РЕШЕНИЕ
Гр.София,24.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав,
в публично
съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря ТАТЯНА ЩЕРЕВА
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА
в.гр.д.№ 12827 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв. ГПК.
Образувано
е по въззивната жалба подадена от ищеца пред СРС – „П.К.Б.“ ЕООД, срещу решение
№ 189545 то 12.08.2019 г., постановено от СРС, 1-во ГО, 25 с-в по гр. дело № 30164
по описа за 2018 г., с което решение са отхвърлени предявените от
въззивника-ищец пред СРС, искове срещу И.Д.О., с правно основание чл. 422 ГПК.
Излагат се доводи за неправилност и неоснователност на така постановеното
решение. Същото било постановено в разрез с Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 4 от 2013 г. и съдебна практика, която се
цитира по делото. Сочи, че е небанкова финансова институция и затова по
отношение на него не било приложимо правилото на чл.60, ал.2 от Закона за
кредитните институции /ЗКИ/. Приложимо било правилото на чл.12.3 от ОУ към
договора за потребителски кредит № ********** за настъпване автоматичното
прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост.
Безспорно по делото било, че длъжника по договора е изпаднал в забава.
Предсрочната изискуемост настъпвала, както за погасителните вноски, така и в
частта за възнаградителната лихва и такси. Затова и не намирало приложение
правилото на т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по ТД № 4
от 2013 г. Дори да се приемело, че предсрочна изискуемост не е настъпила, то с
оглед съдебната практика, не можело да се отрече съществуването на вземане за
неизплатената част на задължението, съставляващо сбора от непогасените вноски с
настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната
инстанция по арг. от чл.235, ал.3 ГПК, който размер следвало да бъде присъден.
В случая падежа на последната погасителна вноска бил настъпил на 20.02.2018 г.
Неправилно СРС бил приел, че клаузата от процесния договор във връзка със
заплащането на договорното възнаграждение за възнаградителна лихва е нищожна и
неправноправна като се позовава на чл.9 ЗЗД, установяващ свободата на
договаряне. С оглед на този принцип страните били договорили годишен лихвен
процент от 41,17 % и годишен процент на разходите от 49,89 %. Известен бил
фактът, че паричния ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от
този на банките, защото небанковите институции не можели да осъществяват
влогонабиране. Лихвите при небанковите институции били по-високи с оглед
по-високия риск, който те поемат. Сочи се, че понастоящем горна граница, която
да е установена по отношение размера на лихвата според чл.10, ал.2 ЗЗД, не
съществувала.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да бъде
постановено друго, с което в полза на въззивника, ищец пред СРС, да се признае
съществуване на вземане в размер на 1 298,22 лв. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от
ответника пред СРС- И.Д.О., в който се излага становище за неоснователност
на въззивната жалба и за правилност на така постановеното решение. Не били
допуснати сочените от въззивника нарушения. Сочи, че не бил изпаднал в забава
поради което не били налице предпоставките за обявяване на договор за кредит за
предсрочно изискуем. Не бил получил уведомление за обявяване на предсрочната
изискуемост на задълженията по договора. Счита, че кредиторът следва изрично да
заяви, че обявява договора за предсрочно изискуем. В случая се установило по
безспорен начин, че такива опити от кредитора изобщо не са правени. Счита, че
нито заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, нито
предявяването на исковата молба представляват волеизявление за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Освен това с оглед специфичния и формален
характер на заповедното производство, не можело в производството по чл.422 ГПК
да се попълват обстоятелства и факти, които не били налице към момента на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Счита, че т.18 от Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 4 от 2013 г. намира приложение и по
отношение на небанковите финансови институции. Правилно СРС бил приел, че към
датата на приключване на устните състезания пред него, срокът за изпълнение на
договора е изтекъл, но тъй като ищецът не се позовавал на този факт, предявеният
иск бил отхвърлен. Това било правилно, защото от ищеца не било поискано
присъждане на падежираните вземания на основание изтичане на срока на договора
и неизпълнение на задължението за връщане на сумата. Освен това правилно било
възприето от СРС, че в хода на първоинстанционното производство длъжникът бил
продължил да изплаща кредита в размери, съгласно уговорените месечни вноски. Не
отговаряла на истината, че има налице неплащане на падежни дати. Следвало да се
обърне внимание на факта, че ищецът изобщо не бил посочил кои задължения не са
погасени; не били посочени и падежни дати на които не са заплатени сумите по
кредита, въз основа на които се твърди настъпване на предсрочна изискуемост.
Затова предявеният иск бил напълно неоснователен. Правилно СРС бил приел, че в
договора са налице нищожни клаузи. Процесният договор бил сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, обн.ДВ, от 05.03.2010 г. , в
сила от 12.05.2010 г. В случая била приложима редакцията му към 28.07.2015 г. Позовава
се на чл.10 а ЗПК относно сумата в размер на 999,84 лв. за допълнителни услуги.
Клаузата за ГПР и таксите водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните – получен бил заем в размер на 1 000 лв., а
потребителя следвало да върне сумата в размер на 2483,52 лв., която надвишавала
2 пъти, отпуснатата от ищеца, сума. Това нарушавало изискването за
добросъвестност при осъществяване на принципа за свобода на договарянето.
Липсвали доказателства клаузите да са уговорени индивидуално. Затова същите
били неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143,т.5 и 9 от ЗПК. Правилно
били прието от СРС за нищожни. Затова и предявеният иск бил неоснователен и
като такъв правилно бил отхвърлен. Претендират се разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е бил уведомен
на 19.08.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 28.08.2019 г./по пощата/, т.е.
в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес:
За издадената на 30.10. 2017 г. по ч.гр.д.№ 74727 по описа за 2017 г. на
СРС, 25-ти състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
липсват данни длъжникът да е бил уведомен.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по
заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 12.04.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 14. 05.2018 г. /понеделник/, т.е. в
срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че независимо от
уговореното в т.12.3 от ОУ за настъпване на автоматично прекратяване на
договора за потребителски кредит поради просрочие на една месечна вноска с
повече от 30 дни, с оглед приетото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е
необходимо уведомление за обявяване на договора за предсрочно изискуем. В
случая това не било изпълнено. Същевременно с оглед представеното по делото извлечение
по сметка, длъжникът бил извършил четири плащания, съответно на 11.04., 31.10.
и на 10.12.2016 г. със закъснение между 22 и 204 дни поради което същият бил
неизправна страна по договора. Ищецът, обаче, не установил да е настъпила
твърдената от него предсрочна изискуемост. Тъй като ищецът не се позовавал на
факта, че към момента на устните състезания е настъпил крайния срок за
изпълнение на договора, както и не било поискано присъждане на падежираните
вземания, така предявеният иск е бил приет за неоснователен. СРС е изложил и
други мотиви за неоснователност на претенцията по чл.422 ГПК като се е позовал
на чл.10 а от Закона за потребителския кредит /Обн., ДВ, от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./в
редакцията му към 28.07.2015 г., съгласно който, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно ал.4
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. СРС е
констатирал, че в процесния договор е вписано, че се дължи възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 999,84лв. В договорът изобщо
не били посочени услугите по вид, а още по-малко по стойност. Не било ясно защо
и как, а граничело и с абсурдното, при отпуснат потребителски кредит в размер
на 1000лв., да се дължат неясни по вид такси на стойност почти равна на сумата,
отпусната като заем. Съгласно изискването на закона таксите трябвало да са ясно
и точно определени в договора, такова определяне обаче в случая липсвало. Тази
празнота не можела да се замести и от ОУ, доколкото в тях били посочени видове
допълнителни услуги и ред за ползването им, но не и начин за определяна на
таксите, дължими за същите. Според СРС изначално определяне на дължима такса за
услуги, които не е ясно дали ще бъдат предоставени изобщо противоречи на целта
на закона. Отделно от това единствената такса, която имала някакво определяне,
макар и крайно неясно, в ОУ била такава, свързана с усвояване на кредита и не
можела да бъде изисквана. Затова и СРС е счел, че е налице нарушение на
разпоредбите на чл.10а, ал.1, 2 и 4 от ЗПК, което обуславяло недействителност
на договора за заем в частта относно сумата в размер на 999,84лв. – такса за
пакет допълнителни услуги, на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК, съгласно който всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Ответникът О. имал качеството потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което
съдът следвало служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи. СРС е
приел, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит, уреждащи
годишния процент на разходите и таксата за пакет допълнителни услуги, са
неравноправни по смисъла на ЗЗП и водели до недействителност на договора за
заем в тази част. Клаузата за ГПР и такси водели до драстично, явно
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед
размера на получения заем /1000 лв./ и сумата подлежаща на връщане
/2483,52лв./, надвишаваща 2 пъти отпуснатия кредит, което само по себе си
нарушавало изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа на
договорна свобода и използване на икономически по-силното положение на
търговеца при сключването на такъв вид договори. По делото липсвали доказателства
тези клаузи от договора да са били индивидуално уговорени. Затова е прието, че
уговорките по договора, отговарящи на понятието „неравноправна клауза по см. на
чл.143, ал.1 от ЗЗП, а именно посочените в чл.143, т.5 и 9 от ЗЗП /задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка; налага на потребителя приемането на клаузи, с
които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора/ са
нищожни.
С оглед на нищожност на клаузите за годишен лихвен процент и възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги, както и поради липса на настъпила
предсрочна изискуемост, на което единствено основание се претендира отпуснатата
сума в заем /1000лв./, то предявения иск следвало да се отхвърли.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция излага следните мотиви:
Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК,
действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице,
което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.
Видно от отразеното в т.9 от
заявлението претендирала се е сума в размер на 2 131,42 лв. като главница.
Относно неустойка и лихва за забава е посочена цифрата „0“ /нула/. В т.12 е посочено, че длъжникът бил платил 3 месечни вноски като последната
била с дата от 10.12.2016 г. и
затова била настъпили уговорените между страните автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Договорът бил прекратен на 05.07.2016 г. и до длъжника било изпратено уведомление.
Страните не
спорят, а същото се установява и от представените /пред СРС/ писмени доказателства, че са сключили
договор за предоставяне на потребителски кредит за сумата в размер на 1 000 лв., със срок на
издължаване 24 месеца. Размерът
на вноската е уговорен на 61,82 лв. при ГПР 49,89 % и годишен лихвен процент
41,17 % /л.21 по делото пред СРС/. Обща дължима сума по кредита е посочена
1 483,68 лв. Във връзка със закупен пакет от допълнителни услуги е
посочена като дължима сумата в размер на 999,84 лв. и размер на вноската –
41,66 лв. или общо задължение в размер на 2 483,52 лв. и вноска от 103,48
лв. Уговорен е падеж на всяка вноска -20 ден от месеца, както и е уговорен
определен погасителен план за връщане на сумата/л.36/.
Не се спори, че предоставената от ищеца сума е усвоена от
кредитополучателя /ответник пред СРС/.
Настоящата инстанция
приема, че за да настъпят последиците за прекратяване на един договор/в случая
всъщност разваляне на договора/, то следва волеизявлението за това, отправено
от една от страните да е достигнало до знанието на другата като негов адресат.
Съгласно чл. 87, ал.1 ЗЗД, когато длъжникът по един
двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той
отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ
срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята
договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато
договорът е сключен в писмена форма.
В конкретния случай не се
доказа по делото, уведомлението от 06.07.2016 г./л.39 по делото пред СРС/ за
прекратяване /разваляне/ на договора, считано от 05.07.2016 г. , т.е.
със задна дата, да е достигнало до знанието на своя адресат – И.О..
От друга страна, дори да
приемем тезата на въззивника, че заявлението, респ. исковата молба могат да
служат като волеизявление за прекратяване /разваляне/ на договора, респ.
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, то самият ищец сочи в исковата
молба /така и по заявлението/, че длъжникът е заплатил последна вноска на
10.12.2016 г. Затова и не можем да приемем, че последиците от прекратяването
/развалянето/ на договора да са настъпили на сочената дата от ищеца дата –
05.07.2016 г. Ищецът е приел сторените след тази дата плащания- платени са две
вноски и една частично.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 35512 от 08.02.2019 г. /л.64 по делото пред
СРС/, СРС изрично е указал на ищеца, че следва да ангажира доказателства за
настъпване на условията за прекратяване на договора и настъпване на изискуемост
на вземанията, както и размера на задълженията.
При положение, че самият
ищец позовава правата си на установяване дължимост на предявените по иска по
чл.422 ГПК, вземания на прекратен договор, респ. настъпила предсрочна
изискуемост, то основателно е възражението на въззиваемия /ответник пред СРС/,
че съдът не може да уважи иска на различен факт от предявения.
Според Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г.
на ВКС, ОСГТК, т. 11.б, е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по
издадената заповед за изпълнение. Поради обусловеността на предмета на делото
по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на
заявеното в заповедното производство вземане. Още повече това е валидно за производството пред въззивната инстанция,
арг. и от чл.214 ГПК.
Действително, ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 8 ОТ 02.04.2019 Г. ПО ТЪЛК.
Д. № 8/2017 Г., ОСГТК НА ВКС, допуска възможност при условията на недоказана
предсрочна изискуемост да се присъдят падежирните вземания по иска по чл.422 ГПК. Това ТР, обаче касае банковия кредит, а в случая ищецът е небанкова финансова
институция. Освен това претенциите н ищеца не са формирани по начина, изискуем
от това ТР.
Относно спора дали уговорките в договора представляват неравноправни клаузи
по смисъла на ЗПК и ЗЗП и води ли това до неговата пълна недейсвителност:
Основни принципи на договорното право при условията на пазарна икономика
са свободата на договаряне и равноправното третиране на страните по договорното
правоотношение. Безспорно, спазването на тези принципи е от съществено значение
за потребителските договори. Защитата на правата на потребителите е въздигната
в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение ЗЗП реципира редица норми от европейското
законодателство и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Тези норми въвеждат система
на защита на потребителя, която се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка
както на преддоговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. Когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата и по
този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика, като установителните решения на националните
юрисдикции следва да имат правно действие не само по отношение на участвалите в
съдебното производство лица, но освен това и по отношение на всички, които са
сключили договор със съответния продавач или доставчик, използващ клаузата, с
оглед постигането на преследваната с Директивата цел.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузите, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2
от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи
при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е
изчерпателно.
Следователно, за да е нищожна като неравноправна договорна
клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално
и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като
същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
В конкретния случай всички документи по повод на сключването на договора за
потребителски договор, както и самият договор представляват предварително
утвърден от кредитодателят, образец, т.е. ответникът /потребител/ не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Всичко това води до извода, че клаузите не са уговорени индивидуално.
Не е налице нито едно от визираните в
чл.144 ЗЗП, изключения.
При визирана в договора ГПР 49,89 % и годишен лихвен процент 41,17 % явно е налице значително неравновесие между
правата и задълженията на страните. За получена сума в размер на 1 000 лв.
потребителят следва да върне на кредитора сумата в размер на 2 483,52 лв.
В специалният закон - ЗПК, са въведени специални
основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за
недействителен, по силата на самия закон. Поради това възраженията на въззивника, че дори отделни клаузи на договора (тези за лихви и
ГПР) да са недействителни, договорът следва да се приеме за действителен като
цяло, са неоснователни.
В този смисъл въззивната
инстанция споделя мотивите на СРС в тази им част като същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение също се явява правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При това положение с оглед
изхода по въззивната жалба обжалваното решение е правилно в частта за
разноските.
Пред въззивната
инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
На въззиваемата страна разноски се
следват и такива са сторени в размер на 500 лв. за адв.възнаграждение.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189545 то 12.08.2019 г.,
постановено от СРС, 1-во ГО, 25 с-в по гр. дело № 30164 по описа за 2018 г., изцяло.
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Д.О., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв. А.Т., сумата
в размер на 500 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг.
от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: