№ 19684
гр. София, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110102464 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
01.11.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 2464/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „АСВ“ ЕАД срещу Д. И. Г., като се твърди, че ищецът е
придобил вземания срещу ответника по силата на Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 15.02.2022 г. и Приложение № 1 към него от 08.08.2022 г.,
сключен с „БПП С. А.“, клон България. Поддържа, че между цедента и ответника бил
сключен Договор за потребителски кредит № PLUS-17469981/29.11.2019 г. Навежда доводи,
че по силата на договора за кредит била предоставена сумата от 6000,00 лева, като
ответницата се била задължила да я върне на 84 броя равни месечни вноски, ведно с
уговорената по договора възнаградителна лихва – от по 231,87 лева. Развива съображения,
че ответницата не била изпълнила задълженията си по договора, поради което вземанията
били обявени за предсрочно изискуеми, като се дължала сумата от 6268,58 лева – главница,
сумата от 4968,81 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2021 г. до
1
11.04.2023 г., както и сумата от 936,03 лева – мораторна лихва за периода от 16.09.2021 г. до
27.04.2023 г. Твърди, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но длъжника бил
възразил, поради което имал правен интерес от предявяването на искове за установяване на
вземанията. Евентуално, иск ответника да бъде осъден за същите суми, както и за мораторна
лихва в размер на 1481,99 лева за периода от 16.09.2021 г. до 11.01.2024 г. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се сочи, че
исковете били допустими, но неоснователни. Твърди, че в договора за потребителски кредит
били налице неравноправни клаузи, като сочи такава чл. 5 от договора, касаещ обявяването
на предсрочна изискуемост без уведомяване, което заобикаляло закона и противоречало на
добрите нрави, като обосновава какви са предпоставките за настъпването на предсрочна
изискуемост. Поддържа, че не била настъпила предсрочна изискуемост, както се твърдяло
на 11.04.2023 г., като прави извод, че заявлението по чл. 410 ГПК било подадено без да е
обявена твърдяната предсрочна изискуемост. Иска отхвърляне на предявените искове.
С Определение от 05.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав, съдът е върнал на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. №
11255/12.01.2024 г., подадена от „АСВ“ ЕАД, срещу Д. И. Г., в частта по предявените
евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6269,58 лева – главница по Договор за
потребителски кредит № PLUS-17469981/29.11.2019 г., както и сумата от 4981,81 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 11.04.2023 г., както и сумата
от 1481,99 лева – мораторна лихва за периода от 16.09.2021 г. до 11.01.2024 г., като е
прекратил производството по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в
тази му част.
С Определение от 27.05.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 4057/2024 г. по описа на
СГС e оставена без уважение частна жалба подадена от „АСВ“ ЕАД срещу Определение от
05.03.2024 г., постановено по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, в
частта, с която съдът е върнал на основание чл. 130 ГПК исковата молба и е прекратил
производството по делото в тази му част.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99
ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са
уговорени и валидни клаузи за такси за услуги които не са неравноправни и не противоречат
на императивните материалниправни норми и да са действително предоставени като услуги;
2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия
потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите
вноски; 3) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който
ищецът да е придобил претендираното вземане; 4) ответникът да е надлежно уведомен за
извършената цесия; 5) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не
нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави.
Представен е Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17469981/29.11.2019
г., сключен между „БПП С. А.“, клон България от една страна, в качеството на кредитор и Д.
И. Г. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора кредитора
предоставява на кредитополучателя сума от 7000,00 лева на кредитополучателят, а
2
последният се задължава да върне същата в уговорените по договора срокове, ведно с
уговорената по договора възнаградителна лихва, а така също и с другите акцесорни вземани
уговорени по договора.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради
което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва
страните с обективираните в него изявления и произтичащите от това права и задължения –
арг. чл. 180 ГПК.
Прието и неоспорено е заключението на СПЕ, от което се изяснява, че процесният
договор за потребителски кредит е изписан с шрифт „Garamond” с размер на кегела 12.
Съдът, като извърши преценка на заключение на СПЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е изготвено обективно
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените
задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвествен.
Следователно е спазен императивната нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че между страните е налице валиден договор за
потребителски кредит. Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на
кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се
е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и
времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното
правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски
кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, като се изяснява, че уговорената по
договора сума от 7000,00 лева е предоставена от кредитора на кредитополучателя по
посочена и изяснена банкова сметка в „ОББ“ АД. Вещото лице е посочило, че усвоената
3
сума е била в размер на 6755,00 лева, като изрично е посочено, че сумата от 245,00 лева,
представлява застрахователна премия, която страните са уговорили да се усвои от кредита.
Експертът след като е отчела всички вземания по договора за кредит е направила извод, че
дъжлимата сума е в размер на 11238,39 лева, като погасената сума е в размер на 6038,66
лева, както следва: сумата от 896,46 лева главница, сумата от 1120,77 лева – застрахователна
премия и сумата от 4021,43 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от
15.01.2020 г. до 15.02.2022 г. Изяснено е, че предмет на договора за цесия са били вземанията
извън извършени плащания, като отделно от това по пера и глобално е посочен, че размера
на задължението е за сумата от 12174,42 лева. Вещото лице е посочило, че размера на
дължимата сума за мораторна лихва за периода 16.02.2022 г. до 28.04.2023 г. е в размер на
767,37 лева – върху дължимата главница от 6103,54 лева, а върху всяка една от главниците
до датата на подаването на исковата молба (12.01.2024 г.) е в размер на 630,43 лева.
Уточнено е, че размера на законната лихва върху главницата от 6103,54 лева за периода от
16.02.2022 г. до 12.01.2024 г. е в размер на 1326,30 лева. Експертът е посочил, че с оглед
структурата на кредита е отпуснат такъв за 7000,00 лева, при ГПР от 27,40 %, като
дължимата сума е за сумата от 8990,24 лева, при такса ангажимент от 245,00 лева и размер
на дължимата застраховка в размер на 3486,84 лева, като общата сума за плащане по
кредита за 7 години е в размер на 19477,08 лева, което води до извод, че действителният
размер на ГПР е 180,40 %
Съдът, като извърши преценка на заключение на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е изготвено обективно
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените
задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвествен.
Представен е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2021 г.,
сключен между „АСВ“ ЕАД от една страна и „БПП С. А., клон България“ КЧТ. по силата на
който договора цедентът (неправилно наричан продавач) ще прехвърли на цесионера
(неправилно наричан купувача), вземания възникнали по договори за заем и потребителски
кредит, като вземанията ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към договора,
което е подписано и от двете страни и ще бъдат сключени отделни договори за цесия.
Приложено е неоспорено, но непълно извлечение от Приложение № 1 от 08.08.2021 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2021 г. (представени са
три страници без да може да се изясни в какъв порядък към приложението), като на стр. 2 е
отбелязано, че е прехвърлено вземане към ответницата по процесния договор за
потребителски кредит, като съдът констатира, че посочените суми се различават от
претендираните.
Съдът, като извърши съвкупна преценка на събраните по делото писмени
доказателствени средства намира, че ищецът не е установил пълно и главно, че
претендираните вземания действително са му били цедирани, респ. че се касае за едни и
същи вземания, произтичащи от твърдения договор за потребителски кредит. Настоящият
съдебен състав намира, че Приложение № 1 (л. 29-31 в кориците на делото) няма
необходимата доказателствена стойност да установи, идентичността на претендираните
вземания, доколкото очевидно не съвпадат с претенцията на ищеца – по размер (доколкото и
не може и да се установи точно какви вземания по пера са били предмет на цесията, а освен
това и в самото записване в приложението е налице изтриване в последната част, поради
което същото е непълно, като са посочени и различни правни субекти като цеденти), като в
случая е приложимо и правилото на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК, че съдът оценява
доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между
редовете и други външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая
се касае за частен свидетелства документ, който се ползва с формална доказателствена сила.
4
Формалната доказателствена сила както на официалните, така и на частните документи, се
отнася до факта на писменото изявление и неговото авторство – чл. 180 ГПК. За разлика от
официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай
има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ
документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните
свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4766/2013 г.,
III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателствени
средства и вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за да съдът да направи извод, че
твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната действителност. Нещо
повече, извадката от документ на който страната основава вземането си е допълнителна
индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 ГПК, което е индикация за съда за евентуално
скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя на страна
избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост,
включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.
Отделно от горното, предвид изясненото от кредитираното заключение на ССчЕ се
установява, че процесният договор е сключен при действително ГПР, което е в противоречие
с императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26
ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако
не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.
В случая, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази постановките на
т. 1 и т. 5 от Решение по дело C‑714/22 на СЕС, според което е възприето: „Член 3, буква ж)
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата
на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба,
а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит… Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1
от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява
потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след
установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер,
5
искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е
уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да
се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.“.
Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвижда, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Последицата от това противоречие е
предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни. Таванът на ГПР, който е предвиден с императивна
разпоредба на закона, би бил многократно превишен, ако в договора има уговорена
възнаградителна лихва и други такси. В случая с оглед заключението на ССчЕ се изяснява,
че ГПР превишава повече от три пъти законната лихва приложима към момента на
сключването на договора.
На следващо място трябва да се вземе предвид, че с оглед извършените от страна на
ответника плащания, не следва да се прилага правилото на чл. 23 ЗПК, тъй като дължимите
суми – за главница – са погасени чрез извършените плащания, които ответника, респ.
неговия праводател (цедент) е отнасял неправилно при извършването на прихващането на
изпълнението по смисъла на чл. 76 ЗЗД. Тоест, в случая всички платени суми трябва да се
отнесат единствено към главницата, която също е погасена чрез плащане преди процеса,
което обстоятелство следва да бъде взето предвид.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да изцяло да
отхвърли предявените искове.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответницата. Последната е поискала присъждането на деловодни разноски,
като е доказал, че действително е сторила такива, поради което следва да й се присъди
сумата от 50,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за заповедното
производство.
В случая ответника е направил надлежно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Възражението е основателно, тъй като
заповедното производство не представлява фактическа и/или правна сложност. На следващо
място трябва да се отбележи, че НМРАВ е неприложимо и не обвързва съда, като от
действията на процесуалният представител на ответника не може да се направи извод, че е
дължимо адвокатско възнаграждение в по-голям размер.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „АСВ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ********************** срещу Д. И. Г., ЕГН: **********, с адрес:
гр. ****************, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. И. Г.,
ЕГН: ********** дължи на „АСВ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 6268,58 лева,
представляващи главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-17469981/29.11.2019
г., сключен с „БПП С. А.“, клон България, вземанията по който договор са цедирани на
„АСВ“ ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2021 г. и
Приложение № 1 към рамковия договор от „БПП С. А.“, клон България, за което Д. И. Г. е
уведомена, както и сумата от 4968,81 лева – договорна възнаградителна лихва за периода
от 15.09.2021 г. до 11.04.2023 г., както и сумата от 936,03 лева – мораторна лихва за периода
6
от 16.09.2021 г. до 27.04.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 12.05.2023 г. по ч. гр. д. № 22930/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК АСВ“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на
Д. И. Г., ЕГН: **********, сумата от 50,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7