№ 5581
гр. София, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110163211 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на А. А. А. против „фирма” АД.
Ищецът твърди, че на 10.04.2019 г. е сключил договор за потребителски кредит №
(номер) с „фирма“ АД, по силата на който страните се договорили дружеството да отпусне
заем в размер на 500 лева, с вид на погасителна вноска – двуседмична в размер на 43,78
лева, ГЛП 40 % и ГПР 45,45 %. В договора било уговорено в срок от три дни, считано от
датата на сключване на договора, заемателят да предостави едно от следните обезпечения:
две физически лица – поръчители /всяко от които да отговаря на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния
размер на осигурителния доход да е над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор,
да не е заемател или поръчител по друг договор с ответника; да няма неплатени осигуровки
за последните 2 години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има кредитната му история в ЦКР една година назад да е със статус не по-лош от
„редовен“/ или банкова гаранция, като при неизпълнение било уговорено, че се дължи
неустойка в размер на 148,68 лева, която следвало да се заплаща заедно с погасителните
вноски. Твърди, че му е начислена неустойка в посочения размер, както и че е погасил
изцяло сумата по договора в общ размер на 674,04 лева /включваща главница, лихва и
неустойка/. Сочи, че на 20.08.2019 г. е сключил нов договор за потребителски кредит №
(номер) с „фирма“ АД, по силата на който страните се договорили дружеството да отпусне
заем в размер на 800 лева, с вид на погасителна вноска – седмична в размер на 70,05 лева,
ГЛП 40 % и ГПР 45,48 %. В договора било уговорено в срок от три дни, считано от датата
на сключване на договора, заемателят да предостави едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители /всяко от които да отговаря на следните условия: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
1
осигурителния доход да е над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор с ответника; да няма неплатени осигуровки за
последните 2 години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има кредитната му история в ЦКР една година назад да е със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“/, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-
поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Твърди, че на същия ден е сключил
договор за предоставяне на поръчителство № (номер) с посочено от ответника лице –
„фирма“ ЕООД, съгласно който се задължил да заплати на поръчителя възнаграждение в
общ размер на 239,40 лева, разсрочено и платимо наред с погасителните вноски по договора
за кредит. Твърди, че е погасил изцяло сумите по договорите в размер на 1075,60 лева
/включващи главница, лихви и възнаграждение за поръчител/, като поддържа, че всички
суми са заплатени в полза на ответника. Твърди, че на 21.10.2019 г. е сключил нов договор
за потребителски кредит № (номер) с „фирма“ АД, по силата на който страните се
договорили дружеството да отпусне заем в размер на 1500 лева, с вид на погасителна вноска
– седмична в размер на 126,55 лева, ГЛП 35 % и ГПР 40,22 %. В договора било уговорено в
срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители /всяко от които да отговаря на
следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетния размер на осигурителния доход да е над 1000 лева; да работи по
безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор с ответника; да
няма неплатени осигуровки за последните 2 години; да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР една година назад да е
със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“/, банкова гаранция или одобрено от
заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Твърди, че на
същия ден е сключил договор за предоставяне на поръчителство № (номер) с посочено от
ответника лице – „фирма“ ЕООД, съгласно който се задължавал да заплати на поръчителя
възнаграждение в общ размер на 618,85 лева, разсрочено и платимо наред с погасителните
вноски по договора за кредит. Твърди, че е погасил изцяло сумите по договорите в размер
на 2327 лева /включващи главница, лихви и възнаграждение за поръчител/, като поддържа,
че всички суми са заплатени в полза на ответника. Аргументира, че горепосочените
договори за кредит са нищожни поради противоречие със закона и развива подробни
съображения, че не съдържат съществен елемент – ГПР, че липсва ясно посочена методика
относно начина на формирането му, както и че посоченият размер не отговаря на
действителния такъв. Навежда доводи, че изискванията за предоставяне на обезпечение –
поръчители или банкова гаранция, са невъзможни за постигане. Относно договор № (номер),
по който е начислена неустойка, излага подробно, че клаузата уреждаща неустойката,
противоречи на закона и добрите нрави. Сочи, че непредоставянето на обещани обезпечения
е основание за прилагането на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, а не за начисляване на неустойка.
Поддържа, че клаузата е неравноправна, както и че не е индивидуално уговорена. Относно
договори № (номер) и № (номер), във връзка с които са сключени договори за
поръчителство, отново навежда подробни доводи за нищожност на клаузите от договорите
2
за кредит, предвиждащи задължение за предоставяне на обезпечение, поради противоречие
със закона, неравноправност, като сочи и че не са индивидуално уговорени. Поддържа, че в
нито един от договорите за кредит не е посочен действителният размер на ГПР, т.к. в него
не са включени неустойки, респ. възнаграждение по договорите за поръчителство. Излага,
че при включване на посочените разходи в ГПР, размерът на последния надвишава
допустимия такъв съгласно ЗПК, поради което счита и че е налице заобикаляне на закона.
Сочи, че погрешното посочване на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика.
Твърди, че клаузите в договорите за кредит, уреждащи възнаградителната лихва също са
нищожни поради противоречие с добрите нрави. Счита, че договорите са нищожни и поради
липса на посочване в същите на правото на отказ от тях, както и поради това, че клаузите не
са формулирани по ясен и разбираем начин. С оглед изложеното счита, че и трите договора
за кредит са изцяло нищожни, евентуално техни клаузи, поради което аргументира, че
следва да върне само чистата им стойност. При тези твърдения моли съда да осъди
ответника да заплати следните суми: сумата в размер на 174,04 лева, представляваща
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № (номер) от 14.05.2019 г.;
275,60 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит
№ (номер) от 20.08.2019 г.; 827,00 лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит № (номер) от 21.10.2019 г., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателно
изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорва. Ответникът оспорва твърденията на ищеца относно
нищожност на договорите, респ. на конкретни негови клаузи. Сочи, че размерът на ГПР не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва и подробно аргументира, че са спазени
всички законови изисквания. Поддържа, че възнаграждението на дружеството, с което е
сключен договор за поръчителство не е част от заемното правоотношение, поради което и не
следва да се включва в размера на ГПР. Оспорва и твърденията за нищожност на
неустойката по договор № (номер), като излага и подробни съображения в тази насока.
Относно претенциите на ищеца за връщане на заплатено възнаграждение за поръчителство
сочи, че не е титуляр на вземането, а само овластено да получи възнаграждението лица,
поради което счита и исковете за недопустими. В заключение излага, че клаузите уреждащи
размера на възнаградителна лихва отговарят на законовите изисквания, че в договорите е
посочено правото на отказ на потребителя, както и че клаузите са индивидуално уговорени.
Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени всички доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представени са договор за кредит № (номер) от 14.05.2019г., договор за кредит №
(номер) от 20.08.2019г., както и договор за кредит № (номер) от 21.10.2019г., сключени
3
между „фирма” АД и ищеца, по силата на които кредиторът е предоставил на ищеца
паричен заем, срещу задължението на А. да върне заетата сума, при условията на договора.
За всеки от договорите за кредит са представени европейски формуляри за предоставяне на
информация и погасителни планове.
Като доказателство по делото е приет договор за поръчителство № (номер) от
20.08.2019г. и договор за поръчителство № (номер) от 21.10.2019г., сключени между
„фирма” ЕООД и ищеца, по силата на които ищецът се е задължил да заплати на „фирма”
ЕООД сумата от 239.40 лв., респективно 681.85 лв. по втория, платими разсрочено на
вноски.
Представени са справки за платените суми по договорите за кредит.
По делото е изслушана и приета ССЕ, която съдът изцяло кредитира като обективно
и компетентно изготвена.
Други доказателства от значение за предмета на спора, в предвидения в
процесуалния закон срокове, не са ангажирани.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Сключените между ищеца и “фирма“ АД договори са потребителски, поради което
намират своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като съгласно чл.
9 от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. №
5477/ 2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
4
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да
се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.
По първия договор за кредит неустойката е начислена за неизпълнение на задължение
от страна на ответника за предоставяне на обезпечение по чл. 4 от договора. Може да се
приеме, че с клаузата за неустойка е уговорена санкция за непредоставяне на обезпечение,
доколкото кредиторът поема риска за връщане на финансовия ресурс да отговаря само едно
лице, чието имущество не е проучил детайлно предварително. Този риск би бил по-малък,
ако за задълженията отговаряха повече платежоспособни лица, съответно при учредяване на
банкова гаранция. Само наличието на санкционна функция на неустойката обаче не е
достатъчно за нейната валидност при отсъствие на обезщетителната и обезпечителната
функции. В този смисъл е и практиката на ВКС (Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. №
995/2011 г., т. к., ІІ т. о., в което е прието, че неустойката има подчертано санкционен
характер, но присъждането й би довело до несправедлив правен резултат, несъвместим с
добрите нрави, сочещ към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, доколкото още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване). В случая макар да е свързана с непарично задължение,
съпоставена с дадената в заем сума, неустойката заедно с възнаградителната лихва е равна
на главницата. Т.е. при редовно изпълнение на погасителните вноски кредиторът би
получил дадената в заем сума в двоен размер. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е
достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4
от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в
рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се
съобразяват с тях.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
5
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на неустойка и гаранция като несъмнен
разход действителният ГПР би бил значително завишен, което обстоятелство се установява
от приетата по делото ССЕ, поради което съдът намира договора за нищожен.
По другите два договори за кредит, ищецът е заплатил възнаграждение за
поръчителство. Видно от приетите по делото договори за предоставяне на поръчителство се
установява, че страните по делото са се съгласили „фирма“ ЕООД да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с „фирма“ АД, по силата на който лицето да отговаря
солидарно пред „фирма“ АД за изпълнението на всички негови задължения, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по договора за паричен заем, срещу възнаграждение в размер 239.40 лв. по
договор № (номер) от 20.08.2019г. и 681.85 лв. по договор № (номер)/21.10.2019г., платимо
на разсрочени вноски и дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, сключен с „фирма“ АД. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за
гаранция „фирма“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението за плащане на възнаграждение по договора.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за гаранция е сключен във
връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и „фирма“ АД. От
представения по делото договор за паричен заем се установява, че „фирма“ АД се е
задължило да предостави на ищеца сумата от 500 лв. по договор за кредит № (номер) от
14.05.2019г., сумата от 800 лв. по договор за кредит № (номер) от 20.08.2019г. и сумата от
1500 лв. по договор за кредит № (номер) от 21.10.2019г., който е поел задължение за
връщането й в срока.
Съгласно чл. 4 от договорите заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от посочените
обезпечения. От доказателствата по делото се установява, че договорът за поръчителство е
сключен от ищеца с „фирма“ ЕООД в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора
за потребителски кредит, сключен с „фирма“АД.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесните договори за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, по всеки от
договорите, като с това формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
6
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с
„фирма“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Видно от приетата по делото ССЕ, неоспорена от страните, действителния ГПР по
договора за потребителски кредит надвишава многократно посочените ГПР в договора.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането на възнаграждението за предоставяне на неустойка и гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, което обстоятелство се
установява от приетата по делото ССЕ.
На следващо място, съгласно чл. 138 от ЗЗД, поръчителят се задължава пред
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и
само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на
такова. След извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на дружеството „фирма“ ЕООД е „фирма“ АД - кредитор
на ищеца. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството -
поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
заем, сключен с „фирма“АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Този извод се подкрепя и от факта, че
възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство произтича от договор,
който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора „фирма“ АД. В този смисъл
със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на
договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго
правоотношение и единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
7
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “фирма“ АД по процесния договор за потребителски кредит,
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Както беше посочено по – горе, в договора за заем ГПР е уговорен като при
включване на възнаграждението, предвидено по договора за предоставяне на
поръчителство, действителният ГПР значително би надвишил този размер. Така
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва
да прави по обслужване на заема.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че е налице неоправдано разместване на
имуществени права, при което едно лице търпи значителна загуба, а друго се обогатява,
заобикаляйки императивни разпоредби на закона, поради което съдът приема, че
сключените договори са нищожни.
Вземането за връщане на дадено при начална липса на основание за получаването му
се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на
основание за получаването, респ. даването. В тежест на ищеца е да докаже даването, респ.
получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за задържането му.
Видно от приетата по делото ССЕ по договор № (номер)/14.05.2019г. ищецът е
заплатил сума в общ размер на 674.04 лв., в която сума се включва и неустойката за
непредставяне на обезпечение от 148.68 лв.
По договор № (номер)/20.08.2019г. ищецът е заплатил сума в общ размер на 1075.60
лв., в която сума се включва и възнаграждение за поръчителство от 239.40 лв.
По договор № (номер)/21.10.2019г. ищецът е заплатил сума в общ размер на 2327 лв.,
в която сума се включва и възнаграждение за поръчителство от 681.85 лв.
Поради установената недействителност на договорите, съдът намира, че се дължи
чистата стойност на кредита.
По договор № (номер)/14.05.2019г. ищецът е заплатил сума в общ размер на 674.04
лв., в която сума се включва и неустойката за непредставяне на обезпечение от 148.68 лв.
Тази сума е начислена на основание чл. 4, ал. 2 от договора за заем, сключен между страните
по настоящето дело. Сумата за неустойка е получена от ответника „фирма”. Ето защо, с
оглед установената нищожност на договора за кредит, именно ответникът следва да бъде
осъден да заплати неоснователно получените суми. По договор № (номер)/14.05.2019г.
8
надплатената сума възлиза на 174.04 лв., поради което предявеният иск по този договор е
изцяло основателен.
По другите два договора сумите от 239.40 лв. и 681.85 лв., са заплатени не като
неустойка поради непредставяне на обезпечение, а като възнаграждение за поръчителство.
Макар и заплатени на "фирма", същите са дължими към гаранта – „фирма”, а съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за гаранция „фирма“ АД е овластено да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение по договора. Ето защо, макар и
недължимо платени тези суми следва да се претендират за връщане от гаранта, е не от
ответника по настоящето дело.
С оглед изложеното, сумата, която ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца по договор № (номер)/20.08.2019г. е 36.20 лв. /1075.60 - платената сума – 800 лв. –
чистата стойност на кредита – 239.40 лв. - възнаграждение за поръчителство/, до която сума
следва да бъде уважен предявеният иск.
По договор № (номер)/21.10.2019г. сумата, която ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца е 145.15 лв. /2327 лв. - платената сума – 1500 лв. – чистата стойност на
кредита – 681.85 лв. - възнаграждение за поръчителство/, до която сума следва да бъде
уважен предявеният иск.
По разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 139.19 лв. за държавна такса и депозит за ССЕ,
съразмерно на уважената част на исковете.
На основание чл. 38 от ЗА на процесуалния представител на ищеца се дължи
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за оказаната безплатна правна помощ,
съобразно претендираното в представения списък по чл. 80 ГПК.
На ответника разноски не следва да се присъждат, доколкото по настоящето дело
частично се уважават исковете за недължимо платени суми по договори, които съдът намира
за нищожни, съобразно изложеното по – горе – в този смисъл определение №
366/16.08.2022г. по ч. т. д. № 1085/2022г. на ВКС.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „фирма” АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на А. А. А., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), по предявените
искове с правно основание чл. 55 ал.1 ЗЗД следните суми:
9
сумата от 174.04 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за кредит №
(номер)/10.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.11.2022г. до окончателното изплащане на сумата
сумата от 36.20 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за кредит №
(номер)/20.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.11.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за разликата над 36.20 лв. до пълния предявен размер от 275.60 лв., като
неоснователен и недоказан
сумата от 145.15 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за кредит №
(номер)/21.10.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.11.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за разликата над 145.15 лв. до пълния предявен размер от 827 лв., като неоснователен
и недоказан
ОСЪЖДА „фирма” АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на А. А. А., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 139.19 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски,
съразмерно на уважената част на исковете.
ОСЪЖДА „фирма” АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на адв. И. П. Н. – САК, ЕГН **********, на основание чл. 38 от ЗА
сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10