Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 17300 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 24.08.2018г., постановено по гр.д. № 32065/2016г.
на СРС, ГО, 57 състав, са уважени предявените
от „Т.“ ООД срещу Я.А.Я. по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца за сумата от 17 769,
60 лева, представляваща неплатена цена по договор за продажба на стоки от 24.10.2012г.,
ведно със законната лихва от 30.05.2014г. до окончателното изплащане на
вземането и сумата 2 788, 80 лева, представляваща неустойка за забава по
чл. 9 от договор за продажба на стоки от 24.10.2012г., дължима за периода от
13.11.2012г. до 29.05.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 29116/2014г. по описа на СРС, ГО, 57 състав,
като претенцията по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлена за разликата до пълния
предявен размер от 2 793, 75 лева.
Със същото решение е отхвърлено като неоснователно предявеното
от ответника възражение за прихващане със сумата от 35 539, 20 лева,
представляващо прехвърлено чрез договор за цесия от 16.07.2013г. вземане на „М.“
ЕООД срещу „Т.“ ООД за неплатена цена по договори за продажба на стоки, обективирани във фактури №№ **********/31.07.2009г. и №
**********/30.12.2010г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Я.А.Я., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен
акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на същия. Сочи, че с оглед правилата за разпределение
на доказателствената тежест е ангажирал
доказателства, че цедираното вземане е надлежно и
своевременно осчетоводено от ищеца, който е ползвал данъчен кредит в размер на
начисления ДДС. Счита, че въз основа на приетото и неоспорено заключение на
съдебно-счетоводната експертиза е установено по несъмнен начин съществуването
на договорно правоотношение между цедента и ищеца с
източник – продажба на стоки, които са доставени на купувача, а последният не е
заплатил дължимата продажна цена. Навежда съображения за неотносимост
на констатираното разминаване в номерата на фактурите при счетоводното им
отразяване при цедента-продавач. По тези съображения
прави искане за отмяна на решение в обжалваната част и отхвърляне на
предявените претенции като погасени чрез прихващане.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – „Т.“ ООД, с който същата се оспорва
като неоснователна. Излага се становище за обоснованост на първоинстанционния
съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства. Счита, че представените
по делото фактури от ответника не са издадени в съответствие с изискванията по
чл. 78 от ППЗДДС, поради което са нередовни. Поддържа, че такива документи не
съществуват в правния мир, доколкото вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза е установило, че двете фактури и кредитните
известия не са осчетоводени от цедента-продавач.
Оспорва се и твърдението, че стоката, описана в оспорените фактури, е доставена
на купувача. Релевирани са и възражения за нищожност
на договора за цесия поради липса на предмет, тъй като посочените в него
счетоводни документи с наличните си цифрови обозначения е невъзможно да
съществуват в правния мир, както и че същият е сключен без основание поради
констатираните пороци във фактурите. Навежда съображения, че и до този момент претендираното от ответника насрещно вземане не е
определено по основание и размер, т.е. то не е ликвидно и с него не може да се
извършва прихващане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ
и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото
съществува валиден договор за покупко-продажба на стоки, по който е налице
изпълнение на задължението на продавача да предаде стоката, поради което за
купувача /ответник по делото/ е възникнало задължение за заплащане на
продажната цена. По отношение на релевираното
възражение за прихващане е направен извод, че същото е неоснователно. Първоинстанционният съд е съобразил, че процесният
договор за цесия е валиден и е надлежно съобщен на длъжника в хода на висящото
съдебно производство. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства,
установяващи факта на предаване на стоката от цедента
на ищеца. Поради неосчетоводяване на процесните
фактури в счетоводството на цедента-продавач е извел
извод, че не може да се установи дали осчетоводените от цедента
и ищеца фактури и кредитни известия са по една и съща сделка или различни
такива и съответно каква е цената по всяка една фактура, обективираща
отделен договор за продажба.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните по договор за изработка,
изпълнение на задължението на ищеца, както и настъпване на изискуемостта на
вземането.
Ответникът следва да ангажира доказателства за
правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането, респективно
срещу изискуемостта на вземането.
Процесната искова претенция се основава на твърдение за неизпълнени
от ответника задължения по договор за покупко-продажба от 24.10.2012г. за
заплащане стойността на доставена от ищеца стока в размер на 17 769, 60
лева.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд има служебни контролни функции да провери
валидността и допустимостта/ в обжалваната част/ на решението и да определи
правилната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права,
възраженията, репликите и т.н. на страните. По отношение на правилността на
решението принципно следва да бъде отречен служебният контрол, предвид
изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, като от това има само две изключения: когато въззивният съд прилага императивна материално-правна норма
или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака и ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на
мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения,
издръжката на децата и ползването на семейното жилище/т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/. Извън тези
две хипотези при решаване на делото по същество въззивната
инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените
негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно
дело № 1/2013 г., ОСГТК. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични
пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи,
приети от първоинстанционния съд, и при липса на
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на
императивна материалноправна норма, е недопустимо
извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно
решение от въззивния съд. /решение № 172 от
10.04.2017г. на ВКС по т. д. № 2312/2015г., I ТО, ТК/
Във въззивната жалба на Я.Я. не се съдържат конкретни оплаквания срещу правилността
на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд по отношение на съществуването на вземане в полза на ищеца, възникнало въз
основа на договор за покупко-продажба на стоки от 24.10.2012г. Ето защо следва
да се приеме, че на етапа на въззивното производство
между страните по делото не са спорни релевантните за спора обстоятелства, а
именно: че на 24.10.2012г. е сключен договор за покупко-продажба на стоки, по
силата на който ищецът /в качеството на продавач/ е продал на ответника /в
качеството на купувач/ стока – 200 кашона водка срещу задължение за заплащане
на цена в размер на 17 769, 60 лева; че ищецът е изпълнил задължението за непаричната престация
– да прехвърли собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта,
както и че вземането за продажна цена е изискуемо. Ответникът е изпаднал в
забава по отношение на задължението си за заплащане на цената, считано от
13.11.2012г. и дължи уговорената в чл. 9 от договора неустойка за забава в
размер на законната мораторна лихва, а именно – в размер
на 2 788, 80 лева.
По отношение на релевираното
възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника:
Активната си материална легитимация на кредитор по
спорното насрещно вземане, ответникът обосновава с твърдението за сключен
договор за цесия. По делото е представен договор за цесия от 16.07.2013г., по
силата на който „М.“ ЕООД, в качеството на цедент, е
прехвърлил на Я.А.Я., в качеството на цесионер,
вземане срещу „Т.“ АД, придобито на основание договор за доставка по фактури,
както следва: фактура № 9000101/31.07.2009г. с кредитни известия
102/05.11.2009г. и № 103/31.07.2009г. със стойност на задължението 26 899,
20 лева и по фактура № 9000005/30.12.2010г. на стойност от 8 640 лева,
като общият размер на вземането възлиза на сумата от 35 539, 20 лева.
Процесният договор за цесия е безвъзмезден. Същият е произвел действие
спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, като за да стигне до
този извод съдът съобрази обстоятелството, че получаването на уведомлението за цесията в
рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента
или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД не може да
бъде игнорирано. Настоящият съдебен състав споделя изцяло приетото в решение №
78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. №
2352/2013г., II ТО, съгласно което
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. В този смисъл са правилни изводите на първоинстанционния
съд, че уведомлението от цедента за сключения договор
за цесия с предмет процесното вземане е надлежно
връчено на ищцовото дружество с получаване на препис
от отговора на исковата молба.
Ищецът е релевирал
възражения относно съществуването на прехвърленото вземане към датата на
сключване на договора за цесия. Настоящият съдебен състав счита това възражение
за неоснователно по следните съображения:
Предвид предмета на спорното материално право, заявено
чрез възражение за прихващане, в тежест на ответника в производството съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до докаже
три главни обстоятелства: 1./. наличие на сключен между цедента
и ищеца договор за продажба на стоки; 2/. изпълнение на задължението на цедента /продавач/ за непаричната престация
– да прехвърли собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта,
както и 3/. настъпване на изискуемостта на вземането.
В случая ответникът основава претенцията си на
твърдения за сключени между ищеца и „М.“ ЕООД договори за продажба на стоки, обективирани в следните фактури: № **********/31.07.2009г.
за сумата от 63 720 лева с ДДС за доставени 3 600 броя бутилки уиски
и два броя кредитни известия към същата фактура с № 102/05.11.2009г. за сумата
от 16 228, 80 лева и № 103/09.03.2010г. за сумата от 20 592 лева и
фактура № **********/30.12.2010г. за сумата от 8 640 лева с ДДС за
доставени 600 броя бутилки уиски. И двете фактури са издадени от цедента като продавач, а като получател на същите е
посочено ищцовото дружество. Процесните
фактури не са подписани от представител на дружеството-получател.
Договорът за
търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален
и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие
между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата - стока
и цена, без да е необходимо обективиране на
съгласието в писмена форма. Без значение е начинът на договаряне, същественото
е съвпадането на насрещните воли на страните за продажба, за да се приеме, че
между страните се учредява валидно облигационно правоотношение. Само наличието на
последното не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание за плащане,
тъй като основанието ще възникне при изпълнението на договора - с извършване на
доставката за продавача ще възникне правото да иска престиране
на цената от страна на купувача.
В
случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта
фактура, фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за
породените от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Поради неформалния
характер на продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да се прави с оглед на
всички доказателства по делото, в т.ч. и на тези относно предприети от страните
действия по изпълнение на договора /получаване на стоката или плащане на
цената/, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като
признания за съществуването на облигационната връзка.
По спорното между страните обстоятелство настоящият
съдебен състав приема следното:
Трайно
установена е практиката на ВКС, че фактурите отразяват възникналото между
страните правоотношение и с осчетоводяването им от дружеството-получател, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях,
представляват недвусмислено признание на задължението по тях. Съгласно непротиворечивата
практика
на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008г.
по т. д. № 454/2008г., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г., решение
№ 42/15.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. и
др., е
обосновано становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор ако отразява
съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока,
стойност, начин на плащане, начин на плащане,
имена на страните, респ. на
техните представители, време и място на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно –
решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г., II ТО, решение №
109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г., II ТО, решение № 92/07.09.2011г. по т.д.
№ 478/2010г., II ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г., I ТО,
решение № 118/05.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на II ТО, решение №
71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата
между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското
дружество–ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо
повече, според приетото в решение № 42/2010г. по т.д. № 539/2009г. на II ТО,
решение № 92/2011г. по т.д. № 478/2010г. на II ТО и решение № 47/2013г. по т.д.
№ 137/2012г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за „получател” от купувача по
договора за търговска продажба, тя може да послужи като доказателство за
възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете
страни, както и е ползван данъчен кредит. В решение № 211/2012г. на ВКС по т.д.
№ 1120/2010г. на II ТО е посочено още, че само по себе си отсъствието на
изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание
за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния
характер на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно
предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като
вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и
купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на
данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на
продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези
действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата
ДДС от купувача по сметка на продавача,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване. По тези съображения в решение № 30/08.04.2011г. на ВКС по т.д. №
416/2010г., I ТО, е прието, че включването на фактурите в регистрите по ЗДДС,
отразяването им в счетоводството на получателя чрез заверка на съответния
счетоводен регистър и приспадането на данъчен кредит по тях, представлява
потвърждаване по смисъла на чл. 301 от ТЗ от страна на купувача на действията
на лицата, подписали без представителна власт процесните фактури.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност,
се установява по несъмнен начин, че продавачът /цедент/
е изправна страна по договора – прехвърлил е собствеността на продадените вещи
и е доставил същите на купувача, поради което последният дължи заплащане на продажната
цена. Този извод се основава на представените фактури и неоспореното от
ответника заключение на съдебно-счетоводната експертиза.
Съгласно заключението по основната съдебно-счетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно дадено, се установява, че процесните фактури и кредитни известия са осчетоводени в
счетоводството на ищеца - купувач, включени са в дневниците за покупки по ДДС,
отразени са в съответните справки-декларации и ищцовото
дружество е ползвало данъчен кредит в размер на начисления по тях ДДС. Както
вече бе посочено по-горе, действията по отразяване на фактурата в
счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като
същевременно следва да се ценят и като признание за извършване на описаните в
нея услуги и тяхното приемане. Действително, извънсъдебното признание не се
ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест
на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора
обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за наличие на такива
обстоятелства в случая липсва.
Друг извод не следва от обстоятелството, че издадените
фактури, отразени и в договора за цесия, не са подписани от управителя на
дружеството-издател и не са отразени в счетоводните регистри на продавача. Потвърждаване
на действията по продажба на стоките по смисъла на чл. 301 от ТЗ е обективирано в сключения договор за цесия, подписан от органния представител на цедента.
Липсата на осчетоводяване на издадените фактури при продавача е от значение
единствено за данъчното облагане на дружеството, но не се отразява на
валидността на продажбеното отношение. Фактурата не е основание за плащане на
цената, а същата се дължи за доставена стока или услуга и в случая е от
значение дали е доставена стоката на купувача, а не дали е налице
осчетоводяване на фактурата от продавача.
Ищецът не твърди, нито доказва, че на датите на
съставяне на процесните фактури /представени по
делото в оригинал/ е сключен друг договор за продажба на стоки с „М.“ ЕООД на
стойност от 63 720 лева, поради което установеното обстоятелство, че
продавачът е включил в дневниците за продажби по ДДС за м.07.2009г. и
м.03.2010г. фактури и кредитни известия с различни номера /фактура с №
**********/31.07.2010г. и кредитни известия с № **********/09.03.2010г. и №
**********/23.03.2010г./, но за същата стойност, са ирелевантни
за спора.
По възраженията на ищцовото
дружество за нищожност на договора за прехвърляне на вземане:
Ищецът е обосновал възраженията си за нищожност на цесионния договор с твърдения за несъществуване на
прехвърленото с него вземане и конкретно, че посочените в него счетоводни
документи не съществуват в правния мир. Тези твърдения според ищцовото дружество обосновават хипотезата на нищожност по
чл. 26, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД /невъзможен
предмет/ и чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД /липса
на основание/. Така релевираните възражения са
неоснователни поради следните съображения:
Цесията е способ за прехвърляне на субективни права по
силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение,
доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на
когото цедентът е прехвърлил вземането си. От транслативния ефект на договора следва, че негов предмет
могат да бъдат само прехвърлими права, респ. такива
вземания, възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, не е
установена по договорен път, или не следва от тяхното естество /чл.
99, ал.1 от ЗЗД/. Нормата на чл.
99, ал.2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на прехвърлителното
му действие привилегиите, обезпеченията и другите
принадлежности на вземането, определя цесионния договор
като комутативен - страните по него следва да постигнат съгласие относно
съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е
възникнало и неговия размер или начина на определянето му. Това следва освен от
характера на договора като каузална сделка, условие за чиято действителност е
наличието на основание (causa), изразяващо се в
уговорените с него насрещни престации, още и
обстоятелството, че договорът за цесия по необходимост предполага
съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение между цедента и длъжника. В доктрината и съдебната практика се
приема, че независимо от различните основания за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба или замяна, donandi
causa при дарение или solvendi
causa в хипотезата на даване вместо изпълнение),
определеността, съответно определяемостта на
съдържанието на престацията е предпоставка за
действителността на договора. Ето защо, ако прехвърленото вземане не
съществува, договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, по смисъла
на чл.
26, ал.2, предл. първо от ЗЗД. В случая, в
договора от 16.07.2013г. прехвърленото вземане е индивидуализирано както по
размер, така и по основание чрез посочване на правоотношението, от което е
възникнало – договори за доставка на стоки от 31.07.2009г. и от 30.12.2010г.
Посочени са и номерата на съответните фактури, в които са обективирани
процесните две доставки, в които фактури е отразено
вида, количеството, единичната и общата цена на продадените стоки. Съдът изложи
по-горе в решението си мотиви, че липсата на осчетоводяване на фактурите и
кредитните известния в счетоводството на продавача /цедент/
е ирелевантно за валидното възникване на
правоотношението по продажба на стоки. Ето защо счита за неоснователни
наведените от ищцовото дружество възражения за
невъзможен предмет на договора за цесия поради несъществуване на прехвърленото
вземане. Неоснователни са и доводите за липса на основание за сключване на
договора за цесия при твърдение, че описаните в него фактури не съществуват.
Както бе посочено фактурата като счетоводен документ не е основание за плащане
на цената, такова основание е сключеният договор за продажба. В тази връзка
следва да бъде посочено още, че за действителността на цесията не е необходимо
прехвърленото вземане да е ликвидно - достатъчно е то да е валидно възникнало
от правоотношението между прехвърлителя (цедента) и длъжника и да съществува към датата на
прехвърлянето, респ. да не е погасено чрез някой от предвидените в закона
способи. Оспорването на вземането от длъжника не е пречка за неговото
прехвърляне, доколкото то ще придобие качеството ликвидност със съдебното
решение, постановено по иска за реално изпълнение, предявен от цесионера срещу длъжника. Освен това неуговарянето на
покупна цена за прехвърлените вземания не представлява порок на сделката, който
да я прави нищожна. Договорът за цесия по аргумент от чл. 100 от ЗЗД може да
бъде сключен както като възмездна, така и като безвъзмездна сделка. След като
законът допуска сключване на безвъзмезден договор за цесия, то липсата на
уговорена цена, не може да бъде порок на тази сделка. Релевираните
възражения за липса на съгласие от страна на цедента
за сключване на договора за цесия /при твърдения, че счетоводните документи не
са подписани от законния представител на цедента/ не
следва да бъде разглеждан, доколкото с него се заявяват чужди права, което е
недопустимо в производството по аргумент от нормата на чл. 26, ал. 2 от ГПК.
Неоснователни са и възраженията, че съдебно възражение
за прихващане, предявено в хода на висящ исков процес, е неоснователно само
защото към момента на упражняване на процесуалното право на възражение за
прихващане вземането, с което се извършва прихващането, е неликвидно /спорно по
размер/. Напротив, прихващане с неликвидно вземане е възможно и допустимо. При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания
трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за
компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението
за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато
вземането не е ликвидно, нито изискуемо. В тази хипотеза на съдебно прихващане
погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от
този момент вземането става ликвидно и безспорно /решение № 113 постановено по
гр.дело № 1274/2013г. на ВКС, ГК, ІІ ГО/. Фактическият състав на правото да се
извърши прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни
вземания /задължения/ ; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за
предмет пари или еднородни и заместими вещи;
вземането на страната, която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и
ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по
материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно
решение вземане.
С оглед изложеното се налага извод, че по делото се
доказа, че вземанията на „М.“ ЕООД срещу „Т.“ АД за получаване на продажна цена
по два договора за доставка – от 31.07.2009г. и от 30.12.2010г. в общ размер на
35 539, 20 лева, са предмет на договор за цесия от 16.07.2013г., който е
действителен и е произвел действие между страните по сделката, което се
изразява в това, че тези имуществени права са преминали в патримониума
на ответника по делото в качеството му на цесионер от
датата на сключване на договора, който е техен титуляр. Ето защо релевираното от Я.А.Я. възражение за съдебно прихващане на
двете вземания е основателно. Между претендираните от
ищеца суми в общ размер на 20 563, 35 лева за главница и неустойка и дължимата
в полза на ответника като цесионер продажна цена в
общ размер на 35 539, 20 лева следва да бъде извършено прихващане и
доколкото насрещното вземане на ответника е в по-голям размер, то исковете
следва да се отхвърлят изцяло.
Като е
достигнал до други правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в
обжалваната му част и вместо него да се постанови друго, с което предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове следва да
се отхвърлят като погасени чрез съдебно предявено възражение за прихващане.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на ответника следва
да се присъдят допълнително сторените в първоинстанционното
производство разноски. В производството пред СРС ответникът е направил разноски
в общ размер на 425 лева, представляваща възнаграждения за вещи лица по две
експертизи. Доколкото с първоинстанционното решение е
присъдена сума за разноски в полза на ответника съразмерно на отхвърлената част
от иска в размер на 0, 07 лева, то с настоящото решение следва да се присъди
допълнително сумата от 424, 93 лева. По делото не са ангажирани доказателства
да е уговорен и заплатен адвокатски хонорар по установителния
иск, поради което претендираната сума от 800 лева не
следва да се присъжда.
С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да
се присъдят и направените в заповедното производство разноски, които възлизат
на сумата от общо 715 лева, която е формирана като сбор от сумата от 15 лева за
заплатена държавна такса по подадена частна въззивна
жалба и 700 лева възнаграждение за адвокатска защита и съдействие. Дължимото
адвокатско възнаграждение е съгласно представен договор за правна защита и
съдействие от 28.10.2014г., находящ се на л. 21 от
заповедното производство, в който договор е посочено, че е платено в брой
възнаграждение в размер на 700 лева. Липсват
данни да е реално заплатен остатъкът от уговореното възнаграждение по договора
в размер на 1 230 лева, поради което тази сума не следва да се присъжда.
Доколкото с първоинстанционното решение е присъдена
сума за разноски за заповедното производство в полза на ответника съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 0, 16 лева, то с настоящото решение
следва да се присъди допълнително сумата от 714, 84 лева – съдебни разноски,
направени в заповедното производство.
Решението на СРС следва да
се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати в полза на ищцовото дружество съдебни разноски в исковото и в
заповедното производство.
Въззивникът има право на съдебни разноски и за въззивното производство, които възлизат на сумата от 411,
16 лева за заплатена държавна такса.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 476907/24.08.2018г., постановено по гр. дело № 32065/2016г. на Софийския
районен съд, ГО, 57 състав, В ЧАСТТА, в която е признато за установено
по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.“ АД срещу Я.А.Я.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ
и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, че в полза на ищеца съществува парично вземане за
следните суми: сума в размер на 17 769, 60 лева, представляващо неплатена
цена по договор за продажба на стоки от 24.10.2012г., ведно със законната лихва
от 30.05.2014г. и за сума в размер на 2 788, 80 лева, представляваща мораторна неустойка по чл. 9 от договора за продажба на
стоки от 24.10.2012г., дължима за периода от 13.11.2012г. до 29.05.2014г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 29116/2014г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, В ЧАСТТА,
в която е отхвърлено възражението за прихващане на ответника Я.А.Я. със сумата
от 35 539, 20 лева, както И В
ЧАСТТА, в която Я.А.Я. е осъден да заплати на ищеца сторените по исковото
производство съдебни разноски в размер
на 1 905, 82 лева и сторените в заповедното производство по ч.гр.д. №
29116/2014г. по описа на СРС, ГО, 57 състав съдебни разноски в размер на 411,
17 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.“ АД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** срещу Я.А.Я.,
ЕГН **********,*** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ и с правно основание
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на парично вземане в полза на „Т.“ АД за следните суми:
сума в размер на 17 769, 60 лева, представляваща неплатена цена по договор
за продажба на стоки от 24.10.2012г., ведно със законната лихва от 30.05.2014г.
до окончателното изплащане и сума в размер на 2 788, 80 лева,
представляваща мораторна неустойка по чл. 9 от
договора за продажба на стоки от 24.10.2012г., дължима за периода от
13.11.2012г. до 29.05.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 29116/2014г. по описа на СРС,
ГО, 57 състав, като ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ СЪДЕБНО ПРИХВАЩАНЕ с насрещно вземане на
ответника срещу ищеца с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за сумата от 35 539, 20 лева,
представляваща прехвърлено чрез договор за цесия от 16.07.2013г. вземане на „М.“
ЕООД срещу „Т.“ АД за неплатена цена по договори за продажба на стоки, обективирани в следните фактури: фактура №
**********/31.07.2009г. за сумата от 63 720 лева с ДДС за доставени
3 600 броя бутилки уиски и два броя кредитни известия към същата фактура с
№ 102/05.11.2009г. за сумата от 16 228, 80 лева и № 103/09.03.2010г. за
сумата от 20 592 лева и фактура № **********/30.12.2010г. за сумата от
8 640 лева с ДДС за доставени 600 броя бутилки уиски, което вземане е
прехвърлено в полза на Я.А.Я. с договор за цесия от 16.07.2013г.
ОСЪЖДА „Т.“ АД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***
да заплати на Я.А.Я., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от още 424, 93 /четиристотин двадесет и четири лева и 93
ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително
сумата от още 714, 84 /седемстотин и четиринадесет лева и 84 ст./ лева –
съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 29116/2014г. по описа
на СРС, ГО, 57 състав.
ОСЪЖДА „Т.“ АД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** да заплати на Я.А.Я., ЕГН **********,***, сумата от 411, 16 /четиристотин и единадесет лева и 16 ст./ лева – съдебни
разноски на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, направени във въззивното производство.
Решението може да
се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.