Р Е Ш Е Н И Е № 2
гр.Перник, 11.01.2018 г.
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговска
колегия, в открито съдебно заседание на
пети декември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното
от съдия Петя Георгиева търг.дело № 8 по описа за
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.430,
ал.1 от Търговския закон, вр. с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите.
Ищецът „Юробанк
България“АД, в исковата молба твърди, че е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417, т.2 и
чл.418, ал.1 от ГПК по което е образувано производство по глава Тридесет и
седма „Заповедно производство” от ГПК по ч.гр.дело № 3084/2016 г. по описа на
РС- Перник, IV състав и издаден изпълнителен лист, възоснова на
извлечение от счетоводните книги, установяващо вземане на банката към Б.Б.П. по
договор за банков кредит. В срока по чл.414, ал.1 от ГПК длъжникът в
заповедното производство подал възражение против заповедта за незабавно
изпълнение, поради което е възникнал и
правен интерес от предявяване на установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК.
Поддържа, че
между Банката и ответника е сключен договор за банков кредит за покупка на
недвижим имот № ***, съгласно който
му е предоставен кредит в размер на 17 600 евро за срок от 192 месеца. С
допълнителни споразумения от 16.10.2010 г., 13.10.2010 г., 29.08.2011 г. и
23.08.2012 г. и 29.08.2013 г. са били уговорени нови условия по договора, като
дължимите и просрочени суми са прибавени към усвоената редовна главница.
Кредитополучателят изпаднал в забава относно задължението за плащане на дължимите
месечни вноски за договорни лихви с падеж на
29.08.2015г. и относно договорни
лихви и главница с падежи 29.09.2015 г. и 29.10.2015 г., поради което на
основание чл. 18, ал. 2 от договора за банков кредит, при неиздължаване
на три последователни месечни погасителни вноски,
изцяло или частично, целият остатък по кредита става предсрочно изискуем,
считано от датата на падежа на последната неплатена месечна вноска –
29.10.2015г. Твърди се, че на
06.07.2016г. с уведомително писмо „Юробанк България” АД уведомила лично кредитополучателя за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземанията, произтичащи от договора за кредит, като му предоставила
и седемдневен срок за доброволно плащане на дълга. С оглед на това ищецът
поддържа, че вземането е възникнало и съществува, че не е погасено и към датата
на подаване на заявление по чл.417 от ГПК длъжникът не е бил изплатил дължимите
суми на „Юробанк България" АД. Освен задълженията, произтичащи от посочения
договор, длъжникът дължал и законната лихва за забава от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на сумите, както и направените съдебни
разноски, включително и платен адвокатски хонорар с начислен върху него дължим
ДДС, поради това, че пълномощникът е регистрирано по ДДС лице.
ИСКАНЕТО е съдът
да признае за установено, че „Юробанк
България" АД има срещу ответника валидно и изискуемо вземане в
размер на:
1)Сумата от 16
269,43 евро (шестнадесет хиляди двеста шестдесет и девет евро и четиридесет и три цента) –
главница, ведно със законна
лихва върху главницата и дължимите такси, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (10.08.2016г.) до
окончателното им изплащане.
2)Сумата от 1106,87
евро (хиляда сто и шест евро и осемдесет и седем цента), представляваща договорни лихви
за периода от 29.08.2015 г. до 09.08.2016 г.;
3) Сумата от 140,96 евро (сто
и четиридесет евро и деветдесет и шест цента) - такси по договора за периода от
31.08.2015 г. до 09.08.2016 г., както и да му присъди разноските по заповедното
производство, съгласно т.12 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, в
размер на 1937,91 лева, от които 685,22 лева - държавна такса и 1 252,69 лева адвокатски хонорар, както и разноски в
настоящето производство.
В срока по 367,
ал.1 от ГПК, с писмения си отговор, ответникът оспорва изцяло иска по основание
и размер. Оспорва твърдението, че със сключването на допълнителните
споразумения към Договора за кредит и уговорените периоди, са уговорени условия
за облекчено погасяване на дълга от кредитополучателя, а напротив - с всяко
последващо сключено допълнително споразумение Банката е поставяла
Кредитополучателя в по-неизгодно и неравноправно положение, поради
увеличаването на размера на дълга с прибавянето на лихви към съществуващата
главница и без да е ясно с кои именно просрочени задължения се увеличава същия
– с просрочените главници, лихви, такси или просрочени плащания по застраховки,
затова клаузите в този смисъл - чл.2 и чл.3 от допълнителните споразумения, са
неравноправни. Също така твърди, че не е възможно да се установи дали
кредитополучателят е бил запознат с погасителните планове, като ги е подписал и
договорът няма необходимото съдържание по чл. 11, т.11 от ЗПКред.
Ответникът прави
възражение за недействителност на клаузите по чл. 3, ал. 5, от Договора и на чл.
4, т.2, вр. с чл. 4 , т. 1 - в частта, в
която уговорена като еднократна такса за усвояване по кредита, се предвижда да
е дължима ежегодно; чл. 6, ал. 3, вр. чл. 3, ал. 1 от Договора, предвиждаща
едностранно автоматична промяна на размера на погасителните вноски при промяна
на БЛП, която не е индивидуално уговорена и в разрез с принципа за
добросъвестност, на основание чл.143, т.10 от ЗЗП, защото се явява уговорка,
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията по
договора въз основа на непредвидено в него основание. Поддържа още, че
неравноправни са и клаузите на Раздел I, раздел IV,
абз. 2 от ДС от 16 март
Ответникът
оспорва и настъпването на предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита
по чл. 18, ал. 2 от договора за банков кредит, поради липсата на подробно
извлечение от сметката на кредитополучателя, от която да е видно какви суми са
внасяни за погасяване на задължението, считано от 29 юни
При евентуалност – ако съдът приеме, че е
налице основание за настъпването на предсрочна изискуемост на процесния договор
за кредит, както и че същата е била надлежно съобщена на длъжника, съгласно
правилата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, то считано от 29.10.2015 г. кредиторът
претендира без основание сумата от 1106,87 €, представляваща договорна лихва за
периода от 29.08.2015 г - 09.08.2016 г., тъй като от този момент нататък
договорът за банков кредит се счита за „…развален и прекратен”. Поддържа, че това е така, тъй като санкцията
за длъжниковото неизпълнение е прилагането на института на предсрочната
изискуемост и свързаните с това
неблагоприятни последици за длъжника, а именно задължение за връщане на
получената сума в цялост и веднага, но в нея не би могла да бъде включена и
възнаградителната лихва. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД и след настъпването на
предсрочната изискуемост на 29.10.2015 г., кредиторът не следвало да начислява
каквито и да било лихви, освен законната. Кредиторът не следвало да получава същото,
което би получил при нормално развитие на договорните правоотношения, още
повече, че от 29 .10.
С
допълнителната искова молба ищецът оспорва възражението за недействителност на
клаузи от Договора и Допълнителните споразумения. Оспорва ответникът да има
качеството на потребител и приложимостта на разпоредбите на ЗЗП към процесния
договор за кредит, попадащ в изключенията на чл.3, ал.5, т.3 от ЗЗП - отм. (ДВ,
бр. 53 от
30.06.2006 г.) и възражението за
недействителност на клаузи поради противоречие с негови императивни разпоредби.
Оспорва възражението за недействителност на клаузите на договора поради
неравноправност, тъй като попадат в изключението, при което изменението на
цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика
на финансови услуги, а са породени от въздействие на свободния пазар - БЛП, който влияе върху размера на лихвения
процент по договора, който се формира на
основата на обективни критерии и предпоставки и изменението му е извън волята
на страните (чл.144, ал.3 от ЗЗП).
В допълнителния
отговор ответникът оспорва твърдението, че са налице обективни критерии за
изменение на БЛП и твърди, че в клаузите на Договора не са посочени такива
обективни критерии, или външни фактори, поради което са неравноправни. Изтъква,
че спрямо процесния договор за кредит са приложими разпоредбите на чл.143 –
чл.148а от ЗЗПотр, поради препращането на чл.40 от ЗКНИ относно кредитите,
попадащи в изключението по чл.4, т.3 от Закона за потребителския кредит.
Съдът, като
прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по свое
убеждение прие за установено следното:
Правоотношенията
между страните се уреждат от Договор за
кредит за покупка на недвижим имот ***, Допълнително споразумение от 16.03.2010
г., Допълнително споразумение от 13.10.2010 г., Допълнително споразумение от
29.08.2011 г., Допълнително споразумение от 23.08.2012 г. и Допълнително споразумение от 29.08.2013 г.,
по силата на който Банката кредитор е предоставила на ответника –кредитополучател, кредит в размер на
17 600 евро за покупка на недвижим имот – Апартамент №**, с площ от 48, 88 кв.м., находящ се в *** с 8, 62 кв.м. балкон,
ведно с принадлежащото му избено помещение №**, както и припадащите се 1, 899 %
ид.части от общите части на сградата и за други разплащания, при лихва и
условия посочени в договора. Срокът за издължаване на кредита е уговорен на 192
месеца. Безспорно е и е установено от приложение от 06.07.2007 г. и
заключението на вещото лице, че кредитът е усвоен чрез превод по банкова заемна
сметка на кредитополучателя.
Съгласно клаузата на чл.3, ал.1, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период плюс договорна надбавка от 0, 5 пункта – общо 6, 5 %. Действително съгласно клаузата на чл.3, ал.5 от Договора е предвидено, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В чл.6, ал.3 от Договора е предвидено, че ако по време на действието му Банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски по ал. 1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателя предварително е дал своето неотменимо и безусловно съгласие с подписване на договора. Правото на Банката едностранно да променя приложимите лихви по кредита е визирано в чл.12, ал.1 от Договора, като се казва, че измененията влизат в сила и са задължителни за страните от деня на приемането им от компетентните банкови органи. Със сключените последващи споразумения от 16.03.2010 г., 13.10.2010 г., 29.08.2011 г.и 23.08.2012 г., страните са се съгласявали какъв е актуалния размер на дължимата редовна главница, като е предоговарян и размера на лихвите по договора. Със сключването на допълнителните споразумения е уговорен период на облекчено погасяване на общия дълг /6 месеца, 9 месеца или 12 месеца/, през който същият се олихвява с лихва в посочен фиксиран лихвен процент, в размер договорен между страните. След изтичането на този период върху дълга се начислява договорна лихва в размер, определен от сбора на БЛП, плюс надбавка. Страните са се договорили, че при неспазване на условията за погасяване на кредита през периода на „облекчено погасяване“, то отпада правото на кредитополучателя да погасява при тези условия и дължи плащането месечни вноски при нов погасителен план, съгласно уговорената редовна лихва.
Размерът на лихвените проценти и периода, за който са били сключени споразуменията са посочени от вещото лице в заключението на СИЕ /стр.9 от основното заключение/ в табличен вид. Действително договорът и посочените допълнителни споразумения не съдържат конкретните основания или обективни критерии за промяна на БЛП, но Методологията за определяне на базисен лихвен процент и стойности на БЛП обаче е оповестена по подходящ начин в изпълнение на задължението на банката по чл.3, ал.5, поради което е известна на ищеца. Освен това промяната на лихвения процент, през периода на действие на договора за кредит и допълнителните споразумения, се дължи не само на промяната на БЛП, а и на промяна на размера на договорената лихвена надбавка, като елемент формиращ лихвения процент /п.IV от ДС от 16.03.2010 г., чл.6 от ДС от 13.10.2010 г. напр./ Със сключването на последващи допълнителните споразумения лихвеният процент е запазен, не е променен, като предмет на договаряне е бил само нов период на облекчено погасяване. Съгласно клаузите на допълнителните споразумения се предвижда след изтичането на този период да се заплащат натрупаните, но непогасени лихви по договора в уговорения между страните размер съгласно Договора за кредит и допълнителните споразумения, за което кредитополучателят е дал своето изрично съгласие. Конкретно така формирания размер на общия дълг е посочван във всяко едно допълнително споразумение, което съдържа изричното изявление и на двете страни относно дължимия към този момент размер. С подписването на споразуменията е постигнато съгласие относно дължимия размер на дълга и редовното погасяване, които кредитополучателят е приел, и съставляват индивидуално уговорени условия по кредита му. Промяната на лихвения процент по договора за кредит, пък е в резултат както на промяна на БЛП, така и на договорната надбавка чиито размер е бил предмет на споразуменията. Начисляването на договорни лихви до размера на уговорения лихвен процент, включително и за периодите на „облекчено погасяване“, е в резултат на изрично постигано съгласие на страните.
С допълнителното споразумение от 29.08.2013 г. е уговорен нов период на облекчено погасяване размера на общия дълг по договора за банков кредит и размер на лихвения процент. Съгласно клаузата на чл.14, ал.1 от Допълнителното споразумение кредитополучателят дължи преференциална лихва в размер на референтния лихвен процент ПРАЙМ на Банката, плюс договорна надбавка в размер на 5, 2 %. В ал.2 е посочено как се определя референтния лихвен процент, периода на определянето му и се препраща към Методология на Банката за определянето, съдържаща формула и компоненти за формирането му. В договора е посочено, а и не се спори, че методологията е била оповестена по подходящ начин и е била известна на ищеца. Същата е представена и приета като доказателство по делото. Посочените в този акт основания за изменение на възнаградителната лихва са от обективно естество.
С последващи допълнителни
споразумения от 10.11.2014 г. и
14.07.2015 г. страните отново са уговорили лихвен процент, определяем
като сбор от референтния лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка /чл.14, ал.1/, а с допълнителното споразумение
от 14.07.2015 г. - и нов период на облекчено погасяване на дълга. Съгласно
клаузите на тези допълнителни споразумения, за референтен лихвен процент се
ползва лихвения индекс на 6 месечен EURIBOR и методиката за
определянето му. Индексът
е обективен компонент за определяне на лихвения процент на Банката, върху който
тя не влияе, тъй като определянето му е от европейския междубанков пазар –
среден лихвен процент, публикуван от Европейската банкова федерация в Брюксел
за зоната на Европейския валутен съюз. Размерът на така
определения лихвен процент по сключеният между страните договор се изменя,
както е посочено в таблицата в основното заключение на вещото лице по СИЕ
/стр.9-10/, видно от която ръстът му намалявал във втората половина на 2015 г.
и се е увеличавал през същия период на 2016 г.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че включването на спорните клаузи в договора и допълнителните споразумения е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на кредитополучателя по отношение на тяхното съдържание. Така постигнатите допълнителни споразумения имат установително действие в отношенията между страните и установяват размера на дължимите от ответника суми към датата на подписването му. Поради това съдът счита, че страните са били запознати с размера и падежа на месечните погасителни вноски, както и са се съгласили, че внесените от тях суми за погасяване на кредита до сключването на този анекс са били отнасяни коректно от банката като плащания на главници и лихви по договора за кредит. От страна на ответника, нито не се твърди, нито се представят доказателства, че е направил възражения в такъв аспект. Ищецът представи и отделен погасителен план, подписан между страните, съгласно чл.4, ал.3 от ДС от 14.07.2015 г. Погасителният план е инкорпориран и в текста на допълнителното споразумение, където изрично са регламентирани срока на погасяване на кредита при облекчени условия /за който период е в действие погасителен план по чл.4, ал.3/, размера и броя на месечните анюитетни вноски; срокът, размера и начина на формиране на вноските за периода след изтичането му /чл.5/, както и в случаите на неплащане на две или повече вноски през периода по чл.4. Съгласно чл.7 от договора кредитополучателят се е задължил да получава всеки от погасителните планове за погасяване на кредита при посочените условия и периоди, както и че неполучаването му не го освобождава от задължението да погасява съгласно съответния погасителен план. Тук следва да се посочи, че спрямо сключеният договор за кредит за покупка на жилищен имот обезпечен с ипотека, не са били приложими разпоредбите на ЗПК (отм.) - налице е изключението по чл. 3, ал.5, т.2 от ЗПК (отм.), нито на § 5 от ПЗР ЗПК от 2010 г. от същия закон и разпоредбите относно изискването за съставяне на погасителен план, като условие за действителност на договорната връзка.
Безспорно установено
е по делото, че вноската с падеж 29.08.2015 г. и вноски с падеж 29.09.2015 г. и
29.10.2015 г. не са погасени, както и че няма последващи ги погасителни вноски
от страна на кредитира до момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК.
Ето защо, съдът намира, че са налице основанията по чл.18, ал.2 от Договора за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на третата
последователна неплатена вноска – 29.10.2015 г. Това се установява от
обективното и неоспорено заключение на вещото лице по СИЕ /табл.1/, от което е
видно, че погасената част от дълга е 2675, 50 евро и последното плащане е на
10.07.2015 г. Непогасеният остатък от кредита е 16 269, 43 евро, колкото е
и сумата претендирана със заявлението. Размерът на договорната лихва за
забавено изпълнение на паричното задължение за връщане на сумата е 1106, 87
евро, за исковия период.
Видно от уведомително писмо и обратна разписка уведомлението за това е
връчено на кредитополучателя на
06.07.2016 г. Съгласно
приетото с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предпоставките по чл.418 от ГПК за постановяване на
незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника
предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Видно от приложеното заявление за издаване
на заповед по чл.417 по ГПК от 09.08.2016 г. и извлечение от сметка към дата 09.08.2016
г. Банката е предявила вземането си по
реда на Глава “Тридесет и седма от ГПК, позовавайки се на предсрочна
изискуемост на целия остатъчен размер на кредита.
От приложеното
ч.гр.д.№ 3084/2016 г. на РС- Перник се установява, че възоснова на документа по
чл.417, т. 2 от ГПК извлечение от сметка
е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК за претендираните вземания, както и за
разноските сторени в хода на делото срещу кредитополучателя и е издаден изпълнителен
лист. Против тази заповед ответникът е подал възражение в срока по чл.415, ал.1
от ГПК, с което ги оспорва. Със съобщение, връчено на 06.01.2017 г. заявителят
е уведомен за подаденото възражение и в едномесечен срок е предявил настоящата искова молба.
При тези данни,
от правна страна съдът прие следното: За да бъде уважен положителен
установителен иск за съществуване на вземането, с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК следва да бъде установено безспорно, че искът е допустим и че
претендираното от ищеца вземане съществува в размера, който е посочен в
исковата молба. Предявеният за разглеждане иск е допустим, тъй като е
подаден с оглед възражението на длъжника срещу вземането, подаден е в
едномесечния срок по чл.414, ал.2 от ГПК от легитимиран ищец – заявителят в
заповедното производство и срещу легитимиран да отговаря по него ответник–
длъжник по заповедта за незабавно изпълнение, който е възразил срещу вземането.
Разгледан по същество искът е основателен.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК е иск за установяване на вземането и с него се
цели да се установи съществуването му към момента на подаване на заявлението
пред съда, тъй като длъжникът е подал възражение и така го е оспорил, както и
да запази действието на издадената заповед за изпълнение, защото при
неподаването му тя подлежи на обезсилване (срв. чл.415, ал.2 от ГПК). Тази спорност
на вземането блокира развитието на заповедното производство до
разрешаването на въпроса за съществуването на вземането със сила на пресъдено
нещо, тоест до разрешаване на правния спор и само ако се снабди с положително
решение по същия, заявителят ще може да се ползва от изпълнителната сила на
заповедта за изпълнение. В случая се оспорват вземанията по ЗНИ и искът има за предмет установяване на същото
вземане, или вземания в претендирания размер.
Съдът приема, че
по делото бе несъмнено установено, че между страните бил сключен договор за
банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.430 -432 от ТЗ. Същият е формален, тъй като законът
предвижда писмена форма за действителност, срочен, двустранен, възмезден
и консенсуален /счита се за сключен от момента на постигане на съгласието/.
Съгласно Договора, за банката - кредитор възниква задължение да предостави
уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има
насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва
по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката
необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и
да даде обезпечение. Съгласно изискванията за сключването му, с подписването на
договора на кредитополучателя са предложени и известни условия по кредита, в това число и лихвения процент, изразен като
годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата – сбор на БЛП на
„Юробанк И ЕФ Джи България„ АД за жилищни кредити в евро, валиден за съответния
период и договорна надбавка, както и задължения, свързани с разплащанията и
условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита. Съгласно сключените последващи допълнителни
споразумения, размерът на лихвения процент е променян – както с оглед на
формиращите го компоненти, така и с оглед размер на същите, в т. ч. и
договорната добавка.
Ответникът е физическо
лице, на което по силата на договора за кредит е предоставена обезпечен кредит
за закупуване на жилище, който не е предназначен за извършването на търговска
или професионална дейност, поради което той има качеството на потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като предоставената и ползвана услуга не
е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност. В този
смисъл в правоотношенията си с банката ищецът се ползва от закрилата на ЗЗП и
има право да се позовава на нея с твърдения, че посочените клаузи от договора са неравноправни и поради това нищожни. В случая
обаче се установи, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на
изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на
тяхното съдържание, поради което същите се явяват индивидуално уговорени по
смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Освен това клаузите за определяне на размера на лихвения
процент в договора съдържат обективни, обосновани обстоятелства, при чието проявление
възниква потестативното право на банката едностранно да променя договорения
лихвен процент и съдържанието им е напълно ясно. Клаузите от Договора, които
позволяват на Банката едностранно да
може да променя размера на уговорения лихвен процент, при промяна на БЛП, респ. при промяна на референтния
лихвен процент /ПРАЙМ/ и EURIBOR /при действието
на отделните ДС/ са ясни и посочват по какъв метод се формира, начина на формирането му и
приложим математически алгоритъм за изчисляването му и обвързаност на
конкретния размер на изменението с обективни критерии, отразяващи промяна на
конкретни обективни обстоятелства от финансовия пазар ще се приложи клаузата,
освен това тези индекси са обективни и банката не влияе върху ръста им, поради
това клаузите не са неравноправни и нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. При
тълкуването на посочените разпоредби на договора и ДС, във взаимовръзка една с друга и в общия
смисъл на договора за кредит съобразно чл.20 от ЗЗД, съдът счита че клаузите на
договора препращат към приложимия към
договора индекс и промяната на лихвен
процент с промяна на предварително посочен в сключения индивидуален договор
финансов индекс или индекс на инфлация, а не от промяната на който и да е
възможните такива, поради което предварително на кредитополучателя е било
известни условията за определяне на цената. Тези основания за промяна на
лихвения процент представляват, съобразно смисъла, приет в Директива 93/13 ЕИО от 1993 г. и съдебната
практика на СЕС „основателно съображение за едностранна промяна на
възнаградителна лихва“, тъй като е установен както размерът на промяната при
изменение на обективен показател и същевременно е предвидена и равна възможност
БЛП, съответно индексът ЕURIBOR, като формиращи
лихвата компонент да бъде намаляван, а не само увеличаван едностранно. Клаузите
предвиждат, както увеличаване, така и намаляване на лихвения процент, ако
съответните икономически и финансови показатели и индекси, в периода на действие на договора са
подлежали на спад.
Съгласно чл.143
от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/ доставчика и
потребителя. В настоящия случай принципът на добросъвестност - който изисква в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на
правото интерес, а не само на индивидуалния интерес, не е нарушен, тъй като
клаузите са с ясно уговорени параметри и не са неопределени, не са обвързани
със стоящи извън предварително известните и договорени от страните
обстоятелства и не водят до липса на защита и накърняване на интересите на
потребителя. По изложените съображения съдът счита, че оспорените клаузи не покриват
общите критерии дадени в нормата на чл.143 от ЗЗП, което да ги прави неравноправни, както и тези по т.9, т.10
и т.12.
Съдът приема, че между страните е налице
действително споразумение за 14.07.2015 г. съдържащо съгласие на страните за размера
на дълга, след погасяване частично на главницата и лихви върху нея за
предходния период, размера неплатения остатък на дълга към датата на
подписването му, както и лихвен процент, определяем съобразно фиксирана
стойност на шестмесечния EURIBOR и фиксирана договорна
добавка, поради което сe касае за индивидуално
уговорени условия на кредита и попадат в изключението по чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Представен е и
подписан от ответника погасителен план относно размера на всяка една от
погасителните вноски –главница и лихва, както и нейния падеж. Банката
е изпълнила задължението и по чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ да включи в съдържанието на договора лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата,
както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване
на кредита. В изпълнение на своята тежест на доказване ищецът установи, че
клаузите не са неравноправни и поради това не са нищожни, тъй като, че при
сключването на договора на ищеца е било известно при какви критерии се извършва
периодичното актуализиране на лихвения процент. По силата на чл.147, ал.1 от
ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, като само при неизпълнение на това
задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл.147, ал.2 от
ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то
се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Валидността на клаузата, с
която се предвижда възможност на банката едностранно да променя цената на
договора с оглед измененията в лихвения процент, зависи не само от наличието на
условията по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП, но
и от необходимостта клаузата да е ясна, да съдържа методика за промяната във
връзка с изменението на лихвения процент, както и да отговаря на изискванията
за добросъвестност.
Клаузите относно
правото едностранно да се променят приложимите лихви към кредита, освен
това попадат и сред изключенията на чл.144, ал.3 от ЗЗП. Разпоредбата на чл.144
ал.3 т.1 ГПК цели да гарантира заплащането на справедлива цена за финансовата
услуга в случаите, когато нейният размер се влияе от независими от страните
фактори, но не изключва изискването за добросъвестност на клаузите в договора
относно равнопоставеността на страните. Според чл.143 ал.1 от ЗЗП не отговаря
на изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Само клауза, при която
е предвидено единствено възможност за нарастване на цената на финансовата
услуга при увеличаване на лихвения процент без да включва възможността за
намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата
методика, по която се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до
значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца,
респ. до несправедливо обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. В случая с клаузата на чл.6, ал.3 от
Договора и съответните клаузи от ДС се предвижда реципрочност за намаляване на цената
на услугата, при същата настъпила автоматично /а не единствено по волята на
банката/ промяна в БЛП /респ. Прайм или EURIBOR/ е в съответствие с общото изискване за
добросъвестност, поради което не са неравноправни.
Ето
защо, съдът намира, че клаузите, въз основа на които се предвижда изменение на размера
на лихвата, не са нищожни и обвързват страните, поради което за ответникът е
възникнало задължението да заплати дължимата главница, ведно с лихва по кредита
в установения по делото от заключението на вещото лице размер. Предвид
горното, съдът приема, че предявения главен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ е основателен в предявения размер.
Относно иска за
установяване съществуването на вземането за лихва - По претенцията за плащане
на договорна лихва за сумата от 1106, 87 евро за исковия период от ССчЕ се
установява, че същата е в размер съответстващ на посочения в извлечението от
сметка, поради което и на основание чл.
430, ал.2 от ТЗ исковата претенция е основателна. Съдът счита възраженията
на длъжника за недължимост на същата за неоснователно, доколкото по делото се
установи, че по време на действие на договора за кредит от страна на ищеца не е
извършвано едностранно изменение на лихвения процент на непредвидено в договора
основание, а същият е изменян в резултат на изменение на приложимия финансов
индекс и изменение на добавка с
допълнителни споразумения, като съдът приема същите да са индивидуално уговорени.
Основателна е претенцията за начисляване на договорни и наказателни лихви и такси по кредита за
периода до подаване на заявлението по чл.417 от ГПК. Възражението на ответника
за недължимост на сумата от 1106, 87 евро, поради липса на основание за
плащането им след прекратяването на договора и обявена предсрочната изискуемост
от кредитора е неоснователно. Забавеното плащане е неизпълнение на договора
и по силата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД кредитополучателят дължи обезщетение за
това. Обявяването на предсрочната изискуемост обаче не може да обезщети банката
за претърпените от забавеното плащане вреди. Доколкото се касае до парично
задължение, то по силата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД изпълнението му е винаги
възможно и затова обезщетението винаги е такова за забавено изпълнение, което
следва и от разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като забавата може да
съществува както преди, така и след обявяването на кредита за предсрочно
изискуем, обезщетението за нея се дължи за цялото време на неизпълнението. Обявената
предсрочна изискуемост не изключва плащането на уговореното в договора за
банков кредит обезщетение за забавено плащане на главницата и договорната лихва
/клаузата на чл.3, ал.3/. В този смисъл
е и съдебната практика Решение № 101 от 15 август 2017 г на
ВКС, Четвърто гражданско отделение, по
гражд. дело № 53 684 по описа за 2015 г. Упражняване на предоставено от договора
право на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не
следва да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение
на задължението във вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на
длъжника.
С оглед на
изложеното и предвид заключението на вещото лице по основната съдебно
икономическата експертиза, този иск е изцяло основателен в размера, посочен в
исковата молба. В частта му по допълнителната задача на вещото лице, относно
това какъв би бил размера на дълга при нищожност на оспорените от ответника
клаузи от допълнителните споразумения, съдът не взе предвид заключението на
вещото лице, тъй като не се установи недействителността им. Установи се, че в
погасителната вноска не е включена дължима вноска по застраховка, поради което
възражението на ответника за недължимост поради липсата на застрахователно
правоотношение не следва да се разглежда.
Върху вземането
за неплатена главница се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване
на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното й погасяване, поради което установителният иск е основателен и
относно това вземане.
С оглед крайния
изход на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски
по делото. От негова страна се доказаха реално заплатени разноски за държавна
такса 685, 21 лв. лв., както и разноски в размер на 300 лв. за възнаграждение
на вещото лице в исковото производство. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение №
6 от 06.11.2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията за разноски
по чл.80 от ГПК може да бъде валидно заявена най-късно в съдебното заседание, в
което е приключило делото пред съответната инстанция, като в този срок следва
да са представени и доказателства за направените разноски. По делото не бе
представен договор за правна помощ, съдържащ уговорка за заплащането на
възнаграждение на упълномощения адвокат и в какъв размер с вписване за
извършено в брой плащане, нито са представени доказателства за плащане по
банков път, поради което такива разноски не следва да се присъждат.
Съобразно
указанията в т.11г на ТР №4 на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, следва
ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски в заповедното производство в размер на 685,
22 лв. за ДТ и 1252, 69 лв. адвокатски хонорар /платежно нареждане на л.10 от ч.гр.дело/.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с
ЕИК ********* против Б.Б.П. с ЕГН **********, че дължи на „Юробанк България“ АД,
на основание чл.430, ал.1 от Търговския закон вр. чл.79, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите, суми в размер на:1) 16 269, 43 евро (шестнадесет хиляди двеста шестдесет и девет евро и четиридесет и три цента) – главница по договор за кредит № *** и допълнителни
споразумения, ведно със законна лихва върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.08.2016
г. до окончателното изплащане; 2) 1106,87 евро (хиляда сто и шест евро и осемдесет и седем
цента), представляваща договорена лихва и наказателна надбавка по чл.3,
ал.3 от договора, начислена за периода от 29.08.2015 г. до 09.08.2016 г. и 3) 140,96 евро (сто и четиридесет евро и деветдесет и шест цента) - такси по договора за
периода от 31.08.2015 г. до 09.08.2016 г., за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 10.08.2017 г. по
ч.гр.д.№3084 по описа за 2016 г. на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА Б.Б.П. с ЕГН ********** да заплати на
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК *********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
разноски в размер на 985, 21 лв. в исковото производство и разноски в размер на общо 1937,
91 лева, от които 685, 22
лева - държавна такса и 1 252,69
лева адвокатски хонорар в заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: