Р Е Ш Е Н И Е
№ 89 13.03.2018
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ХАСКОВО гражданско
отделение, трети въззивен състав
на …….…четиринадесети
февруари…...…две хиляди и осемнадесета година
в публично съдебно
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АННА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГЕОРГИ ГОЧЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
С участието на секретаря…….Р.Р………………….…………………………….
И прокурора …………………………………………………………………..……
като разгледа докладваното от …….съдия Петкова…..……..………………….
Въззивно гражданско дело …………….№ 1 по описа за 2018 година…..…,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 53/13.10.2017 година,
постановено по гр.д. № 1146/2016 година по описа на РС-Кърджали, районният съд
е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения
от М.А.М. и Н.М.М. срещу М.Ю.С. и Б.С.С. ***, иск с правно основание чл. 108 ЗС
за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците притежават
правото на собственост върху следния недвижим имот: УПИ V-27, кв.
6 по плана на с. К., община Кърджали, с площ от 536 кв.м., при граници: север –
улица, запад УПИ IV-27, юг УПИ VI-26,27, изток улица, придобит на основание
давност, както и на построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда,
състояща се от жилищен етаж с коридор, кухня, три спални и санитарен възел с
площ 92 кв.м., и приземен етаж, състоящ се от две складови помещения с площ 28
кв.м., която сграда е придобита от ищците на основание приращение и давност, и
за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на гореописания
поземлен имот ведно с построената в него сграда.
Недоволни
от така постановеното решение са останали въззивниците – М.А.М. и Н.М.М., които
го обжалват чрез упълномощен адвокат И.П. ***. Въвеждат се оплаквания за
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
необоснованост, както и за допуснати съществени процесуални нарушения.
Въззивниците настояват, че не с загубили правото си на собственост върху
процесните недвижими имоти, а ответниците не са го придобили. Считат, че съдът
не е анализирал задълбочено представените от тях писмени доказателства, а
гласните такива били събрани в нарушение на чл. 164 т. 1 и т. 3 от ГПК и
кредитирани неправилно. Правят искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират деловодни разноски
за двете инстанции. В с.з. пред ХОС въззивниците се представлява от адв. И.П., който поддържа въззивната жалба и
искането по чл. 537 ал. 2 изречение последно от ГПК за отмяна на констативния
нотариален акт от 2007 година, с който въззиваемите се легитимират като
собственици. Адв. П. настоява, че РС е подценил значението на декларацията,
която М.С. е подал през 1998 година и е игнорирал факта, че през 2011 година
въззивниците са се сдобили с констативен нотариален акт за собственост, който и
досега не е бил отменен. Освен това, нотариалната процедура по издаването на
констативен нотариален акт на въззиваемите била опорочена.
В
срока по чл. 263 ал. 1 ГПК М.Ю.С. и Б.С.С.
подават писмен отговор чрез упълномощен
адвокат Д.П.. Оспорват въззивната жалба, като заемат становище за правилност на
атакуваното решение и молят същото да бъде потвърдено. Претендират за деловодни
разноски за въззивната инстанция. В с.з. пред ХОС въззиваемите не се явяват и
не изпращат процесуален представител.
С въззивната жалба са направени доказателствени искания, които са
оставени без уважение с определение на ХОС от съдебно заседание, проведено на
14.02.2018 година.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното
решение, констатира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с ревандикационна претенция по чл. 108 ЗС, предявена от М.А.М. и Н.М.М.
против М.Ю.С. и Б.С.С., с предмет – правото
на собственост върху УПИ V-27, кв. 6 по плана на с. К., община Кърджали, с площ от
536 кв.м., при граници: север – улица, запад УПИ IV-27,
юг УПИ VI-26,27, изток улица, придобит на основание давност, както и
на построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен
етаж с коридор, кухня, три спални и санитарен възел с площ 92 кв.м., и приземен
етаж, състоящ се от две складови помещения с площ 28 кв.м. Ищците заявяват, че
са съпрузи и през 1974-1975 година заедно построили по стопански начин
процесната жилищна сграда в наследствен поземлен имот. От тогава до 1989 година
живеели в имота, след което се преселили в Турция. Процесния имот предоставили
за ползване на ответниците, като сключили уговорка, че ползването е временно –
докато ответниците се устроят. При всяко идване в България, ищците отсядали в
процесния имот, в специално отделени за тях стаи и нямали никакви проблеми със
семейство С.. През 1997 година се сдобили с констативен нотариален акт за
собственост по давност върху поземления имот, а през 1998 година декларирали
имота на свое име в Община-Кърджали и от тогава заплащали данъци за него, а през
2011 година се снабдили с констативен нотариален акт и за къщата. През 2003
година ищците решили да се завърнат в България и предупредили С. да напуснат
дома им. Тогава ответниците се противопоставили, започнали да не ги допускат в
имота и разпространили в селото слух, че имотът им бил продаден. През 2007
година ответниците се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по
давност, като разпитаните в нотариалното производство свидетели потвърдили
неистина и била представена преправена в частта на името на подателя
декларация. С тези фактически твърдения ищците са поискали да бъде признато за
установено правото им на собственост на основание наследство и давност – за
поземления имот, и на основание приращение и давност – относно сградата. Искът им е съединен с претенцията по чл. 537
ал. 2 изречение последно от ГПК – за отмяна на издадения на името на първия
ответник констативен нотариален акт за собственост върху процесните недвижими
имоти.
С подадения писмен отговор ответниците М.С. и Б.С. са
направили искане за прекратяване производството по делото, с твърдение, че по
повдигнатия от ищците спор има формирана сила на присъдено нещо с решение,
постановено по гр.д. № 711/2001 година на РС-Кърджали. Единственото възражение
на ответниците по съществото на спора, срещу заявеното от ищците право на собственост, въведено в преклузивния
срок, може да се обобщи както следва: те твърдят, че сключили с ищците устен
договор за покупко-продажба на имота, заплатили им договорената сума, но тъй
като сделката не била извършена в изискуемата от закона форма (с нотариален
акт), впоследствие ищците се снабдили с констативен нотариален акт и поискали
връщане на имота. В проведеното по делото първо съдебно заседание,
процесуалният представител на ответниците е заявил, че началото на владението
датира от 1994 година и отново се е позовал на формираната сила на присъдено
нещо по въпроса за собствеността на имота с решение по гр.д. № 711/2007 година
на РС-Кърджали.
С протоколно определение, постановено в съдебно заседание
на 01.02.2017 година по гр.д. № 1146/2016 година на РС-Кърджали, е отхвърлено
направеното от ищците искане по чл. 212 ГПК за приемане за съвместно
разглеждане на инцидентен установителен иск за установяване неистинността и
подправяне на молба-декларация вх. № УС-130/10.04.2007 година на Община –
Кърджали. Определението е влязло в законна сила като необжалвано. Поради това,
ХОС с протоколно определение о
14.02.2018 година е оставил без разглеждане искането, въведено с
въззивната жалба (и с характер на частна жалба) за отмяна на горецитираното
определение от 01.02.2017 година на РС- Кърджали.
С протоколно определение от 01.02.2017 година, постановено
от РС-Кържали, производството по делото е прекратено като недопустимо, поради
наличието на влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 711/2007 година по описа
на РС-Кърджали, в частта на иска за собственост по чл. 108 ЗС досежно сградата,
построена в УПИ V-27 кв. 6 по плана на с. К., община Кърджали. С определение
№ 373/10.05.2017 година, постановено по в.ч.гр.д. № 36/2017 година по описа на
ОС-Кърджали е отменено определението за частично прекратяване на делото – в
частта, в която се претендира собствеността върху къщата на основание
приращение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка,
съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на
поземления имот е допустим: С Решение №
18/29.02.2008 година, влязло в законна сила с
Определение № 648/28.06.2011 година, постановено по гр.д. № 62/2011
година по описа на ВКС е отхвърлен предявеният от М.А.М. против М.Ю.С. и Б.С.С.
иск с правно основание чл. 108 ал. 1 ЗС за собствеността и владението върху
жилищна сграда, застроена в УПИ V-27 в
кв. 6 по плана на с. К. Т.е. самото дворно място е останало извън предмета на
разгледания и решен ревандикационен спор и за него няма ограничение за
непререшаемост. В частта досежно построената в имота жилищна сграда, с оглед
обвързващото определение № 373/10.05.2017 година, постановено по
в.ч.гр.д. № 36/2017 година по описа на ОС-Кърджали, влязло в законна сила, искът е допустим в частта,
в който се претендира правото на собственост върху построената в УПИ сграда на
придобивно основание – приращение.
По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. По оплакванията
съдът намира следното:
Преди всичко е необходимо да се отговори на въведеното от
ответниците в първоинстанционното производство възражение относно формирана
сила на присъдено нещо по въпроса за собствеността на имота с решение № 18/29.02.2008 година по гр.д. № 711/2007
година по описа на РС-Кърджали. С цитираното решение, със сила на присъдено нещо е решен спорът относно
правото на ищците по делото и въззивници в настоящото производство, да
ревандикират единствено процесната жилищна сграда. Т.е. това решение няма
въобще отношение към УПИ V-26 кв. 6 по плана на с. К. Освен това, основателността
на правото на ищците да ревандикират къщата от ответниците, упражнено чрез
предявения иск по чл. 108 ЗС, е обусловено
от няколко кумулативно дадени предпоставки: ищците да са собственици на имота,
имотът да се владее или държи от ответниците и това владеене или държане, да е
без правно основание. Липсата на която и да е от тези предпоставки, а не само
на първата от тях, има за последица отхвърляне на иска за ревандикация.
Наличието или липсата на тези предпоставки са предмет на мотивите на съдебното
решение, които не се ползват със сила на
присъдено нещо. Поради това, ответниците по делото нямат основание да
твърдят, че със сила на присъдено нещо е
установено, че ищците (сега въззивници) не са собственици на процесната жилищна
сграда (още повече на сега заявеното ново придобивно основание – приращение),
нито че самите те (ответниците/въззиваеми) са собственици на къщата. Силата на присъдено нещо на решението, на което
ответниците се позовават, не обхваща този въпрос и той подлежи на самостоятелно
изследване в производството по предявения иск. Отделно от това, с т. 18 на тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г.
по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС беше изоставено господстващото преди това
становище в съдебната практика, че със сила на присъдено
нещо се ползват така наречените решаващи, съществени главни мотиви,
съдържащи констатации относно правнорелевантните факти /основание на иска;
възражения на ответника/ и се прие, че с такава сила се ползват само
констатациите относно спорното право в диспозитива на решението /чл. 189, б. "г" ГПК, отм./. Прието
беше, че по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно
юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните
правоотношения не се формира сила на присъдено
нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Поради това, дори и да се
приеме, че в мотивите на решение № 18/29.02.2008 година, постановено по гр.д. №
711/2007 година по описа на РС-Кърджали се съдържат съждения в подкрепа на
ответниковата позиция, то те не се ползват със сила на присъдено нещо и не
обвързват настоящия съд.
При предявен ревандикационен иск в тежест на ищеца е
да докаже две кумулативни предпоставки – че е собственик на имота и че същият е
във владение (респ. държане) на ответника. На практика, ответниците не оспорват
заявените от ищците обстоятелства – че през 1974 година им е бил предоставен
„по наследство“ поземленият имот, че от тогава те са започнали да го владеят с
чувството на собственици и че през 1975 година са построили в дворното място
процесната жилищна сграда. Освен това, в подкрепа на твърденията си ищците
ангажират гласни и писмени доказателства – показанията на свидетелите Р. М. и М.
Я. При това положение и с оглед липса на спор, ХОС приема за установено
придобиване правото на собственост от ищците върху УПИ – поради изтичане срока
на придобивната давност, а върху жилищната сграда – на основание приращение.
Няма спор и относно обстоятелството, че в момента в процесните УПИ и жилищната
сграда се намират ответниците, като подлежи на обследване въпросът – дали те ги
държат или владеят. Основният спор по делото се концентрира около затвърдяното
от ответниците обстоятелство – че през 1994 година те са „заплатили“ имота на
ищците и от тогава го владеят спокойно, явно и с чувство на собственици, респ. –
дали за ответниците е налице правно основание за упражняване на фактическата
власт, годно да отблъсне претенцията на ищците. Нужно е да се отбележи, че доказването
в тази насока ищецът не дължи, тъй като това е правоотричащо твърдение и
тежестта за доказването му е на ответника.
ХОС счита, че изискуемото пълно и главно доказване в
тази насока, ответниците не са провели. На първо място, ХОС споделя оплакването
на въззивниците за допуснати от РС-Кърджали процесуални нарушения при преценка
допустимостта на свидетелските показания. Съгласно чл. 164 т. 1 ГПК,
свидетелски показания не се допускат за установяване на правни сделки, за
действителността на които закон изисква писмен акт. В случая ответниците са
предприели доказване с гласни доказателства за установяване на твърдяната от
тях устна сделка покупко-продажба на процесните парцел и къщата. Такава сделка
следва да бъде извършена не само с писмен акт, но и в изрично предписана от
закона форма – с нотариален акт. Следователно, за тези обстоятелства
свидетелските показания не са били допустими и съдът не е следвало да ги
допуска и цени. От друга страна, няма пречка показанията на свидетелите Н.Н.В.и
Х.В.Х. да бъдат кредитирани за установяване на началния момент и периода на
владение/държане на имота от ответниците, как е протичало владението/държането,
дали е имало противопоставяне от страна на ищците или други лица. Въззивният
съд, след като на свой ред съпостави показанията на свидетелите Н.В. и Х.Х., с останалите доказателства по
делото, приема, че няма причини да не бъдат кредитирани в допустимите им части.
От показанията им се установява, че откакто ответниците „влезнали“ в къщата и
двора през 1994 година, те стопанисвали имота в продължение на 20 години.
Поддържали къщата, обработвали земята в имота, в селото било известно, че
семейство С. са собственици на земята и къщата и никой не им оспорвал правата
до 2007 година. Съвсем добросъвестно св. Н.В. – бивш кмет на селото,
потвърждава, че преди 10 години (т.е. през 2007 година) в селото се разчуло за
претенции от страна на М.М. срещу М.С. за собствеността на имота. Но въпреки
това семейството С. останало в имота до настоящия момент.
Така събраните гласни доказателства, обаче, не дават
отговор на един от релевантните въпроси за преценка основателността на
въведените от ответниците възражения, а именно, че ищците са „изгубили“ правото
на собственост, тъй като ответниците са го придобили с изтичане на 10-годишния
срок на давностно владение. За целта е необходимо да се обследва отношението
както на ищците, така и на ответниците към имота , респективно дали те (ответниците)
са го държали за друг или са го владеели с чувството на собственици. В тази
насока особено значение има представеното от ищците писмено доказателство –
данъчна декларация от 1998 година. От същата се установява, че на 29.05.1998
година пред данъчната администрация е подадена данъчна декларация от името на М.А.М.,
с която както поземленият имот, така и
построената в него къща са декларирани като собствени именно на ищците по
делото (сега въззивници). Повече от това, от изпълненото върху декларацията
пълномощно се установява, че тя е подадена от ответника М.Ю.С., натоварен от
ищеца М.А.М. да го представлява пред данъчните власти и да попълни и подаде
данъчната му декларация за притежаваните от М. и съпругата му недвижими имоти.
Тази декларация, подадена в този вид и по този начин, не само доказва
твърдението на ищците, че никога не са губили интерес към имотите и чувството
си на собственици, но и това, че към момента на подаването на данъчната
декларация – месец май 1998 година ответникът С. ясно е съзнавал, че не той, а
неговият упълномощител М.М. и съпругата му (също отбелязана като собственик в
декларацията) са собственици на спорните УПИ и къщата. В подкрепа на този извод
е и обстоятелството, че от момента на декларирането на имотите от името на
ищците, само те са заплащали дължимите данъци, за което свидетелстват
представените квитанции. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че от
същия момент до 2007 година (когато ответникът се е снабдил с констативен
нотариален акт) процесните парцел и къща са били записани по разписния лист
(имотния регистър) към плана на с. К. на М.А.М. (заключение на
съдебно-техническа експертиза).
Макар и твърде непрецизно, в настоящия исков процес
ответниците противопоставят на претенцията на ищците твърдение за свои права,
по-конкретно правото на собственост, придобито от тях върху процесните имоти по
оригинерен способ – с изтичане на срока на придобивната давност. За да се
признае на едно лице право на изключителна собственост по отношение на един
изцяло или отчасти чужд недвижим имот, нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС установява,
че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10
години фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без противопоставяне от
страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по
отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик, тоест поведение, безсъмнено сочещо, че упражнява собственически
правомощия в пълен обем за себе си. Както вече бе посочено по-горе, в случая ответниците
не установяват да са владеели непрекъснато процесния недвижим имот (а не просто
да са били негови държатели) за период над десет години и съответно да са
станали негови собственици. Основателни са възраженията на въззивниците за
това, че РС не е анализирал с дължима задълбоченост събраните по делото доказателства
в тяхна съвкупност и това е довело до изграждане на необосновани изводи. Тук е
необходимо да се отбележи следното: Съдът приема за безспорно установено, че до
м.май 1998 година ответниците не могат да претендират владение с чувство на
собственици, предвид обсъдените по-горе действия и знания на ответника С. при
подаване на данъчната декларация от името на ищците. А е трудна за възприемане
тезата, че едно лице, току-що манифестирало правата си на собственик със
снабдяване с констативен нотариален акт
№ 37 т. 1 дело № 142/1997 година и с подаване на данъчна декларация за
имотите, незабавно след това ще го изостави така, че да бъде завладян
необезпокоявано от ответниците. Впрочем, дори и да се приеме за начален момент
на владението на ответниците м.май 1998 година, от тогава до 2007 година,
когато течението на давността е било прекъснато, не е минал 10-годишен срок на
придобивната давност. При така събраните гласни доказателства, съпоставени с
писмените, съдът приема, че процесният имот е бил отстъпен от ищците на
ответниците за ползване и не е бил завладян без знание и съгласие на
собствениците от последните. Не се доказва – в определен момент ответниците да
са променили отношението си към имота и от този момент да е изтекъл срокът по
чл. 79 ал. 1 ЗС. Ето защо извод, че ответниците са станали собственици на
процесния недвижим имот на оригинерното правно основание, е изключен. Не се
доказа - за ответниците да е налице друго правно основание за упражняване на
фактическата власт, годно да отблъсне претенцията на ищците.
Само за пълнота, с оглед задължението на въззивния съд да даде отговори
на поставените въпроси, необходимо е да се отбележи следното: Неоснователен е доводът на
въззивниците за несъобразяване с издадените на името на ищците констативни
нотариални актове за собственост: В мотивите си, при постановяване на Тълкувателно
решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС
приема, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава
правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността
на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има
правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването
може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези
на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в
акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или
е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне
легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е
бил или е престанал да бъде собственик. ВКС приема, че това оспорване не се
развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа
нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. В този смисъл,
за ответниците е било достатъчно да заявят, че оспорват удостоверените с
процесните констативни нотариални актове материални права – правото на
собственост на ищците върху УПИ и построената в него жилищна сграда и не е било
необходимо изрично произнасяне на съда по чл. 194 ал. 2 ГПК. По-нататък в ТР се
приема, че предвид обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното
удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не
разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването
на признатото от нотариуса. В случая, обаче, ответниците също така се легитимират
с документ за собственост – констативен нотариален акт от 2007 година. В този
смисъл и ищците и ответниците разполагат с актове, имащи равни правни последици.
В този случай, както разяснява в ТР 11/2013 година ОСГК на ВКС, разпределението
на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.
154 ал. 1 от ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е.
фактическия състав на съответното удостоверено придобивно основание. Ищците са
дължали да докажат претендираните от тях права и според въззивния съд, са
провели успешно доказване в тази насока, за разлика от ответниците.
Дори да се приеме за доказано
твърдението на ищците, че при подготовка на документите за снабдяването с
констативен нотариален акт, ответникът М.С. е преправил съдържанието на
молба-декларация с вх. № УС-130/10.04.2007 година, то това обстоятелство не е в
състояние да повлияе на изводите на съда. На първо място, както се твърди от
самия ищец, това е станало през 2007 година, когато течението на давността (ако
се приеме, че такава все пак е текла след 1998 година) вече е било прекъснато с
предявяване на спор за собственост по исков ред. От друга страна, подобно действие не е от
категорията на тези, способни да прекъснат течението на давността, нито
разкриват собственическо отношение у ответниците към имота.
Поради гореизложеното предявеният ревандикационен иск
се явява основателен и следва да бъде уважен. Последиците от уважаването на
иска са уредени в чл. 537 ал. 2 изречение последно от ГПК. Поради това и с
оглед въведеното искане от ищците, издаденият на името на ответника М.Ю.С.
констативен нотариален акт № 130 том 4 рег. № 5794 дело № 689/2007 година за
собственост върху недвижим имот – УПИ V -27
в кв. 6 по плана на с. К., ведно с построената в него жилищна сграда – предмет
на делото, следва да бъде отменен.
Като е
достигнал до противоположни изводи, РС-Кърджали е постановил неправилно –
необосновано и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено изцяло.
С оглед изхода на делото, основателно се явява
искането на въззивниците за присъждане на деловодни разноски за двете
инстанции.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 53/13.10.2017 година, постановено
по гр.д. № 1146/2016 година по описа на Районен съд-Кърджали, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
По иск с правно основание чл. 108 ЗС ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците М.Ю.С. с ЕГН ********** и Б.С.С.
***, че ищците М.А.М. с ЕГН ********** *** и Н.М.М. с ЕГН ********** – двамата
със съдебен адрес: ***, чрез адв. И.П., са собственици на следния недвижим имот: УПИ V-27, кв. 6 по
плана на с. К., община Кърджали, област Кърджали, с площ от 536 кв.м., при
граници: север – улица, запад УПИ IV-27, юг УПИ VI-26,27, изток улица, както и на построената в имота
двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен етаж с коридор, кухня,
три спални и санитарен възел с площ 92 кв.м., и приземен етаж, състоящ се от
две складови помещения с площ 28 кв.м., като ОСЪЖДА М.Ю.С. с ЕГН **********
и Б.С.С. *** да предадат на М.А.М. с ЕГН ********** *** и Н.М.М. с ЕГН **********
– двамата със съдебен адрес: ***, чрез адв. И.П., владението върху на описания
по- горе имот, а именно: УПИ V-27, кв. 6 по
плана на с. К., община Кърджали, област Кърджали, с площ от 536 кв.м., при
граници: север – улица, запад УПИ IV-27, юг УПИ VI-26,27, изток улица, както и на построената в имота
двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен етаж с коридор, кухня,
три спални и санитарен възел с площ 92 кв.м., и приземен етаж, състоящ се от
две складови помещения с площ 28 кв.м
ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2, изр. последно ГПК констативен нотариален акт № 130 том 4 рег. № 5794
дело № 689/2007 година, съставен на 02.05.2007 година от Калин Николов Димитров
– нотариус с район на действие ОС-Кърджали, вписан в регистъра на Нотариалната
Камара под № 020, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, в частта му,
в която М.Ю.С. с ЕГН **********,***, е признат за собственик по давностно
владение на следния недвижим имот: Урегулиран поземлен имот V-27, кв. 6 по плана на с. К., община Кърджали, област
Кърджали, с площ от 600 кв.м., при граници на УПИ: изток – улица, юг УПИ VI-26,27, север – улица, запад УПИ IV-27, ведно с построената
в имота едноетажна масивна жилищна сграда с частичен висок призем, със
застроена площ 95 кв.м., състояща се от три стаи, салон, кухня и баня – на
етажа и складово помещение със застроена площ 27,80 кв.м. – в призема.
ОСЪЖДА М.Ю.С. с ЕГН ********** и Б.С.С. *** да заплатят на
ищците М.А.М. с ЕГН ********** *** и Н.М.М. с ЕГН ********** – двамата със
съдебен адрес: ***, чрез адв. И.П., сумата 1223 лева – направените
разноски за двете инстанции.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.