Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на седми юни 2019 година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ
: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10434 по описа
за 2017 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 107879 от 02.05.2017 г., постановено по гр.д. № 8855/2016 г. на СРС, 42 състав, са отхвърлени искове с правно основаниепо чл.59 от ЗЗД, предявени от И.В.К., А.И.К., и В.И.К. против „Т.С."ЕАД за
осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на 400 лева на всеки от ищците
за лишаване от ползване на зимнично помещение за периода 01.01.2013 г. до
01.01.2016 г., като са осъдени ищците да заплатят на основание
чл.81 от ГПК, вр. чл.78,
ал.З от ГПК на ответното дружество 150 лева разноски.
Това решение е обжалвано в срок от ищците И.В.К.,
А.И.К., и В.И.К. чрез пълномощник адв.А.Х., с оплаквания за неправилност на решението поради наруушения на
материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, отнасящи се до неправилно
приложение на материалния закон във времето-че бил приложим ЗПИНМ/отм./ и
поздаконовите актове по прилагането му, а не ЗТСУ/отм./, тъй като сградата бил
атоплоснабдена още с изграждането й през 1961 г., а и дори да се прилагал
ЗТСУ/отм./ППЗТСУ/отм./ , ЗЕЕЕ/отм./, то нямало съгласие на собствениците на
сградатаза изграждане на абонатната станция в оБщото мазе на сградата, нито
съгласие за сервитут за това в полза на ответното дружество. Твърди се още, че
в нарушение на процесуалните норми, първоинстанционният съд се е позовал на
представени от ответника писмени документи, които са били своевременно оспорени
от ищците относно тяхната доказателствена стойност.Моли решението да се отмени
и исковете уважат, претендират и разноски.
Въззиваемата страна-ответник „Т.С."ЕАД,
не е дало писмен отговор по жалбата в
срока по чл.263 от ГПК. С допълнителна молба пред въззивния съд, чрез
пълномощник юрк.С.Д., с възраженията, че сградата е присъединена към
топлопреносната мрежа през 1990 г. по предвидения ред, и за ответното дружество
евъзникнал сервитут съгласно чл.60, ал.1 от ЗЕЕЕ/отм./. Моли жалбата да се
остави без уважение, претендира разноски за въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение,
е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Оплакването на ищеца
пред въззиния съд относно фактите в предмета на доказване, не са изложени, а
само такива относно приложение на материалния закон.
Първоинстанционното
решение е правилно като краен резултат.
По наведените с
въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
От събраните по делото писмени доказателства
се установява, че ищците са етажни собственици в жилищна сградата на ул.*********,
гр.София, като притежават съответно общо и 1/ 2 ид.ч. от общите части на
сградата, построена в парцел ХV-161, кв.167, по регул.план на гр.София, м.Лозенец,
респ. притежават като етажни собственици общо и 1/ 2 ид.ч. от правото на
собственост върху общото на сградата мазе / което е останало неразпределено към
жилищата в сградата и има характер на обща част по чл.38 от ЗС/, в което мазе с
площ около 21 кв.м. е разположена абонатна станция, която захранва и други
обекти, освен тяхната сграда/последното прието за безспорно с определение пред
СРС/. Ответникът и не оспорва вещните права на ищците, както са заявени, нито
сопорва, че в мазе в сградата на посочения дарес е разположена абонатна станция.
Спорът между страните е относно момента, в
който сградата е била присъединена към топлопреносната мрежа и абонатната
станция е била разположена в общото мазе на сградата-етажна собственост на
горепосочения адрес. Ищците твърдят това да е станало още при построяването на
сградата през 1961 г., а ответната страна твърди това да е станало през 1990 г.
Моментът е важен от гледна точка на приложимия материален закон. Представените
от ответното дружество писмени доказателства с отговора на исковата молба-тези
по т.3-т.9 вкл., в подкрепа на неговото твърдение, че присъединяването и поставянето на
абонатната страница е станало през 1990 г., са били изключени от
доказателствения материал от въззивния съд по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, тъй
като ответникът не е заявил, че ще се ползва от тях предвид оспорването им от
ищците. Ищците обаче не са ангажирали доказателства в подкрепа на твърдението
си, че сградата е била присъединена към топлопреносната мрежа още от 1961г. и
тогава още е била изградена в общото мазе и абонатната станция. Ответникът
оспорва това да е станало тогава/сочи по –късен момент 1990 г./ при което този
твърдян от ищците факт е останал недоказан, а с въззивната си жалба ищците не
са направили оплаквания относно допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд относно разпределената им доказателствена тежест на
тях-ищците, за доказване на този факт, нито са поискали събиране на нови
доказателства от въззивния съд за този факт. Предвид насрещното твърдение на
ответното дружество- че това е станало през 1990 г., независимо от изключване
от доказателствата по делото на писмените такива, представени от ответника, за
изграждане и пускане в експлоатация на абонатната станция на адреса, въззивният
съд намира, че двете насрещни твърдения се припокриват за времето от 1990 г.
нататък, и приема, че към 1990 г. най-рано сградата, в която ищците са етажни
собственици, е била присъединена към топлопреносната мрежа и топлоснабдена и в
процесното общо на етажната собственост мазе е била изградена абонатна станция,
която е захранвала и др. сгради. Това е така предвид твърдението на ищците, че
това е станало още от 1961 г. и е без прекъсване и до сега, т.е признават, че и
от 1990 г. нататък също е налице топлоснабдяване на сградата и наличие на
абонатна станция в общото мазе, предмет на иска, и това твърдение с характер на
признание- че към 1990 г. е имало абонатна станция в общото мазе, въззивният
съд съобразява съгласно чл.175 от ГПК. В подкрепа на този извод е и
представеното от ищците и неоспорено по делото писмено доказателство - инвестиционен
проект от м.октомври 2009 г. за реконструкция на абонатната станция на ул.*********,
в техническата записка към който се сочи, че абонатната станция е съществуваща
/ без данни откога/ и захранва освен този адрес № 47, още и имотите на № 49 и №
51, и се намира в помещение в сутерена на сградата, в срещуположната посока на
стълбищната клетка според приложената с проекта скица.
Предвид така приетото за установено от въззивния съд, приложими
към наличието/липсата на сервитут на ответника да постави абонатната станция и
съответните съоръжения за присъединяването към топлопреносната мрежа, са
ЗЕЕЕ/отм./ и ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ
(отм.). С чл. 161, ал. 2 от ППЗТСУ (отм.) установява възможност по изключение в
застроени квартали /в какъвто се намира и сградата на ул.Кораб планина № 47,
гр.София, предвид удостовереното с приетите нотариални актове, че е жилищна и е
налице регулационен план за м.Лозенец още към 1960 г./ при липса на друга
техническа възможност, въз основа на одобрен проект, дворните мрежи да
преминават през зимничните помещения на заварени сгради. Това е въпрос на
стопанска и техническа целесъобразност, и не подлежи на съдебен контрол.
Законът е предвиждал единствено обезщетяване на собствениците по реда на чл.
285 ППЗТСУ (отм.) за причинените повреди, но в разглеждания случай обаче не се
претендира обезщетение за повреди, а и последното се определя и дължи по
установения в посочения текст друг ред. / в този смисъл решение № 237 от
09.04.2009 г. по гр. д. № 621/2008 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/. Следователно
доколкото топлоснабдяването се е третирало като общо благоустройствено
мероприятие, то законоустановената възможност за използване на недвижими имоти
за осъществяването на такива мероприятие, макар и ненаименована от закона
изрично като сервитутно право, има присъщите на това право характеристики,
доколкото сервитутът може да се изрази в положителни активни действия върху
служещия имот - а именно да се прекара съоръжение. А несъмнено е, че
разполагането на абонатна станция, което съставлява благоустройствено
съоръжение, в зимнични помещения в чужди имоти, съставлява именно такъв
конституиран по силата на закона положителен, видим, непрекъсваем сервитут. В
този смисъл за неговото възникване не е и необходимо съгласието на собственика
на служещия имот, доколкото поради посочените му белези и нуждата му поради
благоустройствените норми и предвиждания е необходим единствено акт на
съответния държавен орган. Ето защо въззиният съд намира оплакването на ищците
с въззината жалба, че няма тяхно съгласие, или на техните праводатели, за
неотносими в случая.
Съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 17 от
Допълнителната разпоредба на Закона за енергетиката и енергийната ефективност
/ЗЕЕЕ, обн. ДВ, бр. 64 от 16.07.1999 г./ ". Енергиен обект е обект, е
който или посредством който се извършва производство на електрическа и/или
топлинна енергш, добив или съхранение на природен газ, пренос, както и
преобразуване на параметрите или вида на електрическата и топлинната енергия и
природен газ, разпределение на електрическа, топлинна енергия или природен газ,
без сградните инсталации на потребителите". Аналогична е и разпоредбата на
§ 1, т. 23 от ДР на сега действащия Закон за енергетиката /ЗЕ, обн. ДВ, бр. 107
от 9 декември 2003 г./. Въпросната абонатна станция е енергиен обект, който се
включва в кръга на обектите, около които се създава сервитутна зона, съгласно
разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ЗЕЕЕ.
В съответствие с § 26, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ,
"Възникналите по силата на отменения Закон за енергетиката и енергийната
ефективност сервитутни права в полза на енергийните предприятия за съществуващи
към влизането в сила на този закон енергийни обекти запазват действието
си". Тъй като, в конкретния случай абонатната станция е изградена преди
влизането в сила на ЗЕЕЕ и по смисъла на чл. 60, ал. 2 от него са съществуващ
енергиен обект, т.е. не е налице нов енергиен обект, предвид което "Т.
С." ЕАД не дължи заплащане на обезщетение за изграждането на абонатната
станция в избеното помещение или наем за ползване на същото. Това изрично е
предвидено в § 7 от ПЗР на ЗЕЕЕ, който гласи, че "не се дължат обезщетения
на собствениците на земя, върху която съществуват сервитутни зони по чл. 60,
ал. 2 към момента на влизането в сила на този закон". Сервитутното право
по естеството си е свързано с известни ограничения на правото на собственост,
т.е. абонатната станция, в качеството си на господстваща вещ налага определени
ограничения върху ползването на избеното помещение като служеща вещ, които
следва да се търпят от собствениците. В този смисъл са и разпоредбите на чл.
59, ал. 4 от ЗЕЕЕ /чл. 67, ал. 3 от ЗЕ/, съгласно които "енергийните
предприятия ползват безвъзмездно части от сгради за монтиране на средства за
измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна
енергия и природен газ и обслужващи потребителите в сградата".
Следователно, създаденото по силата на чл. 60, ал. 2, т.1 от ЗЕЕЕ/отм./
ограничение на правото на собственост, в случая задължава ищците като етажни
собственици, да търпят изградената абонатна станция в избено помещение, като
дружеството има право на достъп до енергийните съоръжения, при това
безвъзмездно. По отношение на ищеца И. Ковачев, същият е придобил вещни права
като етажен собстевник по наследаване пред 1995 г. и през 2012 г., при което
приема вещните права обременени с учредения сервитут.
Предвид изложеното въззивнитя съд приема, че ответникът
притежава противопоставимо на ищците ограничено вещно право-сервитут да държи
абонатната станция в процесното избено помещение, за ползването на което е
налице правно основание-учреден по силата на чл.60, ал.2, т.1 от ЗЕЕЕ/отм./
сервитут, при което за така осъществяваното право на сервитут не дължи
обезщетение на ищците по ч.59 от ГПК за исковия период, и предявените искове се
явяват неоснователни.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции
относно неоснователност на предявените искове, решението следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното
производство остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ответник има право на разноски в размер на 100 лв., на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. с ал. 3 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, и чл.25, ал.1 от Наредбата за
правна помощ, предвид липсата на особена сложност на спора пред въззивния съд.
Възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, и не зависятнито от
посочения от страната размер, нито от наличието
или липсата на възражение от противната страна, като съда определя размера в рамките
на посочения в чл.25 от НПП.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 107879 от 02.05.2017 г.,
постановено по гр.д. № 8855/2016 г. на СРС, 42 състав.
ОСЪЖДА И.В.К., ЕГН **********, А. И.К., ЕГН **********,
и В.И.К., ЕГН **********,*** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 сумата 100лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.2, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.