Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 08 май 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 24.04.2019 г. в състав:
Марина
ГЮРОВА
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Мирчев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 790/19 г., намери за установено следното:
Подсъдимият Г.А.Ж. (ЕГН: **********)
е оспорил в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК чрез подадена от защитника му
(адв. Т.) въззивна жалба правилността на постановената от СРС (НО, 12 с.)
присъда от 16.05.2017 г. по н.о.х.д. № 22025/12 г., с която Ж. е бил признат за
виновен
в престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. чл. 63, ал.1, т.3 НК,
наказан с 6 месеца лишаване от свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за
срок от 3 години) и осъден да заплати разноските по наказателното производство.
Делото се разглежда от
Софийския градски съд за втори път, след като първоначално постановената нова
(въззивна) присъда № 123/16.05.2018 г., с която подс. Ж. е оправдан по
повдигнатото му обвинение, е отменена по протест на прокурора с Решение №
190/20.02.2019 г. на ВКС, ІІІ н.о.
Жалбата е бланкетна, със заявено в нея
искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК и абстрактно формулирани оплаквания за неправилност
на първоинстанционната присъда (материална, процесуална и по отношение на
справедливостта на наказанието). Доводи в нейна подкрепа са изложени едва в
откритото заседание пред СГС на 24.04.2019 г., в което адв. М. Т. акцентира
върху недоказаността на обвинението (поради дадените от св. Т., бивш обвиняем
по делото, показания, че подс. Ж. не е присъствал на местопрестъплението;
поради противоречивите показания на самия пострадал Н.Ц.; и поради допуснати
пороци в досъдебното разпознаване на подсъдимия като съавтор на деянието).
Твърди също, че спрямо подсъдимия следва да бъде приложен институтът на
абсолютната давност по чл. 81 НК, тъй като деецът е непълнолетен и сроковете за
наказателно преследване са редуцирани по силата на чл. 80, ал.2, вр. чл. 63,
ал.1, т.3 НК.
Прокурорът пледира, че
жалбата е неоснователна.
Въззивният съд прецени, че
следва да потвърди оспорваната присъда.
Произнасянето по жалбата
на подсъдимия налага да се съобразят не само изяснените по делото факти, но и указанията
на ВКС в отменителното решение от 20.02.2019 г. При предходното разглеждане на производството
СГС изцяло е приел установените от първата инстанция обстоятелства, но е
преценил, че те не са съставомерни по текста на обвинението, поради което е
оправдал Ж.. От своя страна, освен процесуални пороци при оценката на
доказателствата, касационната инстанция е констатирала и нарушение на
материалния закон, допуснато при правните изводи на предходния въззивен състав,
според които деянието не съставлява съучастие в грабеж. Именно във връзка с
последното, указанията на ВКС в конкретния случай имат задължителен характер –
не само, защото касаят „прилагането на закона“, но и поради обстоятелството, че и настоящата втора инстанция не установи „други фактически положения“ (чл.
335, ал.1, т.2 НПК), които да водят до различни правни изводи. Напротив, фактите
по делото са такива, каквито ги е приел Районният съд, поради което не се
налага СГС да ги преповтаря в цялост, а само да маркира тези от тях, имащи
пряко съставомерно значение.
Около 17.50 ч. на 21.07.2012 г. пострадалият по делото свидетел Н.Е.Ц.пътувал в автобус № 102, движещ се в гр. София от спирка „Сити Център“ към кв. Иван Вазов и седял на последната седалка. В посоченото време от спирка „Южен парк“ в същия автобус се качили подс. Г.А.Ж. (към посочената дата – непълнолетен, но в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките), св. Е. Т. (спрямо когото производството по делото е прекратено със споразумение по н.о.х.д. № 14 105/2012г. на СРС от 27.07.2012 г.) и неустановено по делото лице от мъжки пол. Тримата се насочили към св. Ц., като подс. Ж. седнал на мястото непосредствено до него, без да говори, а св. Е. Т. застанал прав отпред. Пострадалият възприел поведението на Ж. като заплашително, защото оценил погледа му като „злобен“. Свидетелят Т. попитал Ц. „имаш ли левче”, на който въпрос същият отговорил отрицателно. Тогава Т. му казал „Дай левче или ще ти взема всичките пари“, след което избутал ръката на пострадалия, която била върху джоба на панталона му, издърпал от него намиращия се там портфейл, отворил го, взел съхраняваната вътре банкнота от два лева и я сложил в джоба си. През цялото време подс. Ж. бил непосредствено до пострадалия, като му пречил да стане и да избяга. При опита на св. Ц. да вземе от ръцете на св. Т. портмонето си, последният му нанесъл удар с юмрук в корема. Портфейлът паднал на земята. Подс. Ж. хванал за ръцете св. Ц., а св. Е. Т. му нанесъл няколко удара с бокс по лицето и корема. Пострадалият Ц. успял да се отскубне от ръцете на Ж. в района на спирка „Иван Вазов“, където взел празния си портфейл от земята и слязъл от автобуса.
Възраженията на защитата относно начина, по който са били оценени доказателствата, са неоснователни, защото направеният от СРС анализ отговаря на изискванията по чл. 13 и чл.14 НПК. Самото нападение, начинът на извършването му, стойността на предмета на посегателство и неговата парична равностойност се установяват еднопосочно от показанията на пострадалия Н.Ц., констатациите в СМУ № І-218/2012г. и влязлото в сила определение от 27.07.2012г. по н.о.х.д. № 14 105/2012г. на СРС.
Изявленията на св. Ц. (основно – в прочетения му досъдебен разпит, на осн. чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК) са последователни, ясни и еднозначни относно обстоятелствата, свързани с отнемането на парите, употребата на принуда, мястото и часа на посегателството и конкретната сума. В отделните си части (за нанесените му удари от св. Т., вкл. и с бокс) показанията на пострадалия се подкрепят от приетото като писмено доказателство СМУ № І-218/2012г., установяващо причинените му телесни увреждания. Допълнително допуснатата и изслушана от Районния съд СППЕ е дала аргументирано обяснение за констатираната у свидетеля липса на спомени относно конкретни аспекти на деянието и е съответна на разказа му за последващите панически пристъпи и посещения при психолог. Сключеното от св. Т. (бивш обвиняем по делото) споразумение, имащо последици на присъда (чл. 383, ал.1 НПК), потвърждава участието на Т. в посегателството и инкриминираните в него факти напълно съвпадат с разказа на пострадалия.
Споменатите дотук доказателствени източници убедително опровергават лансираната в показанията на Т. версия за събитията, според която той отрича не само собствения си принос към нападението, но и присъствието на подс. Ж. на процесните място и дата. Последният факт е установен и чрез проведеното в досъдебното производство разпознаване на Ж. от св. Ц., както и от показанията на поемното лице Й.Л..
Обясненията на самия подсъдим с право са били оставени без доверие, защото са опровергани от цитираното вече разпознаване. То е осъществено в съответствие с правилата на чл. 169 - чл. 171 НПК, поради което изготвеният за него протокол е годен източник на доказателства, потвърждаващ идентичността между Ж. и лицето, присъствало непосредствено до пострадалия в автобуса. Освен това, при разпита си в хода на разследването св. Ц. е описал своите възприятията от външния вид и особеностите на присъствалото лице и липсват данни, че той е бил насочван (чрез внушаване, манипулиране на придобити възприятия) от органите на досъдебното производство. Напротив, още от началото на разследването Ц. недвусмислено е заявил възможността си да разпознае две от присъстващите на местопрестъплението лица, като същевременно еднопосочно описва време, място и механизъм, позволяващи му да възприеме техните характерните особености - в частност действията на св. Т. по отнемането на портфейла и сядането на подс. Ж. до него са свързани с непосредствен и близък визуален контакт между тях и жертвата, като деянието е извършено в светлата част на денонощието, а възрастта на разпознаващия сочи на пълноценни зрителни и паметови възможности за придобиване и възпроизвеждане на възприятията. Допълнителен довод в тази насока може да се извлече от показанията на поемното лице Л., според които по време на разпознаването у св. Ц. не е имало никакво колебание или несигурност.
Казано накратко, свидетелските показания, експертите заключения и писмените материали убедително подкрепят приетата от Районния съд фактология относно деянието и авторството, а последната се припокрива с обстоятелствата, които прокуратурата е инкриминирала в обвинителния акт. Няма основания за приемането на нови фактически положения (чл. 316 НПК).
Верни
са и правните
изводи в проверяваната присъда, защото деянието на подс. Ж. законосъобразно
е било квалифицирано като престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 НК –
съизвършителство в грабеж на сумата от 2 лв. чрез употребена от този подсъдим
заплаха. Именно във връзка с инкриминираната заплаха, съставляваща един от
актовете на съставното изпълнителното деяние по чл. 198, ал.1 НК, са повдигнати
спорните по делото въпроси, касаещи поведението на Ж. и свеждащи се до това,
дали неговото присъствие на местопрестъплението, погледът му към пострадалия и
създаването на пречки св. Ц. да избяга отговарят на дефиницията по чл. 198,
ал.2 НК, респ. - дали са допринесли за отнемането на вещта. Както вече беше
посочено, в тази насока дадените от ВКС указания по приложението на материалния
закон имат задължителен характер (чл. 355, ал.1, т.2 НПК), защото втората
инстанция не е приела различни фактически положения. Тези указания не касаят
вътрешното убеждение на въззивния състав, защото не се отнасят до оценката на
доказателствата, а до принципни правни положения.
Елемент от
съставомерността на грабежа се изразява в това, че принудата е средство, начин
и условие за осъществяване на отнемането
на чуждите вещи. Поведението на подс. Ж. е оказало необходимия ефект върху
психиката на пострадалия и е имало своя принос към сломяването на евентуалната
му съпротива. Не е необходимо заплашването да се реализира чрез активни
телодвижения, насочени към преодоляване на въпросната съпротива, защото
легалната дефиниция на чл. 198, ал.2 НК не поставя подобно условие. В
цитираната разпоредба заплашването е определено като застрашаване с
непосредствено деяние, което излага на тежка опасност заплашения или друго
присъстващо лице. Съдебната практика е еднопосочна в разбирането, че за да е
осъществена тази проявна форма на принуда, не е необходимо деецът да извършва
активни действия по посегателство спрямо пострадалия. За да е налице
заплашване, същото трябва да е изразено по начин, който да застрашава
непосредствено живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго
присъстващо лице (р.4/01-ІІІ). За съставомерността на деянието е без значение
дали деецът действително е имал намерение или обективна възможност да изпълни
заканата; достатъчно е да се установи, че поведението му (в случая –
непосредственото заставане до св. Ц., гледането му със заплашителен поглед и
създаването на физическа пречка за евентуално негово бягство) е създало у
пострадалия основателен страх, без непременно да е необходимо психиката на
жертвата да бъде парализирана (р. 563/71-ІІ, 447/94-ІІ и 477/88-ВК).
Обективираното поведение на подс. Ж. е било съпътствано и
с типичната за съучастието общност на умисъла (в случая – пряк) между него и
бившия му съпроцесник Е. Т.. Постигната между двамата взаимна координация е
била насочена именно към сломяване съпротивата на пострадалия и отнемането на
наличните в негово владение парични суми.
Размерът
на отнетата сума (2 лв.) не прави деянието малозначително по смисъла на чл. 9,
ал.2 НК, защото установените странични
факти (наличието на съучастие, публичното място на нападението, негативните
психични последици за пострадалото момче и т.н.) му придават достатъчна по
степен обществена опасност, която да налага неговото санкциониране.
Неоснователно
се явява и искането на защитата наказателното производство да бъде прекратено
по давност. Дори и след отчитане на дължимата редукция на наказанието (чл. 63,
ал.1, т.3 НК) за непълнолетни подсъдими, срокът на абсолютната давност,
изчислен съобразно чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.2, вр. 1, т.4 НК, е 7 години и
половина и същият изтича на 21.01.2020 г.
Първата инстанция е
индивидуализирала наказанието в близост до неговия минимум – 6 месеца „лишаване
от свобода“ (при възможност след редукцията по чл. 63, ал.1, т.3 НК санкцията
да се определи в пределите между 3 месеца и 3 години ЛС). При липсата на
прокурорски протест срещу така определените параметри нито е необходимо, нито
възможно СГС да обсъжда ревизирането му в тежест на подсъдимия Ж., независимо,
че се констатира проявено незаслужено снизхождение. Така например, освен наличните
отегчаващи факти като съучастническата дейност, времето и мястото на деянието,
причинените на малолетния пострадал морални терзания, Районният съд е обърнал
внимание и на лошите характеристични данни за дееца, изводими от множеството
налагани спрямо него мерки по ЗБППМН. Въпреки всичко обаче, отчетените
смекчаващи обстоятелства (продължителността на делото и ниският размер на
отнетата сума) са взели превес, така че санкцията да бъде сведена до 6 месеца
лишаване от свобода. Решението спрямо подс. Ж. да се приложи институтът на
условното осъждане (чл. 66 НК) и продължителността на минимално определения
изпитателен срок (3 години) също не следва да бъдат ревизирани, тъй като – от
една страна – с тях е осигурен максимален толеранс спрямо дееца и в същото
време – липсва насрещно оплакване, с което по реда на чл. 337, ал.2, т.2 НПК да
се иска отмяната им.
Закономерна последица от
осъждането на подс. Ж. е и начинът, по който първата инстанция е процедирала
при присъждането на разноските и доколкото нейните изводи се споделят напълно, е ненужно тяхно
преповтаряне.
Във връзка с всичко
изложено дотук, въззивният съд прецени, че следва да остави в сила обжалваната
пред него присъда, поради което и на основание чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 16.05.2017 г. по н.о.х.д.
№ 22025/12 г. на СРС (НО, 12 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: