№ 280
гр. В., 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – В., I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет
и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Ели К. Т.
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20223001000309 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на М. Х. А., чрез адв. Г., срещу
решение №102/21.03.2022г., постановено по ТД №198/21 на ВОС, В
ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на кредитора „НОВО ФИНАНС“АД за
установяване на дължимост на установени в заповед за изпълнение като
обезпечени с ипотека вземания по два договора за кредит, съответно: за част
от предсрочно изискуемата главница в размер на 16800лв от 72000лв, както и
цялата начислена от кредитора договорна лихва до 27.07.20г. в размер на
9040лв по договор № 261-ВН-11.10.2018г. и за част от предсрочно изискуема
главница в размер на 700лв от 3000лв, както и цялата лихва от 376.67лв по
договор № 258-ВН-10.10.2018г. и са възложени съответни части от
разноските.
Жалбата с вх.№ 7278/25.03.22 е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, от осъдения длъжник, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на
правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима. Авансово
дължимата такса за обжалване е внесена. Жалбата отговаря и на останалите
изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият кредитор, чрез пълномощник е
упражнил право на отговор по жалбата.
Съдът приема, че въззивното производството по акта по същество и
обусловено от него определяне на разноските е допустимо.
Въззивникът излага оплаквания за неправилно установени факти и
1
необосновани изводи без обсъждане на защитни възражения и неправилно
приложен материален закон.
Сочи, че съдът не е обсъдил последиците от изявлението на кредитора
за прекратяване на договорната връзка, като вместо да отрече вече
отпадналото основание за изпълнение на договорното задължение в хипотеза
на чл. 55 ЗЗД е разгледал и уважил претенция на договорно основание по
оспорената заповед за изпълнение. Счита, че ако евентуално съдът не зачита
това изявление за прекратяване, то е следвало да приложи т. 2 от ТРОСГТК
№3/2017г. и да установи само остатъка от предсрочно изискуемите главници
без да присъжда възнаградителната лихва. Позовава се на заплатени от
кредитополучателя суми, с които е следвало да се намали единствено
дължима от потребителя чиста стойност на кредита, в хипотеза на чл. 39
ЗКНИП, тъй като уговорките за лихви и обезщетения според въззивника са
нищожни, поради неравноправното им налагане на потребителя без
възможност за индивидуално договаряне. В тази връзка от името на
въззивника, пълномощникът обосновава приложимост на чл. 143 ЗЗП, вр. чл.
36-40 ЗКНИП, за които съдът е следвало служебно да следи, към уговорки,
които не са били пояснени на потребителя като икономически последици до
степен да е в състояние да разбере, че ще му се търси едновременно всякакъв
вид обезщетение при неизпълнение - договорна, законна, наказателна лихва,
както и неустойка; че направените от него вноски не погасяват главницата и
така се оскъпява ползвания кредит, като отделно се задължава за значително
по- високо от обичайното възнаграждение в сравнение с кредит, погасяван на
анюитетни вноски и ще заплаща и необосновано високо обезщетение и
неустойка. Позовава се и на пренебрегнато от съда неизпълнение на
кредитора на преддоговорни задължения за запознаване с общи условия и
стандартен европейски формуляр (които не са му връчени въпреки
формулирана от кредитора декларация за това, не са и приложени като
неразделна част от двата договора за заем). Сочи съдебна практика по
отричане на действителността на същия типизиран договор в цялост, поради
сключването му в противоречие с добрите нрави чрез несправедливо високо
пазарно предложение за възнаграждение, използвано от търговеца като
средство за неоснователно обогатяване (по критериите за справедливост,
сходни с възприетите в ТРОСТК по т. д. № 1/2009 г. на ВКС) и кумулиране
едновременно на няколко вида обезщетение за забава за един и същи период.
С доводи за нищожност на договора като цяло, евентуално на клаузата
за възнаградителна лихва по чл. 2.2, б. "ж" от двата договора, претендира за
отчитане на получени от кредитора суми като погасяване на единствения дълг
на кредитополучателя за връщане на чиста стойност на кредита, като моли да
се отхвърли иска за недължимите горници над дължими остатъци от
главниците и изцяло недължимите търсени възнаградителни и законни лихви.
По същество адвокат Г. моли да бъде зачетено и вече установено в
стабилната част от решението неравноправно договаряне и съображенията за
недобросъвестност на кредитора да бъдат отнесени и към спорните уговорки
за възнаградителна лихва. Като поддържа всички оплаквания срещу
действителността на договора, пледира за пълно отхвърляне на претенциите
над остатък от чистата стойност на ползваната главница.
Насрещната въззиваема страна, чрез адв. Т., оспорва жалбата с
2
доводи за правилно постановено решение, като обосновава изпълнение на
преддоговорните задължения на кредитора, запознаване на потребителя с
всички индивидуално уговорени в предварителни договори условия на
сделките и предлагането на кредит срещу възнаграждение в размер,
ненадхвърлящ нормативно допустима граница. Макар да оспорва
относимостта на доводите за недействително уговорени неустойки по
договорите към обжалваните части от решението, евентуално излага
съображения и по тези акцесорни клаузи.
По същество представителят на въззиваемия ищец пледира за споделяне
на обоснованите и законосъобразни изводи на първата инстанция за валидно
уговорена възнаградителна лихва, въпреки отреченото действие на други
клаузи от договорите. Моли за потвърждаване на решението по правилно
установените размери на индивидуално уговорени просрочени задължения на
кредитополучателя по двата процесни договора.
Страните насрещно претендират разноски, като всяка от тях е
представила списък по чл. 80 ГПК (л. 10 и л. 41), като пълномощникът на
въззивника е обявил договаряне на безплатна адвокатска услуга, а размерът на
хонорара на адвоката на въззиваемия е оспорен като прекомерен.
По въззивната жалба:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и в
обжалваната част съответства на предявения иск за установяване на вземане,
за което е била издадена заповед за незабавно изпълнение по автентичен
документ (чл. 417 ГПК). Индивидуализацията на установените изискуеми
вземания за главница и възнаградителна лихва по два договора точно
възпроизвеждат претенциите по твърденията на заявителя за обезпечени с
ипотечен акт парични вземания, произтичащи от неизпълнени задължения на
кредитополучател по Договор за заем No 261-ВН-11.10.2018 г./11.10.2018 г. и
Договор за заем No 258-ВН-10.10.2018 г./10.10.2018 г. Кредиторът е
обосновал искането си за издаване на заповед №4757/03.09.20г по ЧГД
10661/2020 г. на ВРС, като се позовал на предсрочна изискуемост на
задължение за главницата. В т. 9 от заявлението са изложени подробни
фактически твърдения, съвпадащи с тези, посочени и като основание на
претенцията в исковата молба, като кредиторът е пояснил, че уговорил със
заемателя хипотеза на предсрочна изискуемост при забава продължила
повече от 30 дни и именно на тази уговорка е основал изявлението си за
прекратяване на договорите и поисканото връщане на главницата с натрупани
до този момент лихви. При тези твърдения няма никакво съмнение, че
заемодателят търси изпълнение на основните задължения по договора от
неизправна насрещна страна, лишена от уговорен в нейна полза срок.
Независимо какво наименование дава страната на своите действия, правната
квалификацията на последиците се определя от твърденията за фактите. Не се
твърди да е отправено изявление за освобождаване на страните от
договорната им връзка, за да отпадне договорното основание на спорното
право. Напротив, в хода на размяна на книжата ищецът е уточнил, че сочи
3
„прекратяването“ на договора именно като последица от предсрочната
изискуемост. Затова, като изпълни задължението си да квалифицира правно
твърденията на страните, съдът е длъжен да приеме като обосновка на
спорните задължения последиците от отправените до длъжника изявления на
кредитора, съответни на уведомления за упражнено право на предсрочна
изискуемост на отсрочени задължения по договор при договорена хипотеза на
неизпълнение, т.е. като насочени към прекратяване на действие на
погасителния план, а не за „прекратяване на договора“, както необосновано
буквално твърденията се интерпретират от въззивника. В този смисъл и
въззивният съд намира, че предмета на обжалваното установяване съвпада
изцяло с притезанията, заявени от кредитора и възпроизведени в издадената
заповед за изпълнение. Затова, макар действително да не е изложил
конкретни мотиви по заявено в отговора по иска възражение срещу
квалифицирането на претенцията на договорно основание,
първоинстанционният съд правилно е разгледал именно иск за установяване
на предсрочно изискуеми задължения, поети по двата договора за заем, за
чието обезпечаване е била учредена и ипотеката, послужила за снабдяване на
обезпечения кредитор с оспореното изпълнително основание.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира, че
заповедта е била връчена и оспорена от длъжника по реда на чл. 414 ГПК,
което налага съдебно установяване на правата на кредитора по специалния
ред. Обезсилването на изпълнителния лист в резултат от отмяна на
допуснатото незабавно изпълнение (със служебно известно на съда
определение № 187/14.01.2021г по ЧТД3679/2020г. на ВОС) не изключва
интереса от стабилизиране на оспорената заповед, която не е била обезсилена
(арг. от т.13 от ТРОСГТК 4/2013г. на ВКС) и може отново да бъде приведена
в изпълнение. Установяването на изискуемите вземания на обезпечения
кредитор в обжалваната част от произнесеното съдебно решение в полза на
заемодателя е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване на
идентично уговорени в два договора, сключени последователно между едни и
същи страни, задължения на заемополучател за предсрочно изискуеми
предоставени главници(съответно 72000.00лв. и 3000.00 лв.), неплатена
договорна лихва, начислена до момента на предсрочната изискуемост
27.07.2020 г. според уговорка в чл. 2.2, б. „ж“ и „з“ от договорите (съответно
9160.00 лв. и 381.67лв.), наказателна лихва, начислена за допусната забава за
периода 11.12.2019 г. – 27.07.2020 г., уговорена в чл. 2.6 и чл. 2.8 от
договорите(съответно 18 360.00лв. и 765.00 лв.), договорна неустойка за
предсрочно прекратяване, уговорена чл. 2.7( съответно 43200.00 лв. и 1800.00
лв.), както и законна лихва върху главницата, за периода след предсрочната
изискуемост 27.07.2020 г. до подаване на заявлението (съответно 100.00 лв. и
4.17 лв.), със съответните акцесорни последици от уважаване на заявление по
чл. 417 ГПК.
Длъжникът е оспорил в отговора по исковата молба валидността на
договарянето, като се е позовал както на специална нормативна уредба на
4
потребителско кредитиране и общата закрила срещу неравноправно
договаряне, така и на по-общо опорочаване на договор, поради противоречие
с морала при съществена нееквивалентност на възнаграждението на
кредитора и получена от потребител финансова услуга. Изрично са оспорени
твърденията за предоставена преддоговорна информация като насрещно е
посочено антидатиране на всички представени от кредитора книжа и
твърдение за съставянето им едновременно на 11.10.2018г в нотариалната
кантора при учредяване на ипотеката.
Решението не е обжалвано в частта, с която са били отхвърлени
претенциите за двата вида допълнителни задължения (наказателна лихва и
неустойка при предсрочно прекратяване), поради което въззивният съд зачита
стабилното вече отричане на действителността на уговорките в чл. 2.6 и чл.
2.7 от договорите, за които е установено че се отклоняват от императивно
правила на чл. 43 ал.1 и 2 ЗКНИП и не съответстват на изискванията за
добросъвестност при договаряне поради неравноправния им характер. Няма
обаче основание за зачитане на други преюдициално установени факти или
права, тъй като тази част от задълженията произтичат от акцесорни уговорки,
чиято недействителност принципно не изключва валидност на останалата,
основна част от съдържанието на договорите, оставаща извън обективни
предели на сила на присъдено нещо.
Пред настоящата инстанция страните не спорят по автентичността на
писмените си изявления (потвърдена с експертизата на графолог в първата
инстанция), поради което подписаните от ответника документи, идентични с
документите, ползвани от кредитора в заповедното производство се
преценяват от съда като писмени изявления, отразяващи собствената им воля
(чл. 180 ГПК). Възражението за антидатиране на документите не е доказано,
тъй като не са сочени и събирани доказателства за момент на съставяне на
подписаните информационни формуляри, предварителни договори, договори
за кредит и погасителни планове към тях, различен от датата, вписана върху
всяко от писмените съглашения. Въз основа на тези писмени изявления
въззивният съд установява следното:
Въззиваемото дружество заемодател договорило последователно със
своя клиент – въззвиника А. два потребителски кредита, като
заемополучателят издал на 10.10.2018г. разписка за получена в брой главница
от 3000лв, съвпадаща с уговорената заемна сума в подписан договор за
потребителски ипотечен заем No 258-ВН-10.10.2018г., а на следващия ден
договорил и ползване на предоставена по банков път главница от 72 000лв, по
сключен договор No 261-ВН-11.10.2018г. и като пълномощник на
собственика, учредил ипотека върху жилище с ипотечен акт вписан на
следващия ден 12.10.2018г в СВ-В.. Няма спор, че страните са уговорили 60
месечен срок за ползване на заетите суми (чл.2.1.б.в), които заемателят е
следвало да върне в цялост не по-късно от 11.10.2023г.(чл.2.1.б.е и чл. 2.5)
срещу заплащане на фиксирана годишна лихва от 20 %(чл. 2.1 б.ж), както и
разсрочване само на това възнаграждение на кредитора на месечни вноски
(чл. 2.4) с падежи 11 число, считано от 11.11.2018г.(чл. 2.1. б.з). Тези
уговорки изцяло кореспондират на двата погасителни плана, съдържащи ясно
обозначение на размера на еднаквите месечни вноски (определени с фиксиран
лихвен процент върху един и същ размер на цялата ползвана главница) и
5
изрично указани нулеви стойности на изискуема главница до последната
падежна дата, когато е посочен като дължим целият размер на заема.
Представени са и саморъчно и поотделно датирани от представители на
насрещните страни на 27.09.2018г. предварителни договори с аналогично
съдържание, примерни погасителни планове и формуляри с вписани
параметри на тези кредити, като в част четвърта и пета (относими към
погасяването на вноски) е посочено, че вноските не погасяват главницата,
дължима в края на периода на договора. Действието на двата договора било
отложено до внасяне на гаранционна вноска от 20 % от главницата,
предназначена да обезпечи изпълнението на заемателя за първите 12 месеца
от ползването на кредитите, за която няма спор че е била получена от
кредитора и ползвана от него за покритие на вноските за лихви, уговорени по
плана до 11.10.2019г. (установено и от назначения по делото експерт). След
изчерпването на тези начални вноски, заемателят е направил само две други
вноски и е преустановил да обслужва задълженията си, като до получаването
на удостоверените в разписки от 27.07.2020г.уведомления от кредитора,
други плащания не са установени.
Както в срока за отговор пред първата инстанция, така и във въззивната
жалба длъжникът обосновал защитата си изцяло с правни доводи срещу
валидното договаряне на двете отделни сделки, представляващи
самостоятелни основания за пораждане на задълженията. В този смисъл
конкретни оплаквания по установените факти във въззивната жалба се
свеждат до относимите към преюдициялния въпрос пороци по сключване на
договорите в цялост, евентуално поне на уговорката за лихва и обусловено от
този въпрос спорно отчитане на размери на задължения и погасяването им с
безспорно усвоени от кредитора плащания до спорни по размери остатъци.
Затова на първо място следва да се разгледат оплакванията по възраженията
за опорочаване на договора.
Съдът отчита, че спорните обезпечени с ипотечен акт заеми са поети от
физическо лице, за което няма никакви дА. да е действало в рамките на
професионалните си интереси. Това налага прилагане на правилата за
договаряне между обективно неравнопоставени субекти, тъй като
доставчикът на финансовата услуга е специалист на пазара на кредитиране и
ползва специфична информация за търсене, предлагане и себестойност на
финансов ресурс, с каквито потребителите не разполагат.
Израз на възстановяване на баланса при такъв вид договаряне са
допълнителните изисквания за завишена грижа за интереса на клиента чрез
редица специфични задължения към професионалиста-доставчик, въведени
със специалните правила по ЗАКОН за кредитите за недвижими имоти на
потребители(съответно на изискванията на Директива 2014/17/ЕС), действал
в текущата си редакция при сключването на процесната сделка. Този
специален закон съдът възприема като нормативен израз на по-общата
императивна потребителска закрила, уредена в национален закон,
транспониращ Директивите на ЕС, посочени в пар.13а от ДР на ЗЗП, чието
приложение остава субсидиарно. В този смисъл съдът квалифицира като
позоваване на сключване на сделка в нарушение на специален закон (чл. 26
ал.1 ЗЗД) възраженията на ответника срещу действителността на договорите,
опорочени при уговаряне на съдържание в отклонение от законови
6
изисквания на ЗКНИП. Доколкото това основание за нищожност е от
обществена значимост, за него съдът дължи и служебна проверка според чл. 7
ал. 2 ГПК и указанията в ТРОСГТК 1/2020 г. на ВКС и следва да го разгледа
преди останалите твърдения за други пороци.
Не всички норми за поведение на страните, въведени с ЗКНИП са
толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността
на потребителите. Само правилата, посочени в чл. 38 като основания за
нищожност опорочават договорите в цялост. В случая съдържанието на
раздела „индивидуални условия“ в окончателните договори, подписани от
насрещните страни и възпроизведено и в ипотечния акт, съответства на
реквизитите по чл. 23, ал. 1(съставени са като писмени документи на хартия),
чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 ЗКНИП ( оповестен е срок на ползване; размери на
главниците и условията за усвояването им съответно в брой и с банков
превод; приложени са погасителни планове с датите на изискуеими плащания,
размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение
на частите за лихви и главници; единствения приложим фиксиран лихвен
процент; обща сума, дължима от потребителя по кредита като сбор на
главницата и лихвата за целия период). ГПР е оповестен като определен от
единствен известен предварително разход за фиксирана лихва.
Гаранционната сума не следва да се третира като допълнителен разход,
предвид уговореното й предназначение да покрива основния разход за лихва,
доколкото заемателят не предложи предсрочно изпълнение и се освободи от
задължението си занапред. В заключение съдът не намира основание за
обявяване на сделките за нищожни поради противоречие с нормативно
императивно изискване по основното им съдържание.
На второ място, други нарушения на императивни изисквания при
съгласуване на волите на страните по отношение на този вид сделки налагат
преценката на по-общи норми, ограничаващи принцип на договорна свобода
чрез отричане на действителността на уговорки, които не са резултат от
добросъвестно информиране на потребителя до сигурно формиране на волята
му след запознаване с всички съществени за индивидуалните му интереси
права и задължения(чл. 146 и 147 ЗЗП).
В настоящия процес въззиваемият не е доказал, че в хода на
преговорите с клиента са обсъждани различни варианти на основните
параметри според конкретните му нужди и възможности за обслужване чрез
типични за този потребител доходи. Доказателства за такава допълнителна
активност в преддоговорните отношения не са събрани от първа инстанция,
макар и да са били посочени от ищеца. Въззвният съд не дължи служебно
доказване на факти по възраженията на лицензираната небанкова институция
(въззваемият е регистриран по чл. 3а от ЗКИ) в рамките на контрола за
валидност на унифицирано съдържание на потребителските сделки. Затова
при липса на направени оплаквания от въззиваемата страна в нейна тежест
остава пропуснатото доказване на индивидуалното съгласуване на
съдържанието на обвързващата оферта, съставена като връчен за подпис на
клиента предварителен договор. В случая индивидуално водене на преговори
не се установява, респективно не е изключен и контрола за неравноправно
съдържание на потребителската сделка.
Наличните по делото писмени документи убедително сочат, че
7
доставчикът на финансовата услуга е снабдил клиента си със специфичната
информация за предлагания свой финансов продукт и така е осигурил
възможност на неподготвения потребител да се запознае с нея, сравнявайки я
с други евентуално налични на пазара предложения (кредити с уговорени
анюитети или периодично намаляващи месечни вноски). Дори и да не е
проучил нужди и възможности на клиента си предварително и да не го е
запознал принципно със своите продукти, доставчикът несъмнено е
представил предварителен договор с ясен погасителен план, който
съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи,
индивидуализиращи основен предмет на договорите. Изготвените от
кредитора документи, макар и да са унифицирани, са ясни по отношение на
съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на
изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на
прилаганата за целия период лихва, както и общата стойност на сумата, която
следва да се върне по заема. Примерният погасителен план, приложен към
предварителната информация изцяло съответства на окончателния вариант,
приложен от кредитора. Тази информация, предоставена на разположение в
рамките на 14 дни преди договаряне на обезпечението и окончателното
обвързване с доставчика, позволява на средно запознат с този тип услуга
потребител, който полага поне минимална грижа за запознаване с размерите
на задълженията, които поема, да се ориентира в конкретната финансова
тежест: месечни вноски в размер, покриващ само лихви и отложено към
последва дата връщане на цялата главница. Целта на уреденото в чл.9 ал.2
ЗКНИП обвързващо предложение е насочена именно към гарантиране на
възстановяване на равнопоставеността като основен принцип на договорна
автономия в граждански оборот и като е изпълнил това условие на
специалния закон кредиторът е осигурил добросъвестно поне по отношение
на основния предмет на договора възможност на потребителя да формира
свободно своя избор да приеме офертата. Съдът намира уговорките в чл.2.1 б.
б, е, ж, з, и, м за достатъчно ясни, тъй като извън илюстрирането им в
погасителния план,те не се нуждаят от друго разясняване. Като съвпадаща
воля по тези параметри, очертаващи основния предмет, те остават извън
общия контрол за неравноправност(чл.145 ал.2 ЗЗП).
Отделно от това, не може да се приеме, че с уговарянето на начина на
изплащане на възнаграждението на кредитора като текуща лихва върху цяла
ползвана главница, са предоставени права или са въведени задължения само
за един от договарящите в отклонение от обществен стандарт за
справедливост(чл. 143 ал.1 ЗЗП). Наистина, при ползване на кредит с
анюитети, потребителят би понесъл по-малка обща тежест, тъй като лихвата
би се начислявала върху постепенно намаляващ общ размер на главницата, но
същевременно подобен погасителен план би наложил текущо внасяне на
много по-висок размер на месечна вноска, за да включва тя не само лихва, но
и част от главницата. В конкретния случай(според кредитни калкулатори
достъпни свободно за ползване в Интернет), при същите начални параметри
анюитетните вноски биха били 79.48лв. вместо 50 лв. по първия и 1907.56 лв.
вместо 1200лв по втория кредит. Затова не е вярно, че само уговарянето на
отлагането на цялата главница към последен падеж е оскъпило в ущърб на
потребителя кредитната услуга, като „необосновано увеличаване“ на
8
възнаградителна лихва. Напротив в погасителния план е приложен точно
уговерения лихвен процент, а уговорката за отлагане на падеж на главницата
в цялост е дала възможност и на заемателя да намали съществено текущите си
разходи до момент, в който ще може да осигури нужните за изпълнение на
цялото задължение средства.
В тази връзка следва да се отчете, че при преценка на основното
съдържание сделката, не може да се отчитат допълнителни акцесорни клаузи,
пораждащи задължения в случай на неизпълнение на съществените
престации, чието действие вече е отречено в отношенията между страните.
Извеждането на доводи от сборуването на редовните лихви с наказателна
надбавка, неустойка и законна лихва изобщо не може да се съпоставя с
обичайна цена на редовен кредит. Без допълнителните клаузи, договорът
изпълнява същественото си предназначение на сделка по кредитиране на
потребител срещу ясно посочено възнаграждение от 20 % годишна лихва,
дължима през целия срок от 5 години. С това съдържание сделката може да
бъде съхранена без неравноправната й част. В този смисъл са и насоките по
приложението на общоеврепейски стандарт на потребителската закрила при
кредитиране и принципното разрешение на въпросите за критериите за
отграничаване на основен от допълнителен предмет на договаряне (дело C
96/14 и съединени дела C-224/19 и C-259/19 на СЕС). Тази част на сделката не
е опорочена до степен на недобросъвестно формулиране от страна на
кредитора на клаузи от същественото съдържание, без което задължението не
би било поето. Затова и няма основание да се отрече действителност на тази
част от договора и по общите критерии за защита на потребителите по чл. 143
ЗЗП.
На трето място, съдът не установява и опорочаване на волята в
противоречие с морални принципи. Накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице само когато се нарушава
неписан правен принцип, като принципа на справедливостта и на
добросъвестността в гражданските отношения. В съдебната практика са
установени субективните критерии за накърняване на добрите нрави при
злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода
(Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК и
Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК
Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК,
Решение № 183 от 21.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г., I т. о., ТК),
които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на
специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител,
поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сделката, се
налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и
явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото
от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително,
че да има практически нулева стойност. В процесния случай такава
нееквивалентност липсва. Потребителят е получил право да ползва
необезпокояван заети главници за целия пет годишен срок на договора срещу
текущо възнаграждение под форма на разсрочена на ежемесечни вноски за
лихва. Размерът на тази лихва е само 20 % годишно, което не е необичайно за
пазара на такива услуги. Посочената от въззивника практика на друг съд няма
9
задължителен характер и дори и решението да е постановено по сходен казус
не може да се възприема като категоричен израз на обществения стандарт за
справедливост по всеки индидвидуален случай. Позоваването на сборуваното
възнаграждение за целия срок на договора би имало значение само ако този
срок не беше уговорен в полза на заемателя. При абстрахиране от
неравноправната клауза за неустойката, позволяваща на кредитора да получи
лихвата до края на петгодишния срок и при предсрочна изискуемост,
балансът на престациите на двете страни е възстановен, тъй като размерът на
възнаграждението става пряка функция само на фактическото несмущавано
ползване. Затова основните престации не са нееквивалентни и сама по себе си
уговорката за лихва в чл. 2.2 б.ж не е неморално висока.
В заключение въззвиният съд не намира основание за изключване на
валидността на съхранена (след отстраняване на неравноправно уговорени
необосновано високи по размери обезщетения за забава и при предсрочна
изискуемост) част от съглашенията, с които страните са договорили
редовното ползване на главниците, лихвата, размерите и падежите на
вноските. До същият извод е достигнал и първоинстанционния съд, поради
което оплакванията за неправилно установени факти и неправилно приложен
закон по преюдициялния въпрос не са основателни.
Останалата част от оплакванията се концентрират върху размерите на
остатъчния дълг, но само доколкото се цели отричане на задълженията над
чистата стойност на кредита. При установено валидно задължаване не само за
главница, но и за текущата лихва до прекратяването на действието на
погасителния план и лишаването на длъжника от ползването на сумите,
въззивният съд преценява като правилни изводите за приспадане на
заплащаните от заемополучателя суми(внесена първоначално гаранционна
вноска и допълнително заплатени на 11.09.2019 и 27.02.2020г вноски) от
текуща ежемесечно падежираща лихва. Ответникът не е посочил други
плащания до момента, в който е било отправено и връчено на заемателя
изявлението на кредитора за упражняване на право на предсрочна
изискуемост(27.07.2020г.). Въззвиният съд изцяло споделя изводите на
първата инстанция за последиците от довършен фактически състав по чл. 60
ал. 2 ЗКИ, пораждащ потестативно право на кредитора при настъпване на
обективния елемент (уговорена в договора хипотеза на продължителна
забава) и субективния елемент (достигнало до длъжника изявление на
кредитора). Оплаквания по тези изводи няма и съдът препраща към тази част
от мотивите, формирани изцяло в съответствие със задължително тълкуване
на императивна уредба в т. 18 от ТРОСГТК 4/2013 на ВКС, както и т.2 от
ТРОСКГТК 3/2017 на ВКС, приложими изцяло и за сделките на небанковите
институции, финансиращи по занятие потребителите на кредитни услуги.
Въззивната жалба е неоснователна и в тази част, тъй като признатите от
първоинстанционния съд размери на задълженията изцяло съответстват на
установените от вещото лице по наличните счетоводни записвания неплатени
лихви след последно погасена вноска с падеж 11.12.2019г до 27.07.20г и
пълния размер на вече предсрочно изискуемите непогасени главници. В тази
обжалвана част уважаването на претенциите на кредитора изцяло съответства
на изводите на въззивния съд, поради което решението следва да се потвърди.
По разноските:
10
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
въззиваемата страна следва да бъде компенсирана за разходите за защита по
неоснователната жалба.Тази страна е заявила в списък разходи само за
адвокатско възнаграждение, претендирано в оспорен от насрещната страна
размер от 2000лв. Съдът намира възражението за прекомерност за
основателно. Като отчита, че макар и да са обособени като отделни искове
вземанията се основават на идентични твърдения и защитата по тях е
реализирана с общи доводи, съдът преценява, че спорния имуществен интерес
на въззиваемия е сборен и съответно минималното възнаграждение на осн.
чл. 7 НМРАВ би достигнало до само 1337,48лв. Процесният казус не налага
особена подготовка на пълномощника за тази инстанция, тъй като защитата
на тази страна изцяло приповтаря действията й пред първата инстанция, не са
събирани доказателства и по правните въпроси има установена практика.
Затова като съответен на това дело следва да се признае само размер от
1500лв, който да се възложи на въззивника като разноски за тази инстанция.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №102/21.03.2022г., постановено по ТД
№198/21 на ВОС, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на кредитора „НОВО
ФИНАНС“АД за установяване по отношение на оспорващия длъжник М. Х.
А. на вземанията, за които е издадена Заповед №4757/03.09.20г по чл. 417
ГПК, издадена по ЧГД 10661/2020 г. на ВРС, както следва:
за част от 16800лв от предсрочно изискуемата неплатена главница в
размер на 72000лв, ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението в съда – 31.08.2020г. и за сумата от 9040лв неплатена
договорна лихва начислена от кредитора до 27.07.20г., дължими по
договор № 261-ВН-11.10.18г
и за част от 700лв предсрочно изискуемата неплатена главница в размер
на 3000лв, ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението в съда – 31.08.2020г. и за сумата от 376.67лв неплатена
договорна лихва начислена от кредитора до 27.07.20г., дължими по
договор № 258-ВН-10.10.2018г
и са определени разноските в тежест на длъжника за заповедно и исково
производство.
ОСЪЖДА М. Х. А., ЕГН **********, с местожителство в гр. В., ул.
„Д.“, No 26, ет. 5, ап. 22 да заплати на „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „Ив. Срацимир“,
No 2 сумата 1500лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща разноските за
защита по неоснователно обжалване, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
В останалите необжалвание части първоинстанционното решение е
влязло в законна сила.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд по общия ред на глава 22 от ГПК при условията на чл.280 ал.
1 и 2 ГПК в месечен срок от връчването на преписа на страните (ТРОСГТК
11
№ 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, вр. чл. 113 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12