№ 1072
гр. Стара Загора, 14.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Женя Иванова
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело №
20235530101591 по описа за 2023 година
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 9, ал.1 ЗПК и с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцовото дружество „Сити Кеш“ ООД
се снабдило със заповед за изпълнение по чл.410 срещу В. Ж. А., като в срока
по чл. 414 от ГПК длъжникът В. Ж. А. билa депозирала възражение, което
обусловило интереса от предявяване на настоящите установителни искове по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК.
Излагат следните обстоятелства, на които основават вземанията си:
Между В. Ж. А., ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********
бил сключен договор за паричен заем № № 643911 от 03.03.2022г., въз
основа на молба за сключване на договор за паричен заем, чрез кредитен
посредник „Кеш Пойнт“ ООД, ЕИК **********, регистриран в регистъра на
кредитните посредници при БНБ. Договорът за заем бил сключен съобразно
законовите разпоредби на Закона за потребителския кредит. Заемателят,
съобразно установената форма за кандидатстване от заемодателя бил
предоставил своите лични данни, телефон за връзка, параметри на желания
заем (размер на главница и период на погасяване), две лица за контакт. По
1
този начин заемателят бил обективирал волята си, че желаел да сключи
договор за паричен заем със „Сити Кеш“ ООД. Параметрите и условията на
сключения договор за потребителски кредит били описани и в
предоставените на заемателя от заемодателя, договор и стандартен
европейски формуляр към договора за паричен заем, с които заемателят се
бил съгласил.
Индивидуализацията на начина на плащанията от страна на заемателя
във връзка с паричните задължения към „Сити Кеш“ ООД като размер на
плащане и брой на погасителните вноски, както и падеж на задълженията, бил
в погасителен план към договор за заем № 643911.
Длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора и не бил
заплатил дължимите суми. Длъжникът не бил погасил задълженията си по
заема.
Между страните имало валиден договор, съгласно който заемодателят
„Сити Кеш“ ООД бил изплатил на заемателя В. Ж. А., сумата съгласно
договора, а от своя страна длъжникът се бил задължил да върне заемната сума
в размер и срок съгласно уговореното.
Сумата била получена от длъжника в брой в деня на сключване на
договора, като договорът служил за разписка за получената/предадената сума
– чл. 4, ал. 1 от договора.
Искането до съда е да признае за установено, че В. Ж. А., ЕГН
********** , дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 20253182, следните суми:
600 лева – главница по договор за паричен заем № 643911/03.03.2022г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изпълнение на задължението;
81,43 лева – възнаградителна лихва за периода от 03.03.2022 г. до
03.11.2022 г.
40,55 лева – законна лихва за забава за периода от 01.08.2022 г. до
01.01.2023 г.
Претендира направените разноски, както по настоящото, така и по
заповедното производство. Прави възражение за недължимост, в условията на
евентуалност – за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната
страна в заповедното производство. Прави възражение за прекомерност на
2
осн. чл. 78, ал.5 ГПК.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор, в
който заявява, че предявените искове са неоснователни и недоказани и излага
следните съображения:
В исковата си молба ищцовото дружество твърдяло, че на 25.01.2022 г.
бил сключен договор за паричен заем № 624816 с ответника В. Ж. А. по
силата, на който бил получил в собственост сумата от 600 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 47.75 %.
Страните се били уговорили, че заемателят щял да погаси кредита на 8
месечни вноски с размер на погасителната вноска: 3 х 20.03 лв. и 5 х 132.28
лв., с крайна падежна дата 03.11.2022г. и обща сума за плащане 721.49 лв.
Съгласно чл. 5.1 от договора за кредит, кредитополучателят се задължавал да
предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова
гаранция.
Съобразно чл.11.1 от процесния договор, при неизпълнение на
изискването на ал.1 на чл.5 от договора в тридневен срок от сключването му
да предостави обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в
размер на 526.51 лв., която щяла да се плаща разсрочено като се кумулирала
към падежните вземания по погасителния план, като месечната вноска с
включена неустойка била в размер на 156 лв. или общо 1248 лева. Ответникът
бил извършил три плащания в размер на 450 лева на 24.06.2022г.
Ищцовото дружество било приложило договор за потребителски кредит
към исковата молба с № 643911 от 03.03.2022г., а в исковата молба цитирало
договор № 624816.
Счита, че приложеният договор бил нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.
11, ал. I. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не била породила валидни
правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави
/чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне
на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на
договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се
3
явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11. ал.
1. т. 10 от ЗПК. във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл.
21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и
подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи
кои компоненти формирали размерът на ГПР. Договорът не пораждал
валидни права и задължения, тъй като кредиторът бил нарушил и
изискванията на чл. 11. ал. 1. т. 20 от ЗПК, защото в съдържанието му не бил
включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на
потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.
На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която
предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението.
Това създавало предпоставки кредиторът да получил вземането,
некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не
притежавала обезпечителна и обезщетителна функции, и съставлявала скрито
оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК,
неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдели
включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за
потребителски кредит водило до изначална недействителност на кредитната
сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно
потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не дължал лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави
по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на
чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21
ЗПК. Счита, че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,05 % се явявал прекомерно висок, с което се нарушавали добрите нрави.
Клауза, в която бил уговорен размер на договорната лихва надвишаващ три
пъти законната лихва, противоречала на добрите нрави. Размерът на
договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея следвало да се добави
уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или
банкова гаранция, която се явявала скрита лихва.
Вземането по чл. 11.1 от потребителския договор имало характера на
възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавал присъщите
4
на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и
обезпечителна функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка”, за да
преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3.
т. 1 ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на
ГПР. Търговецът бил гарантирал, че ще получи това вземане срещу
предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за
сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на
поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явявало допълнителна и
гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба
за търговеца скрита под формата на неустойка лихва. Уговорената
възнаградителна лихва била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При
сключване на договора потребителят не могъл да прецени обхвата на поетото
от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че щял да
дължи цена на кредита в размер на 40, 05 %. В нарушение на чл. 147, ал.1
ЗПК на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно
и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и
какъв бил действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил
заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира
неустойката по чл. 11.1 от процесния договор. Дадена клауза можела да бъде
определена като неравноправна, ако не била съставена на ясен и разбираем
език. Също така в договора не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т.
9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът следвало да включи в
договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на
правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 – 12 и ал.2 и чл.12, ал.1,
т.9 се налагал изводът, че под „условия за прилагане“ се имало предвид
предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да
ставало ясно как се начислявал този процент за възнаградителна лихва: дали
върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при
отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по
някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските били
анюитетни или били намаляващи. Действително приложения в кредитното
правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът
5
вписвайки в контракта ГПР от 47.75% бил заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика била довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и бил заобиколил изискванията на чл.
11, ал. 1, т.11 ЗПК.
Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК
клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22
ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1,
т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. I ЗПК. Вземането по чл. 11.1 във вр. с
чл. 5.1 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание
включването му в размера на ГПР не се дерогирал от правилото на чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора,
т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно
повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК, следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в
размер на 40.05 %, без в него да е била включена скритата лихва по чл. 11.1 от
договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 47.75%.
Посочването в договора на по – нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по –
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68, ал. 4 ЗЗП във
вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в
него и как се формирал посочения в договора ГПР/, което от своя страна
нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален
израз на всичко дължимо по кредита,следва ло по ясен и разбираем за
потребителя начин да бъдели инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът щяла да стори и които били пряко свързани с кредитното
правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит следвало да се
приравни ситуация като тази, в която договорът съдържал само
6
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставял необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло
невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се
формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предоставило
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е била
спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора трябвало да е
било посочено не само цифрово, какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които
бил отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание
съгласно чл. 11 от ЗПК, следвало да е било налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно
към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри. Договорът за потребителски кредит
не пораждал валидни права и задължения, и поради неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил
включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на
потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК. Нарушаването изисквания на чл.11,
ал.1, т.20 ЗПК, водило до недействителност на договора. Кредиторът не бил
изпълнил и изискването да посочи размера на лихвеният процент на ден.
Съгласно процесния договор, неустойката се дължала при неизпълнение на
договорно задължение, което не съставлявало основната престация по
договорът и се простирала независимо дали кредиторът бил претърпял вреди
от настъпило неизпълнение, поради което съставлявала типичен пример за
неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция.
Вредите, компенсирани с тази неустойка били несъизмерими нито с
положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне
обаче противоречало на изискването към търговеца – доставчик на
финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16
ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му
7
предложил добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и
наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция
доколкото било уговорено, че се дължало в тридневен срок след сключване на
договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД, предвиждал различни правни последици
при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обявил
предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес
да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането
им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на
правоотношенията били предвидени различни правни последици, което
разкривало целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантирал допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана „неустойка“.
Прави възражение с искане да се приеме за установено в отношенията
между страните по предявения от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* против
В. Ж. А., ЕГН **********, че сключеният между тях договор да заем №
643911 от 03.03.2022 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с
чл. 10, ал. 1,2 ЗПК и чл. 11, ал. 1,т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Претендира
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищцовото дружество „Сити Кеш” ООД, редовно
призовано, не изпраща представител. С депозирана молба по делото заявява,
че поддържа предявените искове с уточнението относно номера и датата на
договора за потребителски кредит.
В съдебно заседание ответницата В. Ж. А., редовно призована, не се
явява и не изпраща представител. Процесуалният й представител е подал
становище, с която заявява, че поддържа представения по делото писмен
отговор.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 469/2023г. по описа на Районен съд -
Стара Загора, съдът е издал в полза на „Сити кеш” ООД срещу В. Ж. А.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите: 600
лева - главница по договор за потребителски кредит № 643911 от 03.03.2022г.,
81,43 лева – възнаградителна лихва за периода от 03.03.2022 г. до 03.11.2022
8
г., 40,55 лева – законна лихва за забава за периода от 01.08.2022 г. до
01.01.2023 г., договорна неустойка в размер на 254 лева, неустойка за забава в
размер на 93,60 лева, такса за администриране на просрочен кредит в размер
на 190 лева, както и за разноските по заповедното производство – 25,20 лева
– държавна такса и 75 лева – юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.
414, ал. 2 ГПК длъжникът е възразил срещу издадената заповед, поради което
ищецът е предявил настоящите установителни искове за част горепосочените
вземания, предмет на издадената заповед, а именно за сумата 600 лева -
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, за
сумата 81,43 лева – възнаградителна лихва за периода от 03.03.2022 г. до
03.11.2022 г., за сумата 40,55 лева – законна лихва за забава за периода от
01.08.2022 г. до 01.01.2023 г.
По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски
кредит № 643911 от 03.03.2022г. (л.6 и сл.), се установява, че „Сити Кеш“
ООД е предоставило в брой на В. Ж. А. заемна сума в размер на 600 лева, при
годишен процент на разходите 47,75%, фиксиран лихвен процент 40,05 %,
като общо задължение, включващо главница и договорна лихва, е посочена
сумата от 721,49 лв. Кредитополучателят се е задължил да върне кредита на 8
месечни погасителни вноски, всяка от които от по 156 лева, в които освен
главница, договорна лихва, е включена и неустойка (виж Приложение 1 към
договора – погасителен план). Съгласно чл.5 във връзка с чл.11 от договора
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 526,51 лева,
при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от усвояване на
заемната сума: поръчител или банкова гаранция. В чл. 6, ал.2 от договора е
уговорено още, че кредитополучателят дължи такси при забава – разходи за
събиране на просрочени задължения съгласно Тарифа на кредитора (приета
като писмено доказателство по делото). Представени са и искането за
отпускане на кредит и стандартният европейски формуляр.
От заключението на назначената от съда съдебно – счетоводна
експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като пълно, ясно
и компетентно изготвено, се установява, че на 03.03.2022г. ищецът е
предоставил сумата от 600 лева в брой на ответницата при сключване на
договора. Вещото лице е посочило, че съгласно счетоводната информация,
представена от ищеца, ответницата е извършила две плащания по този
договор – на 03.03.2022 г. сумата от 156 лева и на 21.05.2022г. сумата от 176
9
лева или общо сумата 332 лева, като вещото лице в табличен вид е посочило
подробно как плащанията от ответницата са били отнасяни от ищеца
счетоводно за погасяване на задължения по договора, включително за
неустойки и за такси за просрочен кредит.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
„Сити Кеш“ ООД представлява финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Ответницата не оспорва сключването на представения по делото
договор за потребителски кредит и получаването на сумата от 600 лева –
факти, установими от представения по делото, подписан от страните, договор
за потребителски кредит № 643911 от 03.03.2022г., който служи за разписка,
удостоверяваща получаването на заемната сума (чл.4 от договора).
Основното възражение на ответницата е, че договорът е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, респ. че отделни негови клаузи са нищожни, поради
нарушаване на разпоредбите на ЗПК.
С оглед горното, съдът намира, че следва първо да се произнесе по
възражението за недействителност на целия договор. В отговора са изложени
твърдения, че договорът противоречи на чл. 10, ал.1 във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 9, т.10 от ЗПК във връзка с чл. 19, ал.1 ЗПК.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
10
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Когато лихвеният процент е уговорен като постоянна величина за
целия срок на договора и не се допуска неговото променяне, достатъчно е да
бъде посочен размерът на същия. В настоящия случай това е сторено в чл.3 от
договора – касае се за фиксиран лихвен процент – 40.05%, важим за целия
период на действие на договора, който е постоянна и непроменлива величина.
Следователно не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл.
19, ал. 1 ЗПК. В случая в чл.3, ал. 2 от договора изрично е посочено как е
формиран ГПР. Неоснователен е довода на ответницата, че уговорената
неустойка за неосигурено обезпечение на кредита следва да се включи в
размера на ГПР и тъй като това не е сторено е нарушена разпоредбата на чл.
10, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая е налице предвидено обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, което по дефиниция не попада в
общите разходи и от там не може да се вземе предвид при изчисляване на
ГПР, затова неустойката не се включва в размера на ГПР – аргумент чл. 19,
ал.3 ЗПК. Това, че такава неустойка е нищожна не е основание да се приеме,
че характерът на това, предвидено в полза на кредитора, вземане е скрита
възнаградителна лихва, както твърди ответницата, която следва да се включи
в ГПР. Следователно не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК
Действително е налице противоречива съдебна практика относно
въпроса – дали за да е изпълнена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК
следва да е посочен годишния процент на разходите по кредита като цифрово
изражение и общата сума, дължима от потребителя или следва да бъдат
посочени всеки един отделен разход по чл. 19, ал.1 ЗПК и § 1, т.1 от ДР към
ЗПК. Настоящият съдебен състав счита, че от тълкуването на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК не следва извода, че всеки един разход следва да бъде
посочен, който се включва в ГПР. Вече когато в хода на производството се
установи, че неправилно е посочен този процент и че в него не са били
включени разходи, които е следвало да бъдат включени, тогава в зависимост
11
от конкретиката на случая следва да се преценява дали е налице
недействителност на договора - чл. 22 ЗПК (в случая по делото не се установи
това) или на клаузата, с която е уговорен ГПР – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В заключение, съдът намира за неоснователно възражението на
ответницата за недействителност на целия договор за потребителски кредит,
съгласно чл. 22 ЗПК, поради което следва да разгледа възражението за
нищожност на отделни негови клаузи.
Предвид горното и предвид установеното по делото, че ответницата е
заплатила по процесния договор общо сумата от 332 лева, съдът намира, че с
извършените от нея плащания, тя е погасила изцяло първите 5 погасителни
вноски съгласно Погасителния план (възлизащи общо на сумата от 324,65
лева) и с остатъкът от 7,35 лева е погасила частично възнаградителната лихва
от шестата вноска по договора за кредит.
Следователно е останала непогасена част от главницата в общ размер на
371,75 лева от шеста, седма и осма вноски по договора и непогасена част от
договорна лихва в общ размер на 17,74 лева – частично от шеста вноска,
изцяло от седма и осма вноски по договора. Поради забава в плащането на
главницата ответницата дължи и мораторна лихва (законна лихва за забава),
която след служебно изчисление от съда възлиза на сумата от 12,20 лева за
периода от 06.09.2022 г. (деня, следващ датата на падежа на неплатената
шеста вноска по договора) до 01.01.2023г. (крайна дата, посочена от ищеца).
Тежестта на доказване на заплащане на тези суми е на ответницата, която не
проведе главно и пълно доказване относно този факт.
Съдът не възприема довода на ищеца и отразеното от него в
счетоводството му, че с платените от ответницата суми в общ размер от 332
лева са погасени частично сумите за договорни лихви, неустойка и такси за
просрочени вземания, поради това, че клаузите, с които са уговорени
неустойката и таксите са нищожни, по следните съображения:
Клаузите на чл.5 и чл.11 от договора за потребителски кредит, че се
дължи неустойка, поради това че в 3-дневен срок от усвояването му
кредитополучателят не е представил на кредитора едно от следните
обезпечения: поръчител или банкова гаранция, са нищожни, тъй като с тях се
предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
12
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма
да бъде събрано. На практика така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. При това следва да се подчертае, че тези вреди са
самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно
обезпечение, за да се отпусне кредитът (заемът), той не би трябвало да се
отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е
спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящия случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави –чл. 26, ал.1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, Р-74-2011,
ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.). Допълнителен аргумент за
нищожността на клаузата, с която е уговорена тази неустойка може да бъде
изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че
заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата
в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става
13
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27 03. 2014 г. по дело C-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид
това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители или банкова гаранция, което задължение става изискуемо
след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата.
Нищожна са и уговорките, с които се предвиждат такси за събиране на
просрочено вземане. Макар вземанията да са наименувани „такси“, то срещу
тези такси не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта
на тези вземания следва автоматично от изпадане на длъжника в забава. Така
както са уговорени тези „такси“ всъщност представляват неустойки. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата.
Неоснователно е обаче възражението на процесуалния представител на
ответницата за нищожност на клаузата за договорна лихва, защото била 40.05
14
%, т.е. многократно надхвърляла законната лихва. Според актуалната съдебна
практика на съставите на ОС – Стара Загора след като ГПР не надхвърля пет
пъти законната лихва (както е в случая), то уговорената договорна лихва не е
нищожна.
Предвид гореизложеното, следва, че искът за установяване
съществуване на вземане на ищеца за главница следва да бъде уважен в
размер на 371,75 лева и отхвърлен над този размер до пълния претендиран
размер от 600 лева. Не следва да бъде присъждана законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда до изплащането й, защото
такава не е присъдена в заповедното производство – ч.гр.д.469/2023г. по
описа на РС – Стара Загора. А настоящото производство е продължение на
заповедното производство и съвпада по предмет. Следва да бъде уважен
искът за установяване съществуване на вземане на ищеца за законна лихва за
забава в размер на 12,20 лева за периода от 06.09.2022 г. (деня, следващ
датата на падежа на неплатената шеста вноска по договора) до 01.01.2023г.
(крайна дата, посочена от ищеца) и отхвърлен над този размер до пълния
претендиран от 40,55 лева и за периода от 01.08.2022г. до 05.09.2022г. вкл.
Следва да бъде уважен искът за установяване съществуване на вземане на
ищеца за договорна лихва в размер на 17,74 лева за периода от 05.09.2022 г.
до 03.11.2022г. и отхвърлен над този размер до пълния претендиран размер от
81,43 лева и за периода от 03.03.2022г. до 04.09.2022г.вкл.
Относно разноските: Направените от ищеца разноски са 25 лева за ДТ,
100 лева - възнаграждение за вещо лице и 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда на основание чл. 25, ал.1 от НЗПП. С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца направените по делото разноски, които
съразмерно с уважената част от исковете, възлизат на сумата от 125,18 лева.
Направените от ответницата разноски са 100лева за вещо лице и 500
лева – за възнаграждение за адвокат. Направено е от ищеца възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно, изхождайки от цената на
исковете, фактическата и правна сложност на делото и извършените от
процесуалния представител на ответницата процесуални действия, поради
което възнаграждението следва да бъде намалено на 400 лева съгласно чл.7,
15
ал.2, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. С оглед изхода на делото и на основание чл.
78, ал.3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата
направените по делото разноски, които съразмерно с отхвърлената част от
исковете, възлизат на сумата от 221,81 лева.
С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013
г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл. 422 ал. 1 ГПК дължи
произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно
указанията, дадени в т. 12 от ТР, това следва да стане с осъдителен
диспозитив. Ето защо, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца и направените разноски по заповедното производство в размер на
52,97 лева, съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответницата за процесуално представителство в
заповедното производство сумата от 177,45 лева, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Ж. А., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***********, съществуването на
вземанията на „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., район С., ул. С******, за следните суми: сумата в
размер на 371,75 лева – неплатена главница по договор за потребителски
кредит № 643911 от 03.03.2022г., както и сумата в размер на 17,74 лева -
договорна лихва за периода от 05.09.2022 г. до 03.11.2022г., както и сумата в
размер на 12,20 лева – законна лихва за забава за периода от 06.09.2022 г. до
01.01.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 469/2023г. по описа на РС – Стара
Загора, като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване съществуване на вземане
на ищеца за главница над установения размер до пълния претендиран
размер от 600 лева, иска за установяване съществуване на вземане на ищеца
за договорна лихва над установения размер до пълния претендиран размер
от 81,43 лева и за периода от 03.03.2022г. до 04.09.2022г.вкл. и иска за
установяване съществуване на вземане на ищеца за законна лихва за
16
забава над установения размер до пълния претендиран от 40,55 лева и за
периода от 01.08.2022г. до 05.09.2022г. вкл., като неоснователни.
ОСЪЖДА В. Ж. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
***********, да заплати на „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район С., ул. С******, сумата от
125,18 лева - разноски по настоящото дело и сумата от 52,97 лева –
разноски по ч.гр.д. № 469/2023г. по описа на РС – Стара Загора, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* , със седалище и
адрес на управление: гр. С., район С., ул. С******, да заплати на В. Ж. А.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***********, сумата от 221,81 лева
- разноски по настоящото дело и сумата от 177,45 лева – разноски по ч.гр.д.
№ 469/2023г. по описа на РС – Стара Загора, съразмерно с отхвърлената част
от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17