РЕШЕНИЕ
№ 1379
гр. Бургас, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20242120100860 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.79 и чл.86 от ЗЗД.
Производството е образувано по постъпила искова молба от „Вива
Кредит” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
район „Люлин”, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор
Свилен Петков, с пълномощник – адв.А. Н. от МАК, против Г. К. Г. с ЕГН
**********, с адрес: гр.Бургас, ***
В исковата молба се твърди, че на 30.03.2018 г. Г. К. Г. сключила с
ищцовото дружество договор за паричен заем №5428436/30.02.2018 г. и по
силата на този договор усвоила заемна сума в размер на 5000 лв. С подписване
на договора тя се задължила да върне заемната сума на 36 равни месечни
вноски, всяка в размер на 240, 55 лв., в която били включени част от
дължимите главница и лихви. Както било изрично посочено в чл.1, ал.1, т.2 от
договора преди сключването му на заемателят бил представен стандартен
европейски формуляр, описващ всички условия на договора съгласно
изискванията на Закона за потребителския кредит.
Твърди се, че заемната сума била отпусната при фиксиран лихвен
процент в размер на 40, 00 %, ГПР 49, 02 % и общ размер на плащанията в
размер на 8659, 80 лв. Твърди се, че заемополучателят заплащала суми по
договора за паричен заем, с които погасила 1408, 24 лв. за главница и 2240, 34
лв. за договорна лихва за периода 31.03.2018 г. до 23.07.2019 г. Към момента
на депозиране на исковата молба, заемополучателят дължал на заемодателя
1
обща сума в размер на 6167, 47 лв., от които главница в размер на 3591, 76 лв.,
договорна лихва в размер на 1419, 46 лв. за периода 23.07.2019 г. – 14.03.2021
г., мораторна лихва за забава върху главницата от 15.03.2021 г. до 09.02.2024 г.
в размер на 1156, 25 лв.
Моли за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата в размер
на 3591, 76 лева /три хиляди петстотин деветдесет и един лева и седемдесет и
шест стотинки/ - главница по Договор за паричен заем №5428436/30.03.2018
г., сумата в размер на 1419, 46 лева /хиляда четиристотин и деветнадесет лева
и четиридесет и шест стотинки/ - възнаградителна лихва за периода от
23.07.2019г. до 14.03.2021г., сумата в размер на 1156, 25 /хиляда сто петдесет и
шест лева и двадесет и пет стотинки/ - мораторна лихва за периода от
15.03.2021г. до 09.02.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 10.02.2024г. до окончателното изплащане на
вземането. Претендират се разноски. Правят се доказателствени искания.
В срокът по чл. 131 от ГПК, по делото е постъпил писмен отговор от
ответницата, с който оспорва предявените искове като неоснователни.
Твърди, че договорът е недействителен, поради което би могло да се
търси само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други
разходи, а тя била 1351, 42 лв. В чл.4, ал.2 от договора страните уговорили
неустойка, като с решение на БРС било признато, че тази неустойка е
недействителна. Към договора липсвал погасителен план.
Сочи, че клаузата, в който е уговорена възнаградителна лихва в размер
на 40 % била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Позовава се на
съдебна практика, според която било противно на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Сочи, че в договора не било отразено как е формиран ГПР в размер на 49, 02
%, какви точно били компонентите на ГПР, които били подробно посочени в
чл.19 от ЗПК. Отделно посочва, че ищецът не бил проучил
кредитоспособността на потребителя по реда на чл.16-19 от ЗПК. Договорът
нямал минимално необходимото съдържание по чл.11, ал.1 и липсвало
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските.
Твърди се, че ГПР бил силно завишен и е нищожен по аргумент от
чл.19, ал.5 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК той включвал всички
настоящи или бъдещи разходи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Оспорва се иска по размер. Оспорват сумите от справката от 27.01.2024
г., като задълженията били неверни. Освен това ищецът признал, че в началото
ответницата е заплащала по – големи вноски, в които били включени и сумите
за вече призната за нищожна неустойка.
Прави възражение за погасителна давност. Оспорва обстоятелството, че
ищецът е титуляр на вземането. Липсвало изявления за наличие на втора
цесия, след като вземането вече било веднъж цедирано. Сочи и, че
ответницата не е уведомена по реда на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД.
Прави възражения за прихващане. Твърди, че е била подложена на
2
тормоз и били стресирана в продължение на шест години, с искане да й се
заплатят недължими суми. Ищецът й дължал обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 6167, 47 лв.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноските.
Представя доказателства.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ответницата е сключила договор за паричен
заем, на 30.03.2018 г. с „Вива Кредит“ ООД с ЕИК *********. По силата на
посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на
заемополучателката сумата от 5000 лв.Броят на погасителните вноски бил
тридесет и шест, като падежът на първата вноска настъпил на 29.04.2018 г., а
съответно на последната – 14.03.2021 г. Месечната погасителна вноска била в
размер на 240, 55 лв., общата стойност на плащанията в размер на 8659, 80 лв.
Годишният процент на разходите бил в размер на 49, 02 %, а лихвеният
процент /който бил фиксиран/ в размер на 40, 00 %.
В чл.2, ал.1, т.4 били посочени датите на настъпване на падежа на всяка
една вноска. В чл.4, ал.1 е уговорено, че заемателят се задължавал в 3-дневен
срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя
едно от описаните в разпоредбата обезпечения. В чл.5 е уредено правото на
заемателя да се откаже от договора за кредит без да дължи обезщетение или
неустойка в 14 – дневен срок от сключване на договора. В чл.8, ал.2 е
посочено, че заемателят дължи законната лихва върху дължимата сума при
забава на плащане на задълженията на заемателя за всеки ден забава.
По делото е приложена справка погасителен план по договор за паричен
заем №5428436/30.03.2018 г. на Г. К. Г., в която е приложен погасителен план с
посочване на броя на отделните вноски, падежа на всяка една и размера на
дължима и платена главница и договорна лихва. Посочено е, че
заемополучателката е заплащала суми по договора за паричен заем за периода
от 20.04.2018 г. до 08.05.2019 г., като е представена разбивка на заплатените на
всяка от датите суми.
Представен е разходен касов орден от 30.03.2018 г., видно от който и в
изпълнение на уговореното в чл.2, ал.1, т.10 от договора за паричен заем, на
ответницата е предоставена сумата в размер на 5000 лв.
По делото е приложен приемо – предавателен протокол за връщане на
вземания, предмет на рамков договор за прехвърляне на вземания на парични
задължения от 01.12.2016 г., по силата на който „Вива Кредит“ АД е изкупила
обратно от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД вземанията
към Г. К. Г. по процесния договор за паричен заем. В тази връзка е приложено
и пълномощно от цедента, с което упълномощава цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия.
По делото е разпитан свидетел. Свидетелката М. Г., без дела и родство
със страните, посочва следното:
3
Познава ответницата от двадесет години и повече, като с нея са колежки.
Знае, че има кредит към ДСК с вноска в размер на 90 лв. и към тези, с които
имала разправии. Мисли, че били „Вива кредит“. Един път били на работа и те
се обадили по телефона, при което тя се притеснила много. Вторият път се
обадили, когато тя била вкъщи. На нея й станало лошо и й се схванало
чейнето. Притеснила се много. Свидетелката не чула конкретен разговор, но
тя разбрала, че става въпрос за парите. Ответницата й казала, че тази сума е
немислима за нея и тя нямало как да я заплати. Ответницата й споделяла, че е
имало и други разговори със същите лица във връзка с кредита. Казали са й, че
ще я съдят. Свидетелката не може да каже кога са започнали обажданията, но
това се прекратило тази зима.
По делото е приета съдебно – счетоводна експертиза, оспорена от
ответната страна.
Съгласно експертизата, по процесния договор за заем имало извършени
плащания, които са в общ размер на 3648, 58 лв., като същите са отнесени за
главница в размер на 1408, 24 лв. и за договорна лихва в размер на 2240, 34 лв.
Размерът на дължимата и незаплатена главница по договора за кредит бил
3591, 76 лв., а размерът на дължимата и незаплатена договорна лихва бил в
размер на 1419, 46 лв. Не били начислявани задължения за такси за експресно
разглеждане, както и за неустойки по договора за кредит. Размерът на
мораторната лихва за забава от датата на изтичане на срока за заплащане на
последната вноска по договора до датата на депозиране на исковата молба бил
в размер на 1156, 25 лв., а до датата на съдебното заседание е в размер на 1363,
01 лв. Размерът на годишния процент на разходите по кредита, изчислен
съобразно предвиденото в ЗПК е 48, 2127 %.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на
пълното и главно доказване да установи, че между страните е възникнало
валидно облигационно отношение, носещо белезите, описани в исковата
молба, настъпването на изискуемост на претендираните суми за главница и за
възнаградителна лихва, както и техния размер. По отношение на предявения
иск за мораторна лихва, следва да докаже наличието на изискуеми вземания
по отношение на ответника, техния размер и периода на забавата.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили договор за потребителски паричен заем № 54248436 от 30.03.2018 г.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответницата е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действала в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
4
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Действително е посочен
годишният процент на разходите, но единствено като абсолютна процентна
стойност – 49, 02 %, без взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР
отразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в то
в а число и дължимите на посредниците за сключването на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение
в контекста на Директива 87/102, по – конкретно доколкото позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За
неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на
Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.
Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за
кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата (пар. 70 от Решението). Доколкото
непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба
на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по
смисъла на чл. 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Това следва да се
отнася и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен
посочения като сума годишен процент на разходите.
Подобен е изводът, изведен и в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, където е прието, че са законосъобразни
изводите на въззивния съд по отношение на това, че договор за потребителски
кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съдът съобрази и постановеното в посоченото решение на ВКС, както и
в решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о
и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., че
5
при недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата.
От приетото и неоспорено по делото заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, както и от представените по делото писмени
доказателства, се установява, че усвоените суми по процесния договор за
потребителски кредит са в размер на 5000 лв. От експертизата се установява,
че от страна на кредитополучателят са извършени погасявания по кредита,
които са в общ размер от 3648, 58 лв., като с посочената сума следва да се
приспадне дължимия размер на главницата от 5000 лв., тоест искът се явява
основателен за сумата от 1351, 42 лв., като за разликата до пълния
претендират размер от 3591, 76 лв. за главницата, както и за претендираните
суми за възнаградителна и мораторна лихва, исковете следва да бъдат
отхвърлени.
Съдът намира направеното възражение за настъпила погасителна
давност за неоснователно. Съгласно практиката на ВКС, приложима по
отношение на задълженията по кредит е общата 5-годишна давност по чл. 110
ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а
не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД /Така Решение №
50173/13.10.22 г. по т.д.№ 4674/21г. на ІIІ г.о. на ВКС; Решение № 38/26.03.19г.
по т.д.№ 1157/18г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795 от 2010 г., ІV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., III г. о., ГК и др./. Другият въпрос, който се поставя е по
отношение на началния момент на давността – дали той е от момента на
настъпване на падежа на всяка вноска или е от настъпване на падежа на
последната вноска, съобразно уговореното в договора за кредит. При
постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на
погасителни вноски с падежи на определени дати,отделните вноски не стават
автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението
продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът
на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена
предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от който започва
да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по
погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и
респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита /Така Решение № 50173 от 13.10.2022 г. по
гр. д. № 4674 от 2021 г., ІII г. о., ГК/.
6
В настоящия случай е видно, че последната вноска, уговорена по
договора за кредит е от 14.03.2021 г., а исковата молба е подадена на
12.02.2024 г., тоест не е изтекъл предвидения в закона срок, след който се
счита, че задълженията са погасени по давност. С оглед на това съдът намира,
че възраженията на ответницата в тази насока са неоснователни.
Съдът намира, че твърденията относно липсата на материалноправна
легитимация на ищеца са неоснователни. Тези аргументи се правят във връзка
с обстоятелството, че на ответницата не е съобщена цесията, въз основа на
която ищецът се легитимира като кредитор. В съдебната практика
последователно се приема, че когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на
вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК, като
това връчване следва да бъде съобразено от съда като нов факт на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл – Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.
на ВКС, ІІ т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о.).
Това е така, защото самото уведомяване не е елемент от фактическия състав
на цесията, а само осигурява противопоставимостта на договора на длъжника,
с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Затова, както
моментът, така и начинът на уведомяването на длъжника ще имат значение за
легитимацията на цесионера само, ако ответникът е изплатил вече дълга на
първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно,
ако възражения за погасяване на вземането изобщо не се предявяват. Поради
това, всъщност няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението
за цесията, ако представителят не упражнява възражението за предходно
удовлетворяване на цедента, както е и в настоящия случай.
По отношение на направеното възражение за прихващане:
Ответницата прави възражение за прихващане със сумата в размер на
6167, 47 лв., които представляват обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в причинен стрес, притеснения и безсъние, вследствие на
осъществен многократен телефонен тормоз от страна на представители на
ищцовото дружество с искане да се заплатят дължимите суми.
В случая направеното възражение за прихващане намира своето правно
основание в разпоредбата на чл.49 от ЗЗД. Съгласно посочената разпоредба,
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за
уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, която има обективен характер, тъй като не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния
изпълнител. За да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на
ищцовото дружество, което да обуслови уважаване на направеното
възражение за прихващане, е необходимо да са налице всички елементи на
7
фактическия състав на непозволеното увреждане, от което произтича
претенцията за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди – действие
или бездействие, извършено противоправно и виновно от лице при и по повод
на възложена му работа, настъпила вреда за ищеца и пряка причинна връзка
между настъпилата вреда и противоправното поведение на изпълнителя на
работата. Тези елементи следва да са кумулативно дадени и подлежат на
доказване от ищеца, като по силата на чл. 45, ал. 2 ГПК само вината на
причинителя на вредата се предполага до доказване на противното и
ответникът носи доказателствената тежест за оборване на законовата
презумпция.
Съдът намира, че по делото не се доказват при условията на пълно и
главно доказване настъпването на елементите, очертани с фактическия състав
на разпоредбата на чл.49, ал.1 от ЗЗД. На първо място липсват доказателства
за извършване на такива действия, респ. бездействия, които да са
противоправни от страна на служители на ищцовото дружество и в резултат
на които да са настъпили твърдените вреди.
В случая по делото не са налице доказателства за осъществен и оказан
психически тормоз от страна на служители или представители на ищцовото
дружество. Съгласно доктрината противоправността като обективен елемент
от сложния фактически състав, обуславящ отговорността за непозволено
увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между
предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и
фактическо осъщественото от дееца. Съдът счита, че само по себе си опитите
за извънсъдебно уреждане на един граждански спор, включително и чрез
осъществяване на контакт с ответницата, не съставляват непременно такова
поведение, което да се окачестви като противоправно. Съдебната практика
приема, че упражняването на материално и процесуално право поначало е
правомерно. Действително, това не изключва възможността за злоупотреба с
право, което е противоправно действие и е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси
на други лица/ Решение № 1347/18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на ВКС,
ІІ г. о. и Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, ІV г. о./,
но това следва да бъде категорично установено. Следва да се посочи, че на по
– силно основание, възможността за доброволно разрешаване на един правен
спор и извънсъдебно реализиране на едно субективно право/притезание, не би
могло да се окачестви като противоправно действие.
Гореизложеното не изключва възможността да се накърни правната
сфера на едно лице, включително и чрез оказване на психически тормоз и чрез
телефонни обаждания, но преценката за това следва да се направи след
установяване със съдържанието на провежданите разговори и установяване на
такова поведение, което обективно да накърнява конституционни и законово -
установените, вкл. неимуществени, права на личността. Само по себе си
предупреждението, отправено от кредитора до длъжника, че същият ще
упражни правото си на иск или на принудително изпълнение, не съставлява и
8
противоправно действие, след като то се оправя именно с цел доброволно
уреждане на спора.
По тези съображения, съдът намира, че по делото не се установяват
предпоставките, необходими за уважаване на направеното възражение за
прихващане от ответницата. Доколкото същото е възражение, не се налага
формиране на изричен отхвърлителен диспозитив по отношение на него.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, съразмерно на уважената част от исковете,
които са в общ размер от 350, 50 лв. за исковото производство, а на
ответницата, съразмерно на отхвърлената част от исковете, които се явяват в
размер на 1171, 50 лв.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ОСЪЖДА на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД, Г. К. Г. с ЕГН **********, с адрес:
гр.Бургас, *** ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит” АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к. „Люлин“ 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
представлявано от изпълнителния директор Свилен Петков, с пълномощник –
адв.А. Н. от МАК, сумата от 1351, 42 лв. (хиляда триста петдесет и един
лева и четиридесет и две), представляваща неплатена част от главницата по
Договор за паричен заем № 5428436 от 30.03.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 12.02.2024 г. до окончателното й
изплащане, като в останалата му част ОТХВЪРЛЯ предявения осъдителен иск
за главницата, както и този за възнаградителната и мораторна лихва.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК Г. К. Г. с ЕГН **********, с
адрес: гр.Бургас, *** ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит” АД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к. „Люлин“
7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
представлявано от изпълнителния директор Свилен Петков, сумата от общо
350, 50 лв. /триста и петдесет лева и петдесет стотинки/ лв.,
представляваща направените в исковото и заповедното производство съдебно
– деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 от ГПК „Вива Кредит” АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”,
ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“,
ет.2, офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор Свилен Петков,
ДА ЗАПЛАТИ на Г. К. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр.Бургас, *** сумата
от общо 1171, 50 лв. /хиляда сто седемдесет и един лева и петдесет
стотинки/ лв., представляваща направените в исковото и заповедното
производство съдебно – деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част
от исковете.
9
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10