Р Е
Ш Е Н
И Е №
гр. Сливен, 23.07.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Ивайла
Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №334 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №43/17.01.2020г. по гр.д.№520/2019г. на Сливенски районен
съд, с което е осъден А.М.Л. да заплати на В.С.С. и Х.С.С., като родители и законни представители на малолетното
дете С.Х. С. сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди на 27.04.2018г. около 13,00 часа в гр.Сливен, в заведение „Мустан”, изразяващи се в контузия на главата и лицето с
болезнен травматичен отток на тъканите в лявата половина на лицето и в областта
на лявото ухо и кръвонасядания с моравочервеникав
цвят на три места, като иска в останалата част до пълния претендиран
размер от 5000лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени
разноски на ищците и ответника е осъден да заплати по сметка на съда съответна
държавна такса и разноски за вещо лице.
С Определение №773/24.02.2020г. по гр. д.
№520/2019г. по описа на СлРС, на основание чл.248,
ал.1 от ГПК е допълнено Решение №43/17.01.2020г. по гр.д.№520/2019г. на
Сливенски районен съд в частта за разноските, като В.С.С.
и Х.С.С. са осъдени да заплатят на А.М.Л. разноски,
съразмерно с отхвърлената част от иска, в размер на 360лв.
Въззивната жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство А.М.Л. чрез пълномощника адв. Ц. и
с нея се атакува решението в неговата
осъдителна част.
В жалбата си въззивникът
чрез пълномощника си адв. М.Ц. твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно, незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и
необосновано. Посочва, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените с
отговора на исковата молба възражения и доводи. Посочва, че предявеният иск е
неоснователен и недоказан. Твърди, че съдебното решение по УБДХ не обвързва
гражданския съд по иска за обезщетение на вредите със задължението по чл.300 от ГПК и посочва практика на ВКС в този смисъл. Признава, че е извършил въпросната
проява, за която е наказан по реда на Указа, но изтъква, че нито в решението на
наказателния съд /мотиви и диспозитив/, нито в
съставения акт за констатиране на дребно хулиганство, подписан от ответника, не
е конкретизирано удареното дете с имена и пол. С показанията на свид. Мария
Великова пък не се установило на коя дата е станал инцидента. Въззивникът
твърди, че по делото останало недоказано, че именно детето на ищците е
малолетното дете, ударено от него, което правило иска неоснователен.
Уврежданията на детето не съставлявали разстройство на здравето. Излага
подробни съображения, че липсват доказателства, надлежно събрани по реда на
ГПК, относно психологическото състояние на детето, вследствие инцидента. Психолога,
провеждал терапия не е представил изисканата му документация, нито се явил за
изслушване в качеството на свидетел по делото. Назначеното от съда вещо лице
дало заключение, че състоянието на детето е в норма. С оглед изложеното,
въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и
да отхвърли иска. Евентуално, прави възражение за прекомерност на присъденото
обезщетение, тъй като според вещото лице уврежданията отзвучават напълно за 5-7
дни и моли въззивния съд да намали размера на обезщетението. Претендира
присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът А.М.Л., редовно призован, не се
явява, представлява се от пълномощник адв. М.Ц., която поддържа подадената
въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените пред двете
съдебни инстанции разноски.
В с.з. въззиваемите
В.С.С. и Х.С.С., редовно призовани, не се явяват,
представлява от пълномощник адв. С.Б., който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита, че атакуваното решение не страда от посочените в жалбата
пороци. Моли съда да го потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба
за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е
подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните по
делото доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният
съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти
и обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Сливенски районен съд е бил
сезиран с иск за заплащане от страна на ответника А.М.Л. на обезщетение за
неимуществени вреди за нанесени телесни увреждания и психическо разстройство,
причинени на малолетното дете на ищците Симеон С. на 27.04.2018г., около 13,00
часа, в гр.Сливен, пред заведение „Мустан”, в размер
на 5000лв., намиращ правното си основание в чл.45 от ЗЗД.
Непозволеното
увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние
/действие или бездействие/, противоправност на
деянието, вреда, причинна
връзка между деянието и причинената вреда и вина.
От събраните по делото гласни и писмени доказателства,
които съдът кредитира като взаимно допълващи се и безпротиворечиви,
споделя извода на районния съд, че по безспорен начин е установено деянието на ответника
в първоинстанционното производство А.М.Л. /самият той го
признава, не отрича факта на извършено нарушение, за което му е наложено
административно наказание с влязло в сила решение по УБДХ/, неговата противоправност и вината, която се и предполага по силата
на законоустановената в чл.45, ал.2 от ЗЗД презумпция,
необорена от ответника в първоинстанционното производство. Безспорно е
установено, че на 27.04.2018г., около 13,00 часа, в гр.Сливен, пред заведение „Мустан” А.Л. е нанесъл удар със силен шамар в областта на
лявата половина на лицето на едно малолетно лице. Това действие и неговата противоправност са безспорно установени и не се спорят от
въззивника.
Следва само да
се отбележи, че районният съд не се е позовал на чл.300 от ГПК, нито това прави
настоящия състав при установяване на деянието, противоправността
и вината на ответника. Тези елементи се установяват в настоящото производство
от събраните по делото доказателства.
Основното
обстоятелство, което въззивника е оспорвал пред районния съд с отговора на
исковата молба и пред настоящата инстанция с въззивната жалба е установяване
личността на пострадалото лице. Твърди, че не е установено от доказателствата
по делото, че това пострадало малолетно дете е именно сина на ищците. Въззивният съд намира тези възражения за неоснователни.
Анализирайки
подробно събраните по делото пред районния съд доказателства – писмени и
гласни, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, въззивният
състав споделя извода на районния съд, че безспорно пострадалото при посочения
инцидент малолетно дете е синът на ищците – Симеон С.. Действително, в
решението на СлРС по АНД №555/2018г. няма посочване
на имената на пострадалото от противоправното поведение на Л. малолетно дете,
нито същите са посочени в акта за констатиране на дребно хулиганство. Но от
акта и съдебното решение се установява безспорно, че ответника е извършил
посоченото противоправно действие – нанесъл е удар със силен шамар на малолетно дете, а от останалите,
събрани по делото доказателства се установява по категоричен начин, че това
дете е Симеон С.. На първо място следва да се посочи писменото доказателство –
съдебномедицинското удостоверение №218 от 27.04.2018г., изд. от д-р Чаушев,
извършил още същия ден, малко след инцидента /в 14,45ч., а инцидента е станал в
13,00ч./ освидетелстване на детето С.Х. С. и е описал подробно констатациите
при освидетелстването /контузия на главата и лицето с болезнен травматичен оток
на тъканите в лявата половина на лицето и в областта на лявото ухо и
кръвонасядания с моравочервеникав цвят на тези
места/, като е посочено, че уврежданията отговарят да са получени по начин и
време, както се съобщава в предварителните сведения, в които е описан именно
инцидента пред заведението „Мустан” и нанасянето на
силен шамар на Симеон от страна на един мъж.
Това обстоятелство – нанасянето на шамара от страна на ответника –
въззивник именно на детето Симеон С., се установява и от безпротиворечивите
и необорени показания на свид. Мария Великова, които съдът кредитира. По този
начин, въз основа на всестранния и задълбочен анализ на всички събрани по
делото доказателства, ценени поотделно и във връзка едни с други, категорично
се установява кое е пострадалото дете и че то е именно сина на ищците.
Следващият основен елемент на непозволеното
увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено
увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване
на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост
и здраве, душевност и психическо състояние. В случая се твърдят причинени
неимуществени вреди /свързани с увреждане на телесната цялост и здраве/ на
малолетното дете на ищците.
От заключението на назначената и изслушана от
първоинстанционния съд съдебно-медицинската експертиза се установява по
безспорен начин, че в резултат на деянието на ответника /нанесен удар в
областта на главата на 27.04.2018г. в гр.Сливен пред заведение „Мустан”/ синът на ищците е получил повърхностно
кръвонасядане с мораво-червеникав цвят на кожата в областта на лявата половина
на лицето и лявото ухо, с умерено изразен, палпаторно
и спонтанно болезнен травматичен оток на меките тъкани в засегнатите области.
От заключението на назначената по делото
съдебно-психологична експертиза се установява, че детето Симеон е било
травмирано след случката с шамара, започнало е необяснимо да кашля, изпитвало
страх от тъмнина, повишена тревожност, несигурност и поради тази причина
родителите му са осигурили необходимата терапия под формата на психологически
консултации и подкрепа в групови сесии.
С оглед изложеното, съдът приема, че е установено наличието
на вреда под формата на накърняване на телесната цялост и здраве, в т.ч. и
психичното такова на малолетното дете на ищците. От заключенията по двете
експертизи категорично е установява и наличието причинна връзка между
противоправното деяние и вредата. Вещите лица са категорични, че уврежданията
на детето Симеон, посочени по-горе, са резултат именно от деянието на ответника
– нанесения със значителна сила удар с отворени длан и пръти и последвалата
емоционална и психична травма.
С оглед изложеното съдът е
мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на
фактическия състав на непозволеното увреждане, обуславящи ангажирането на отговорността на ответника А.Л. за обезщетяване на вредите, причинени от неговото
противоправно деяние.
Обезщетението за неимуществените вреди се
определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във
всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените
телесни увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на
увреденото лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на
страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в
относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с
оглед характера си, са трудно оценими.
Във връзка именно с размера на
обезщетението са и следващите възражения, наведени от въззивника.
При определяне на дължимото обезщетение в
случая, съдът взе предвид установения факт, че на малолетния Симеон С. в резултат на деликта е причинена
лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и емоционална и
психична травма, изразила се в страх от тъмнината, безпричинна кашлица,
повишена тревожност, несигурност. Съдът съобрази
възрастта на детето, характера, продължителността и интензитета на изпитваните от
него болки /постепенно затихващи и отзвучаващи до 7 дни/.
При определяне
на обезщетението за неимуществените вреди съдът отчете установената емоционална
и психична травма. Във връзка с възраженията на въззивника, следва да се
отбележи, че преодоляването на безспорното стресово разстройство, което детето
получило в резултат на деликта, е преодоляно
благодарение на своевременната и необходима терапия – проведената
психотерапевтична подкрепа, поради което и състоянието на Симеон към момента е
в норма, а не защото не е претърпял психична травма.
Съобразявайки посочените
обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение, съдът
намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените увреждания -
неимуществени вреди, възлиза на сумата от 2000лв. Искът се явява основателен и
доказан до този размер.
Като е достигнал до същия правен извод, районният съд
е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да се потвърди в
обжалваната част. Решението на СлРС не страда от
пороци, които да водят до неговата неправилност и незаконосъобразност като
краен резултат.
В отхвърлителната част над
присъдения до пълния претендиран размер, решението на
СлРС не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
С оглед изхода на спора, правилно
районният съд е присъдил на страните по съразмерност направените от тях в
производството разноски.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – нейната
неоснователност, следва да се възложи на въззивника, като той понесе своите
разноски така, както ги е направил и заплати на въззиваемите
направените от тях разноски в доказания размер от 500лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №43/17.01.2020г., постановено по гр.д.№520/2019г. по описа на
Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА А.М.Л.
с ЕГН ********** *** да заплати на В.С.С. с ЕГН ********** и Х.С.С. с
ЕГН **********,***-Б-2 чрез адв.С.Б. сумата
от 500лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.