№ 2289
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Райна Мартинова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100510639 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет на обжалване е решение № 20145307 от 24.06.2021г., постановено по
гр.д. № 22402/2019 г. по описа на СРС, 126 състав, в частите, с които са уважени
предявените от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД срещу П. М. П. искове с правно основание чл. 274,
ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 780,70 лева, представляваща регресно
вземане за изплатено по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
обезщетение за вреди на лек автомобил марка „Шкода“, рег. ****, настъпили
вследствие на причинено поради виновното и противоправно поведение на ответника
при управление на лек автомобил марка „Хонда“, рег. № ****, без свидетелство за
управление на моторно превозно средство, пътнотранспортно произшествие на
08.11.2014 г., в гр. Добринище, и ликвидационни разноски, заедно със законната лихва
от 18.04.2019 г. до погасяване на задължението, както и за сумата 235,95 лева,
представляваща мораторна лихва за периода 18.04.2016 г. – 10.04.2019 г. и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1119,72 лева – разноски по делото пред СРС.
С подадената от ответника П. М. П., чрез назначения в производството особен
представител адв. Х., въззивна жалба са заявени оплаквания за неправилност на
решението в обжалваната част поради допуснати от съда нарушения на материалния
закон и на процесуалните правила, а също и за необоснованост. Жалбоподателят
поддържа, че в хипотезата на претенция по чл. 274, вр. чл. 197 КЗ погасителна давност
за регресното вземане на застрахователя започва да тече от датата на събитието. Също
така с жалбата са наведени оплаквания, че съдът е допуснал нарушения на
процесуалните правила, като е отказал да приложи правните последици от оспорване
на документите, удостоверяващи механизма на настъпване на ПТП и вината на водача
за реализирането му. По изложените съображения до въззивния съд е отправено искане
да отмени решението в ожалваната част и да отхвърли предявените искове.
Ответникът по жалбата оспорва същата с доводи за неоснователност на
1
релевираните оплаквания, като поддържа, че решението в обжалваната част е правилно
и не страда от приписваните му от въззивника пороци. С отговора се излагат
съображения, че в хода на производството пред първия съд претенцията на ищеца е
доказана, а решаващият състав, след като обсъдил събраните доказателства, достигнал
до правилния извод за основателност на предявените искове. Заявеното искане е
решението да бъде потвърдено, като се присъдят разноските за въззивното
производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и е допустимо в обжалваната от ответника част. По същество решението на
СРС е постановено при правилен анализ на събраните по делото доказателства, като не
са допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила.
Съображенията на въззивния съд да достигне до този решаващ извод са следните:
Съгласно чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ застрахователят по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите има право да получи платеното
застрахователно обезщетение от лицето, управлявало моторното превозно средство без
свидетелство за управление на МПС.
На основание посочената разпоредба застрахователят по договор за застраховка
"Гражданска отговорност", който е заплатил застрахователно обезщетение по
застраховка "Гражданска отговорност" на увреденото лице, респ. на встъпилия в
неговите права застраховател по имуществено застраховане застрахователно
обезщетение, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор срещу причинителя
на вредата, който е обезпечил своята деликтна отговорност при ищеца, в случай че
ответникът виновно е причинил вредоносния резултат при управление на МПС без да
притежава валидно свидетелство за това.
Законовата разпоредба е съвършено ясна и предпоставките за възникване на
суброгационното право на застрахователя са следните: 1/. сключен действителен
договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на собствениците,
ползвателите, държателите и водачите на моторни превозни средства между
деликвента и ищеца, в изпълнение на който 2/. застрахователят да е изплатил на
увреденото трето лице застрахователното обезщетение, 3/. вредите да са причинени от
деликвента чрез неговото виновно и противоправно поведение, 4/. деликвентът да е
управлявал МПС без да притежава валидно свидетелство.
Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1
ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че по време на действието
на сключения между ищеца и застрахования договор за задължителна застраховка
"Гражданска отговорност на автомобилистите" за лек автомобил "Хонда" с рег. №
****, за което обстоятелство по делото е представена застрахователна полица №
06114002371372/19.09.2014 г. с период на валидност от 20.09.2014 г. до 20.09.2015 г., е
настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което водачът на
застрахованото МПС е причинил имуществени вреди върху друг автомобил, а ищецът
е изплатил застрахователно обезщетение на застрахователя по застраховка „Каско“ в
размер на 780,70 лева.
Установява се от приетите като писмени доказателства в производството
материали по административно наказателната преписка, образувана срещу П. М. П.
2
във връзка със съставения протокол за ПТП № 1384324/08.11.2014 г. /наказателно
постановление, АУАН, докладна записка и писмени обяснения на ответника/, както и
от показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство
свидетели И.Г.И. и И.К. се установява, че процесното ПТП е настъпило на 18.11.2014
г., между 3,50 и 4,45 часа, като с управлявания от ответника лек автомобил „Хонда“,
рег. **** се е движел в гр. Добринище по ул. „Хан Аспарух“ срещу № 29 в посока към
хотел „Орбел“, поради движение с несъобразена с релефа на пътя скорост, водачът е
загубил контрол върху автомобила и е реализирал пътнотранспортно произшествие с
паркирано на паркинга на хотела МПС, което се е изместило вследствие на удара и е
ударило паркирания също на паркинга на хотела лек автомобил марка „Шкода“, рег.
****. С поведението си ответникът е нарушил правилата на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП,
като при движение с управлявания от него автомобил не е избрал скорост, която да
обезпечи контрола върху движението на автомобила, респ. да има възможност да
намали скоростта на движение, за да избегне реализирането на ПТП.
От представените АУАН и наказателно постановление, което е влязло в сила, се
установява, че към момента на извършване на събитието, ответникът не е притежавал
свидетелство за управление на МПС, доколкото към датата на събитието е бил лишен
от правото да управлява МПС.
По отношение на оспорения от ответника чрез особения представител
механизъм на реализиране на процесното ПТП следва да се посочи, че освен
съставения за същото протокол за ПТП, по делото са приобщени обясненията на
ответника, изписани от него във връзка с процесния инцидент, съдържащи
извънсъдебното му признание, дадено пред орган на власт, че при управление на
автомобила е загубил контрол върху същия и е реализирал процесното произшествие.
Събрани са също така гласни доказателствени средства чрез разпитите на свидетелите
И.И. и И.К.. От показанията на последния се установява, че си спомня инцидента,
както и че за установяване на механизма на същия са били изискани видеозаписи от
камерите на хотел „Орбел“ в гр. Добринище. На същите ясно се е виждало, че
автомобил марка „Хонда“ се управлява от ответника с висока скорост, че водачът му
губи контрол, удря се в стълб, след което в паркиран на паркинга автомобил.
Ответникът е бил познат на свидетеля във връзка със служебните му задължения
/свидетелят е бил служител на ОД на МВР – Благоевград, РУ – Банско/. На
видеозаписа се е виждало, че след реализиране на ПТП ответникът, заедно с още две
лица, бяга от мястото на произшествието. Във връзка със случая ответникът е дал
писмени обяснения, в които е признал, че е управлявал автомобила под въздействието
на алкохол. Във връзка с произшествието е бил съставен протокол за ПТП, подписан от
ответника.
Изслушано е заключението на САТЕ, което настоящият съдебен състав кредира,
като обективно дадено и компетентно отговарящо на поставените пред експертизата
задачи, кореспондиращо със останалите събрани в производството доказателства и от
което се установява, че причината за настъпване на произшествието е поведението на
ответника, който е управлявал автомобила с несъобразена с пътните условия скорост,
поради загуба на сцепление с пътното платно е загубил контрол върху същия и е
реализирал ПТП с паркираните на паркинг на хотел МПС. Експертът е заключил, че
щетите, констатирани по лек автомобил „Шкода“, се намират в пряка причинно-
следствена връзка с настъпилото произшествие, като стойността, необходима за
въстановяване на същите по средни пазарни цени към датата на ПТП, е в размер на
сумата от 765,70 лева.
С оглед доводите, заявени с въззивната жалба, следва да се посочи, че спорният
между страните въпрос по делото е дали съдът е допуснал процесуално нарушение,
като е отменил определението си по чл. 193 ГПК, с което е открито по искане на
особения представител на ответника производство по оспорване на писмените
документи, приети като доказателства по делото. Тук е мястото да се посочи, че с оглед
3
обема, съдържанието и характеристиките на доказателствената съвкупност, формирана
в хода на производството, както и изводите, които се налагат от съвкупния анализ на
доказателствата, съдът правилно е отменил определението си, с което производство по
оспорване е било открито, като на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към
изложените от първоинстанционния съд мотиви. Провеждането на това производство
би било единствено формално и би оскъпило ненужно процеса, в който ответникът се
представлява по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Освен оспорените от ответника писмени
доказателства в производството са събрани гласни доказателства и е прието
заключението на САТЕ, не на последно място са приобщени писмените обяснения на
ответника, съдържащи признание на неизгодни за него обстоятелства, представено е
влязлото в сила наказателно постановление, с което на П. е наложено наказание за
управление на МПС без да притежава валидно свидетелство за това. Само тези
доказателства съдът приема за достатъчни за установяване основателността на
предявения главен иск, с оглед което и това възражение на въззивника се явява
неоснователно. За пълнота следва да се посочи и следното:
Съгласно трайната практика на върховната инстанция по граждански дела
извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство,
което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се
преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща
съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано.
Признанието представлява обяснение на страна по делото, което съставлява
доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Признанието на
неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред
другата страна или пред трето лице. Извънсъдебното признание може да бъде доказано
или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. В
конкретния случай ответникът е признал в писмените си обяснения, дадени пред орган
на власт по случая, че е управлявал процесното МПС и е реализирал произшествие. В
тази насока са и показанията на свидетеля И.К..
Не на последно място следва да се подчертае, че за произшествието е съставен
протокол за ПТП от компетентно длъжностно лице към МВР в кръга на функциите му
и по установен в закона ред. В трайната практика на ВКС се приема, че протоколът за
ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява
официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща
съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него
изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото
удостоверено волеизявление - решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на
ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. съставът на ВКС, I ТО,
решение № 73/22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I ТО и решение №
98/25.06.2012 г. по т. дело № 750/2011 г. на ВКС, II ТО. Съставителят удостоверява
пряко възприети от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на
ПТП, като местоположението на МПС, участници в ПТП, характера и вида на
нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и
други. Вписаните в него обстоятелства може да не са достатъчни за установяването на
пълния механизъм на ПТП, поради което дори при липса на оспорване на верността на
протокола, ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи
доказателствената тежест на установяването му посредством ангажирането и на други
доказателства - разпит на свидетели, вкл. и чрез назначаване на вещи лица /като
автотехническа, медицинска или комбинирани експертизи/, ако преценката на фактите,
от значение за механизма на ПТП, изисква специални познания, които съдът не
притежава. В конкретния случай са ангажирани допълнителни доказателства във
връзка с констатираните от длъжностното лице и отразени в протокола за ПТП
обстоятелства. Същите кореспондират с отразените в описите на застрахователя
увреждания по автомобила, като по въпроса за механизма на произшествието и
наличието на причинна връзка между настъпването на инцидента и причинените по
4
лекия автомобил увреждания е изслушано заключението на САТЕ, на което /както се
посочи и по-горе/ съдът дава вяра и ползва същото при формирането на изводите си за
правнорелевантните за спора факти. Ето защо и доводите за допуснати от съда
процесуални нарушения във връзка с оспорването на приети като писмени
доказателства по делото документи, които не са били съчетани с конкретни искания до
въззивния съд, в контекста на неоспорените доказателства и останалите
доказателствени материали, събрани в производството, са неоснователни и по
същество не рефлектират върху правилността на обжалвания съдебен акт.
За неоснователен съдът намира и довода на въззивника, че съдът неправилно е
приложил материалния закон, като не е уважил възражението за погасяване по давност
на вземането на ищеца по чл. 274, ал. 2 КЗ. Практиката на съдилищата, която се
споделя и от настоящия състав, е категорична по въпроса, че процесното регресно
притезание е изискуемо от момента на плащането на застрахователното обезщетение в
полза на застрахователя по имуществената застраховка. От този момент започва да
тече срокът на погасителната давност за упражняване на правото. По причина, че
регресният иск на застрахователя срещу виновното за ПТП застраховано лице почива
на закона, а не на договора за застраховка, спрямо него не намира приложение
специалната давност за договорите за застраховка по чл. 197 КЗ /отм./ - в този смисъл
решение № 147 от 12.11.2014 г. по т. д. № 3708/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., т.
14 от ППВС № 7/1977 г. ПП № 7/77/04.10.1978 г. на ВС, а е приложима общата
петгодишна погасителна давност.
По изложените съображения съдът приема, че изводите на първия съд за
доказаност на претенцията по основание и за уважения размер са правилни. Не са
изложени конкретни оплаквания по правилността на решението в частта, с която е
уважен предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед което и по арг. от разпоредбата на
чл. 269 ГПК и доколкото не се касае за приложение на императивна материалноправна
норма въззивният съд не дължи извършване на служебна проверка на правилността на
решението по този иск.
Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции по основателността
и размера на предявените искове обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски за въззивното производство възниква
само за въззиваемия. От представените по делото документи се установява, че разноски
са извършени за заплащане на депозит за възнаграждение на особения представител,
представляващ въззивника в производството в размер на 150,60 лева, както и за
адвокатско възнаграждение в размер на 361,41 лева или общо в размер на 512,01 лева.
Съгласно разрешението, дадено с т. 7 на ТР № 6/2013 г., ВКС, ОСГТК правилото
на чл. 71 ГПК установява задължение за внасяне на държавни такси и разноски по
водене на делото. Държавната такса е цената, определена от държавата за защитата,
която се търси от съда в исковия процес. Тази такса се заплаща винаги, когато се
подава искова молба или жалба и с оглед изискването на чл. 128, т. 2 ГПК, чл. 261, т. 4
ГПК и чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК съставлява условие за редовността на сезирането на съда.
Таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по
защита на правата й, тъй като процесуалните представители упражняват нейните
процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на държавна такса при
обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в
процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал.
6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и
разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им.
Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с
решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на
делото. Доколкото подадената от името на ответника жалба е неоснователна, то и в
5
тежест на страната следва да се възложи държавната такса за въззивното производство,
която не е заплатена. Същата е в размер на 50,00 лева и се дължи в полза на съда.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20145307 от 24.06.2021г., постановено по гр.д. №
22402/2019 г. по описа на СРС, Гражданско отделение, 126 състав, в частите, с които са
уважени предявените от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК ****, срещу П. М. П., ЕГН
**********, искове с правно основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
сумата 780,70 лева, представляваща регресно вземане за изплатено по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за вреди на лек автомобил марка
„Шкода“, рег. ****, настъпили вследствие на причинено поради виновното и
противоправно поведение на ответника при управление на лек автомобил марка
„Хонда“, рег. № ****, без свидетелство за управление на моторно превозно средство,
пътнотранспортно произшествие на 08.11.2014 г., в гр. Добринище, и ликвидационни
разноски, заедно със законната лихва от 18.04.2019 г. до погасяване на задължението,
както и за сумата 235,95 лева, представляваща мораторна лихва за периода 18.04.2016
г. – 10.04.2019 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1119,72 лева – разноски по
делото пред СРС.
ОСЪЖДА П. М. П., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
на „ДЗИ – О.З.“, ЕИК ****, сумата от 512,01 лева – разноски за производството пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА П. М. П., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 77 ГПК в
полза на Софийски градски съд, ЕИК ****, сумата от 50,00 лева – държавна такса за
въззивното производство.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, с които предявените
искове с правно основание чл. 274, ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6