№ 1676
гр. *****, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. И.
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20234430103386 по описа за 2023 година
Делото е образувано по предявена искова молба от Д. И. П., с ЕГН
********** с адрес гр.*** бл.319 вх.Д ап.13, чрез адв. Б. З., срещу „ ****, с
ЕИК ******** искова молба с правно основание по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.143, т.5 ЗПП и чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Ищецът моли съда да
прогласи нищожността на чл.1, ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем №
5616058, поради противоречие със закона и неравноправност на клаузите и
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лева, като частичен иск от 110
лева, представляваща недължимо получена сума, ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.
Ищецът твърди, че на 15.06.2020г. сключил договор за паричен заем №
5616058 с „В****, в размер на 400. Посочва, че в чл.1, ал.3 от договора, на
заемателя била начислена сума за допълнителна услуга „такса експресно
разглеждане“ в размер 143,90 лв., която била разсрочена за изплащане заедно
с погасителните вноски по заема. Сочи, че в чл.4 ал.1 от сключения договор,
страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 три дни от
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от
кредитора условия или банкова гаранция. В чл.4 ал.2 било уговорено, че в
1
случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в
размер на 95,95 лв. Уговорено било, че тази неустойка ще бъде заплащана
разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 136,21
лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 681,05 лв.Твърди се, че
ищецът погасил изцяло процесния заем. Счита, че процесният договор е
нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма. На следващо място твърди, че е нарушено
изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт не по- малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора, не му е предоставено копие от Общите условия, не му е
предоставено копие от договора за него, процесният договор не бил подписан
от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК.
Сочи, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.11,
ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита, тъй като липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР,
което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл.19, ал.1
вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК. Твърди, че клаузата, с която в
процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, като
противоречаща на целта на закона. /чл. 2 ЗПК/. Навежда доводи, че неустойка
за неизпълнение на задължение, не била свързано пряко с претърпени вреди,
поради което същата накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Счита, че така
формулираната клауза за такса експресно разглеждане, заобикаляла
императивни правни норми и по - конкретно на нормите на ЗПК. Твърди, че в
нарушение на правилото на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от *** не било
включило в ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга“, която по
своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се заплащала периодично, поради което счита, че трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Посочва, че клаузите в
процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин,
съгласно изискванията на чл.147 ал.1 от 33П и разглеждани както
2
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки и не позволявали
на потребителя да прецени икономическите последици. Сочи, че определения
от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и
начислената такса за допълнителна услуга) за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка твърди, че недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия
договор. Евентуално, моли ако се приеме договора за валиден и действителен,
то, че е налице нищожност на клаузите на чл.1, ал.3 и чл.4, ал.2 от процесния
договор на основание чл.26, ал.1, пр.1 от 33Д поради нарушение на закона,
чл.26, ал.1, пр.2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл.146 от 33П поради неравноправност. С оглед изложеното счита
клаузите на чл.1, ал.3 и чл.4, ал.2 от сключения договор за паричен заем №
5616058 са нищожни, поради което моли съдът да ги прогласи за такива. В
заключение моли на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да бъде осъден ответника
да заплати на ищеца сумата от 10 лева, като частичен иск от 240 лв.,
представляваща недължимо получена сума, ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който предявените искове се оспорват. Ответникът счита, че предявеният
установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес, доколкото
към момента на сключване на договора и по време на изпълнението му не е
съществувал спор между страните. На следващо място се посочва, че в
производството по предявения осъдителен иск ищецът следва да докаже
нищожността на съответната клауза, което и обуславяло недупустимостта на
предявения установителен иск. Излага твърдения, че процесният договор за
паричен заем е действителен доколкото разходите по кредита били уговорени
в законоустановените граници, то възраженията за нищожност се явявали
неоснователни. Релевират се доводи, че процесният договор за паричен заем е
действителен и в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи,
че процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок
на обезпечение, като същата не накърняване на добрите нрави. Твърди, че
3
преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, че трябва да представи
обезпечение, поради което и не е налице неравновесие между правата и
задълженията на страните. Поддържа се становището, че не е налице
нарушение на нормата на чл.33, ал.1 ЗПК. Възразява, че неустойката не
следва да се включва в ГПР, съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК и същата не следва
да се счита за нищожна. Твърди се, че клаузата за предоставена услуга за
експресно разглеждане на документи и платената от ищеца такса за
предоставянето й не била неравноправна. Посочва се, че клиентът доброволно
е избрал дали да се възползва от нея, поради което на основание чл.19 във
връзка с Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК стойността на същата не
следвала да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
С определение в съдебно заседание съдът е допуснал изменение в
предявения иск като същият се счита предявен за сумата от 341,23 лева
вместо 10 лева частичен от 240 лева и включва 192,71 лева представляваща
такса експресно разглеждане, 128,52 лева неустойка и 20 лева такса за
събиране на просрочени задължения.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното: От събраните по делото доказателства се установява, че
между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за паричен заем
Стандарт 30 №5616058 от 15.06.2020г., по силата на който ответникът е поел
задължение да предостави на ищеца кредит в размер на 400,00 лева, срещу
насрещното задължение на ищеца - кредитополучател, да го ползва и върне
съгласно условията на договора. Страните са се договорили в чл.2, че с
подписване на договора заемателят удостоверява, че е получил от
заемодателя заемната сума, като договорът има силата на разписка за
предадена, съответно получена сума.
Видно е, че съгласно договора, заема е следвало да се върне на общо 7
погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора и е в размер на 40,32%, а общият размер на всички плащания с
включена „такса за експресно разглеждане“ е 648,27 лева, която сума е сборът
от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита. В договора е
посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49,52%.
Уговорено е в договора, че за извършена допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи за отпускане на заема се дължи такса от 192,71
лева /чл.1, ал.3 от Договора/. Според чл.4, ал.1 от Договора, заемателят се
задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави
на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. Поръчител -
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя
4
си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст, да работи по
безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000
лева, през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или
да има кредитна история със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател, или 2.Банкова гаранция, издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В чл.4, ал.2 от
Договора е посочено, че страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят
дължи неустойка в размер на 128,52 лева, като уговорката е тя да се разсрочи
и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в
този случай дължимата вноска е в размер на 110,97 лева, а общото
задължение по договора става в размер на 776,79 лева.
По искането за прогласяване нищожността на клаузите на чл.1 ал.3 и
чл.5 ал.2 от Договора за кредит. В направеното уточнение на исковата молба
ищецът е заявил, че претенцията му за прогласяване за нищожност на
отделните клаузи на договора (чл.4 ал.2 и чл.1 ал.3 ). Съдът приема, че
доводът на ищеца за нищожност на клаузата на чл.4 ал.2, с която е въведена
неустойка е нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Процесната неустойка по чл.4, ал.2 от Договора за паричен заем е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок
за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора,
както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място, на заемателя е отпуснат кредит в
размер на 400,00 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 128,52 лева,
който размер съдът приема, че е прекомерен сравнен с размера на кредита –
400 лева. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение
на непарично задължение /компенсаторна неустойка/. Така неустойката не е
уговорена за забава при плащане на вноските по кредита, и е уговорено да се
дължи без за кредитодателя да са настъпили реални вреди. Т.е. така
уговорената неустойка се дължи дори и в случай, че заемателят изпълнява
точно и в срок задължението за внасяне на договорените вноски. Основното
задължение на длъжника по договора за потребителски заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
5
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и
сл. от ЗПК) и едва след анализа им да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на кредитополучателя последиците от неизпълнението на това свое
задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция,
тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на
поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване
на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея - т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП,
който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът приема, че
посочената клауза на чл.4, ал.2 от процесния договор за заем, на която
ответникът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като
такава не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
Същото се отнася и по отношение задължението за заплащане на такса
за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричния заем,
предвидена в чл.1, ал.3 от Договора. Такава такса не се дължи по силата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Експресното
разглеждане на молбата за кредит е част от усвояването на кредита, поради
6
което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се извод, че тази
такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в
случая това законово изискване не е спазено. Определената такса е в
значителен размер и като се вземе предвид уговорения в договора размер на
ГПР, който е близък до максималния, то тази такса би повишила същия над
допустимия от ЗПК размер - пет пъти законната лихва.
По иска с правно основание чл.55 ЗЗД. Както се посочи по- горе,
клаузата на чл.4 ал.2 за неустойка и клаузата на чл.1 ал.3 в процесния договор
за паричен заем са недействителни, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Същото се отнася и за заплатената сума в
размер на 20 лева с основание такса за събиране на просрочени задължения. В
представения договор за кредит не е посочено задължение за заплащане на
такава сума. Освен това и в заключението си вещото лице заяви в заседание,
че е установило забава в плащанията на три дати – 16.11.2020, 23.11.2020 и
12.01.2021г., на които дати е начислена тази такси. Безспорно е, че е налице
закъснения в плащанията на тези три дати, но не са представени нито
протоколи, нито писма или други писмени документи, от които да се
установи в заключението на какво основание са начислени. Вещото лице
заяви, че по подобни договори, при извършване на проверки е установило, че
служители на дружеството заемодател за посещавали адреса на заемателя, за
което са съставяни протоколи, като в случай, че длъжникът е намерен – са
правени протоколи, че е уведомяван за задълженията си, а в случай, че не е
открит на адреса бил съставян протокол за това обстоятелство. В случая
такива писмени документи в досието на ищеца не са установени.
Оттам платени без основание се явяват внесените от ищеца суми за
неустойка в размер на 128,52 лева, такса за експресно разглеждане в размер
на 192,71 лева и разходи за събиране на просрочени задължения в размер на
20 лева, общо в размер на 341,23 лева.
При този изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски за заплатена държавна такса в размер на 151 лева, както и
250 лева внесен депозит за вещо лице.
По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, видно от
договор за правна помощ и пълномощно, ищецът е защитаван от лице,
упражняващо адвокатска професия и е оказана безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1 т.2 вр. с чл.36 от Закон за адвокатурата и Наредба
№1/2004г. Оказваната безплатната адвокатска помощ и съдействие
предвидена по реда на чл.38 ал.1 от ЗА касае три групи страни/: 1.лица, които
имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки
7
или на друг юрист.
Трайната и последователна съдебна практика на ВКС на РБ е категорична, че
за уважаването на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на основание чл.38 ал.1 т.2
от ЗА е достатъчно да е представен договор за правна защита и съдействие
сключен между страна в процеса и адвокат- пълномощник, в който да е
записано изрично, че адвокатът ще оказва безплатна правна помощ и
съдействие на страна по делото-физическо лице, което се намира в
затруднено материално положение, както и да е направено искане за
присъждането на такова възнаграждение. Основанието за ангажиране
отговорността на насрещната страна за разноски за адвокатско
възнаграждение е в хипотезите, когато същата тази страна отговаря за
разноски въобще в зависимост от изхода на делото. Съгласно чл.78 ал.1 от
ГПК ищецът, респективно пълномощникът му има право на разноски
съобразно отхвърлената част от иска. Съдът няма задължение по закон да
проверява дали страната е материално затруднена, за да може да уговаря с
адвоката пълномощник на същата безплатна адвокатска правна помощ и
съдействие по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. Освен това отговорната за
разноски на адвокат страна не може да възразява, че насрещната страна няма
основание да бъде представлявана безплатно от адвокат тъй като не е
материално затруднена в хипотеза когато отговаря за разноските, доколкото
този факт е без значение защото в този случай тя дължи разноските на
адвоката, осъществил правната помощ и съдействие на насрещната страна.
Логиката на законодателната уредба за отговорността на страната за разноски
за осъществена безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38
ал.1 от ЗА е в посока, че страната когато е отговорна за разноските в
производството винаги следва да бъде осъдена да заплати и разноските за
упълномощен от насрещната страна адвокат независимо дали е осъществил
безплатна адвокатска помощ или страната която го упълномощава е
заплатила предварително адвокатския хонорар. И в двата случая загубилата
делото страна дължи разноски като адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представително и защита от адвокат на другата
страна, като разликата е единствено в полза на кого се присъждат разноските-
като в първия случай /при уговорен адвокатски хонорар между представител
8
и представляван и заплатен от представлявания/ разходите се присъждат в
полза на страната-упълномощила адвоката по делото, а във втория случай при
осъществена безплатна адвокатска защита и съдействие на материално
затруднено физическо лице-страна в производството, се присъждат директно
на адвоката, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид
изхода на делото и то от страната, която е загубила делото. Поради
изложеното, съдът счита, че не следва да се събират доказателства относно
възможността на ищеца да заплати възнаграждение за процесуално
представителство. За заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1
т.2 от ЗА е достатъчно да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, т.е. да е
сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие между
адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и да е заявено
изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение - по
осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на материално
затруднено лице. С оглед на изложеното съдът намира, че на процесуалния
представител на ищеца се дължат разноски за осъщественото процесуално
представителство.
Процесуалният представител на ищеца претендира заплащане на
разноски в размер на по 480 лева за всеки от трите иска – два иска по чл.26
ЗЗД за нищожност на клауза и 480 лева за иска за връщане на сумата от
341,23 лева като платена без основание. В случая адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд, а размерът му за разлика от хипотезата на чл.36
ал.3 ЗА , в случая по чл.38 ал.2 ЗА се определя от съда. Съдът счита, че не е
обвързан с размери на минималните адвокатски възнаграждения, определени
с наредба. Съгласно Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и
С-202/2004 на СЕС, делегирането на частноправен субект - Висшият
адвокатски съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски
възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната
конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава
правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във
въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган (съдът) да има
възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
9
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респективно представляваната в процеса страна.
Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски и нарушава и правото на справедлив съдебен
процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от
28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС, съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим.
Следва да се отчете също, че Наредбата е приета от ВАС - орган на
сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и
самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в
същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на
адвокатите, както изтъква СЕС в решението си.
Националният съд трябва да гарантира пълното действие на нормите на
правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя
неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори
последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да
изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред (Р. от 09.03.1978г. по д.№106/1977г. на Съда на ЕО). В
този смисъл е и практиката на българските съдилища (Р № 6522/22.10.2018г. по
в.гр.д. №1061/2018г. на СГС; Опр. №2514/23.05.2018г. по в.ч.гр.д.№ 407/2018г. на ОС-
****; Р. №95/31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д.№ 95/2018г. )
По тези съображения съдът счита, че не е обвързан от определените с
Наредба № 1 МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. В
10
случая следва да се определи възнаграждение като се отчете единствено
реалната фактическа и правна сложност на делото, която не е съответна за
претендираното възнаграждение от по 480 лева за всеки от трите предявени
иска. Неоправдано е да се присъждат възнаграждения в претендирания
размер. Минималното възнаграждение, определено от наредбата, значително
ги нахвърля като икономически интерес, както и поради факта, че защитата
по отделните искове не е до такава степен самостоятелна и специфична, че да
налага определяне на хонорара в такива размери. Самото дело е приключило
срочно с провеждане на две съдебни заседания. Несправедливо и неотчитащо
положения реално от адвоката труд би било възнаграждение, формирано в
тези високи размери, макар и в границите на минималното определено в
Наредбата. Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението
съгласно Наредба № 1 МРАВ, в редакция действаща към 05.09.2022г.,
намалено до една трета от всяка от сумите за всеки отделен иск. Изчислено
по правилата на чл.7 Наредба МРАВ възнаграждението, което следва да се
присъди е в размер на по 160 лева за всеки от трите иска - за прогласяване на
нищожна клаузата на чл.1 ал.3 в Договор за кредит №5616058/15.06.2020г., за
прогласяване на нищожна клаузата на чл.4 ал.2 в Договор за кредит
№5616058/15.06.2020г. и за оценяемия иск. Така за трите иска ответникът
дължи на адвоката разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480
лева (по 160 лева за всеки).
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.1 ал.3 от Договор за
кредит №5616058/15.06.2020г, сключен между „*****, с ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление гр.***** №28 бл.***** ет.2 офис 73Г в
качеството на ЗАЕМАТЕЛ и Д. И. П. с ЕГН **********, от гр.***** в
качеството на ЗАЕМОПОЛУЧАТЕЛ, за предоставена допълнителна услуга
експресно разгреждане на искането за предоставяне на заем.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.4 ал.2 от Договор за
кредит №5616058/15.06.2020г, сключен между „*****, с ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление гр.***** №28 бл.***** ет.2 офис 73Г в
качеството на ЗАЕМАТЕЛ и Д. И. П. с ЕГН **********, от гр.***** в
11
качеството на ЗАЕМОПОЛУЧАТЕЛ, за задължение за заплащане на
неустойка при непредоставено обезпечение на кредита.
ОСЪЖДА „*****, с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление
гр.***** №28 бл.***** ет.2 офис 73Г, представлявано от ***** да заплати на
Д. И. П. с ЕГН **********, от гр.*****, сумата от 341,23 лв.,
представляваща получена без основание сума по договор за потребителски
кредит №5616058/15.06.2020г, сключен между „*****, с ЕИК ******** в
качеството на ЗАЕМАТЕЛ и Д. И. П. с ЕГН **********, от гр.***** в
качеството на ЗАЕМОПОЛУЧАТЕЛ, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 14.06.2023г. до окончателното
изплащане на сумата, представляваща такса експресно разглеждане в размер
на 192,71 лева, неустойка в размер на 128,52 лева и такса за събиране на
просрочени задължения в размер на 20 лева.
ОСЪЖДА „*****, с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление
гр.***** №28 бл.***** ет.2 офис 73Г, представлявано от ***** да заплати на
Д. И. П. с ЕГН **********, от гр.***** разноски в размер на 401 лв.
ОСЪЖДА „*****, с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление
гр.***** №28 бл.***** ет.2 офис 73Г, представлявано от *****, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър Булстат №****,
представлявано от адв.Д. М. М., адвокатско възнаграждение по чл.38 ал. 2 от
ЗА в размер на 480 лв.
Решението подлежи на обжалване пред *****ския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – *****: _______________________
12