Решение по дело №13149/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1760
Дата: 4 март 2020 г. (в сила от 4 март 2020 г.)
Съдия: Виолета Иванова Йовчева
Дело: 20181100513149
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

   гр.София, 04.03.2020г.

 В ИМЕТО НА НАРОДА

       СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на осемнадесети април  две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                        ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

                                                                             СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

при секретаря Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13149 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

 С решение от 18.07.2018г. на СРС, ГО, 156 състав по гр.д.№ 75125/2017г. е осъдена Агенция по заетостта /АЗ/ да заплати на И.В.И., на основание чл. 32, ал. 1 пр. 2 вр. чл. 67, ал.7, т. 6 от ЗДСл, сумата 2 496. 45 лв., представляваща допълнително възнаграждение за работа като технически сътрудник по проект BG051PO001-2.1.14 „Аз мога повече“ в периода м.10.2014г. – м.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.10.2017г. до окончателното погасяване, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата 581. 38 лв. – обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва за периода 01.02.2015г. – 19.10.2017г. С решението исковете са отхвърлени до пълните предявени размери – съответно 2804. 70 лв. досежно главницата и 643 лв. досежно лихвата за забава и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника в частта за уважаване на исковете, с оплаквания за нищожност и недопустимост на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения. Отделно се поддържат оплаквания за неправилност на решението в атакуваната част. Жалбоподателят твърди, че СРС не е взел предвид разпоредбите  на чл. 8, ал. 1 от Методиката към ПМС № 330/05.12.2011г. и на чл. 25, ал. 2 от Вътрешните правила за заплатите на служителите в Агенция по заетостта. Сочи, че възнаграждението за работа по европейски проект е допълнително материално стимулиране за постигнати резултати и за заплащането му е необходимо да е поставена индивидуална оценка на служителя и служебното правоотношение с лицето да не е прекратено, а считано от 09.11.2015г., правоотношенията  между страните са прекратени, поради което не било възможно да бъде изготвена индивидуална оценка на ищцата. С оглед гореизложеното, моли съда да отмени обжалваното решение и да прекрати делото, на основание чл. 270, ал. 1 ГПК.

Въззиваемата страна И.В.И., в депозиран от нея отговор в срока по чл. 263, ал.1 ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, приема за установено следното:

        При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Доводите в жалбата за наличие на хипотезата на чл. 126 ГПК са изцяло неоснователни. По делото са налице данни, че е било образувано предходно дело между същите страни, което обаче е прекратено с влязло в сила определение, поради което не е налице хипотезата на чл. 126 ГПК и обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. По същество решението е правилно.

Безспорно е по делото, че за процесния период между страните по делото е съществувало безсрочно служебно правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „старши експерт в отдел „Програми и мерки за заетост и обучение“ , главна дирекция „Услуги по заетостта“.  

Със заповед № РД-11-00-726/17.10.2014г. на изп. директор на ответната агенция, на ищцата е възложено да изпълнява работа на технически сътрудник по изпълнение на проект BG051PO001-2.1.14 „Аз мога повече“ срещу заплащане на възнаграждение при спазване реда на чл. 8, ал. 1 от Методиката към ПМС № 330/05.12.2011г. и Раздел ІV, т.1  от Методологията за регламентиране на възнагражденията по ОП „РЧР“. В т. 3 на заповедта се сочи, че отчитането на извършената работа става ежемесечно при спазване условията и реда на чл. 12 от ПМС № 330/05.12.2011г. за допълнение на ПМС № 62/2007г.

За да уважи иска, СРС е приел, че представената справка за верифицирани средства за изплащане на възнаграждение на ищцата и фиш за начисление и удръжките, има характер на извънсъдебно признание на факти, поради което ответникът е признал дължимостта на претендираното възнаграждение не само за свършената работа, но и с оглед вътрешните му правила. Отделно е приел, че заплащането на труда по проекта не може да бъде поставено в зависимост от други външни фактори и е квалифицирал претенцията за главницата като допълнително възнаграждение по чл. 67, ал.7, т. 6 ЗДСл.

Въззивният съд намира, че нормата на чл. 67, ал. 7, т. 6 ЗДсл, съгласно която държавните  служители имат право на допълнително възнаграждение за изпълнение и/или управление на проекти или програми, не е приложима за процесните отношения, тъй като е приета с изм. ДВ, бр. 57/2016г., т.е. след процесния период.

 Предвид изложеното, за процесния период м. октомври 2014г. – м. октомври 2015г., претенцията за заплащане на дължимото възнаграждение за работата по проекта „Аз мога повече“ следва да бъде квалифицирана по чл. 67, ал.7, т. 5 ЗДСл. като допълнително възнаграждение за постигнати резултати. В обжалвания акт съдът е разгледал фактите, които са относими за заплащане на претендираното обезщетение, поради което не е налице хипотезата на разгледан непредявен иск и не се налага обезсилване на решението, а само преквалификация на иска за главницата.

Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал.8 от ЗДСл, допълнителното възнаграждение по ал.7, т.5 за постигнати резултати се определя за точно и в срок изпълнение на поставените задачи, като се изплаща четири пъти годишно-през месец април, юли и октомври за текущата година и през месец януари-за предходната година, въз основа на оценка по ред, определен в наредбата по ал.3.

           Съдът намира за доказано по делото изпълнение на възложената работа от ищцата, както и отчитането й по реда на чл. 12 от Методиката към ПМС № 330/05.12.2011г., чрез представените отчетни доклади, съответния месечен отчет, утвърден от ръководителя на проекта и представената справка за верифицирани разходи за изплащане на възнаграждение на ищцата, определени в същата в размер на сумата 2 774. 26 лв. 

           Съгласно заключението на приетата ССчЕ, размерът на незаплатеното допълнително възнаграждение за работата по процесния проект, след приспадане на заплатената от ответника сума в размер на 277. 81 лв. /за която по делото е представен и фиш за заплата/, възлиза на сумата 2 496. 45 лв., за която е уважен иска от първоинстанционния съд. В заключението вещото лице сочи, че размерът е определен съгласно Разясненията към Методиката за определяне, изплащане и възстановяване на разходите за възнагражденията на служителите в администрацията на централните и териториалните органи на изпълнителната власт, администрацията на органите на съдебната власт за управление и изпълнение на проекти и за участие в оценка на проектни предложения по оперативните програми, съфинансирани от Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, съгласно които размерът на допълнителното брутно трудово възнаграждение се изчислява, като получената часова ставка /определена чрез разделяне на основното трудово възнаграждение на служителя на броя работни дни, съответно работни часове за съответния месец/ се умножи по броя отработени часове по проекта за съответния месец.

Неоснователни са доводите в жалбата, че в случая допълнителното възнаграждение се дължи само въз основа на индивидуална оценка, изготвена по реда на чл. 25 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, респ. чл. 26 от Вътрешните правила за заплатите на служителите в Агенцията.  На първо място,  ответният държавен орган не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, отделно от това, в самата заповед от 17.10.2014г. е посочен начина на формиране на възнаграждението – по реда на ПМС № 62/2007г. за приемане на национални правила за допустимост на разходите по оперативните програми, съфинансирани от Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, за финансовата рамка 2007-2013, допълнено с ПМС № 330/05.12.2011г. и при спазване на реда на чл. 8, ал. 1 от Методиката към цитираното ПМС от 2011г. , който е спазен съгласно констатациите на вещото лице. При така изложеното, с оглед цялото процесуално поведение на ответната агенция – липса на подаден отговор в срока по чл. 131 ГПК, начислено и заплатено частично допълнително възнаграждение на ищцата, оспорването на претенцията на релевираните в жалбата основания е изцяло неоснователно.

             Неоснователен е довода в жалбата, че не се дължи възнаграждение за отчетената работа на ищцата, поради прекратяване на служебното й правоотношение след процесния период, тъй като този факт е ирелевантен за основателността на предявения иск.    

             По отношение на иска за лихва не се релевират конкретни оплаквания, поради което и въззивният съд не дължи произнасяне.

        При така изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно.

          С оглед изхода на спора, на въззиваемата – ищца следва да бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв. – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение.

         Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 18.07.2018г. на СРС, ГО, 156 състав по гр.д.№ 75125/2017г. в обжалваната част за уважаване на исковете.

ОСЪЖДА Агенция по заетостта, ЕИК *******, гр. София, бул. *******да заплати на И.В.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 300 лв. – разноски

Решението в отхвърлителната част е влязло в сила като необжалвано.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                    2.