№ 296
гр. София , 27.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ в публично заседание
на седемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ М. ВУКАДИНОВА
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100506115 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 14.02.2021г., постановено по гр.дело № 64709/2019г. по
описа на СРС, ГО, 170 състав, са отхвърлени обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ,
предявени от М. П. Д. срещу Българска национална телевизия за отмяна на
Заповед № РД-10-129/30.03.2018г. за налагане на дисциплинарно наказание
“уволнение” и Заповед № ЧР 128/03.4.2018г. за прекратяване на трудовото
правоотношение, и за възстановяване на заеманата преди уволнение
длъжност.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца М. П. Д.. Жалбоподателят поддържа съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на
първоинстанционното решение. Навежда съображения, че изводите за
предявяване на исковете след изтичане на давностните срокове по чл. 358 от
КТ са неправилни. Оспорва приетото за установено, че на 03.04.2018г. на
ищцата била връчена при отказ заповед № РД-10-129/30.03.2018г. на
1
генералния директор на БНТ, с която й се налага дисциплинарно наказание
“уволнение”. Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните
неоспорени писмени доказателства, от които се установява, че след
посочената дата – 03.04.2018г., ответникът е признал в писмо до Дирекция
“Инспекция по труда” от 18.05.2018г., че заповедите не са връчени, тъй като
служителката е декларирала защита по чл. 333 от КТ. Освен това по делото
били представени фишове за получавани заплати; приети, обработени и
изплатени болнични листове; подадени и подписани молби за отпуск, какъвто
е бил разрешаван от работодателя, и всички тези действия от страна на
ответника били извършени след твърдяната дата на прекратяване на
трудовото правоотношение – т.е. след 03.04.2018г. Поддържа, че на
03.04.2018г. била проведена среща, в която се е коментирал въпросът за
уволнение по подготвените заповеди, но те не били връчени, тъй като ищцата
декларирала закрила по чл. 333 от КТ. Развити са съображения, че на
03.04.2018г. не са настъпили никакви законови последици от налагане на
дисциплинарно уволнение. Напротив, ответната страна продължила да търси
начин за бъдещо уволнение, обръщайки се многократно към Инспекция по
труда, ТЕЛК и НЕЛК. Работодателят не спрял изплащането на трудовото
възнаграждение на ищцата, изплатени били и болничните листове, част от
които били атакувани от ответника, разрешавано било ползването на платен
отпуск и др. Освен това обръща внимание на обстоятелството, че в самото
ръкописно отбелязване върху заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание с подписи на лицата А.В. и Г.К., няма отразено твърдение, че
заповедта е връчена. В жалбата са развити подробни съображения, че
заповедта от 03.04.2018г. била връчена на ищцата на 25.10.2019г., от която
дата уволнението е породило своето действие. Исковата молба била подадена
на 08.11.2019г. в рамките на предвидения в чл. 358 от КТ двумесечен срок,
поради което счита исковете за допустими. Въззивникът поддържа
релевираните в първоинстанционното производство основания за
незаконосъобразност на уволнението, а именно – нарушаване на нормата на
чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ /при твърдения, че към датата на връчване на
оспорените заповеди – 25.10.2019г. ищцата е ползвала отпуск по болест/;
двете заповеди били подписани от лице, което няма качеството на генерален
директор на БНТ към момента на уволнението; начинът, по който била
оформена текстово заповедта от 03.04.2018г., с която се прекратява трудовото
2
правоотношение в бъдеще време – около 1 година и половина след издаването
й, я опорочава до степен на нищожност; към момента на издаване на двете
заповеди ищцата се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като
боледува от диабет, но не е било взето предварително писмено разрешение от
Инспекцията по труда; не била спазена коректно процедурата по чл. 193, ал. 1
от КТ – изложените в заповедите фактически твърдения не съвпадат с това, за
което на ищцата били поискания обяснения; оспорено е, че вменените
нарушения на трудовата дисциплина са били извършени; не е спазен срока по
чл. 194 от КТ. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да се уважат.
Насрещната страна – Българска национална телевизия /БНТ/ оспорва
въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения.
Навеждат се доводи, че исковата молба е подадена след изтичане на
установения в нормата на чл. 358 от КТ срок, поради което счита
първоинстанционното решение за правилно. Поддържа, че заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание е била връчена на ищцата при отказ на
03.04.2018г., който отказ е оформен с изрични писмени волеизявления на
двама свидетели. Счита, че никакви последващи действия от страна на
работодателя /независимо дали са правилни или не/ не са годни да отменят
настъпилите последици от наложеното дисциплинарно уволнение. Освен това
дори и хипотетично да се приеме, че работодателят иска да заличи
наложеното наказание, в тези случаи чл. 198, ал. 1 от КТ налага изрична
забрана и лишава работодателя от възможността да стори това. С оглед
изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. П. Д. с исковата молба, с
която срещу БНТ са били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца,
извършено със Заповед № РД-10-129/30.03.2018г. за налагане на
3
дисциплинарно наказание “уволнение” и Заповед № ЧР 128/03.4.2018г. за
прекратяване на трудовото правоотношение и за възстановяване на заеманата
преди уволнение длъжност – редактор в БНТ – Дирекция “Информация”,
продуцентски център “Интернет – новини”. Заявени са фактически твърдения,
че и двете заповеди били връчени на ищцата на 25.10.2019г., а
законосъобразността на уволнението е оспорено с доводи за извършването му
в нарушение на нормата на чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ /при твърдения, че към
датата на връчване на оспорените заповеди – 25.10.2019г. ищцата е ползвала
отпуск по болест, а работодателят не е получил предварително писмено
разрешение от инспекция по труда/; двете заповеди били подписани от лице,
което няма качеството на генерален директор на БНТ към момента на
уволнението; начинът, по който била оформена текстово заповедта от
03.04.2018г., с която се прекратява трудовото правоотношение в бъдеще
време – около 1 година и половина след издаването й, я опорочава до степен
на нищожност; към момента на издаване на двете заповеди ищцата се ползва
от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като боледува от диабет, но не е
било взето предварително писмено разрешение от Инспекцията по труда; не е
била спазена коректно процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ – изложените в
заповедите фактически твърдения не съвпадат с това, за което на ищцата били
поискания обяснения; оспорено е, че вменените нарушения на трудовата
дисциплина са били извършени; не е спазен срока по чл. 194 от КТ.
Ответникът БНТ оспорва предявените искове и моли съда да ги
отхвърли. Релевира и възражение, че исковете са предявени след изтичането
на предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ давностен срок.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че Заповед № РД-10-129/30.03.2018г. на генералния директор на БНТ
за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” е връчена на ищцата на
03.04.2018г. при отказ, удостоверен с подписа на двама служители.
Кредитирал е показанията на свид. А.В., удостоверила върху оспорената
заповед, че служителката се е запознала със съдържанието на заповедта, но
отказала да я подпише, тъй като ползва закрила. Посочено е, че трудовото
правоотношение се счита прекратено от 03.04.2018г., а издадената
последваща заповед от 03.04.2018г. за прекратяване на трудовото
правоотношение има само констативен характер. С оглед датата на подаване
4
на исковата молба – 08.11.2019г. е приел, че същата е предявена след
изтичане на установения в нормата на чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ двумесечен
срок, поради което е отхвърлил исковете.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите
на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и
следното:
Безспорно е по делото, че между страните е съществувало безсрочно
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал
длъжността "редактор в Дирекция „Информация“, продуцентски център
„Интернет-новини“.
На 30.03.2018 била издадена от генералния директор на БНТ заповед
№ РД-10-129, с което на ищцата било наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“ поради извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл.
187, ал. 1, предл. 3-то и 4-то от КТ /неявяване на работа и неуплътняване на
работното време/ и по чл. 190, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ /неявяване на работа в
течение на два последователни работни дни и системни нарушения на
трудовата дисциплина/. Върху представения по делото препис от тази заповед
е обективирано писмено волеизявление на А.В. и Г.К. от 03.04.2018г., в което
е посочено, че „служителката се запозна със заповедта и отказва да я
подпише“.
С оглед релевираните от ищцата възражения, че заповед № РД-10-
129/30.03.2018г. на генералния директор на БНТ не е породила правни
последици, тъй като не е била надлежно връчена, в първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетелката А.В.. Настоящият съдебен състав счита, че показанията на
разпитаната свидетелка следва да се кредитират, тъй като отразяват
5
непосредствени възприятия относно релевантни спорни по делото
обстоятелства, а и същите не се опровергават от други доказателства по
делото. Напротив, те кореспондират и с показанията на свид. П.Х., в частта
относно датата на проведените срещи и разговори с ищцата, както и в частта
относно целта на тази среща. Свидетелката Х. имала уговорена среща с М.Д.
на 03.04.2018г. в сградата на телевизията. Според нейните показания ищцата
й споделила, че се опитали да я уволнят, но след като попълнила декларация
за здравословно състояние, уволнението се „разминало“.
От показанията на свид. В. се установява, че тя е заемала длъжността
началник на отдел „Човешки ресурси“ при ответника и в това си качество
била натоварена със задължението да връчи на ищцата издадената заповед от
30.03.2018г., с което се налага дисциплинарно наказание „уволнение“.
Свидетелката изяснява, че на 03.04.2018г. ищцата била повикана от директора
на дирекция „Информация“ в БНТ, като след нейното явяване, свидетелката и
още един служител – Г.К., дали на М.Д. изготвената заповед за да се запознае
с нея. Ищцата прочела заповедта и обяснила, че трябва да се консултира с
адвокат, след което напуснала помещението. Тя се върнала след около 15-20
минути, след което свидетелката й предоставила бланка на декларация по чл.
333 от КТ, в която следвало да посочи какви защити има по КТ. След като се
запознала с текста на декларацията ищцата поискала да се консултира с лекар
и отишла в лекарския кабинет, находящ се в сградата на БНТ. Свидетелката
В. и Г.К. чакали пред кабинета. След проведения разговор с лекаря ищцата
отишла при тях и заявила, че отказва да подпише заповедта, тъй като има
защита по КТ. След това А.В. и Г.К. удостоверили писмено върху заповедта,
че ищцата отказва да получи документа. Свидетелката В. изрично е
потвърдила в проведеното на 16.07.2020г. публично съдебно заседание, че тя
собственоръчно е изписала имената си и е положила своя подпис върху
заповедта. Друг извод не следва от показанията на свид. Х. относно резултата
от проведената между ищцата и свид. В. среща, тъй като П.Х. не е
присъствала на срещата и няма непосредствени възприятия относно
съдържанието на водените разговори и предприетите действия, а пресъздава
пред съда убеждението на М.Д., че „уволнението се разминало“.
Със заповед № ЧР 128/03.04.2018г. на генералния директор на БНТ е
прекратено считано от датата на получаване на заповедта трудовото
6
правоотношение на ищцата поради наложеното със заповед № РД-10-
129/30.03.2018г. дисциплинарно наказание „уволнение“. Заповедта била
връчена на М.Д. на 25.10.2019г.
С оглед така събраните доказателства настоящият съдебен състав
формира извод, че трудовото правоотношение между страните е било
прекратено на 03.04.2018г., на която дата на ищцата била връчена при отказ
издадената заповед № РД-10-129/30.03.2018г. на генералния директор на БНТ
за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. За да стигне до този
извод съдът съобрази следното:
Въззивният съдебен състав споделя даденото в решение № 43 от
10.02.2014г. по гр.д. № 4082/2013г. по описа на ВКС, Четвърто ГО,
разрешение на въпроса дали работодателят е задължен да издаде две отделни
заповеди при дисциплинарното уволнение – една за налагане на
дисциплинарното наказание, и друга за прекратяване на трудовия договор,
поради тази причина, или и двете действия могат да се извършат с един акт. В
същото решение е прието, че разпоредбата на чл. 195, ал.1 КТ изисква
дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед,
в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено,
наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга
страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т.6 КТ предвижда, че работодателят
прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или
служителят бъде дисциплинарно уволнен. При съобразяване на установените
в тези две норми изисквания и правила се налага извод, че липсва изрично
законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на
дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото
правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се
налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчна, за да
се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред.
Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. Това обаче
не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора
заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта
за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на
прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят
7
издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ,
той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с
тази заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите,
визирани в чл.195, ал.1 КТ.
В аспекта на изложеното следва извод, че заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ има конститутивен ефект и след
нейното връчване на служителя се прекратява трудовото правоотношение
съгласно чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 6 от КТ. В случаите на прекратяване
на трудовоправната връзка без предизвестие по силата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от
КТ прекратяването настъпва от момента на получаването от насрещната
страна на писменото изявление за това. Ако работодателят издаде втора
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ, същата ще има само констативен характер. Изявления за
прекратяване, отправени след друго получено и произвело действие, не могат
да внесат каквито и да е изменения в първото изявление /в този смисъл
решение № 332 от 03.11.2014г. на ВКС по гр.д. № 1350/2014г., Четвърто ГО/.
В конкретния случай ответникът твърди, че трудовото
правоотношение между страните било прекратено на 03.04.2018г., на която
дата заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ с № РД-
10-129/30.03.2018г. била връчена на ищцата при отказ, удостоверен от двама
свидетели. В практиката на ВКС е прието, че отказът на работника да му бъде
връчена заповедта за уволнение може да бъде установяван с всички
доказателствени средства /решение № 2006/25.11.2002г. по гр.д. №
2369/2001г. на ВКС, Трето ГО, решение № 386/31.10.2011г. по гр.д. №
1309/2010г. на ВКС, Четвърто ГО, определение 842/08.07.2013г. по гр.д. №
1618/2013г. на ВКС, Трето ГО/. Моментът на прекратяване на трудовото
правоотношение при прекратяването му без предизвестие – това е моментът
на получаване на писменото волеизявление за прекратяване на договора.
Относно отказа за получаване на писменото волеизявление следва да се
посочи, че КТ не съдържа специална разпоредба, поради което се прилагат
разпоредбите на процесуалния закон. Съгласно чл. 44, ал. 1, изр. последно
ГПК отказът за получаване на съобщения, призовки и съдебни книжа, се
отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. Връченото
по този начин волеизявление се смята за редовно връчено. В случая отказът е
8
удостоверен с подписите на двама свидетели, единият от които е разпитан по
делото в процесуално качество на свидетел и е потвърдил начина на
връчване. Освен това разпоредбата на чл. 335 КТ не предвижда изискване
отказът на работника да получи заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение задължително да бъде отразен върху самата заповед, а
същият може да се установи с всички доказателствени средства /решение №
386 от 31.10.2011г. по гр.д. № 1309/2010г. ІV ГО на ВКС/. За да се приеме, че
е надлежно връчена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ в хипотезата на отказ за получаване от адресата, е необходимо
да се установи, че лицето е узнало нейното съществено съдържание –
изразената воля от работодателя за налагане на наказанието и правното
основание, на което това е направено /така решение № 39 от 27.02.2012г. по
гр.д. № 410/2011г. на ВКС, Трето ГО/.
С оглед приетото разрешение в съдебната практика и предвид
ангажираните по делото доказателства настоящият въззивен състав приема,
че на 03.04.2018г. на ищцата е връчена при условията на отказ процесната
заповед РД-10-129/30.03.2018г. на генералния директор на БНТ за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“. Неоснователни са възраженията на
жалбоподателя, че не са настъпили последиците на прекратяване на
трудовото правоотношение на 03.04.2018г., тъй като в процесната заповед №
РД-10-129/30.03.2018г. не било отразено, че „заповедта е връчена“. Следва да
се посочи, че нормата на чл. 335 от КТ не предвижда изискване отказът на
работник или служител да получи заповедта задължително да бъде отразен
върху самата заповед. Освен това следва да се приеме за доказано връчването
на заповедта за уволнение при условията на отказ, дори и без да има изрично
отразяване върху документа, че е връчена „при отказ“ /в този смисъл решение
№ 429 от 15.03.2016г. по гр.д. № 132/2015г. на ВКС, Четвърто ГО/. Този
начин на връчване може да бъде удостоверен и с волеизявление на
свидетелите на връчването, че работникът се е запознал със заповедта и
отказва да я подпише, каквато именно хипотеза се установи в настоящото
производство.
При съобразяване на изложено се налага извод, че изявлението на
работодателя за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
обективирано в заповед № РД-10-129/30.03.2018г., е достигнало до адресата
9
на 03.04.2018г., на която дата заповедта е връчена при условията на отказ за
получаване. Посочената заповед има конститутивен ефект и с нейното
връчване на работника на 03.04.2018г. тя е породила правни последици,
изразяващи се в прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
195, ал. 3 от КТ. Ирелевантни са всички последващи действия на
работодателя, продиктувани от неправилното му разбиране, че и
последващата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с № ЧР
128/03.04.2018г. /която има само констативен характер/ трябва да бъде
връчена на работника, както и че спазването на изискванията по чл. 333 от КТ
следва да са налице към датата на връчване на тази заповед. Прекратеното
вече трудово правоотношение не може да бъде повторно прекратено с
издадената заповед от 03.04.2018г., нито може да се приеме тезата на
жалбоподателя, че в случая е налице хипотезата на чл. 198, ал. 2 от КТ и
трябва да се приеме, че към датата на връчване на заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение – 25.10.2019г., дисциплинарното наказание
било заличено. И това е така, тъй като посочената разпоредба на първо място
изисква наличие на съществуващо между страните трудово правоотношение
към датата на заличаване на наказанието, какъвто не е разглеждания случай.
Освен това разпоредбата на чл. 198, ал. 2 от КТ е неприложима по отношение
на дисциплинарното наказание „уволнение“, което е изрично посочено в ал. 1
на разпоредбата.
Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ исковете по
трудови спорове за прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват
2-месечен. А според чл. 358, ал. 2, т. 1 от КТ този срок започва да тече от деня
на прекратяването. С оглед установената дата на връчване на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ – 03.04.2018г.,
настъпилите с това връчване правни последици – прекратяване на трудовото
правоотношение, считано от посочената дата, и предвид датата на подаване
на исковата молба в съда – 08.11.2019г., съдът приема, че релевираното от
жалбоподателя възражение за изтекъл давностен срок за предявяване на иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателно. Неспазването на давностния срок
по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
има за последица отхвърлянето на същия като неоснователен, тъй като
възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо /така
решение № 10 от 09.04.2010г. на ВКС по гр.д. № 4163/2008г., IV ГО, решение
10
№ 13 от 07.04.2011г. на ВКС по гр.д. № 1451/2009г., IV ГО, определение №
842 от 08.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 1618/2013г., III ГО, определение №
1310 от 25.09.2009г. на ВКС по гр.д. № 955/2009г., IV ГО/. При това
положение не следва да се обсъждат релевираните от ищцата доводи за
незаконосъобразност на издадената заповед № ЧР 128/03.04.2018г. за
прекратяване на трудовото правоотношение /издадена на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ/, нито доводите за незаконосъобразност на процесната
заповед от 30.03.2018г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“
/в този смисъл определение № 25/13.01.2020г. по гр.д. № 2380/2019г. на ВКС,
Трето ГО/.
С оглед изхода на спора по обуславящия конститутивен иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и
за неговата отмяна, се налага извод за неоснователност и на обусловения от
него иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 /за възстановяване на
предишната работа/.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, но
предвид липсата на искане в този смисъл, такива не следва да се присъждат.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.02.2021г., постановено по гр. дело №
64709/2019г. по описа на СРС, ГО, 170 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12