№ 252
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Светлин Михайлов
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20241001000810 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и следв. от ГПК.
С въззивна жалба Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“ - МВР оспорва решение № 1 105 от 05.08.2024 г., постановено по т. д. № 1 835/23
г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 18 състав, с което съдът е
отхвърлил предявените от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ -
МВР - юридическо лице съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР срещу „Парсек груп“ ЕООД, искове с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 63
360 лв., представляваща неустойка за частично неизпълнение на основание чл. 37, ал. 2 от
договор УРИ 5785опд-41/22.05.2020 г., ведно със законната лихва за периода от датата на
подаване на исковата молба (06.10.2023 г.) до изплащане на вземането, и за сумата от
7 022.51 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 24.10.2022 г. до 02.10.2023 г.
В жалбата се твърди, че с нея изразява недоволство от атакуваното решение,
като смята същото за неправилно, необосновано и постановено в противоречие с
материалния закон. Твърди, че съдът неоснователно е приел, че процесната неустойка,
уговорена в чл. 37, ал. 2 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Развива доводи относно характера на неустойката, като твърди, че при преценката за
нищожност на неустойката могат да се използват посочените в тълкувателното решение
критерии, както и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и
1
обстоятелства за всеки отделен случай.
Твърди, че процесната неустойка обезпечава изпълнението на уговорената
непарична и неделима престация по договора, дължима от изпълнителя, и изразяваща се в
изработване на инвестиционен проект, упражняване на авторски надзор и изпълнение на
договорените строително-монтажни работи с цел изграждане и въвеждане в експлоатация на
столова за нуждите на ОСПСОВОР - Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и
възстановяване на обществения ред“. Твърди, че предметът на процесния договор е
инженеринг и включва съвкупност от дейности, а предмет на задължението на изпълнителя
е конкретен трудов резултат, като нито уредбата на договора за строителство по ЗУТ, нито
тази на договора за изработка в ЗЗД, съдържат правило, задължаващо възложителят да
приеме нещо различно от уговорената престация, включително изпълнението й на части.
Твърди, че в чл. 29, ал. 1 и чл. 30, ал. 2 от договора е уговорено, че предаването и
приемането на изпълнените СМР се извършва след приключване на СМР, като обектът се
счита окончателно предаден на възложителя с подписване на протокол за установяване
годността за ползване на строежа и издаване на съответния документ за въвеждане на
строителния обект в експлоатация, което кореспондира с общото правило на чл. 65 от ЗЗД,
че кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от
дължимото. Твърди, че неделимостта на задължението не се свежда само до неделимост,
произтичаща от естеството на престацията, а същата следва и от намеренията на страните,
обективирани в клаузите на договора съгласно чл. 128, ал. 1, пр. последно от ЗЗД. Твърди,
че в конкретния случай строителният обект е спрян на етап „груб строеж“ - приета
конструкция, което обуславя невъзможността за функционирането му и ползване преди
въвеждането му в експлоатация. Развива доводи относно неизпълнението на възложените
СМР като цитира заключението на СТЕ, свидетелските показания и приложените писмени
доказателства, поради което твърди, че не е постигнат целеният краен резултат, с оглед на
което прави извод, че уговарянето на неустойка като процент от общата цена не е противно
на морала и цитира практика на ВКС. Твърди, че в случая следва да се приеме, че
неизпълнението е съществото, като се позовава на заключението на СТЕ. Твърди, че с
практиката си ВКС е въвел по-конкретни критерии при определяне на еквивалентността на
престациите като приема, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите
нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна нееквивалентност, при която
едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева
стойност. Твърди, че към момента на сключване на настоящия договор за обществена
поръчка не може да се приеме, че при уговореното общо възнаграждение от 316 800 лв. с
ДДС, размерът за неустойката от 20 процента от тази стойност, предвид неделимостта на
престация, има за цел единствено да обогати възложителя ДУССД-МВР, тъй като
уговореният размер на неустойката по начина, по който е уговорен, цели да постигне
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката по дефиниция, а
не да води до облагодетелстване на възложителя по договора за обществена поръчка.
Твърди, че практиката приема, че е уговореният размер на неустойката да бъде по-голям
от претърпените от кредитора вреди, тъй като към момента на уговаряне на неустойката
2
не е известно кога ще настъпи неизпълнението, съответно размерът на вредите може да
варира (Решение N° 50239 от 23.01.2023 г. по гр. д. № 4212/2021 г,, Г.К. III Г.О. на ВКС).
Твърди, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави, както и че изпълнителят няма право да се
позовава на прекомерност на неустойката, тъй като същият е търговец и за него се прилага
разпоредбата на чл. 309 от Търговския закон. Твърди, че преценката за нищожност е
комплексна и се прави при отчитане на факторите като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението (Решение №
223/19,04.2016 г. по ТД № 3633/2014 г., ТК I ТО на ВКС). Твърди, че всички договорни
условия са били оповестени и прозрачни за всеки потенциален участник, поради което
ответникът с подаване на офертата си напълно съзнателно и недвусмислено е изразил
съгласието си с договорните клаузи. Твърди, че обстоятелството, че изпълнението на
договора е обезпечено с гаранция под формата на застраховка не прави процесната
неустойка нищожна. Твърди, че гаранцията за изпълнение е нормативно предвидено
обезпечение в полза на възложителя съгласно чл. 111 от ЗОП и същото може да се
кумулира с неустойки. Гаранцията е в размер на едва 5%, поради което не може да
покрие отговорността на изпълнителя при 70% неизпълнение. С оглед на изложеното
моли съда да постанови решение, с което да се отмени атакуваното и вместо него се
постанови ново, с което съдът да уважи предявените искове, като претендира и
направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба „Парсек груп“ ЕООД оспорва жалбата.
Твърди, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че процесната
неустойка по чл. 37, ал. 2 от договора е уговорена при частично изпълнение, а не поради
пълно или забавено изпълнение, каквато е уговорена в чл. 37, ал. 1 от договора. Твърди, че
цитираната от възложителя практика, касае неустойка за забавено изпълнение. Твърди, че
размерът на неизпълнението в случая се явява не относим към действителността на
процесната клауза, доколкото по силата на постигнатата от страните уговорка, неустойка би
била дължима както при неизпълнение в размер на 70% от общата стойност, така и при 5%
неизпълнение, поради което същата не може да бъде измерител на претърпените вреди.
Процесната неустойка въз основа на която се претендира обезщетение е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави. Твърди, че цитираната от ищеца практика на ВКС е
абсолютно не относима към разглеждания казус. Релевира възражение, че в конкретния
случай уговорената престация е делима, тъй като включва три отделни работи, за всяко от
които е определено отделно възнаграждение в договора и за всяка от дейностите се съдържа
цял отделен раздел в договора. Твърди, че инвестиционния проект е изготвен и предаден на
ищеца, по което не се спори, и няма никакво основание неустойка за неизпълнение да се
начислява и върху стойността на вече изготвения и предаден проект. Няма спор, че
инвестиционния проект има самостоятелно предназначение и може да се ползва, дори
строителството да не е реализирано. Твърди, че в настоящия случай изпълнението на
3
задължението на ответника по договора е обезпечено и с гаранция за изпълнение на
договора в размер на 5 % от стойността на същия, както и твърди, че в процесния случай
неустойката е административно наложена от ищеца, без ответника да е имал възможност да
изрази несъгласие с нея, като същата е уговорена само в полза на ищеца, но еквивалентна
такава за ответника липсва. Цитира практика на ВКС, обективирана в решение № 50
047/18.01.2024 г. по т. дело № 2 341/21 г. на Върховния касационен съд, търговска колегия,
второ отделение.
Поддържа оплакването, че ищецът е нарушил чл. 87 от Закона за
задълженията и договорите, като е прекратил договора без да даде подходящ срок за
изпълнение. В тази връзка твърди, че текста на чл. 87 от ЗЗД е ясен и не се нуждае от
тълкуване. Цитира практика на ВКС, от която прави извод, че при доказано виновно
неизпълнение на една от страните по договора, в полза на изправната страна възниква
потестативното право на разваляне на договора, като ефекта на развалянето ще настъпи само
ако страната е дала допълнителен срок за изпълнение с предупреждение, че след неговото
изтичане, договорът ще се счита за развален. Изключение от това правило са хипотезите на
чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Дори да е било налице такова неизпълнение, ищецът е имал задължението
да даде подходящ срок същият да бъде изпълнен, с предупреждение, че ако това не бъде
сторено след изтичане на срока ще счита договора за развален. Това негово задължение
отпада само в хипотезите на чл. 87, ал.2 ЗЗД. В случая обаче не е налице нито една от
хипотезите на чл. 87, ал.2 ЗЗД - невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи
отговорност, безполезност на изпълнението или уговорка за изпълнение непременно в
определено време“. Твърди, че никъде в договора страните не са уредили изрично
изключване на общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно и моли съда да
присъди разноски.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 1
105 от 05.08.2024 г., постановено по т. д. № 1 835/23 г. по описа на Софийски градски съд,
Търговско отделение, 18 състав, че съдът е отхвърлил предявените от Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР - юридическо лице съгласно чл.
37, ал. 2 ЗМВР срещу „Парсек груп“ ЕООД, искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 63 360 лв., представляваща неустойка
за частично неизпълнение на основание чл. 37, ал. 2 от договор УРИ 5785опд-41/22.05.2020
г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на исковата молба (06.10.2023
г.) до изплащане на вземането, и за сумата от 7 022.51 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 24.10.2022 г. до 02.10.2023 г.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
4
че на 22.05.2020 г., въз основа на проведена обществена поръчка същите са сключили
договор за изработка УРИ 5785опд- 41/22.05.2020 г., с който ищецът като възложител е
възложил, а ответникът като изпълнител е приел на свой риск срещу възнаграждение да
изпълни „Изготвяне на инвестиционен проект, упражняване на авторски надзор и
изграждане на столова на територията на ОСПСОВОР-МВР в кв. „Бенковски“, гр. София”,
който включва: 1. Изготвяне на инвестиционен проект, 2. Изпълнение на СМР, и 3.
Авторски надзор. Видно от договора страните са постигнали съгласие по отношение на
сроковете за изпълнение, като изпълнителят е поел задължение да изработи инвестиционния
проект в срок от 60 календарни дни, считано от датата на подписване на двустранен
протокол за осигуряване на достъп на изпълнителя до обекта, на който ще се извършва
проектната разработка, да извърши строителството и предаде обекта в срок от 120
календарни дни, считано от подписването на протокола по чл. 18, ал. 2 (чл. 3), като
сроковете за извършване на конкретните СМР са посочени в приложение № 2 към договора-
Линеен график, неразделна част от договора. Ответникът е поел и задължението да
извършва авторски надзор от датата на издаването на разрешението за строеж до
завършването на строежа и въвеждане на строителния обект в експлоатация (чл. 4).
Видно от разпоредбата на чл. 11, ал. 6 от договора страните са постигнали
споразумение за начина на определяне стойността на действително извършените СМР,
остойностени подробни количествено - стойностни сметки по всички части, с единични цена
за отделните видове СМР, които след одобряване от възложителя стават неразделна част от
договора, като сумата по всички количествено - стойностни сметки не може да надвишава
стойността по чл. 33, ал. 1, т. 3 от договора. С разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от договора е
постигнато съгласие относно начина на предаването и приемането на изпълнените СМР чрез
подписване на двустранни протоколи образец 19 за установяване извършването и за
заплащане на натурални видове СМР, като обектът се счита окончателно предаден на
възложителя с подписването на протокол за установяване годността за ползване на строежа
и издаване на съответния документ за въвеждане на строителния обект в експлоатация.
Видно от договора страните са постигнали съгласие за размера на общото възнаграждение от
316 800 лв. с ДДС, както следва, която сума представлява сбор от възнаграждението за
изработване на инвестиционен проект 12 000 лв. с ДДС, (уговорено в „Ценово
предложение“- Приложение № 3), за осъществяването на авторския надзор възнаграждение
в размер на 9.60 лв. на час с ДДС ( съгласно „Ценово предложение“- Приложение № 3), но
не повече от 2 400 лв. с ДДС за целия срок на договора и за извършване на СМР
възнаграждение в размер на 302 400 лв. с ДДС, което включва 10 % непредвидени разходи.
Видно от разпоредбата на чл. 34 от договора, страните са постигнали съгласие възложителя
да заплаща стойността на проекта по чл. 33, ал. 1, т. 1 в срок до 30 календарни дни след
съгласуване и одобряване на проекта от възложителя на база двустранно оформен
констативен протокол срещу издадена от изпълнителя оригинална фактура, а извършените
СМР се заплащат от възложителя на изпълнителя в рамките на 30 календарни дни, след
оформяне и представяне на регламентираните разходо - оправдателни документи (протокол
5
образец 19 и сметка образец 22 и изискуемите се протоколи и актове по Наредба № 3/2003
г.), доказващи изпълнението на СМР и оригинална фактура. Съгласие е постигнато и по
отношение на заплащането на авторския надзор - с банков превод в срок от 30 календарни
дни от датата на приемане на обекта и въвеждането му в експлоатация, срещу предоставена
оригинална фактура и двустранно подписан констативен протокол за реално упражнени
часове авторски надзор.
Не се спори, а се установява и от процесния договор, че в раздел XIV
„Неустойки“ от договора страните са постигнали съгласие относно неустоечни клаузи,
уговорени за отделни хипотези на неизпълнение. В разпоредбата на чл. 37 от договора са
уговорени неустойки в случай на виновно неизпълнение от страна на изпълнителя, като в
ал. 1 е уговорена неустойка при забава на изпълнението на задълженията в размер на 0,05 %
от общата цена по чл. 33, ал. 1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от общата цена
по чл. 33, ал. 1, а в ал. 2 неустойка за лошо или частично изпълнение в размер на 20% от
стойността на възнаграждението по чл. 33, ал. 1 от договора.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с разпоредбата
на чл. 47, ал. 2 страните са постигнали съгласие, че възложителят може да прекрати договора
с писмено уведомление без предизвестие до другата страна, когато изпълнителят забави
изпълнение на задължение по този договор с повече от 30 дни.
Не се спори, а се установява и от доказателствата, че с протокол от 04.06.2020
г. на възложителя е предоставен достъп до обекта. Не се спори, а се установява и от
доказателствата по делото, че с протокол от УРИ 5785р- 30449/07.12.2020 г. е открита на
строителна площадка и определена строителна линия на строежа, а с протокол УРИ 5785р-
30439/07.12.2020 г. е открита строителна площадка и е определена строителна линия и ниво
на строежи на техническа инфраструктура.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с приемо -
предавателен протокол от 30.09.2020 г. изпълнителят е предал на възложителя на основание
чл. 8 от договора изготвения работен инвестиционен проект за обект „Изготвяне на
инвестиционен проект, упражняване на авторски надзор и изграждане на столова на
територията на ОСПСОВОР- МВР в кв. Бенковски гр. София“.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с протокол от
14.12.2021 г. представители на възложителя и на изпълнителя, в присъствие на представител
на Строителния надзор са съставили обр. 19 е установено, че към 20.09.2021 г. са били
извършени и подлежащи на заплащане СМР на обща стойност от 67 356.55 лв. без вкл. ДДС.
Не се спори, че с писмо от 12.01.2021 г. ищецът е уведомил ответника, че е
констатирано значително изоставане от представен на 08.12.2020 г. актуализиран линеен
график за изпълнение на строежа, поради което е посочена необходимост от подобряване
организацията на работа на строежа и осигуряване на достатъчен брой работници за
изпълнението му, съгласно представения и одобрен линеен график и диаграма на работната
ръка.
6
Не се спори, а се установява и от доказателствата, че с писмо от 04.03.2022 г.,
ответното дружество е уведомило ищеца, че забавянето на проекта се дължи на
неблагоприятни атмосферни условия, а така също и че дружеството изпитва финансови
затруднения за довършването на обекта, поради което е поискало увеличение на договорната
цена, евентуално да бъде подписано споразумение за прекратяване на договора по взаимно
съгласие, без финансови последици за страните, поради стопанска непоносимост по чл. 307
ТЗ.
От представеният констативен протокол per. № 578500- 3107/06.04.2021 г. и
Акт за установяване на състоянието на строежа при спиране на строителството УРИ 578500-
6613/05.08.2022 г., се установява състоянието на строежа към 01.06.2022 г. с посочени
изпълнени строителни и монтажни работи по одобрен проект.
Не се спори, а се установява и от писмо, изпратено от ищеца на 05.08.2022 г.,
че същият е уведомил ответното дружество, че поради забава на договорения срок (120
календарни дни) за извършване на строителството и предаване на обекта, продължила
повече от 30 дни, на основание чл. 47 ал. 2 от договора прекратява едностранно договора,
като писмото е получено от ответника на 10.08.2022 г.
От заключението на комплексната съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че неизпълнените към 20.09.21 г. видове строително - монтажни
работи по отделни части от инвестиционния проект са конкретно посочени в таблица № 1,
общата стойност на изпълнените видове СМР по процесния договор към 20.09.2021 г. по
отделните части от инвестиционния проект възлиза на сумата от 67 356.55 лв. без ДДС,
респ. 80 827.86 лв. с включен ДДС. Отразено е, че общата стойност на неизпълнените видове
СМР по процесния договор е 161 733.46 лв. без включен ДДС, респективно 194 080.16 лв. с
включен ДДС, като вещите лица са направили изчисление, че процентното съотношение на
стойността на неизпълнените СМР спрямо общата стойност на предвидените по договора
СМР е 70.60 %, а процентното съотношение на стойността на изпълнените строително-
монтажни работи спрямо общата стойност на предвидените по договора СМР е 29.40 %.
Вещото лице счетоводител е установило, че изпълнителят е издал три фактури: фактура №
533 от 02.12. 2020 г. за сумата от 12 000 лв. с ДДС с вписано основание „Изработване на
инвестиционен проект съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 от договор № УРИ 5785 ОПД-41/22.05.2020
г,“; фактура № 569 от 22.03.2021 г. на обща стойност 26 759.66 лв. с ДДС с вписано
основание „Извършено СМР съгласно протокол по ПСД № 1 и чл. 33, ал. 1, т. 3 от договор №
УРИ 5785 ОПД-41/22.05.2020 г.“, като фактурата е издадена въз основа на двустранно
подписана сметка от 19.03.2021 г. за заплащане на изпълнени СМР в периода от 07.12.2020 г.
до 20.02.21 г. на обща стойност без ДДС 22 299.72 лв. и фактура № 659 от 14.12.21 г. на
обща стойност 54 068.20 лв. с ДДС с вписано основание „Извършено СМР съгласно
Протокол по ПСД № 2 и чл. 33, ал. 1, т. 3 от договор № УРИ 5785 ОПД-41/22.05.2020 г.“,
като фактурата е издадена въз основа на двустранно подписана сметка № 2 от 14.12.2021 г. за
заплащане на изпълнени СМР в периода от 21.02.2021 г. до 20.09.2021 г. на обща стойност
без ДДС 45 056.83 лв. В заключението е посочено, че са извършени плащания от
7
възложителя по сметки на изпълнителя на обща стойност 49 109.46 лв., от които 12 000 лв.,
преведени на 09.12.2020 г. по фактура № 533 от 02.12.2020 г.; 22 799.66 лв., преведени на
22.04.2021 г. с основание фактура № 569/22.03.2021 г., като неплатения остатък по фактурата
е в размер на 3 960 лв., представлява удържана неустойка за забава в изработването и
предаването на инвестиционния проект с 25 календарни дни съгласно протокол за дължима
неустойка по договор от 04.01.2021 г. и 14 309.80 лв., преведени на 22.12.2021 г. с вписано
основание фактура № 659/14.12.2021 г., като неплатения остатък от фактурата е в размер на
39 758.40 лв., представлява удържана неустойка за забава на СМР с 251 календарни дни
съгласно протокол за дължима неустойка по договор от 21.12.2021 г.
В показанията си свидетелят С. П. твърди, че е работил при ищеца като главен
експерт в сектор „Капитално строителство и ремонти“ и е участвал в контрола по част
„Конструктивна“ и част „Архитектурно- строителна“ за изграждане на столова за нуждите
на ДУССД- МВР. Твърди, че ответното дружество е изготвило инвестиционния проект с 25
календарни дни закъснение от изпълнението, като по негови впечатления, проектът не е бил
взет сериозно от страна на ответника, тъй като се работело с бавни темпове, с минимално
количество техника и с минимално количество хора. Твърди, че ответното дружество не е
спазило нито първоначалният график за изпълнение на проекта, нито последващият
актуализиран график на проекта, в които били определени нови срокове за отделните видове
работи. Обектът бил изпълнен с конструктивна част, носещи колони, имало покрив и
оградни стени. Твърди, че проектът е спрян месец април 2022 г., като с оглед състоянието на
сградата, същата не може да се ползва по предназначение за столова. От страна на ищеца
били изпращани многократно официални писма до ответника по повод забавата в
строителството.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
С атакуваното решение № 1 105 от 05.08.2024 г., постановено по т. д. № 1
835/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 18 състав, че съдът е
отхвърлил предявените от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ -
МВР - юридическо лице съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР срещу „Парсек груп“ ЕООД, искове с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 63
360 лв., представляваща неустойка за частично неизпълнение на основание чл. 37, ал. 2 от
договор УРИ 5785опд-41/22.05.2020 г., ведно със законната лихва за периода от датата на
подаване на исковата молба (06.10.2023 г.) до изплащане на вземането, и за сумата от
7 022.51 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 24.10.2022 г. до 02.10.2023 г.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е
подадена в установените срокове и от упълномощени лица, срещу подлежащ на обжалване
8
акт, поради което е процесуално допустима.
Практиката на Върховния касационен съд по приложението на нормата на чл.
269 ГПК безпротиворечиво приема, че въззивната инстанция дължи проверка за валидността
на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му
единствено на въведените в жалбата основания и при съобразяване правилното приложение
на императивните материалноправни норми. Същата е обективирана в решение № 202 от
31.10.2018 г., постановено по т. д. № 57/18 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС и др. като
приема, че въззивният съд не следва да се произнася по въпрос, за който не е сезиран във
въззивната жалба и който не е спорен между страните, без да са налице изключения за
служебно действие на съда по приложение на императивна материалноправна норма, без да
са налице изключенията на т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение защита на
права на частноправни субекти или публичен интерес, за които съдът следи служебно. Тази
служебно известна на настоящия състав практика се споделя.
Релевираните от въззивника-ответник основания за незаконосъобразност на
решението са свързани с твърдения за неправилност на изводите на първоинстанционния
съд по отношение на действителността на уговорката за неустойка в процесния договор. С
оглед на цитираната задължителна практика, както и въведените с въззивната жалба
твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение съдът в настоящия си състав
намира, че предмет на въззивното производство е действителността на клаузата в договора, с
която страните са уговорили заплащането на неустойка от изпълнителя. Изложените доводи
за незаконосъобразност на атакуваното решение съдът в настоящия си състав намира за
неоснователни по следните съображения:
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). Разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД определя
функциите на неустойката като обезпечаваща изпълнението на задължението и
обезщетяваща вредите от неизпълнението. Правилото на чл. 92 ЗЗД е диспозитивно и при
липса на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се
проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от
неизпълнението, но чрез уговорката за неустойката не се ограничава размерът на
обезвредата на кредитора. Изводът се основава на нормата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, която
изрично предвижда възможността кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди,
които не се покриват от неустойката. Неустойката може да бъде уговаряна за различни
форми на неизпълнение. Страните по един договор могат да
уговорят компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение, както и мораторна неустойка за
забавено изпълнение и неустойка за лошо изпълнение. С процесния договор страните са
уговорили както неустойка за забавено изпълнение на основното задължение за изпълнение
на възложените СМР в срок, така и неустойка за неизпълнение на СМР. Тълкувайки волята
на страните, при условията на чл. 20а от ЗЗД (с оглед на поетите задължения и права)
настоящият състав намира, че уговорената между страните неустойка няма компенсаторен
9
характер, тъй като е дължима за лошо или частично (неточно изпълнение в качествено и
количествено отношение) изпълнение на възложените СМР.
За да бъде успешно проведен така предявеният иск за мораторна неустойка
ищецът следва да установи при условията на пълното и главно доказване съществуването на
действителен договор за изработка (извършването на СМР), съдържащ и валидна клауза за
неустойка, дължима от ответника на ищеца в случай на неизпълнение на поетото от
изпълнителя задължение да извърши СМР.
Липсва спор в съдебната практика, уеднаквена с ТР № 7/13.11.2014 г. по тълк.
д. № 7/2013 г. ОСГТК на ВКС, че не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато
двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален
поради виновно неизпълнение на длъжника. При развалянето последиците от договора,
включително и поетите задължения, ако той не е за периодично или за продължително
изпълнение, отпадат с обратна сила съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД и страните си дължат връщане
на даденото на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В съобразителната част на цитираното
тълкувателно решение е разяснено, че ако договорът бъде развален изправната страна не
може да търси уговорената неустойка за лошото му (забавено и частично) изпълнение, като
дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване за вреди от
неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. С
така цитираното тълкувателно решение е изменена задължителната практика на ВКС,
обективирана в тълкувателно решение № 48/86 на ОСГК на ВС по въпроса за дължимостта
на договорна неустойка при развален поради лошо или пълно неизпълнение договор. В него
е застъпено становището, че при разваляне на договор поради лошо или пълно неизпълнение
кредиторът има право да търси вместо обезщетение за действителните вреди, уговорената
неустойка за неизпълнение (конкретно - за забава).
Изпълнявайки задължението да разкрие действителната воля на страните при
подписването на процесния договор, при условията на чл. 20 от ЗЗД настоящият състав
споделя изводите на първоинстанционния съд, че сключения между страните договор не е
такъв за продължително или периодично изпълнение, което се предпоставя от поетите от
страните конкретни задължения за изпълнението на договора.
Претенцията на ищеца е за заплащане на уговорената в клаузата на чл. 37, ал.
2 от процесния договор неустойка, която е уговорена за лошо или частично изпълнение на
задълженията от страна на изпълнителя. В тези случаи, страните са постигнали съгласие, че
изпълнителят дължи неустойка в размер на 20% от стойността на възнаграждението по чл.
33, ал. 1, а именно от общия размер на договореното възнаграждение за всички видове
работи. Ответникът е релевирал възражение за нищожност, поради противоречие с добрите
нрави на така уговорената неустойка.
В цитираното по-горе тълкувателно решение задължително за всички
съдилища се дава следното разрешение на поставения въпрос: „Дължи ли се неустойка за
забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато договорът е развален поради виновно неизпълнение на
длъжника?“. Видно от тълкувателните мотиви следва да се провежда разграничение между
10
„основанието“ за разваляне на двустранен договор, от една страна, и „обезщетяването на
вредите“ от неизпълнението на договора - от друга. Неизпълнението на задължението било
по време, по място, в качествено или в количествено отношение, може да бъде конкретно
основание за разваляне на договора. В хипотезата, в която двустранен договор, който не е за
продължително или периодично изпълнение, е бил надлежно развален, с обратна сила се
заличава всичко онова, което е било негово съдържание и остава единствено правото на
кредитора на обезщетение за вредите от цялостното неизпълнение. Следователно
законодателят провежда разлика между фактическия състав, от който произтича правото на
разваляне на договора и, фактическия състав, от който се поражда правото на обезщетение,
след като - съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД - кредиторът може да търси обезщетение само за
вредите от неизпълнението на договора. Ето защо, ако договорът бъде развален, изправната
страна не може да търси уговорената неустойка за всеки вид неизпълнение. Също и ако
даден договор е бил развален на няколко основания, напр. неточно изпълнение по
количество, по качество или заради некомплектност, изправната страна не би могла да търси
отделна неустойка за всяко неизпълнение. В действителност потестативният ефект на
развалянето на двустранния договор, който не е за продължително или за периодично
изпълнение, проявява действието си като с обратна сила (ex tunc) заличава осъществилата се
до настъпването му забава.
В конкретния случай видно от съдържанието на договора (чл. 37, ал. 1 и ал. 2)
страните са постигнали съгласие за заплащане от страна на изпълнителя на неустойка, която
е уговорена за лошокачествено и частично изпълнение, т.е. за неизпълнение на
задълженията в количествено и качествено отношение. Липсва уговорка в договора за
заплащането на неустойка при прекратяване на договора, която има компенсаторен характер
и обезщетява вредите от виновното неизпълнение на договора, водещо до развалянето на
същия. С оглед на изложеното настоящият състав споделя крайния извод на
първоинстанционния съд относно неоснователността на предявеният иск за заплащане на
неустойка за лошо в количествено и качествено отношение на възложените СМР, обоснован
с невъзможността да бъде претендирана неустойка за неточно (лошокачествено и непълно
изпълнение) след прекратяването на договора чрез едностранното изявление на
възложителя. За пълнота на изложението настоящият състав споделя изводите на
първоинстанционния съд по отношение на действителността на уговорката за неустойка.
Въведените от въззиваемата страна основания за незаконосъобразност на атакуваното
решение в тази част са неоснователни.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като следва да бъдат преценявани като критерии естеството
(парични или непарични) и размерът на задълженията, чието изпълнение се обезпечава с
неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено и с други прави способи
(поръчителство, залог, ипотека и др.), вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението (съществено или за незначителна
11
негова част), съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди, както и други критерии при конкретната преценка
на обстоятелствата по делото, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Първоинстанционния съд в изпълнение на служебното си задължение за
изследване валидността на уговорената неустоечна клауза е приел, че същата противоречи
на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което се явява нищожна. Този извод е основан на установените
по делото факти, че постигнатата договореност за заплащане на неустойка при частично
изпълнение на поетите с договора задължения, определяема въз основа на общата стойност
на договора, а не само върху стойността на неизпълнената и/или лошо изпълнена част,
противоречи на добрите нрави. Неустоечната клауза, предвиждаща обезщетение за
неизпълнението на част от задължението, но в размер на процент върху цялата стойност на
договора, води до изключително несъразмерно обезщетяване на евентуалните вреди за
изправната страна от частично, в количествено измерение, неизпълнение на договорните
задължения на неизправната страна, съответно до несъответствие на неустойката по размер
с въобще възможните да бъдат претърпени от изправната страна, вреди от същото
(частично/лошо), неизпълнение, поради което излиза извън присъщите на неустойката
обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции. При наличие на неизпълнение на
част от възложените работи в противоречие с добрите нрави е уговорената неустойка да се
начислява върху стойността на всички възложени по договора работи, защото така се
начислява неустоечно задължение и върху стойността на изпълнените работи. Така се
получава резултат, при който изпълнителят се санкционира и за изпълнената част от
задълженията, което е правно неоправдано.
Принципно правилни за наведените твърдения във въззивната жалба, че
кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение на части, както и че ВКС е
въвел критерии за определяне на не еквивалентността на престациите. Безспорно в трайната
си практика ВКС е въвел конкретни критерии при определяне на еквивалентността на
престациите която приема, че не всяка не еквивалентност представлява нарушение на
добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна не еквивалентност,
при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически
нулева стойност. Безспорно е, че изпълненото представлява една 25-30% от възложените
СМР, но настоящият състав следва да приеме, че цитираната практика е не относима. В
конкретния случай не е налице съпоставяне на две насрещни престации (не съществува
насрещно задължение за заплащане на неустойка), при които съобразно норма на чл. 65 от
ЗЗД е допустимо страните по него да уговорят престирането на нещо, отличаващо се по
стойност от дължимото (без да се стига до пълна безвъзмездност, при което задължението
всъщност се погасява без кредиторът да получи нещо, т.е. то бива опростено). Не налице
погасяване на задължението чрез даване вместо изпълнение, а е налице уговорено
основание за заплащане на обезщетение под формата на неустойка без да е налице
12
реципрочно такова, при неизпълнение на задълженията от страна на възложителя.
Еквивалентността на престациите би могла да бъде обсъждана само и единствено при
наличието на насрещни престации, каквато уговорката за заплащане на неустойка не е. Ето
защо не следва да се прави съпоставка между размера на изпълнената и неизпълнената част,
които са основание за надлежното упражняване на потестативното право да се развали един
договор. Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че
начисляването на неустойка върху целия размер на договореното възнаграждение без да се
отчита изпълнената част от договора противоречи на добрите нрави, тъй като изпълнителя
се санкционира и по отношение на онази част от договорените СМР, които е изпълнил.
Неоснователно е въведеното възражение, че съдът неправилно е възприел, че е
налице разваляне на договора, а не едностранното му прекратяване. Видно от неоспореното
писмо, изпратено от ищеца до ответника, същият е отправил изявление за прекратяване на
договора, което е мотивирано с твърдението, че е налице виновно неизпълнение на
задълженията за извършване на СМР в уговорения между страните срок. Трайната практика,
цитирана от въззивника приема, че упражняването на правото на изправната страна по
договора да отправи волеизявление за едностранното му разваляне, следва да се
разграничава от възможността за едностранно прекратяване на договора, както и от
настъпване на последиците от развалянето – отпадане с обратна сила на договорната връзка
- чл. 88, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Хипотезите, при които се касае за упражняване на право за
прекратяване на договора, не изискват да е налице виновно неизпълнение на договорни
задължения от страна на длъжника. Определянето на характера и правната квалификация на
волеизявлението, като правно действие, е от компетентността на съда, като същият не е
обвързан от наведените от страните квалификации. При определяне на характера на
волеизявлението, съдът дължи преценка на обстоятелствата, сочени като основание за
преустановяване на облигационната връзка и съобразно тази преценка следва да изведе
извод дали в полза на изправната страна е възникнало потестативното право да развали
договора и то към момента на упражняването на това право или да развали договора при
липса на виновно поведение. В горния смисъл са постановени по реда на чл. 290 ГПК
решения на ВКС, Търговска колегия – решение по т. д. № 60/2010 г., решение по т. д. № 1
109/2012 г., решение по т. д. № 2 804/2015 г. и решение по т. д. № 1 037/2016 г., които се
споделят и от настоящия състав. С разпоредбата на чл. 47, ал. 2 страните са постигнали
съгласие, че възложителят може да прекрати договора с писмено уведомление без
предизвестие до другата страна, когато изпълнителят забави изпълнение на задължение по
този договор с повече от 30 дни. Следвайки задължителните указания, тълкувайки волята на
страните и давайки правна квалификация на волеизявлението съдът намира, че не е
отправено волеизявление за прекратяването (основано на липсата на виновно поведение на
страната) на договора (макар и страните да са използвали термина „прекратяване“), а с
цитираната разпоредба са уговорили възможността за развалянето на договора, тъй като
уговореното „прекратяване“ се предпоставя от посочено виновно неизпълнение на
задълженията на изпълнителя да извърши СМР в уговорения между страните срок или
качество, което е основание за „прекратяването“. Аргумент в подкрепа на този извод и
13
наведеното твърдение във въззивната жалба, че ответникът не е положил грижата на добрия
търговец, бил в системна забава и изоставане от линейния график, не е осигурявал
необходимите работници и техници за изпълнение на строителните дейности, което по
същество обосновава извод за твърдяно виновно поведение на изпълнителя, което е
обусловило развалянето на договора.
Наведеният довод, извлечен от разпоредбата на чл. 40, ал.2 от договора
настоящият състав намира за ирелевантен, тъй като същата има самостоятелен характер и по
същество представлява договора неустойка при развалянето на договора, каквато претенция
не е предявена и не е предмет на настоящето производство.
Ето защо настоящият състав намира, че атакуваното решение следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
По отношение на изявленията за присъждане на разноски в настоящето
производство, съдът намира, че такива се дължат на въззиваемата страна, но предвид
липсата на изявление за присъждане на такива не следва да присъждат.
Водим от горното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДА решение № 1 105 от 05.08.2024 г., постановено по т. д. № 1 835/23 г. по описа
на Софийски градски съд, Търговско отделение, 18 състав, като правилно и
законосъобразно.
Решението подлежи на касационно обжалване в тридесетдневен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14