РЕШЕНИЕ
№ 260136
гр. Русе, 09.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и осми септември две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря НЕДЯЛКА
НЕДЕЛЧЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.гр. дело № 601 по описа за 2020
год., за се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г.Г.Г.-Ж., ЕГН:
**********, и Ж.А.Ж., ЕГН: **********,***, чрез адв. М.Д.
***, със съдебен адрес ***, срещу Решение № 1954/06.12.2018 г. по гр.д. №
1441/2018 г. на РС – Русе, с което е било признато за установено в отношенията
между жалбоподателите, от една страна, и Д.И.Д., ЕГН: **********, и М.Н.Д.,
ЕГН: **********, от друга, че Д.И.Д., ЕГН: **********, и М.Н.Д., ЕГН: **********
са собственици на част от поземлен имот в кв. 53 на *******, с площ 76 кв. м,
която част е заключена между точките АСЗИВЖ – Приложение № 2 на изготвената
скица от вещото лице И. Л. и представлява част от УПИ VII-527 в кв. 53 на *******.
Жалбоподателите считат
обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно. Признават за наличието
на доказателства по делото, от които следвал категоричният извод, че владеят
спорните 76 кв. м. Въпреки това по делото липсвали доказателства, които да
сочат, че ищците са собственици на спорните 76 кв. м или че жалбоподателите
упражняват фактическата власт върху тях без правно основание. Мотивите на съда
в оспорваното решение били изградени на съдебната експертиза, която била
назначена по предходното дело между страните – гр.д. № 5670/2015 г. на РС –
Русе, а не на заключението на вещото лице по настоящото гражданско
производство, като по този начин бил нарушен принципът на непосредственост в
гражданския процес. С влязлото в сила решение по гр.д. № 5670/2015 г. на РС –
Русе съдът е признал за установено, че ищците били собственици на спорните по
него дело 39 кв. м, тъй като прилагането на регулацията за спорната граница
между двата имота била по кадастралния и регулационния план, одобрен със
Заповед № 650/07.09.1916 г. Този извод на съда бил основан върху заключението
на вещото лице, според което регулационните граници по КРП на *** от 1916 г. по
отношение на процесните парцели на ищците и ответниците били приложени и са се
трансформирали в имотни такива при следващия кадастрален и регулационен план,
одобрен със Заповед № 962/06.08.1966 г., действащ и към настоящия момент. По
настоящото дело такива доказателства не били събрани. В приетото и неоспореното
от страните заключение на вещото лице И. Л., в Приложение № 1 – комбинирана
скица, било отразено, че границата между УПИ VIII-54 (собственост на ищците) и УПИ IX-54 (ползвано от ответниците) преминавала по линията между т.
В и т. Г, която линия липсвала на стария КРП относно кв. 15 на ***, одобрен със
Заповед № 650 от 07.09.1916 г. Със Заповед № 480/31.10.1996 г. било направено
изменение на дворищната регулация на парцел УПИ VIII-527, VII-527 IX-528
в кв. 53, като
според нея границата между имота на страните преминавала по линията между т. А
и т. Б по комбинираната скица съгласно Приложение 1 на експертизата. Заключението
на вещото лице било, че от направените изменения по КРП от 1916 г. до настоящия
момент във връзка с границата между процесните имоти
минавала по линията между т. „А“ и т. „Б“ по приложение 1 от комбинираната
скица. От същото приложение било видно, че границата преминавала през две от
постройките на жалбоподателите, което противоречало на всякаква техническа,
житейска и правна логика, тъй като тези постройки съществували още от преди
1966 г. Следователно тази площ от 156,50 кв. м, заключена между т. Б, Г, В и С не
била собственост на ищците.
При повторното разглеждане на
делото пред настоящия въззивен състав
жалбоподателите, представлявани от адв. И.М. ***,
правят възражение за придобИ.е на спорната част по
давност. Излагат съображения за недопустимост на първоинстанционното
решение, тъй като за част от спорните кв. м вече имало влязло в сила решение по
гр.д. № 5670/2015 г. и поради факта, че искът по горецитираното
дело не бил предявен като частичен, а въззиваемите не
са направили своевременно изменение на своя иск, то искът по настоящото дело се
явява недопустим, защото имало влязло в сила съдебно решение по друго дело във
връзка със спорната площ, което обвързвало страните. Допустимостта на такъв иск
водела до заобикаляне и злоупотреба с право, още повече че с назначената при
повторното разглеждане на делото във въззивната
инстанция съдебна техническа експертиза противоречала на предходните, а и
установявала навлизане в имота на въззиваемите от
други техни съседи, които не участват в производството. Жалбоподателите нямали
вина за промяната на границите, а тяхното владение върху спорната част било
неоспорвано и датирало още от времето на техните приобретатели.
За да бъде уважен искът по чл. 108 ЗС трябвало да се установи по безспорен
начин в какво се състои грешката или непълнотата в кадастралния план или
кадастралната карта. Считат, че необосновано и недопустимо вещите лица
използвали като основание за определяне на спорната граница между процесните имоти Заповед № 23/1965 г. Тази заповед се
отнасяла единствено до въззиваемите Д. и и съседите
от западната им страна. Моли за отмяната на обжалваното решение и за отхвърляне
на иска на въззиваемите. Претендира разноски.
Въззиваемите Д.И.Д., ЕГН: **********, и М.Н.Д.,
ЕГН: **********,***, чрез адв. М. К. от АК – Русе,
със съдебен адрес ***, в законоустановения
двуседмичен срок са депозирали отговор на въззивната
жалба, с който считат същата за неоснователна. Възпроизвеждането на части от
експертизата по гр.д. № 5670/2015 г. на РРС в обжалваното решение било
направено с цел съпоставянето на нейния извод с този на вещото лице, назначено
в първата инстанция по настоящото дело. Между двете експертизи нямало принципни
различия. Заключението на вещото лице по настоящия спор се различавало от това
на вещото лице по горецитираното гражданско дело
относно извода за момента, от който можело да се приеме наличието на данни за
съществуването на линия между точки В и Г на комбинираната скица. Визираното в
жалбата обстоятелство, че линията между т. В и Г засягала съществуващи сгради в
УПИ на жалбоподателите не противоречало на всякаква техническа, житейска и
правна логика, тъй като с предявения ревандикационен
иск ищците не разполагат с възможност да искат събарянето на сградите. Оставането
на сградите частично в ревандикираната част от имота
е нямало да попречи на ищците да си ползват необезпокоявано тази част от имота,
нито щяло да пречи на ответниците жалбоподатели да
ползват сградите.
При повторното разглеждане на
делото пред настоящия въззивен състав въззиваемите, представлявани от адв.
Г.М. ***, намират възражението за изтекла придобивна
давност, направено от жалбоподателите, за неоснователно, тъй като процесната част не отговаряла на условията за площ, парцел
и лице на имот, която може да бъде самостоятелно придобИ.а
по давност. Неоснователни са и твърденията на
жалбоподателите за недопустимост на иска, тъй като е налице практика на ВКС в
тази насока, а и въпросът за допустимостта бил изчерпан с постановения акт на
ВКС, с което първото решение на Окръжния съд по това дело е било отменено.
С Решение № 94/06.10.2020 г. по
гр.д. № 4196/2019 г., I г.о. на ВКС, е
отменено предходното въззивно Решение на ОС – Русе –
Решение № 274/05.07.2019 г. по гр.д. № 166/2019 г., поради очевидна
неправилност. Касационната инстанция е констатирала, че първоинстанционното
решение не е недопустимо, до какъвто извод е стигнал първоначалния състав на въззивния съд, тъй като силата на пресъдено
нещо обхващала 39 кв. м, във връзка с които е налице влязъл в сила съдебен акт
по предходно дело, а не процесните 76 кв. м, които
представляват съседна реална част. Поради тези съображения искът по чл. 108 ЗС
не бил недопустим и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
Окръжен съд – Русе за произнасяне по спора по същество.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно. По развитите от въззивниците
доводи за недопустимост на първоинстанционното решение
при повторното разглеждане на делото от въззивния
съд, настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни поради следните
съображения:
Предмет на приключилото с влязъл
в сила съдебен акт гр.д. № 5670/2015 г. са били 39 кв. м, които са реална част,
съседна на тази, явяваща се предмет на настоящото производство и за която се
твърди, че е с площ от 76 кв. м. В този смисъл при първото дело ищецът не е
имал възможност да иска изменение на своя иск чрез увеличаване на неговия
размер, тъй като това би означавало претендиране на права върху друга площ,
т.е. върху друг предмет, което би представлявало изцяло нов иск. Освен това
възприемането на тезата за недопустимост на първоинстанционното
решение, развита от жалбоподателите, би противоречало на постановеното Решение
№ 94/06.10.2020 г. по гр.д. № 4196/2019 г., I г.о. на ВКС, с което първоначалното решение на въззивния
съд е било отменено като неправилно именно защото предходният въззивен състав е възприел виждането, че второто дело е
образувано по недопустим иск, тъй като силата на пресъденото
нещо по първото и приключило с влязло в сила решение дело относно реалната част
от 39 кв. м се разпростирала и върху второто дело, макар и с предмет друга
реална част от 76 кв. м. Това би противоречало на разпоредбата на чл. 294, ал.
1, изр. 2 ГПК, според която указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на
закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, поради което
настоящият въззивен състав не би могъл да разгледа и
реши делото по начин, по който касационната инстанция веднъж е посочила, че е
неправилен.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.
По делото се установява, че с
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 68 от 13.11.2013 г., том VII, рег. № 11021, дело 707 от 2013 г. на нотариус Р. П.,
майката на ответницата Ж. П. В. Р. е закупила дворно място, с площ от
2 292 кв. м, находящо се в ***, *******, ведно с
построената в него жилищна сграда, със застроена площ от 44 кв. м, избено
помещение с площ от 12 кв. м, още една жилищна сграда, със застроена площ от 20
кв. м, и второстепенна сграда, със застроена площ от 30 кв. м, представляващо УПИ IX-528 в кв. 53, при граници на целия имот улица, улица, УПИ VIII-527 (имотът на ищците), УПИ XV-524 и УПИ XII-526. В последствие с Нотариален акт
№ 33 от 03.12.2015 г., том IX, рег. № 7479, дело № 1318/2015
г. на нотариус А.Ф., П. Р. е прехвърлила този имот на лицето М. Л., за което се
твърди, че е неин внук, докато едновременно е учредила право на ползване на
жалбоподателите Г. и Ж. Ж.. Не е спорно по делото, че въззиваемите
Д. и М. Д. са собственици на поземлен имот УПИ
VIII-527 в кв. 53, с урегулирана площ от 765 кв. м
и неурегулирана такава от 1340 кв. м, който граничи със западната граница на
имота на жалбоподателите, като ищците Д. са го закупили и владели още от 1994
г. През 2015 г. на жалбоподателите било издадено разрешение за строеж от Община
Сливо поле за изграждане на ограда. Същите ползвали услугите и на специалист
геодезист, който им указал къде следвало да бъде оградата. След изграждането на
оградата започнали споровете с техните съседи – въззиваемите,
които твърдели, че границата между имотите им не съответствала на
местоположението на оградата. Поради тази причина ищците завели гр.д. №
5670/2015 г. на РРС, което приключило с влязъл в сила съдебен акт, че въззиваемите са собственици на 39 кв. м площ, намираща се в
съседство на тази от 76 кв. м, която е предмет на настоящия спор. Във връзка с
това производство ищците подали искане до Община Сливо поле за изменение на
ПУП-ИПР за границите между УПИ VIII-527 (понастоящем УПИ VIII-1024) и УПИ IX-528, с която да одобри новата дворищно-регулационна граница съобразно
влязлото в сила решение. Жалбоподателите веднага преместили оградата съобразно
постановеното по гр.д. № 5670/2015 г. на РРС решение.
В производството пред районния
съд е била назначена съдебна техническа експертиза, която е следвало да отговори
на въпросите къде преминава регулационната граница между двата имота, оградата
между двата имота поставена ли е на регулационната граница и в случай, че не е,
да бъде отбелязано откъде и с колко е навлизането, както и да се посочи каква е
площта на претенцията на ищците по настоящото производство, като съобрази
първоначалното влязло в сила решение по гр.д. № 5670/2015 г. на РРС. Вещото
лице И. Л. не е отговорило изчерпателно на поставените въпроси, поради което му е била възложена допълнителна експертиза,
в която да посочи къде се намират спорните 76 кв.
м. Вещото лице обаче не е проследило по какъв начин са се изменили границите
между съседните имоти съгласно КРП, одобрен със Заповед № 650/07.09.1916 г. и
КРП, одобрен със заповед № 926/06.08.1966 г., както и има ли други относими след този период изменения, довели до промяна в
границите на двата имота. Експертът не е отговорил кой от всичките КРП е
определящият границите и тяхното положение. В допълнителната експертиза вещото
лице е посочило във варианти къде може да се ситуират
спорните 76 кв. м, което е недопустимо, тъй като делата от такъв характер не
могат да имат предмет, който не е конкретно определен, а точното
местонахождение на претендираната площ е част от
индивидуализацията на предмета на спора, поради което настоящият въззивен състав не кредитира експертните изводи на това
вещо лице.
С оглед допуснатите от вещото
лице Л. неточности в заключението му, при първоначалното разглеждане на делото
от Окръжен съд – Русе е била назначена повторна експертиза с вещо лице С. Д.. При същата вещото лице многократно е посочило, че за
съставянето на последващите планове и кадастрални
карти е било използвано износено копие на плана от 1916 г., което е било
предпоставка за допускането на нарушения при изготвянето на новия геодезичен
план. Експертът обаче не се е ангажирал с конкретен отговор на въпроса налице
ли е навлизане от страна на жалбоподателите в имота на въззиваемите
и къде се намира това навлизане, като само е посочил, че изводите на останалите
вещи лица по делото, включително и на експерта, назначен по приключилото гр.д.
№ 5670/2015 г. на РРС, са неверни, тъй като били изготвени върху невярна
кадастрална основа.
Поради обстоятелството, че нито
едно от заключенията на вещите лица не е достатъчно обосновано и изчерпателно,
настоящият въззивен състав е назначил нова съдебна
техническа експертиза с вещо лице Д.Т., както и допълнителна такава със същия
експерт. Вещото лице по тази експертиза е установило, че с Кадастрален и
регулационен план, одобрен със Заповед № 650/07.09.1916 г. за първи път е била
определена границите между двата спорни имота, като имотът на жалбоподателите се
идентифицирал като парцел IX, отреден за имот с пл. № 54, с
площ от 2150 кв. м, а този на въззиваемите ищци бил
част от един по-голям имот – парцел VII, отреден
за имот с пл. № 54 в кв. 15 с площ от 2560 кв. м, който включвал в себе си по
сега действащия план (този от 1966 г., със съответните изменения от 1996 г. и
2003 г.) имота на ищците – УПИ VIII-527
(1024) и УПИ VII-527 (имот на трети лица – техните съседи откъм западната
граница). Тъй като имотът на ищците тогава представлявал източната половина на
този по-голям имот – парцел VII, съгласно именно точно този
кадастрален и регулационен за първи път била установена дворищно-регулационната
граница между двата имота на страните, тъй като имотът на жалбоподателите се
намира на източната граница на този по-голям имот, от който впоследствие е щяло
да се обособят два самостоятелни парцела, включително и този на ищците. Вещото
лице е констатирало, че предвид наличието на извършени сделки с процесните парцели по време на действието на този план от
1916 г., то същият следва да се счита за приложен, включително и по отношение
на спорната граница, описана от точки Б и В в
изготвеното от експерта Приложение № 4 към заключението. Считайки плана за
приложен, то същият следвало да се използва като вярната имотна основа, при
която да се изработи нов план. Прилагането на регулационния план означавало
попълването на кадастралния план по такъв начин, че регулационните граници да
станат имотни и това е следвало да бъде съобразено при проектирането на
следващите планове за регулация. Със Заповед № 23/19.02.1965 г. е било
утвърдено изменението на плана от 1916 г. в частта на парцел VII-54 (имотът, който включва и този на ищците), като се
сформирали два нови парцела – парцел VII-54, с
площ 1 220 кв. м (имотът на западните съседи на въззиваемите),
и парцел XIII-54, с площ 1 340 кв. м –
имотът на ищците. За последния вещото лице е констатирало, че същият е придобит
от праводателя на ответника с нот.
aкт от 08.04.1966 г. с № 110, том II, дело № 755/1966, от което следвало, че по отношение на
новообразуваните два парцела VII-54 и XIII-54 дворищната регулация е приложена и границата, отбелязана между точки Ж
и З по Приложение № 4 от заключението, следва да се попълни в кадастралния план
като имотна между двата парцела. Вещото лице е посочило, че е използвало скица
№ 64/06.02.1965 г. (Приложение № 2), тъй като самият кадастрален план от 1916
г. бил с нарушена цялост и в лошо физическо състояние. В съдебно заседание
вещото лице е обяснило, че в скица № 64/06.02.1965 г. е било нанесено
състоянието на спорната граница между двата имота преди изменението, т.е. така,
както е била отразена в плана от 1916 г.
Следващият кадастрален и
регулационен план, който влиза в сила, е сега действащият – кадастралният и
регулационният план, одобрен със Заповед № 962/06.08.1966 г. В този план имотът
на ответниците по първоинстанционното
дело е идентифициран с пл. № 528, с площ 2 448 кв. м. За същия са отредени
парцели IX, X и XI в кв. 53. На ищците имотът е идентифициран като парцел VIII, в кв. 53, с площ от 765 кв. м, който бил отреден за
имот пл. № 527. Площта на този имот била 2 419 кв. м, като от Приложение №
3 към заключението е видно, че същият включва не само сегашният имот на ищците
УПИ VIII-527 (1024), но и този на
западните им съседи – УПИ VII-527. Вещото лице посочва, че според
същото приложение, в геодезическия план парцели VII-54 и XIII-54 от предходния план не са били
отразени като кадастрални имоти в плана от 1966 г. Вещото лице е посочило, че
имотите по плана от 1916 г. – VII-54
и XIII попадат в имот с пл. № 527, като първият (VII-54) попада изцяло, а последният (имотът на ищците) – само
1 190 кв. м от него, а територия с площ от 150 кв. м попадала в границите
на имот с пл. № 528, съответстващ на този на жалбоподателите. От това експертът
е направил извода, че геодезичният план, служещ за основа за проектиране на
плана за регулация, одобрен със Заповед № 962/06.08.1966 г., бил грешен по
отношение на имотите, собственост на праводателите на
въззивниците и въззиваемите
по отношение на общата им граница, която е спорна в настоящото производство. Със Заповед № 480/31.10.1996 г. е одобрено изменение на регулационния план
от 1966 г. в частта за парцели VII-527,
VIII-527 и XI-528 (част от имота на жалбоподателите) в кв. 53,
изразяващо се в промяна на дворищно-регулационната граница помежду им. Одобрените
с тази заповед дворищни регулационни граници на парцел VIII – имотът на въззиваемите, не съответствали на
техните права на собственост, описани в нот. акт №
120, том IX, дело № 2564/94 г. от 31.03.1994
г., а в скица № 25/30.03.1994 г., описана като приложено доказателство при
съставянето на горепосочения нотариален акт, било записано в забележка, че
имотът е идентичен с парцел XIII-54 в кв. 15 съобразно нот. акт № 110/1996 г., но се владеел в стари имотни
граници, поради което, в отговора на въпрос № 6 от
заключението, вещото лице е посочило, че оттук
следвал и изводът за неизвършвани процедури по отчуждения и обезщетения по
дворищно-регулационния план, следователно планът за регулация, одобрен със
Заповед № 962/1966 г., който е сега действащ, не е прилаган по отношение на
парцел VIII-527, в кв. 53 (имотът на
ищците), т.е. площта на имота не е свеждана до размера на 765 кв. м, за да бъде
в последствие увеличена. Така вещото лице е приело, че сочената в нот. акт 120/1994 г. площ на дворното място – неурегулиран
парцел от 1 340 кв. м, която била в съответствие с тази на парцел XIII-54 в кв. 15 по плана от 1916 г., то този план от 1916 г.
се явявал приложен по отношение на парцела на въззиваемите
и съответно дворищно-регулационните линии са имотни граници, поради което е
налице навлизане от страна на жалбоподателите в имота на въззиваемите
ищци.
Със Заповед № 244/19.05.2003 г. е
било одобрено изменение на плана от 1966 г. за имота на жалбоподателите, който
се е състоял от парцели IX-528,
X-528 и XI-528 в кв. 53. Изменението е било с цел поставянето на
регулационните граници в съответствие с имотните граници на имот с пл. № 528. Последващите изменения са от 2017 г. и 2018 г., когато с
първото се одобрява поправка на имотната граница между имотите на страните,
поради влязлото в сила решение по предходното дело за част от спорния терен
гр.д. № 5670/2015 г. на РС – Русе, а с второто регулационната граница е
преведена в съответствие с по-рано изменената имотна такава.
Тъй като вещото лице е посочило в
съдебно заседание, че за да установи къде се ситуират
процесните 76 кв. м, претендирани
от въззиваемите, следва да извърши допълнителни
действия, поради което е назначена допълнителна експертиза със задачата да
установи къде се намират спорните 76 кв. м, като бъде взето предвид
заключението на вещото лице Г. Ф., изготвено и приложено по първото приключило
с влязъл в сила съдебен акт относно спорната граница гр.д. № 5670/2015 г. на РС
– Русе. Така вещото лице Т. е установило, че претендираната
площ е заключена между точките 1, 2, 3, Н, Л и М, които по Приложение № 1 към
допълнителната експертиза, находящо се на л. 94, са
маркирани в цвят „корал“.
Съдът кредитира изцяло
заключението на вещото лице Д.Т., тъй като същото е пълно, изчерпателно и
представлява детайлно изследване на промените, които са засягали процесната площ, предмет на спора, както и имотите на
страните. Експертът е установил, че е налице грешка в геодезичния план, служещ
като основа за проектиране на плана за регулация, одобрен със Заповед №
962/06.08.1966 г. по отношение на имотите, собственост на праводателите
на жалбоподателите и въззиваемите, засягаща общата им
граница. Вещото лице е установило, че основата следва да бъде планът от 1916
г., който е приложен, предвид осъществяването на извършени сделки с процесните имоти. Поради тези съображения меродавна е тази
граница между двата имота, която е била зададена още с плана от 1916 г. Вещото
лице е установило през кои точки е следвало да минава тя и това са точките Б и
В. Не са налице данни регулацията от 1966 г. да е била прилагана или съответните
разлики в площите на двата имота да са били във връзка с отредени придаваеми части, които е следвало да бъдат заети по
установения ред или дължимото за тях обезщетение да е било заплатено. Вещото
лице е установило, че съгласно Скица № 25/30.03.1994 г., отнасяща се до имота
на праводателите на въззиваемите,
е било записано като забележка, че този имот се владеел по стари имотни
граници, което означава, че към него момент не са били извършвани процедури по
отчуждения и обезщетения по дворищно-регулационния план. Поради тези
съображения настоящият въззивен състав намира, че е налице
навлизане от страна на жалбоподателите в имота на въззиваемите,
като навлизането е с площ от 132 кв. м – останали след присъждането на 39 кв. м
с решението по гр.д. № 5670/2015 г. на РС – Русе. Въззиваемите
са претендирали от мястото на навлизане 76 кв. м, които са ситуирани
съобразно назначената във въззивното производство
допълнителна експертиза – точки 1, 2, 3, Н, Л и М, нанесени на Приложение № 1.
Неоснователни са твърденията на
жалбоподателите, че по делото не е доказано правото на собственост на въззиваемите върху спорните 76 кв. м. Същите са част от
техния недвижим имот УПИ VIII-527
(1024), като в
приложената към титула за собственост на въззиваемите
– Нотариален акт № 120, том IX, дело № 2564/94 г. от 31.03.1994
г., скица № 25/30.03.1994 г. е описано, че имотът се е владеел по стари имотни
граници, т.е. съобразно границите, отредени по плана на *** от 1916 г. –
предходно действащият план. Не случайно е посочено още като забележка, че имотът
е идентичен на парцел XIII-54 в кв. 15, който за първи път
е обособен в изменението на плана от 1916 г. през 1965 г. и е бил с площ
1 340 кв. м – съвпадаща с посочената „неурегулирана“ площ на имота на въззиваемите съобразно притежавания от тях нотариален акт,
легитимиращ ги като собственици. Това, че имотът на въззиваемите е с площта, отредена му още при действието на
плана от 1916 г., когато е бил изменен през 1965 г., се потвърждава и от
изменението в плана от 1966 г., извършено със Заповед № 244/19.05.2003 г., в
която е записано, че имотът на ищците – тогава ПИ VIII-527, е 1 340 кв. м. Това потвърждава твърденията на
ищците, че са собственици на процесната част от 76
кв. м от техния имот, в която е налице навлизане от страна на жалбоподателите. Същата
представлява част от техния собствен недвижим имот, който, според приложената
към нотариалния акт, легитимиращ ги като собственици, скица е владян към него
момент по старите имотни граници, т.е. по зададените съобразно предходния план
на *** от 1916 г. Предвид липсата на доказателства отнетата част от недвижим
имот УПИ VIII-527 да е била придаваема
такава, както и да са били налице условията за нейното заемане при изплащане на
обезщетение, то следва изводът, че спорната част принадлежи към имота на въззиваемите, поради което те се явяват собственици на процесните 76 кв. м.
По отношение на развитите доводи
в жалбата за липса на доказателства за това, че следва да се прилага планът от
1916 г., то назначената в настоящата инстанция по делото съдебна техническа
експертиза както и допълнителна такава е изчистила по максимално изчерпателен
начин въпроса за това коя регулация е приложима. Това е видно и от приложените
по гр.д. № 5670/2015 г. на РС – Русе писмени доказателства, където към титула
за собственост на въззиваемите – Нотариален акт №
120, том IX, дело № 2564/94 г. от 31.03.1994
г. и най-вече в приложената по него скица № 25/30.03.1994 г., както беше вече
отбелязано, е посочено, че имотът на въззиваемите се
владее по старите регулационни граници, т.е. по плана от 1916 г., а не по този
от 1966 г.
Фактът, че границата между двата
имота преминавала през вече построени постройки, собственост на жалбоподателя,
не е основание да се приеме, че спорната площ не принадлежи на въззиваемите. При спазена процедура за издаване на
разрешение за строеж на тези сгради последните и без това не биха могли да
искат събарянето им, което не би възпрепятствало жалбоподателите да ползват
която и да е сграда. Ирелевантно се явява
обстоятелството дали сградата е съществувала още преди 1966 г. или след това,
макар че не се събраха доказателства същата да е била построена към 1966 г.
Възражението за изтекла придобивна давност, направено от жалбоподателите и то в
хода на устните състезания при повторното разглеждане на делото във въззивния съд, не следва да бъде обсъждано, поради
настъпилата процесуална преклузия. Дори обаче и да се
приеме, че такова възражение е допустимо да се направи на този етап на
разглеждане на делото, то същото се явява неоснователно. На първо място, не е
доказано, че жалбоподателите са владели спорната част от имота на въззиваемите. Още повече, от приложеното гр.д. № 5670/2015
г. на РС – Русе се установява, че ищците са считали спорната част за
принадлежаща към техния поземлен имот, а едва с построяването на оградата от
страна на жалбоподателите започват споровете между страните за това към кой
имот принадлежи процесната част от имота на ищците. С
други думи, от събраните по делото доказателства може да се приеме, че
жалбоподателите са установили фактическа власт върху спорното място едва с
построяването на оградата, тъй като към него момент, дори и хипотетично да се
приеме, че е осъществявано владение, то същото не е било явно и необезпокоявано
и по никакъв начин не е демонстрирано спрямо другата страна. Освен това процесното място е с площ от 76 кв. м, което не отговаря на
изискванията на чл. 200, ал. 1, вр. чл. 19 ЗУТ, за да
може да бъде предмет на сделки или да бъде придобИ.о
по давност. От доказателствата по делото не е и видно тази площ да се
присъединява към имота на жалбоподателите по смисъла на чл. 200, ал. 2 ЗУТ,
поради което, възражението за изтекла придобивна
давност се явява неоснователно. Без значение в настоящия казус е въпросът за
вината на жалбоподателите за неправилното изготвяне на плана на *** от 1966 г.,
който е действащ понастоящем. Не се доказва владението на жалбоподателите върху
спорната част да е било неоспорвано и да е датирало още от времето на техните приобретатели. Както беше изложено по-горе за такова
владение не може да стане дума, тъй като не е било явно и необезпокоявано, а
видно от поведението на ищците същите са действали със знанието, че процесната площ им принадлежи, тъй като са предприели
действия по нейното ревандикиране едва след като
жалбоподателите построяват оградата, т.е. едва към него момент може да се
говори за установяване на владение от страна на жалбоподателите за спорната
част от имота на въззиваемите.
Неоснователни са твърденията на
жалбоподателите, че вещото лице не е следвало да използва скицата по Заповед №
23/1965 г., с която е бил изменен планът от 1916 г. Това е било обективно
необходимо, тъй като същата възпроизвежда границите между процесните
имоти така, както са били съобразно плана на *** от 1916 г., а последният няма запазено четливо копие с ненарушена
цялост. Действително изменението от 1965 г. на плана от 1916 г. засяга само
границата на имота на въззиваемите и западните им
съседи, но същият възпроизвежда напълно и спорната граница между въззиваемите и жалбоподателите, поради което вещото лице
правилно е съобразило да го използва при определяне местонахождението на процесната спорна част.
Поради гореизложените съображения
настоящият състав намира въззивната жалба за
неоснователна.
Първоинстанционното решение обаче следва да бъде
отменено, тъй като същото е изготвено въз основа на Вариант 2 от назначената от
районния съд съдебна техническа експертиза с вещо лице И. Л., който вариант на
експертизата противоречи на заключението, изготвено по назначената от настоящия
въззивен състав експертиза с вещо лице Д.Т., според което
процесните 76 кв. м се намират на изготвеното от нея
Приложение 1 към допълнителната съдебна експертиза, находящо
се на л. 94 от делото, като същите са заключени между точките 1-2-3(три)-Н-Л-М
и са щриховани с цвят „корал“. Допълнителната експертиза на вещото лице И. Л. с
предложените от нея варианти, въз основа на която районният съд е определил
местонахождението на спорната част, следователно не следва да бъде кредитирана,
тъй като не може на съда – орган, който не притежава специални знания, да бъде
представена възможност да прецени къде се ситуира
площта, предмет на спора, като използва други критерии, освен научните и
техническите, за да установи местонахождението на спорната част по съображения
от практическа целесъобразност или удобство за едната или за другата страна. Предвид
на това обстоятелство, тъй като настоящият състав е достигнал до друг правен
извод относно местонахождението на процесните 76 кв.
м, който не съответства на възприетия от първоинстанционната
инстанция, решението на районния съд следва да бъде отменено, като бъде
постановено ново, с което жалбоподателите да бъдат осъдени да предадат спорните
76 кв. м, заключени между точките 1-2-3-Н-Л-М съгласно изготвената скица от
вещото лице по допълнителната съдебна техническа експертиза, представляващо
Приложение № 1 към нея.
С оглед изхода на спора, въпреки
че първоинстанционното решение следва да бъде
отменено, въззиваемите имат право на разноски за
всички производства, защото крайният резултат е цялостното уважаване на техния
иск. За първоинстанционното производство на тях им се
дължат разноски в размер на 810 лв. При първото разглеждане на делото пред
Окръжен съд – Русе въззиваемите са направили разноски
само в размер на 600 лв. за адвокатски хонорар. В производството пред ВКС въззиваемите ищци са направили следните разноски – 30 лв.
държавна такса за допускане до касационно обжалване, 50 лв. държавна такса за разглеждане
на касационната жалба и 1500 лв. адвокатски хонорар за осъществено процесуално
представителство пред ВКС или общо 1580 лв. Пред настоящата инстанция въззиваемите са представили списък на разноските, в който е
посочено, че адвокатският хонорар за осъщественото процесуално представителство
пред ВКС е в размер на 1 600 лв., но видно от приложения договор за правна
защита и съдействие е бил уговорен и заплатен такъв само в размер на 1 500
лв. Уговореният и заплатен адвокатски хонорар за осъщественото процесуално
представителство пред настоящата въззивна инстанция
за въззиваемите е в размер на 1 000 лв. За
посоченото в списъка „допълнително възнаграждение в размер на 500 лв. за 3 бр. съдебни заседания по Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ“ няма
представени доказателства същото да е реално заплатено на процесуалния
представител на въззиваемите, поради което е
недължимо. В същия списък за разноски не е посочен направеният разход от въззиваемите в размер на 200 лв. за изготвянето на
допълнителна съдебна техническа експертиза, поради което, съгласно Определение
№ 546 от 16.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2014/2015 г., I т. о., пропускът да
се включи един от разходите по делото в списъка на разноските по чл. 80 ГПК
освобождава съда от процесуалното му задължение да се произнесе по отговорността
за разноските за този разход, като при представен списък по чл. 80 ГПК съдът е
ограничен само от включените в списъка разходи на страната, следователно този
разход не следва да бъде присъждан. Така жалбоподателите дължат на ищците общо
3 990 лв., представляваща разноски за всички инстанции.
Мотивиран така, Русенският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО Решение № 1954/06.12.2018 г. по гр.д. № 1441/2018 г. на РС – Русе, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.И.Д., ЕГН: ********** и М.Н.Д., ЕГН: **********, от една
страна, и Г.Г.Г.-Ж., ЕГН: **********, и Ж.А.Ж., ЕГН: **********,
от друга, че Д.И.Д., ЕГН: ********** и М.Н.Д., ЕГН: **********, са собственици
на част от поземлен имот в кв. 53 на *******, с площ 76 кв. м, която част е
заключена между точките 1-2-3-Н-Л-М по Приложение № 1 на изготвената скица от
вещото лице Д.Т. по назначената допълнителна съдебна техническа експертиза, находяща се на л. 94 от делото, и представлява част от УПИ VII-527 (УПИ VII-1024) в кв. 53 на *******,
собственост на Д.И.Д. и М.Н.Д., като скицата да се счита за неразделна част от
настоящото решение.
ОСЪЖДА Г.Г.Г.-Ж., ЕГН: **********, и Ж.А.Ж., ЕГН: **********, ДА ПРЕДАДАТ на Д.И.Д., ЕГН: **********
и М.Н.Д., ЕГН: **********, ВЛАДЕНИЕТО върху
частта от поземлен имот в кв. 53 на *******, с площ 76 кв. м, която е заключена
между точките 1-2-3-Н-Л-М по Приложение № 1 на изготвената скица от вещото лице
Д.Т. по назначената допълнителна съдебна техническа експертиза и представлява
част от УПИ VII-527 (УПИ VII-1024) в кв. 53 на *******.
ОСЪЖДА Г.Г.Г.-Ж., ЕГН: **********, и Ж.А.Ж., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТЯТ на Д.И.Д., ЕГН: **********
и М.Н.Д., сумата от 3 990 лв. –
разноски за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при
условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)