РЕШЕНИЕ
№ 98
гр. ХАСКОВО , 21.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:СТРАТИМИР Г. ДИМИТРОВ
Членове:БОРЯНА П. БОНЧЕВА-
ДИМИТРОВА
КРАСИМИР Д. ДИМИТРОВ
Секретар:МАЯ В. ДИМИТРОВА
Прокурор:Дарина Димитрова Славова (ОП-Хасково)
като разгледа докладваното от БОРЯНА П. БОНЧЕВА-ДИМИТРОВА
Въззивно наказателно дело от общ характер № 20205600600369 по описа за
2020 година
Производството е въззивно по чл. 318 и сл. от НПК.
С Присъда № 13 от 06.07.2020 год., постановена по НОХД № 803 по описа за
2019 год. на Районен съд – Свиленград, подсъдимият Т. Г. У., роден на ******** г.,
************, ********* гражданин, живущ в гр. Х., ж.к. „И.“ № ***, вх. *., ет. *, ап.
**, със ******* образование, *******, с ЕГН **********, ********* – ***********, е
признат за виновен в това, че на 24.01.2017 г., през ГКПП „Капитан Андреево“ – шосе,
обл. Х., като извършител в съучастие с Г. Т. У., превел през границата на страната от Р
България в Р Турция чуждия гражданин Р.М.Ф. – гражданин на С., без разрешението
на надлежните органи на властта, като за превеждането е използвано моторно превозно
средство – л.а. марка „Мерцедес“, с рег. № ******* – престъпление по чл. 280, ал. 2, т.
3 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал. 1, вр.
чл. 39, ал. 1, чл. 47, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от НК го осъдил на наказание „лишаване от
свобода“ за срок 1 година, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, отложил
за срок от 3 години, както и кумулативно предвидените наказания „глоба“ в размер на
10 000 лв. и „конфискация“ на 1/10 от имуществото му; Подсъдимият Г. Т. У., роден
1
на *********** г., ************, ********* гражданин, живущ в гр. Х., ул. „Х.С.“ №
**, ет. *, обл. Х., със ******* образование, не*******, с ЕГН **********, ********* е
признат за виновен в това, че на 24.01.2017 г., през ГКПП „Капитан Андреево“ – шосе,
обл. Х., като извършител в съучастие с Т. Г. У., превел през границата на страната от Р
България в Р Турция чуждия гражданин Р.М.Ф. – гражданин на С., без разрешението
на надлежните органи на властта, като за превеждането е използвано моторно превозно
средство – л.а. марка „Мерцедес“, с рег. № ******* – престъпление по чл. 280, ал. 2, т.
3 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал. 1, вр.
чл. 39, ал. 1 и чл. 47, ал. 1 от НК го осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок
1 година, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, отложил за срок от 3
години, както и кумулативно предвидените наказания „глоба“ в размер на 10 000 лв.,
като на основание чл. 45, ал. 1 от НК не наложил наказанието „конфискация“ поради
непритежаване на налично имущество от подсъдимия.
С присъдата, съдът отнел, на основание чл. 280, ал. 4 от НК, в полза на
Държавата 1/2 ид.ч. от лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 290 Д“, с ДКН
*******, в режим на СИО между подсъдимия Т. и У. и ********* му Ж. П. У., ведно с
контактен ключ, както и се разпоредил с останалите веществени доказателства.
По отношение на разноските в размер на 319,99лв., съдът разпоредил същите да
останат за сметка на органа на досъдебното производство.
Недоволен от така постановената присъда е останал адв. Г. – защитник на
подсъдимите Т. Г. У. и Г. Т. У., който я обжалва в срок с доводи за нейното
противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и като
несъответстваща на доказателствения материал по делото. Единствените уличаващи
преки доказателства били показанията на ******** гражданин Ф., безкритично
възприети от съда за достоверни. Защитата твърди, че същите имали вътрешни
противоречия, които обаче съдът не бил обсъдил и се спира на това, че свидетелят не
можел да разпознае лицата, с които пътувал повече от 3 часа от гр. С. до гр. С., въпреки
че в началото се бил запознал с единия от тях и му бил заплатил сумата от 300 евро,
при това в светлата част на денонощието. Същевременно обаче свидетелят Ф.
разпознавал двамата подсъдими, макар и по негови думи да са пътували заедно не
повече от 5 минути, преди да му се укаже да се скрие в багажника на автомобила.
Твърди се, че този свидетел не бил видял подс. Г. У. в лице, който бил на седалката до
водача – пред него, и въобще не бил слизал от автомобила през цялото време. Освен
това всичко се развивало и през нощта. Съдът възприемал още за достоверни
показанията и на другите свидетели по делото, макар някои от тях при разпита си пред
съда да излагали недоказани твърдения, че св. Ф. бил заснет от турските гранични
власти да излиза от багажника на управлявания от Т. У. лек автомобил, което пък им
2
било съобщено от турските им колеги, заедно с предадени от последните видеозаписи
от камери. Същевременно безкритично се приемали тези свидетелски показания с
обяснението на самите свидетели, че нашите гранични власти нямали толкова модерна
техника и затова не можели да отворят съдържанието на файловете. Недоказано било
още обстоятелството на задната седалка на процесния автомобил да се е намирал св. Ф.
или някое друго лице, като защитникът сочи, че не били дори търсени следи от св. Ф. в
автомобила. При изземването на автомобила липсвали следи от измиване или
почистване на същия, за да бъдат евентуално заличени такива. Допълва се още, че
прекомерната продължителност на производството не се дължала на процесуалното
поведение на подсъдимите, като дори по жалба на подс. Т. У. спряното досъдебно
производство било приключено. Излага се предположение, че едва ли „виновно“ лице
щяло да настоява да бъде изправено пред съда със съзнание, че ще бъде осъдено. Извън
горното, защитникът намира за несправедливи наложените на двамата подсъдими
наказания и се оспорват доводи на съда, че същите следва да се определят по реда на
чл. 54 от НК. Според защитата били налице всички предпоставки за налагането на
наказания на подсъдимите по реда на чл. 55 от НК, като в особена степен това важало
за подсъдимия Г.У.. Кумулативно наложените на двамата наказания „глоба“ в размер
на по 10 000 лв. и наложеното на подс. Т. У. наказание „конфискация“ в размер на
1/10 от имуществото му били прекомерни и несъобразени с доходите им. Предвид
горното, претендира от въззивния съд да отмени или измени атакуваната присъда, като
подсъдимите бъдат признати за невиновни, евентуално наказанията им да бъдат
определени по реда на чл. 55 от НК.
Окръжна прокуратура – Хасково изпраща представител, който намира, че са
събрани достатъчно доказателства, които да подкрепят обвинителна теза. Намира за
несправедливо висок размера на наложеното на подс. Т. У. наказание „конфискация“
като моли изменение на присъдата в тази част, а в останалата същата да бъде
потвърдена.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция подсъдимите Т. Г. У. и Г. Т. У.
се явяват. Явява се и защитникът им – адв. Г., който намира, че единствено
показанията на св. Ф. пряко уличавали двамата му подзащитни. Същевременно от
останалите доказателства не се установявало нищо уличаващо двамата подсъдими.
Оспорва така установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и
същата била изградена на предположения. Била се доказала версията им за закупен
парфюм, за което се представили надлежни доказателства. Поддържа направените с
жалбата искания за отмяна, респ. изменение на постановената присъда. Подсъдимите в
своя защита заявяват, че се придържат към становището на своя защитник, а в
последната си дума застъпват становище за своята невинност и претендират
оправдателна присъда.
3
Пред въззивната инстанция страните не правят доказателствени искания и нови
доказателства не са събирани.
Хасковски окръжен съд, като взе предвид депозираните жалба и протест,
съобрази доводите на страните в съдебно заседание и служебно провери изцяло на
основание чл. 313 и чл. 314, ал. 1 от НПК правилността на обжалвания акт, намира
следното:
Производството пред РС – Свиленград е образувано по внесен от РП-
Свиленград обвинителен акт против Т. Г. У. и Г. Т. У. за престъпление по чл. 280, ал.
2, т.3 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено от тях в съучастие всеки като
извършител, и приключило с осъдителна присъда, с която подсъдимите са признати за
виновни по вмененото им престъпление.
Постъпилата въззивна жалба е допустима, като подадена от процесуално
легитимирано лице по чл. 318, ал. 1 от НПК. Разгледана по същество е изцяло
неоснователна.
От събрания по делото доказателствен материал се установява, че свидетелят
Р.М.Ф. е ******** гражданин от ****** произход, който през 2014 година напуска
родината си и отива в Р. Т. От там нелегално през Г. заминава за Ш., където поискал
статут на бежанец. През 2016 год. ********* власти му издали Карта за пребиваване с
№ ***********, валидна до 16.12.2017 година. Така св. Ф. останал известно време в
Ш., след което решил да отиде при **** си Х. Ф., който живеел в гр. С. със *********
си – св. Ц. Ф.. Пристигнал в Р България на 17.01.2017 год. в 17:12 часа с пътнически
самолет, полет № JU122 и се настанил при семейството на **** си в град С..
Свидетелят Р. Ф. имал и други братя, които живеели в Р Турция и развивали бизнес
там – произвеждали дрехи. По този повод той решил да отиде в Турция, но нямал виза,
с която да влезе от Р България в Р Турция.
На 24.01.2017 год. пред месарския магазин на **** си в град С., св. Р. Ф. се
запознал с един *******н на име Х., на когото споделил, че иска да отиде нелегално в
Турция, защото няма необходимата виза в паспорта си. Въпросният Х. му обещал да
му помогне, но за услугата поискал 300 евро. Разделили се за кратко време- около
половин час и тогава Х. се върнал при свидетеля Р.Ф. с управляван от него лек
автомобил марка „Пежо”, в който имало още двама *******. Свидетелят Р.Ф. се качил
в автомобила и всички заедно тръгнали за българо-турската граница.
По пътя Х. обяснил на свидетеля Р.Ф., че ще премине българо-турската граница,
укрит в лек автомобил, като за превеждането заплатил на Х. сумата от 300 евро
съгласно направената договорка помежду им. Пътували около три часа – три часа и
4
половина и около 20:30 часа на посочената дата, на автомагистрала „Марица” между
град С. и ГКПП „Капитан Андреево”, област Х., Х. отбил край пътя колата на место,
където вече бил спрял лек автомобил марка „Мерцедес”, модел Е 290 Д, сив на цвят с
държавен регистрационен № *******. Това бил процесният автомобил, в който стояли
подсъдимият Т. Г. У. и ***** му – подсъдимият Г. Т. У.. Х. и свидетелят Р.Ф. отишли
до лекия автомобил марка „Мерцедес”, където Х. провел разговор с водача на
автомобила – подсъдимия Т. У., след което отворили задната дясна врата и свидетелят
Р.Ф. се качил в автомобила. Така тримата – двамата подсъдими и Р. Ф. тръгнали към
ГКПП „Капитан Андреево”, но след съвсем кратко пътуване (около 10 – 15 минути),
непосредствено преди граничния пункт, подсъдимият Т. У. спрял колата между два
товарни автомобила, подредени в колона, слязъл от автомобила и с жестове обяснил на
свидетеля Р.Ф., че трябва да влезе в багажника на управлявания от него лек автомобил
марка „Мерцедес”. След като свидетелят Р. Ф. влязъл в багажника, автомобилът
продължил движението си към ГКПП „Капитан Андреево”.
Около 20:56 часа на същата дата подсъдимият Т. У., управлявайки процесния
лек автомобил, заедно със сина си - подсъдимия Г.У. и укрития в багажника свидетел
Р.Ф. се явили на ГКПП „Капитан Андреево” - шосе, на платно „Излизащи леки
автомобили и автобуси”, автоматизирано работно място 10. След извършена паспортна
проверка от дежурния граничен полицай – свидетеля Е.Т.А. и въвеждането на данните
им в системата АИС „Граничен контрол” двамата подсъдими напуснали страната.
Когато влезли в Р Турция, подсъдимият Т. У. спрял автомобила до безмитния
магазин, находящ на турския граничен пункт „Капъ куле”, където е осветено и
помогнал на свидетеля Р.Ф. да излезе от багажника.
Показал му намиращите се напред светофари, светещи в червено и зелено и
свидетелят Р.Ф. разбрал, че трябва да продължи в указаната му посока и тръгва да
върви пеш. Същевременно лекият автомобил, в който са двамата подсъдими
продължил в същата посока.
Когато стигнал на гишето за паспортен контрол на турския граничен пункт
„Капъкуле”, свидетелят Р.Ф. представил само ******* лична карта, но без друг
документ, позволяващ му да влезне в Турция и по тази причина му било отказано да
влезне в Турция и бил задържан.
През това време двамата подсъдими се върнали на турския безмитен магазин,
където свидетелят Г.У. напазарувал. В 21:23 часа на 24.01.2017 година двамата
подсъдими, заедно с лекия автомобил, влезли в Р България от Р Турция през ГКПП
„Капитан Анрдеево” - шосе, след което се прибрали в град Х., където живеят.
5
На 26.01.2017 год. около 02:30 часа на ГКПП „Капитан Андреево” при свидетеля
И.Х.Г. – полицай в ГПУ – Свиленград пристигнали турски служители от тристранния
център и му връчили Искане за информация и сведения, касаещи лицето Р.Ф. и номер
на автомобил *******. През този период от време свидетелят Г. бил определен да
осъществява контакт с колегите си от турска страна, тъй като все още нямало назначен
български служител в тристранния контактен център за сътрудничество между
републиките България, Турция и Г..
На свидетеля Г. било обяснено, че на 24.01.2017 год. на гишето за паспортен
контрол на влизане в Турция било задържано лице от ****** пол - свидетелят Р.Ф., със
******* лична карта, без необходимия паспорт, за да влезне в Турция, като последният
бил обяснил, че е преминал българо-турската граница, укрит в багажника на лек
автомобил марка „Мерцедес”, сив на цвят, с ******* регистрационен номер. Турските
полицаи обяснили на св. Г., че са установили с точност чрез видео-наблюдението на
техния пункт, процесния автомобил лекия автомобил, в който е пътувал свидетелят
Р.Ф. , както и че в зоната на безмитния магазин водачът спрял автомобила, отворил
багажника и свидетелят Р.Ф. излязъл от него, след което продължил да върви пеш.
Освен Искането за информация и сведение, турските полицаи връчили на свидетеля Г.
и Формуляр за недопускане на пътници от 24.01.2017 година, копие от ******* карта
на свидетеля Р.Ф. и диск със запис от охранителните камери на турския граничен
пункт „Капъкуле”. От турска страна било поискано свидетелят Р.Ф. да бъде върнат на
българските гранични власти, но тъй като било необходимо разрешение от Началника
на пункта, който не бил все още на работа, им било обяснено, че ще получат
официален отговор.
Около 09:10 часа на същата дата – 26.01.2017 год. било отговорено на турските
гранични власти, че не може да бъде обратно прието пребиваващо без разрешение лице
/видно от Отговор на Искането за информация и сведения/.
Същия ден – 26.01.2017 година, свидетелят Ц.Ф. занесла на турския граничен
пункт „Капъкуле” документите на свидетеля Р.Ф. ******** паспорт и ******* карта за
пребиваване и около 16:00 часа на същата дата свидетелят Р.Ф. се явил пеш на ГКПП
„Капитан Андреево”, на автоматизирано работно място 23, за влизане в страната от
Република Турция. Дежурният граничен полицай – свидетелят Д.И.М. след като
обработил документите на Р.Ф., незабавно уведомил Началника на смяната, защото за
лицето вече била получена информация от турските гранични власти.
Със свидетеля Р. Ф. била проведена беседа от свидетеля Г.В.Д. – служител на
ГПУ – Свиленград, пред когото Р. Ф. подробно описал водача на лекия автомобил, с
който преминал нелегално българо-турската граница, укрит в багажника, а също така и
самият лек автомобил. От извършените оперативно-издирвателни мероприятия,
6
свидетелят Д. установил описания от този свидетел лек автомобил, както и водача му и
пътника в него, както и кога са напуснали страната и кога са се върнали.
Процесният лек автомобил, ведно с контактен ключ, е приобщен като
веществено доказателство по делото с Протокол за оглед на местопроизшествие от
27.01.2017 година.
На 27.01.2017 год. било извършено разпознаване на лица по снимки, в хода на
което свидетелят Р.Ф. разпознал като водач на лекия автомобил, в който укрит
преминал границата от България в Турция – подсъдимия Т. Г. У., а като пътника до
него разпознал подсъдимия Г. Т. У..
На 17.02.2017 год. Н.И. – ******** в 03 група на ГКПП „Капитан Андреево”
предал доброволно на разследващия полицай 1 брой CD, предаден от турските
гранични служби, за което е изготвен Протокол. На диска с видеозаписи от
охранителните камери на турския граничен пункт „Капъкуле” от 24.01.2017 година бил
извършен оглед, за което е изготвен Протокол от 27.02.2017 година.
Подсъдимият Т. У. придобил процесния лек автомобил през 2016 год. Видно от
Препис-извлечение от Акт за сключен граждански брак подсъдимият Т. У. сключил
граждански брак с Ж.П. на 03.05.1992 год.
Така установеното от фактическа страна, настоящият състав на Окръжен съд –
Хасково възприе въз основа на събрания в хода на съдебното следствие и досъдебното
производство доказателствен материал, а именно чрез събраните гласни доказателства
посредством разпита на свидетелите И.Х.Г., както и неговия преразпит, Г.В.Д., Е.Т.А.,
Д.И.М. и тези, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, Ц.А. Ф. и тези
прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, А.В.Б., както и тези
прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, и тези на Ф.М. Ф., дадени в
хода на ДП пред съдия, в присъствието на двамата подсъдими и техния защитник,
прочетени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК, събраните в хода на ДП доказателства,
приобщени по реда на чл. 283 от НПК, както и предявените, на основание чл. 284 НПК,
на страните веществени доказателства.
Гореизложената фактическа обстановка е била напълно изяснена от страна на
първоинстанционния съд. Съставът на районния съд е положил необходимите усилия,
поради което неговите констатации от фактическа страна се подкрепят от събраните по
делото доказателства и липсват основания за коригирането от въззивния съд. В тази
си част жалбата на защитника на подсъдимите е изцяло неоснователна, тъй като
възприета от двете инстанции фактическа обстановка е изградена изцяло на събраните
и кореспондиращи си взаимно доказателствени средства.
7
Настоящият състав споделя направения от районния съд правилен, пълен и
всеобхватен анализ на доказателствата по делото, при съблюдаване на нормите на чл.
13 и чл. 107, ал. 5 от НПК и при правилна оценка на доказателствените средства, както
поотделно, така и в съвкупост, като не намира за необходимо да преповтаря изцяло
изводите на районния съд за изводимите от доказателствените източници по делото
факти и обстоятелства, касаещи предмета на доказване, а напротив – само ще ги
развие, където е необходимо, за да отговори, съгласно чл. 339, ал. 2 от НПК, на
въпросите, изложени в жалбата.
Присъдата, предмет на настоящата въззивна проверка, е постановена при
спазване на всички съдопроизводствени правила, гарантиращи нейната правилност и
законосъобразност.
При така установената фактическа обстановка съдът намира обвинението за
доказано по безспорен и категоричен начин. Въз основа на събраната по делото
доказателствена съвкупност, безспорно установени са както механизмът, така и
авторството на извършване на престъплението и съпричастността на подсъдимите в
извършването му.
На практика, преимуществено защитната теза, поддържана пред въззивната
инстанция се гради единствено на предположение и несъбрани въобще по делото
доказателства. На първо място, съдът намира за ирелевантно към предмета на
доказване досежно процесното престъпление дали св. Р. Ф. е следвало да може да
разпознае с кого е пътувал през територията на страната ни от гр. С. до мястото, където
последният се е преместил в процесния автомобил, в който били двамата подсъдими.
Напротив, релевантно за предмета на доказване е извършеното от него разпознаване на
двамата подсъдими, които посредством лек автомобил са го превели през границата.
На следващо място, настоящият състав, подобно на контролираната инстанция,
не намери повод за съмнение в достоверността на изложеното от св. Р.Ф. при разпита
му. Макар изначално показанията на всички свидетели да се характеризират с еднаква
доказателствена тежест, то от сведенията на Р. Ф. се извеждат преки и непосредствени
доказателства досежно престъплението, тъй като същият е бил в автомобила, той е бил
преведен през границата от Р България в Р Турция от подсъдимите посредством
процесния лек автомобил „Мерцедес“. Т.е. доказателствата, изводими от показанията
на свидетелите се преценяват не съобразно броя на свидетелите, а съобразно фактите и
обстоятелства, които същите установяват, ценени през призмата на целия
доказателствен материал. В този смисъл е Решение № 428 от 19.11.2015 г. на ВКС по
н. д. № 1149/2015 г., I н. Поради изложеното, не може да се сподели тезата на защитата,
че показанията на св. Ф. се приемат безкритично – напротив, същите се анализират
както самостоятелно, така и през призмата на останалите събрани доказателства и
8
доказателствената маса по делото не съдържа такива доказателствени източници,
които да оборват изводимите от показанията на Р. Ф. доказателства.
Доказателствените източници са в достатъчен обем, позволяващ на двете
инстанции да обосноват непоколебим извод за виновността на подсъдимите. Всички
доказателства по делото – първични и производни, преки и косвени служат като основа
на единствения възможен за съда извод, а именно постановяване на осъдителна
присъда предвид установените авторство и механизъм на процесното деяние. Св. Д.
сочи, че е провел беседа със св. Р. Ф.. Св. А. е била тази, която е извършила паспортен
контрол на лицата в процесния автомобил, но посочва, че физически контрол не е бил
осъществен. Св. М. пък е бил на смята, когато св. Ф. се е явил пеш на българската
граница. Св. Ц.Ф. е била тази, която е занесла на граничния пункт документите на св.
Р. Ф.. Липсват основания съдът да се усъмни в достоверността на показанията на тези
свидетели или пък да се усъмни в заинтересоваността им от изхода на делото, поради
което и техните показанията следва да се натоварят с кредит на доверие, доколкото
липсват доказателства, които да са в противоречие със събраните такива посредством
разпита на тези свидетели.
От друга страна, не могат да се споделят и предположенията на защитата, че при
извършеното процесуално-следствено действие разпознаване, на св. Р. Ф. може да е
било указано кого да посочи. Напротив, не се откриват съмнения за опорочаване на
процедурата, която е била извършена в присъствието на поемни лица, удостоверили за
това с подписа си. Така св. Р.Ф. е разпознал двамата подсъдими – подс. Т. У., който е
шофирал автомобила, а в последствие му указал да се качи в багажника и съответно
подс. Г.У., който е пътувал на предната седалка до шофьора. Св. Г. пък посочва, че при
предоставените от турските власти видеозаписи, автомобилът на записа приличал на
описания от турските власти автомобил, с посочен от последните дори регистрационен
номер.
В подкрепа на обвинителната теза е още и справката за пътуване на превозно
средство, от която се установява, че на процесната дата 24.01.2017 г. процесният
автомобил „Мерцедес“ в 20:56 ч е напуснал Р България през ГКПП „Капитан
Андреево“ – шосе с пътници двамата подсъдими и е влязъл в 21:23 ч на същата дата,
отново през същия ГКПП със същите пътници.
Версията за закупуването на парфюм от безмитния магазин на турския граничен
пункт не изключва извършеното от подсъдимите престъпление и не може да обори
обвинителната теза в тази насока, предвид останалите събрани доказателства.
Тук е моментът да се отбележи, че макар да не преобладават преките
доказателства, уличаващи двамата подсъдими, са налице в достатъчен обем и косвени
9
такива, които преценени комплексно и в тяхната логическа последователност,
обуславят категоричен извод относно авторството. Първоинстанционният съд, в
мотивите си, в достатъчна степен е анализирал релевантните относно авторството на
процесната престъпна деятелност доказателства. За пълнота следва да се допълни и че
законът не предвижда пречки дори при липса на преки доказателства, установяващи
авторството, косвените доказателства да послужат като единствена основа за
изграждане на осъдителна присъда. В настоящия случай, съдът е подложил на
задълбочена оценка установените факти посредством всички събрани доказателства.
При така събраните по делото доказателства, имащи значение за
производството, безспорно от обективна страна е, че на инкриминираната дата всеки
един от подсъдимите Т. У. и Г.У., в съучастие един с друг, в качеството му на
извършител, превел през границата на страната от Р България в Р Турция чуждия
гражданин св. Р.Ф. – гражданин на ******* република С., без разрешението на
надлежните органи на властта, като за превеждането е използвано моторно превозно
средство – процесния лек автомобил, с което и тяхната престъпна деятелност
субсумира състава на престъпление, в което всеки един от тях е обвинен.
От субективна страна деянието е извършено при условията на пряк умисъл като
форма на вина, тъй като всеки един от подсъдимите е съзнавал общественоопасния му
характер, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и е искал те
да настъпят. Действията им показват, че в съзнанието им са били оформени представи
за това, че превеждат през границата на страната ни чужд гражданин, без съответното
разрешение на надлежните органи, използвайки МПС за целта и след предварително
взето решение за това. Свидетелство за това е още обстоятелството, че св. Р. Ф. е
пътувал първо в купето на автомобила, а когато пристигнали вече на граничния пункт,
на същия е указано да се премести в багажника на процесния автомобил. Налице е и
съвместен умисъл по отношение на извършеното в съучастие деяние, като всеки от
подсъдимите е съзнавал и искал участието на другия в извършване на деянието.
Настоящият състав на въззивната инстанция не установи допуснати от районния
съд нарушения при индивидуализация на наказанията на двамата на подсъдими,
каквито се твърдят от защитата.
При определяне на наказанието районният съд е отчел и правилно посочил
имащите значение за отговорността смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и за
двамата подсъдими, поради което законосъобразно е определил наказанията им на
плоскостта на чл. 54 от НК, като наложил и на двамата подсъдими наказание
„лишаване от свобода“ в предвидения за квалифицирания състав минимум от 1 година,
отчитайки и за двамата подсъдими превес на смекчаващите вината обстоятелства, като
съдът е приложил и чл. 66, ал. 1 от НК, отлагайки изпълнението на наказанието
10
„лишаване от свобода“ и за двамата подсъдими за срок от 3 години. Кумулативно
предвиденото наказание „глоба“ първоинстанционният съд също определил в
предвидения за деянието минимум от 10 000 лв. По отношение на подс. Т. У., съдът
наложил и наказание „конфискация“ в размер от 1/10 от имуществото, доколкото само
за него е било установено наличие на имущество. Това допълнително наказание съдът
намира за прекомерно наложено с оглед и установената практика ЕС за
пропорционалност, съразмерност и съответност на наложените наказания, поради
което следва да измени присъдата в тази част като отмени наказанието „конфискация“,
наложено на подс. У..
В този смисъл и с отмяната на наказанието „конфискация“,наложено на подс. Т.
У., наказанията съдът счита годни за постигане на целите на личната и генералната
превенция, прогласени в чл. 36 от НК.
Както районният съд правилно е отбелязал, приложението на чл. 55 от НК е
изключение от правилото, а в настоящия случай, не се установяват основания за
приложението на чл. 55 от НК. Деянието по чл. 280 от НК се характеризира с висока
обществена опасност и укоримост от обществото, тъй като подбудите за извършването
му най-често са преследването на финансова облага за дейците. Предвид изложеното и
като се вземат предвид смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства по
отношение на двамата подсъдимите, не се установиха обстоятелства, които да
обусловят приложението на чл. 55 от НК в настоящия случай.
Законосъобразно разноските, предвид признаването им за виновни, са възложени
на подсъдимите и на основание чл. 280, ал. 4 от НК, е отнета в полза на държавата ½
ид.ч. от процесния автомобил.
С оглед изложеното дотук, Окръжен съд – Хасково намира, че присъдата на
първоинстанционния съд е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка,
законът е приложен правилно, не са допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила, следва да се измени единствено в частта относно наложеното наказание „
конфискация“ в размер на 1/10 от имуществото на подс. Т. У.а, а в останалата част
същата като правилна и законосъобразна следва да бъде потвърдена.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 13 от 06.07.2020 година, постановена по НОХД № 803 по
описа за 2019 година на Районен съд – Свиленград в наказателно – осъдителната част ,
като ОТМЕНЯ наказанието „ конфискация“ в размер на 1/10 от имуществото,
11
наложено на подс. Т. Г. У., роден на ******** г., ************, ******* гражданин,
живущ в гр. Х., ж.к. „И.“ № ***, вх. *, ет. *, ап. **, със ******* образование, *******, с
ЕГН **********.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12