища могат да
контролират "основателността" на решение за екстрадиция в светлината на ред фактори,
които жалбоподателят по настоящото дело изтъква пред органите по Конвенцията в
контекста на чл. 3. Според Съда липсата на правомощие на британските съдилища да
постановяват привременни мерки срещу държавата не намалява ефикасността на съдебния
контрол в случай на екстрадиция. Не е извършено нарушение на чл. 13.1“ .
Също така с Решение от 19.02.2009 год. по делото „А и други срещу Обединеното
Кралство“ , жалба № 3455/2005 год. , съдът е посочил, че „ Когато дадено лице е лишено от
свобода, държавата трябва да гарантира, че то ще бъде задържано при условия, които са
съвместими с уважението на човешкото му достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на мярката не го подлагат на страдания и притеснения, надвишаващи
неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода (виж Kudła, цитирано
по-горе, §§ 92-94). Въпреки че член 3 не може да се тълкува като налагащ общо задължение
за освобождаване по здравословни причини, той все пак налага задължение на държавата да
защитава физическото и психическото благосъстояние на лицата, лишени от свобода,
например като им предоставя необходимата медицинска помощ (виж Hurtado срещу
Швейцария, решение от 28 януари 1994 г., § 79 мнение на Комисията, Series A no. 280-
A; Mouisel срещу Франция, no. 67263/01 § 40, ECHR 2002-IX; Aerts срещу Белгия, решение от
30 юли 1998, § 66, Reports of Judgments and Decisions 1998-V; Keenan срещу Обединеното
кралство, no.27229/95, § 111, ECHR 2001-III). При преценката на условията на задържане,
трябва да се вземе предвид кумулативното отражение на тези условия, както и конкретните
10
твърдения, направени от жалбоподателя (Ramirez Sanchez, цитирано по-горе, § 119).
Налагането на незаменяема доживотна присъда на възрастно лице, без никаква перспектива
за освобождаване, може да повдигне въпрос по член 3, но когато националното
законодателство предвижда възможност за преразглеждане на доживотната присъда с оглед
нейното намаляване, преустановяване или прекратяване или за условно освобождаване на
лицето, това е достатъчно (Kafkaris, цитирано по-горе, §§ 97-98).“
При съобразяване на горецитираната съдебна практика, настоящия съд приема, че
наличието на правна възможност за помилване , както и на ефикасен ред за защита срещу
заповедите на началника на затвора за изменение или запазване на режима на изтърпяване
на наказанието е достатъчно ефективно средство за защита на разположение на ищеца,
поради което претенцията му е неоснователна.
По отношение на липсата на правна уредба, до изменението на ЗИНЗС с ДВ, бр.
13/2017 г., за обжалване замяната на строг със специален режим при изтърпяване на
наказанието.
Ищецът твърди, че с протокол № 7/14.12.2016 г. е променен режимът му на
изтърпяване на наказанието от „строг“ в „специален“ за определен срок, а след това с две
последователни заповеди на директора на затвора № 233/02.08.2018 г. и № 186/28.08.2019 г.
този срок е продължаван, като поради липса на правна уредба е бил лишен от възможността
да обжалва двете заповеди, посочвайки множество нарушения на процедурата по издаването
им. Такава възможност законодателят е предвидил едва с изменението на чл. 198 ЗИНЗС с
ДВ, бр. 13/2017 г. Твърди, че по този начин е нарушено правото му на ефективно средство
на защита по чл. 13 КЗПЧОС.
Съдът констатира , че в цитираните четири представени заповеди от 2018 год., 2019
год. , 2021 год. и 2022 год. изрично е посочена възможността за обжалване пред
Административен съд Бургас , както и че същите заповеди са връчени на ищеца, поради
което твръденията на ищеца по отношение на тези заповеди са неверни.
От мотивита на приложеното от ищеца Решение № 1028/19.08.2022 год. ,
постановено по адм.д.№ 2739/2021 год. по описа на Административен съд Бургас , съдът
констатира , че ищецът е подал седем жалби срещу администрацията на Затвора в гр.Бургас
само през 2021 год., следователно режимът на изтърпяване на наказанието не възпрепятства
упражняването на правото му на защита срещу незаконосъобразни актове на
администрацията, нито видно от поводонието на затворническата администрация по повод
на настоящото дело – участието му в процеса и защита на правата му пред общите
съдилища.
По отношение на взетите решения с протокол № 7/14.12.2016 г. е променен режимът
му на изтърпяване на наказанието от „строг“ в „специален“ за определен срок, съдът намира
следното :
Съгласно чл.73 от ЗИНЗС , както в пълвоначалната му редакция, така и след
изменението с ДВ бр.32 от 2016 год. към всеки затвор се създава комисия по изпълнение на
11
наказанието в състав: председател - началникът на затвора, членове - представител на
наблюдателната комисия, заместник-началникът на затвора по режимно-охранителната
дейност,ръководителят на направлението за социална и възпитателна работа и психологът
на затвора, като в заседанията на комисията могат да участват и други служители без право
на глас, определени от началника на затвора, както и на заседанията на комисията присъства
прокурорът от окръжната прокуратура, осъществяващ надзор за законност в съответния
затвор. Съгласно чл. 74 от ЗИНЗС, Комисията по изпълнение на наказанията: 1. заменя
режима на изтърпяване на наказанието в по-лек; 2. премества лишения от свобода в
затворническо заведение от по-лек тип; 3. заменя режима в по-тежък в рамките на
определения от съда режим; 4. предлага на окръжния съд промяна в по-тежък на
първоначално определения режим за изпълнение на наказанието; . предлага на окръжния
съд лишени от свобода за преместване в затворническо заведение от по-тежък тип; 6.
предлага на окръжния съд предсрочно и условно предсрочно освобождаване със или без
налагане на пробационни мерки; 7. премества осъдените на доживотен затвор в общи
помещения с останалите лишени от свобода. Решенията на комисията по изпълнение на
наказанията по ал. 1, т. 3 подлежат на обжалване пред окръжния съд по местонахождението
на затвора или поправителния дом. Когато отмени решението на комисията, окръжният съд
се произнася по същество. Текстовете са отменени с ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от
7.02.2017 г. Следователно и преди изменението на закона , с което промяната в режима на
изтърпяване на наказанието да се извършва със заповед на началника на затвора , която се
обжалва пред съогтветния местно компетентен адменестративен съд е съществул рез за
обжалване на актовете, с които на ищеца е било отказана промяна на режима за изтърпяване
на наказанието, от което следва извода , че оплакването на ищеца, че не съществува правен
способ за защита срещу тези решения е неоснователно.
В допълнение съдът посочва следното :
При преценка на относимостта на съществуващата практика на ЕСПЧ към
настоящия спор , съдът прецени, че независимо , че началния момент на задържането на
ищеца е през м. декември 2001 год. , до влизане в сила на присъдата му , той е бил със
статут на задържан с мярка за неотклонение , а не на лице , което изтърпява наказание ,
поради което не е налице престой в затвора при условията на режим за изтърпяване на
наказанието „специален“ или „строг“, от условията на които ищецът твръди, че е претърпял
вреди.
По жалба на ищеца е постановено Решение от 17.11.2015 год. , окончателно от
17.02.2016 год. – делото „ДИМИТРОВ И Р. срещу БЪЛГАРИЯ“ - Жалба № 34846/08г., по
което ищецът твръди нарушение на чл. 3, чл.6, чл.13 и чл.14 от КЗПЧОС. Постановено е
решение, с което съдът е приел, че на жалбоподателите „вероятно са причинени
неимуществени вреди в резултат на нарушаване на техните права съгласно чл. 3 и чл. 13.
Констатираното нарушение касае излежаването на присъдите им за срок над 10 години /от
декември 2004 г. до датата на постановяване на решението 17.11.2015 год. /, като отсъжда
по справедливост, както се изисква съгласно чл. 41 от Конвенцията, и като обръща по-
12
специално внимание на продължителността на периода, прекаран от жалбоподателите в
неподходящи условия, Съдът присъжда на всеки от жалбоподателите по отношение на
причинените им неимуществени вреди сумата от 6 000 евро, както и всички данъци, които
могат да бъдат наложени върху тази сума.“
Следователно ищецът е упражнил правато си да претендира обзещетение за
условията за изтърпяване на наказанието, като му е признато нарушение по чл.3 и чл.13 от
КЗЧПОС и му е присъдено обезщетение за периода до 17.11.2015 год. в размер на 6000 евро
или 11734.98 лв., поради което в настоящото производство , дори настоящия съд да беше
признат за компетентен да се произнесе по иск по чл.3 относно условията за изтърпяване на
наказанието, искът би бил неоснователен за периода до 17.11.2015 год.
Ищецът твръди нарушение на чл. 3, чл.6, чл.13 и чл.14 от КЗПЧОС. В чл. 3 е
въведена забрана за изтезания, чл.6 урежда правото на справедлив съдебен процес, чл.13 –
право на ефективни правни средства за защита и чл.14 - забрана на дискриминацията.
Видно от изложеното по-горе по повод оплакванията на ищеца за нарушение на чл.6
в наказателното производство, настоящия съд не намира доводите на ищеца за основателни,
нито твръденията му за доказани.
По отношение на наличието на нарушение на чл.3 , съдът намира, че по същество
оплакването на ищеца от условията за изтърпяване на наказанието следва да бъдат
разгледани от административен съд , поради което и е прекратил производството в тази
част. В настоящото съдебно производство е разгледана единствено претенцията на ищеца
доколко липсата на средство за ефикасна защита, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС за
изменение на наложено наказание доживотен затвор без право на замяна , представлява
нарушение на чл.3 от Конвенцията, която съдът намира за неоснователна с изложените по-
горе мотиви.
С оглед на горното, съдът не следва да разглежда въпроса за размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди , предявен за 2 500 000 лв.
Предвид пасивното поведение на ответника , съдът счита , че не следва да бъдат
приicдени разноски в негова полза , неу е представен и списък по чл.80 от ГПК за същите.
Мотивиран от изложените съображения, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Н. Р. с адрес: З. в гр. Б., ул. „И.“ № * против
Министъра на финансите представляващ Република България, във връзка с нарушение на чл.
3, чл. 6, чл.13 и чл. 14 от КЗПЧОС, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за
нарушение на правата му по чл.3, чл.13 и чл.14 от КЗПЧОС в размер на 2500000лв. за
13
периода от 02.02.2008год. - 26.10.2021 год., за това че като осъден с наложено наказание
доживотен затвор без замяна и при празнота в националната правна уредба, за него е налице
невъзможност наложеното наказание да бъде заменяно и редуцирано в срочно с оглед на
заложените в чл. 36 НК цели на наказанието и поради липсата на материален закон са
нарушени правата му на ефективно средство на защита по чл. 13 КЗПЧОС, както и че е
подложен на дискриминация по чл. 14 КЗПЧОС; твърди нарушение и на чл. 3 КЗПЧОС,
както и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 135 200 лв. за периода 14.12.2016
г. - 28.09.2020 г. за това , че с протокол № 7/14.12.2016 г. е променен режимът му на
изтърпяване на наказанието от „строг“ в „специален“ за определен срок, а след това с две
последователни заповеди на директора на затвора № 233/02.08.2018 г. и № 186/28.08.2019 г.
този срок е продължаван, като поради липса на правна уредба е бил лишен от възможността
да обжалва двете заповеди, посочвайки множество нарушения на процедурата по издаването
им, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд Бургас в
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Окръжен съд – Бургас: _______________________
14