№ 383
гр. Благоевград, 23.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231200500442 по описа за 2023 година
взе предвид следното:
"С.К.", седалище и адрес на управление гр. С., ул. "С" представлявано от Н.П.П.,
обжалва решение № 755 от 22.12.2022 г., постановено по гражданско дело № 1695 от
2022 г. на Районен съд Благоевград, с което са отхвърлени претенциите му за
установяване на дължимост на парични суми, предмет на заповедно производство. В
жалбата се изтъква, че атакуваното с нея решение е неправилно и незаконосъобразно.
Според районния съд, сумата, която се претендира, била вече платена. Той не обсъдил
направените твърдения в заявлението, в исковата молба, както и посоченото в
заключението на вещото лице, че въпросната сума, в размер на 648 лева, е платена
преди депозиране на заявлението и на исковата молба, извършените плащания са
посочени в съдебните книжа и сумата е приспадната от размера на общия дълг. Ако
съдът правилно бил анализирал правоотношението, той щял да достигне до
единствения логичен правен извод, че оставащата дължима главница към настоящия
момент не е погасена и същата е дължима. Това се установявало и от заключението на
вещото лице, което също посочвало, че непогасената главница е в размер на 451,51 лв.
Това била оставащата главница, след като са приспаднати платените от длъжника суми.
След като такова било заключението и на вещото лице, което притежавало специални
знания и умения в областта на счетоводството, и след като съдът кредитирал
заключението, неясно защо не обсъждал отговорите по т. 1 и 2 от назначената
1
експертиза, а единствено отговора по т. 3. Макар и останалите изводи на съда да били
неправилни, той достигнал до извод, че следва да се върне единствено чистата
стойност на кредита, и въпреки че приел, че платени към момента са единствено 648
лева и че чистата стойност на кредита е 800 лева, в противоречие на житейската и
правна логика, отхвърлил изцяло исковата претенция за претендираната главница. В
доказателствена тежест на ответника било да докаже, че е платена претендираната
сума, а това не се установило. Както с представените писмени доказателства, така и с
приетата експертиза, се доказало, че са дължими сумите, претендирани с исковата
молба. Неправилни били изводите на районния съд и за валидността на договорната
възнаградителна лихва. Съдът цитирал чл. 9 от ЗЗДог, но не обсъждал нормата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, която се явявала специална и следвало да се приложи в настоящото
правоотношение с потребителя. Неустойката по процесния договор, фиксирана и
включена в ГПР, била под 50 %, поради което същата се явявала валидна и дължима.
Цитираният законов текст бил насочен към избягване на възлагането на несъразмерни
тежести върху икономически по-слабата страна /потребителя/ от търговеца, който
имал възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят отчел,
че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя невинаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да
увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната
подобна злоупотреба, законодателят предвидил като критерий максимален размер на
ГПР по кредита и това бил пределът, до който можело да се зачете, като
непротиворечащо на морала и добрите нрави, общото оскъпяване на кредитите.
Договореният ГПР не надвишавал 50 % и бил в рамките на допустимата граница.
Уговорена възнаградителна лихва и ГПР не противоречали на добрите нрави. Те били
съобразени с изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и с установените нравствено-етични
правила на морала. Неустойката била индивидуално определена между страните. Тя
била санкция за неизпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение и не се включвала в ГПР. В конкретния казус имало договорена между
страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като
страните по тази индивидуално договорена клауза акцентирали върху обезщетителната
функция на неустойката. Заемодателят предоставил високорисков паричен заем на
потребителя, с бързо одобрение, ниска лихва, без поръчител, без допълнителни
обезпечения, липсвало съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или
банкова сметка, кредитът не бил и застрахован. Неустойката по кредита била
предвидена не като част от възнаграждението за паричния заем, а като неизпълнение
на задължението за обезпечаване на същия. Никой кредитор не искал да предоставя
рискови и невъзвръщаеми заеми, затова и страните договорили неустойка, която да
2
обезщети вредите, които се изразявали в необезпечаване на заема и неговото
изпълнение от страна на трето физическо лице. Имало и специфични индивидуални
договорености между страните относно профила на поръчителя, размера на заплатата
му, данните за него в ЦКР и реда за предоставяне на банкова гаранция от клиента.
Неустойката, като размер и вреди, които обезщетява, била индивидуално договорена
между страните и това я правело равноправна клауза, защото тя създавала
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на волята
в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално
договорена между страните и след като кандидат-кредитополучателят се запознаел с
условията по нея, следвало да ги приеме, за да продължи към сключването на договора
за паричен заем. В конкретния случай, сключеният договор не можел да бъде
квалифициран като такъв при общи условия. Размерът на уговорената между страните
неустойка при неосигуряването на лице, което да поръчителства за задължението на
потребителя, не бил еднакъв за всички отпуснати от дружеството кредити, а се
преценявал във всеки отделен случай, с оглед на всеки отделен потребител, като се
вземали предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и
другите допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на дружеството.
Твърдението, че потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите, не можело да бъде подкрепено. Не всеки потребител се оказвал рисков и
невинаги се договаряло обезпечение. Договорите се сключвали, за да се изпълняват.
Потребителят имал право на отказ от потребителския си заем, без да дължи каквото и
да било обезщетение. Това негово право било инкорпорирано в договора за паричен
заем. Кредитополучателят не се възползвал от това свое право в посочения от чл. 50 от
ЗЗП 14-дневен срок. Дори и да се приемело, че има нищожни клаузи, те не водели до
нищожност на целия договор. Предвид основателността на главния иск, основателен се
явявал и искът за законна лихва за забава, тъй като същата била дължима. Такова било
и кредитираното от съда заключение на вещото лице. Моли се за отмяна на решението
и уважаване на предявените установителни искове.
Подаден е отговор от И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. Д. В него се поддържа
тезата за неоснователност на жалбата. Решението на първоинстанционния съд било
правилно и законосъобразно. Категорично се доказала неравноправността на
обсъжданите клаузи от процесния договор. Последният нарушавал разпоредби от ЗПК
и ЗЗП. Клаузата за неустойка била нищожна. Дружеството я използвало единствено
като средство за увеличаване на размера на главния дълг, а не за постигане на
обезпечителна и обезщетителна защита. Дружеството по никакъв начин не доказало,
че договорната клауза за възнаградителна лихва е уговорена ясно и разбираемо.
Размерът на тази лихва бил прекомерен. Стигало се до неоснователно обогатяване на
кредитора и значително завишаване на дължимата сума. Не ставало ясно как е
определена и какво включва месечната вноска, дължима по заема. Договорната клауза
3
за възнаградителна лихва накърнявала добрите нрави. Размерът на уговорената
неустойка бил определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП, което водело до
нищожност на тази клауза. Клаузата, според която се дължала неустойка при
неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на
усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице,
което отговаряло на определени условия, или чрез банкова гаранция, прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник и
това водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин,
на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, а не преди сключване на договора, като, ако не сторел това, дългът му
нараствал, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Непредставянето на обещани
обезпечения, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗДог, давало основание да се иска
незабавно изпълнение на цялото задължение. В случая кредиторът променял
последиците от липсата на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните
вноски. Това навеждало на извода, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.
71 от ЗЗДог при непредставено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи
обезпечение, можел да отложи даването на кредита, каквато била обичайната практика
при предоставяне на необезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да
не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, понеже последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив -
договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план,
но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Мотивите на първоинстанционния
съд били изцяло правилни, обосновани и законосъобразни. Моли се за потвърждаване
на неговото решение.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се събираха нови доказателства.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
След като анализира приобщения от първата инстанция доказателствен материал,
окръжният съд се съгласява с част от нейните констатации и изводи, а с друга - не.
4
Правилно районният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
В договора е отразено, че ГПР е 49,91. В него обаче не е включена уговорената
неустойка. Когато се отчете и размерът на последната, ГПР значително надхвърля
императивно определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК предел от 50 %. Това обуславя и
нищожността на въпросната клауза /чл. 19, ал. 5 от ЗПК/.
Уговорката за неустойка е нищожна на самостоятелно основание. Споменатата
неустойка излиза извън нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съобразно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, докладвано от председателя М.Б. и съдията Е.М., нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора. Могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1/ естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
3/ видът на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и видът на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4/
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В конкретния случай се касае за обезпечаване
на непарично задължение /непредоставяне на уговорените обезпечения/, което
безспорно не е основното по договора за кредит - основното задължение на длъжника е
да върне в указаните срокове кредита и съответната възнаградителна лихва.
Уговорената неустойка е за забава /мораторна/, като при предоставяне на дължимото
обезпечение спира да се начислява. В случай обаче, че такова обезпечение не бъде
предоставено, размерът на дължимата неустойка за неизпълнение на въпросното
непарично задължение е в пъти по-голям от размера на задължението за
възнаградителна лихва. Съпоставката между размера на неустойката и вредите,
прогнозируеми към датата на сключване на договора, а именно - неизпълнение на
главното задължение за връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, също
води до извод за необосновано висок неин размер. Не е без значение и фактът, че
заемът е отпуснат, без да е осигурено обезпечение, а задължение за неговото
осигуряване възниква едва след отпускане на кредита. Тази съпоставка сочи, че
уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и се превръща в източник на неоснователно обогатяване за
кредитора. Заключението е, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с
5
добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗДог. Тъй като съдът служебно следи за
наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори, какъвто е и процесният
договор за потребителски кредит, а освен това в отговора на исковата молба изрично е
налице позоваване на неравноправност на клаузата за неустойка, следва да се изложат
мотиви и в тази насока. Предпоставките за определяне на една договорна клауза за
неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да е сключена в
нарушение на принципа за добросъвестност, да създава значителна
неравнопоставеност и съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните, и да е сключена във вреда на потребителя. Съгласно чл. 143,
ал. 2, т. 5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която задължава потребителя, при
неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Неустойката е необосновано висока, когато размерът й е многократно
завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата
вреди, преценени към момента на сключване на договора. Конкретният размер на
неустойката може да се прецени именно като необосновано висок, още повече че тя
обезпечава едно непарично задължение, което не е основно по договора за кредит, а и
освен това, както вече се изтъкна, кредитът е отпуснат, без да е осигурено обезпечение.
Ако не изпълни главното си задължение, длъжникът ще дължи само обезщетение в
размер на законната лихва /чл. 33 от ЗПК/, докато при неизпълнение на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение ще дължи многократно по-висока сума.
Съобразно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Тежестта да установи последното е на
кредитора, а доказателства в този смисъл не са представени. Задължението за
неустойка е регламентирано в общите условия на дружеството-кредитор и поради това,
на основание чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, въпросната клауза от договора не е индивидуално
уговорена. Тя е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност. С нея се
създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията им. Това несъмнено я превръща в неравноправна, а оттам - и в нищожна.
Не по-различно стои въпросът с възнаградителната лихва. Договорът за потребителски
кредит е недействителен и досежно нея. Тя също не е съобразена с добрите нрави.
Съгласно правната доктрина - „Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД“ от
М.Д. С, София, 2013 г., стр. 220-239 - с термина „добри нрави“ се обозначава група
правила, които имат морално-етичен характер. Те не са възпроизведени в закона и
закрепени в конкретни нормативни разпоредби. По своята същност добрите нрави са
правила за поведение, които наред и в хармония с правните норми регулират
обществените отношения. Добрите нрави имат неформален характер. Те са неписани
правила за поведение. Добрите нрави са сложен и разнообразен комплекс от правила.
Последните не са нещо неизменно. Те са динамична категория. Паралелно с развитието
на обществото се развива и съответно се изменя съдържанието на добрите нрави.
6
Накърняването на същите е обективно основание за нищожност на сделките, също
както и противоречието със закона. Противоречието с добрите нрави е уредено от
закона като самостоятелно основание за нищожност на сделките. Една сделка може да
бъде нищожна и само като противоречаща на добрите нрави. Съдът трябва да прецени
степента на морална укоримост на поведението на участниците в сделката и да
определи тежестта на нарушението на правилата на добрите нрави.
Според т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009
г., ОСTK, докладвано от председателя М.Б. и съдията Е.М., автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДог, като същото не може да противоречи на повелителните
норми на закона и на добрите нрави. Последните са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 от ЗЗДог/.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в облигационните правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Законът следи при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави. Те
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях /Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II
г. о., докладчик съдията В. Р./.
Като морални норми, добрите нрави нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1
от ЗЗДог обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се
приравнява по последици наравно с нарушението на закона. Постигнатата
несправедлива договореност, която е в противоречие с установените в обществото
добри нрави, се явява нищожна /Решение № 620 от 23.10.2007 г. на ВКС по т. д. №
275/2007 г./.
Добрите нрави съставляват морални норми за поведение в обществото, етични
възгледи и правила за поведение, които не се налагат със сила и нямат задължително
действие, но се отнасят към господстващия морал в обществото на съответния етап на
развитието му. Българската правна система възприема идеята за санкциониране на
сделките, сключени в противоречие с добрите нрави, като признаването на тези сделки
за нищожни води до придаване на определено правно значение на етичните категории
/Решение № 561 от 06.10.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2003 г., ТК, докладчик
съдията Т.Р./.
Съдът трябва да зачита взаимните интереси на страните по сделките. За нарушаването
на принципа на справедливостта при сключването им той следва да изходи от
7
законодателството, от своето правосъзнание и от обстоятелствата в конкретния случай
/Решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК/.
В категорията „добри нрави“ попадат само онези наложили се правила и норми, които
бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти
и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло. Липсата на
еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се
приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗДог /Решение № 288 от 29.12.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о., докладчик съдията С.Д, и Решение № 834 от
26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 136/2009 г., I г. о., докладчик съдията Б.Д.а/. При
преценката на действителността на възмездните сделки е необходимо да се съобразява
и целта им, както и дали тя е свързана с удовлетворяване на допустим от закона
интерес за страните, обосноваващ размяна на нееквивалентни престации /Решение №
277 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2014 г., III г. о., докладчик председателят
С.Ч., и Решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 485/2011 г., I г. о., докладчик
съдията Б.Д.а/. Понятието „добри нрави“ предполага еквивалентност на насрещните
престации и при тяхно явно несъответствие следва да се направи извод за нарушение,
водещо до нищожност на сделката /Решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4277/2008 г., IV г. о., докладчик съдията К.А./. Нарушение на добрите нрави е налице
при нееквивалентност на престациите. Сключената при това положение сделка е
нищожна /Решениe № 1444 от 04.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 753/1999 г., V г. о./.
В случая, досежно вземането за възнаградителна лихва, е налице именно
несъвместимост с добрите нрави. Размерът на въпросната лихва надхвърля 30 % на
годишна база. Това положение безспорно накърнява добрите нрави, понеже със
сделката неравноправно се третира икономически слабия участник в оборота и
неправомерно се използва недостига на материални средства при него за
облагодетелстване на отпусналата кредита фирма. Действително, при рисково
небанково кредитиране по занятие, цената на обичайно предлаганата услуга следва да
покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това, от своя страна, предполага и
по-големи лихви. Конкретният размер на лихвата обаче, сравнен с размера на главния
дълг и посочения риск, е абсолютно необоснован и в никакъв случай не им
съответства. Наистина е налице явна нееквивалентност на престациите. Клаузите,
касаещи споменатата възнаградителна лихва, са нищожни, защото водят до
неравностойни престации и несъмнено влизат в разрез с добрите нрави. В такава
насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Определение № 901 от
10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б.
Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК, докладчик
съдията В.Р. Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.,
докладчик съдията б.б, и Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003
8
г., II г. о., докладчик съдията В. Р..
При възмездните договори справедливостта се изразява в еквивалентност на
престациите, която е пречка едната страна да се обогатява за сметка на другата. Когато
договорът е сключен справедливо, съдържанието на престациите е еквивалентно
/„Облигационно право - обща част“ от А.К. С. С. 2013 г., стр. 64-69/. В казуса това не е
така. Въпросният основополагащ, базисен и фундаментален принцип при договарянето
е нарушен. Следва да се отбележи, че според българското право, още от стари времена,
несъразмерността на престациите се е считала за особено тежък порок на сделката
/„История на българската държава и право 680-1878“ от Г.П. "С" г., стр. 341-342/.
Казусът има и философско-правна страна. Още в древността Horatius е задал
риторичния въпрос: „Quid sunt leges sine moribus?“ /Какво са законите без добри
нрави?/, за да подчертае значението и нуждата от хармония и непротивопоставяне на
двете групи правила, понеже при липса на добри нрави и висок обществен морал,
регулаторната сила на правните норми рязко отслабва. Моралът установява
критериите за оценка на едно или друго поведение, а добрите нрави представляват
трансформация на моралните критерии в правила за поведение. Честността е основа на
справедливостта /„Fundamentum est justutae fides“/. В случая, за да се възстанови
справедливостта, искът по отношение на възнаградителната лихва правилно не е
уважен от районния съд.
Ситуацията с главницата е различна. Не се констатира наличие на причини, правещи
договора недействителен досежно нея, но дори и това да беше така, тя пак щеше да е
дължима на основание чл. 23 от ЗПК. Както се изтъква по този повод в Решение №
50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, докладчик съдията
Е.А., Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията М.П., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. №
1023/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията В.Х. и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков,
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един
и същ вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите/стоките чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗДог и в цитираната разпоредба
9
на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата
сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе, и задължението за периодичност за връщането на сумата.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извършат в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗДог, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност - при нищожен договор за
потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния
ЗПК. Ето защо, в конкретния казус, вземане на кредитора за главница съществува. От
неоспореното заключение на вещото лице Александър Чомаков става ясно, че
извършените вноски по кредита са за общо 648 лева. С оглед на вече коментираната
недействителност на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, въпросната
парична сума следва да бъде отнесена за погасяване на главницата. Последната е
възлизала на 800 лева. След като от нея се приспаднат платените 648 лева, дължими
остават 152 лева, за които установителната претенция на „Сити Кеш“ ООД се явява
основателна и трябва да бъде уважена. Дължи се и законната лихва за забава, считано
от подаването на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК.
С оглед на частичната основателност на въззивната жалба и предвид нормата на чл. 78,
ал. 1 от ГПК, на кредитора следва да се присъдят съответни разноски за двете
инстанции, както и за заповедното производство. На другата страна разноски няма да
се присъждат, защото не са представени доказателства за сторени такива.
Предвид цената на всяка от претенциите, която е под 5000 лева, настоящият съдебен
акт няма да премине през касационна проверка - чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Воден от изложеното, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 755 от 22.12.2022 г., постановено по гражданско дело № 1695 от
2022 г. на Районен съд Благоевград, в частта, с която е отхвърлена претенцията на
"С.К.", седалище и адрес на управление гр. С., ул. "С" представлявано от Н.П.П.,
спрямо И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. Д, предявена по реда на чл. 422 вр.
чл. 415 от ГПК, за главница по договор за потребителски кредит № 479924 от
22.12.2020 г., за сумата над 299,29 лв. /двеста деветдесет и девет лева и двадесет и
девет стотинки/.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б.,
10
ул. Д, че същият дължи на "С.К.", седалище и адрес на управление гр. С., ул. "С"
представлявано от Н.П.П., сумата от 152 /сто петдесет и два/ лева, представляваща
дължим остатък от главницата по договор за потребителски кредит № 479924 от
22.12.2020 г., заедно със законната лихва за забава върху споменатата сума за
главница, считано от подаването на заявлението - 17.03.2022 г., до погасяването на
последната, които вземания са включени в заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, с № 353 от 18.03.2022 г., издадена по частно
гражданско дело № 679 от 2022 г. на Районен съд Благоевград.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 755 от 22.12.2022 г., постановено по гражданско дело №
1695 от 2022 г. на Районен съд Благоевград, в останалата му част.
ОСЪЖДА И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. Д, да заплати на "С.К.",
седалище и адрес на управление гр. С., ул. "С" представлявано от Н.П.П., частта от
разноските, направени от дружеството по настоящото, първоинстанционното и
заповедното производства, която е съответна на уважената част от иска за главница, а
именно: 46,75 лв. /четиридесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки/ - разноски по
въззивното дело, 179,23 лв. /сто седемдесет и девет лева и двадесет и три стотинки/ -
разноски пред районния съд за исковия процес, и 27,63 лв. /двадесет и седем лева и
шестдесет и три стотинки/ - разноски по заповедното производство.
Настоящото въззивно съдебно решение не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11