РЕШЕНИЕ № 260209
Гр.
Пловдив, 09.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО,
седми въззивен граждански състав, в публичното
заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши
съдия И. въззивно гр. дело № 1980 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Кредитреформ
България“ ЕООД против Решение № 2099/28.05.2019 г., постановено по гр.д. №
17987/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което отхвърлени
предявените от дружеството против В.И.В. искове за заплащане на сумите: 730
лева – неплатена главница, 138.18 лева – такса за експресно разглеждане и
825.18 лева - наказателна лихва за периода 16.11.2015 г. – 31.01.2018 г. по
договор за кредит от 16.10.2015 г, изменен на 20.10.2015 г., на 24.10.2015 г. и
на 28.10.2015 г. сключени с „4финанс“
ЕООД, вземанията по които са прехвърлени на "Кредитреформ България"
ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на исковата молба в
съда – 12.11.2018 г. до окончателното погасяване.
Във въззивната жалба се
излагат съображения за неправилност на обжалваното решение и се иска неговата
отмяна и постановяване на ново, с което предявените искове бъдат уважени.
В жалбата са направени
доказателствени искания за изискване на документи от „Първа инвестиционна
банка“ АД и за назначаване на съдебно-техническа експертиза.
Не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна В.В..
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си
по чл.269 от
ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
срок, от странa, която има
право да обжалва
и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил с искова молба от „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК *********
против В.И.В., ЕГН **********. Твърди
се, че между ответника и „4финанс“ ЕООД бил сключен договор за кредит от
разстояние на 16.10.2015 г. за сумата от 200 лева със срок на издължаване от 30
дни. Съгласно условията по кредита към главницата била начислена и такса за
експресно разглеждане на кредита в размер на 41.27 лв. Договорът бил сключен
като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от „4финанс“ ЕООД. Договорът бил сключен по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като кредитодателят бил
вписан в регистъра като финансова институция. На 20.10.2015 г. ответникът
заявил искане за отпускане на допълнителен кредит в размер на 110 лв., като
отново заявил и услугата експресно разглеждане на заявката. При отпускане на
допълнителен кредит, съществуващия договор се изменя, като условията с
изключения на размера на дължимите суми, остават непроменени и се прилагат и за
допълнителния кредит. Исканата сума по допълнителния кредит била отпусната на
20.10.2015 г. с падежна дата 15.11.2015 г., към нея била начислена и такса за
експресно разглеждане на допълнителния кредит в размер на 22.03 лв. На
24.10.2015 г. ответникът отново заявил допълнителен кредит в размер на 370 лв.,
като отново заявил и услугата експресно разглеждане на заявката. Исканата сума
по допълнителния кредит била отпусната на 24.10.2015 г., към нея била начислена
и такса за експресно разглеждане на допълнителния кредит в размер на 65.12
лв. На 28.10.2015 г. ответникът отново
заявил допълнителен кредит в размер на 50 лв., като отново заявил и услугата
експресно разглеждане на заявката. Исканата сума по допълнителния кредит била
отпусната на 28.10.2015 г. към нея била начислена и такса за експресно
разглеждане на допълнителния кредит в размер на 9.76 лв. Падежът на
задълженията настъпил, но ответникът не изпълнил. Съгласно клаузите на договора
и т. 13.3 от Общите условия от 16.11.2015 г. „4финанс“ ЕООД започнало да
начислява наказателна лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен
процент към договорния лихвен процент /40.56 %/. На 01.02.2018 г. между
„4финанс ЕООД и ищеца бил сключен договор за цесия, с който процесните вземания
били прехвърлени. Цедентът упълномощил цесионера и той от своя страна уведомил
длъжника за извършената цесия с изпратено уведомление. Иска се ответникът да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 730 лева - неплатена главница по
договора за кредит /представляваща сбор от първоначалния кредит и отпуснатите
допълнителни парични суми в срока на договора/, сумата от 138.18 лв. – такса за
експресно разглеждане /сбор от таксите за всяка една отделна отпусната сума по
договора/ и сумата от 825.18 лв. – лихва за забава за периода 16.11.2015 г. –
31.01.2018 г. Претендира се законната лихва върху главницата от подаването на
исковата молба и разноски.
В законоустановения срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК не е ангажиран отговор на исковата молба от ответника В.И.В..
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от ГПК следва
да бъде проверена правилността
му по изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между
страните.
Във
въззивното производство са уважени доказателстените искания на жалбоподателя в
резултат на което съдът е приел като
писмено доказателство оригинал от движението по личната сметка на ответника за
процесния период и заключение на
съдебно-техническа експертиза.
Настоящият състав счита, че по
отношение на формата и начина на сключване на договора не са приложими
правилата на чл. 10 и сл. от ЗПК, тъй като е налице специален закон,
регламентиращ ползването на специфичен способ за сключване на договор, който
може да има същия предмет – предоставяне на потребителя на паричен кредит –
ЗПФУР, и за проверката на валидността на процесния договор следва да се прецени
спазването на неговите изисквания.
Съгласно разпоредбата на чл.
6 от ЗПФУР, „договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние“ /за какъвто се твърди, че е сключен от цедента с
ответника/, е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от разстояние" е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл
представляват средства за комуникация от разстояние.
Предвид изложените от ищеца твърдения за ползваната
процедура за сключване на
процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на
посочения нормативен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от ЗП, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора /чл. 18 ал. 1, т. 1 и т. 3/, като за доказване на посочените обстоятелства
се прилага разпоредбата на чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления – ЗЕДЕП
/сега – ЗЕДЕУУ/.
Тези правила, приведени към настоящия
случай, намират своето обективно проявление – ищецът е представил заверени
копия от договор за кредит № **********/16.10.2015 г., Общи условия на договора за кредит и платежни
нареждания за извършени плащания по твърдяна сметка на ответника на към ПИБ. За първите два
документа заявява, че са потвърдени от
ответника с натискането
на бутон на интернет страницата на кредитора-цедент
/“4финанс“ ЕООД, гр. София/ - www.vivus.bg.
Настоящият въззивен състав намира, че
тези документи в своята цялост представляват годни доказателствени средства,
установяващи валидното сключване на договор за кредит по реда на чл. 6 от ЗПФУР
и предаването на договорената сума от кредитодателя, в чиито права е встъпил
ищцовият търговец.
Естествено е на представения физически носител – хартия, да не се намира
материално положен параф /подпис/ на ответника-потребител, но това не отнема
действителността на договора и не отрича съществуването му в правния мир.
Както бе посочено вече, страните са
сключили договора за предоставяне на финансова услуга от разстояние,
използвайки изключително средство за комуникация от разстояние – интернет
страница на доставчика.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 ал. 1 от ЗЕДЕУУ, „електронен документ“ представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено. Според чл. 2 ал. 1 от ЗЕДЕУУ „електронно изявление“ е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт
за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията.
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ, според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния подпис –
обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено представеният върху хартиен
носител договор обективира електронен документ, тъй като той съдържа електронно изявление /каквото е изпълнението
на протокола на уеб сайта чрез попълване на електронни формуляри/, запазено в
архивните файлове в базата данни на съответния сървър на доставчика, с възможност за неговото възпроизвеждане, т.е. визуализира електронен документ, както установи и назначената техническата експертиза, която съдът приема като компетентна и пълна. За пълнота следва да се изтъкне, че доколкото договорът не съдържа характеристиките на усъвършенстван или
квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13 ал. 2 и ал. 3 от ЗЕДЕУУ, следва да се
приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – част от
електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на
документа, като съдържат информация за самоличността на лицето, от което
изхождат изявленията - съгласно чл. 3 т. 10 от Р/ЕС № 910/14г. - три имена на ответника, адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. В цитирания закон е придадено значение на подписан саморъчно документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен, което е закрепено изрично в чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен
документ, като ако се касае за частен документ /какъвто е процесният/, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението, съгл. чл. 180 ГПК, а в случай че
това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се
разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В тази насока се е установила последователната актуална съдебна
практика на ВКС. Представеното хартиено копие на договора не е оспорвано от
процесуалния представител на ответника касателно неговата автентичност.
Въззивната инстанция приема, че в
настоящия случай е налице уговорка между
страните, с която на обикновения електронен подпис е придадена стойността на
саморъчен, която се съдържа в точната, подробна и ясна
формулировка на чл. 1.8 от Общите условия за кредит, станали неразделна част от
договора между доставчика и ответника с приемането им.
Безусловно се установи, че на посочения от ищеца сайт - www.vivus.bg на доставчика “4финанс“ ЕООД, гр. София, са предоставени приложимите
общи условия, преддоговорна информация и проект за договор, като от първите е
видно, че е спазено изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПФУР, както и на чл. 18 ал.
1 т. 1 от ЗПФУР. Страницата е активна, общодостъпна и позволява извършването на
информативна справка от всяко лице. Електронната система за кандидатстване и
сключване на договори от разстояние на vivus.bg, съдържа алгоритъм, който е и описан в общите условия, и съдържа
задължителна възможност за изрично съгласие на всеки етап от регистрацията,
запознаването с условията, приемането им и сключването на договора от
разстояние, който изключва преминаването към всяка следваща фаза /от отправянето на поканата, отправянето на предложението, приемането му, приемането
на ОУ, предоставянето на преддоговорната информация и т.н., до сключването на договора/ без даване на
съответното съгласие в предходната и съответно - приключването на процедурата
по сключване на договора без полагането на обикновен електронен подпис
съгласно ОУ на всяка страница чрез
натискане на бутон „подпиши“.
В тази светлина е обяснимо и закономерно
ищецът да не може да представи документи, проследяващи хронологията на развитие
на процедурата по създаването на договорното правоотношение – от включването на
ответника-потребител в сайта до завършването й с подписан електронен договор.
Динамиката на развитие и популяризирането на кибертехнологиите в ежедневния
живот повишават стандарта на общата елементарна култура и правят ноторни, а не
специфични знанията, свързани с функционирането на подобни електронни услуги.
Така е ясно, че различните етапи от регистрацията се визуализират само за
потребителя, ползващ съответното средство за комуникация от разстояние и
единствено той може да ги отпечата като изображение върху хартиен носител, но
фактически те не биха имали необходимата доказателствена стойност по смисъла на
ГПК. При доставчика се генерира еиднствено подписаното /по см. на чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ/ крайно
електронно изявление, от което биха могли да произтекат някакви последици –
права и задължения, каквото в случая е договорът за
кредит.
Приетата и неоспорена във въззивното
производство съдебно-техническа експертиза съответства и потвърждава
гореописания начин на сключване на договор от разстояние, като установява, че
за всяка една от заявките е изпращан потвърдителен имейл от ответника.
Допълнително в това производство бе изискан и представен от ПИБ оригинал за
движение по сметка на В.И., от което писмено доказателство се установява , че
всички претендирани главници по договора за кредит, са заверени по негова лична
сметка и то на датите, които посочва ищеца-жалбоподател.
От гореизложенто следва, че ответникът е
предоставил всички изискуеми данни – три имена, ЕГН, адрес, телефон, имейл и
банкова сметка, ***, разпространена
надлежно по реда на чл. 290 и чл. 291 от ТЗ, отправил му е предложение за
сключване на договор и такова е последвало в предписаната от закона
форма.Авторството на изявленията също е установена.
Следователно, при спазването на изискванията на чл. 18 ал. 1 от ЗПФУР и при наличието на предпоставките на
чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по
делото електронен документ – договор за кредит,
възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно
подписан документ и се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл.
180 ГПК. Това, от своя страна, безспорно доказва възникването на заемно правоотношение между цедента
/праводател на ищеца/ и ответника, чиято разновидност представлява договорът за
кредит.
Тъй като, най-общо, договорът за заем е реален, за сключването на процесния договор е
индиция и категорично доказаното от жалбоподателя реално плащане от страна на
кредитодателя на уговорените суми чрез
превеждането им по посочената от потребителя сметка.
Понеже в предвидения срок последният
не е изпълнил основното си задължение –
да върне получената сума /такова правопогасяващо възражение нито е заявявано,
нито е доказано надлежно, тъй като тежестта на доказване на този положителен
факт лежи върху ответника, черпещ изгодни за себе си правни последици от реализирането
му/, то за кредитора-ищец /по силата на договора за цесия с доставчика, даващ
му материалната легитимация да встъпи в правата му/, се поражда правото да
ангажира отговорността за забавено изпълнение на ответника на паричното му
задължение, като поиска реално изпълнение на същото и обезщетение за забава.
Основателни са
релевираните оплаквания на
жалбоподателя, че процесният
договор не противоречи на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.11 и т.9 от ЗПК.
Не е допуснато
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от
ЗПК, тъй като съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит
следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В конкретиката на настоящия случай няма
никаква необходимост да има предварително изготвтеон погасителен план и
погасителни вноски, тъй като цялата сума става изискуема изцяло и наведнъж след
договорения падеж. Доколкото в договора
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент/който не е
променян/ и ГПР, като не
е предвидено заплащане
на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било
необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда
на ЕС по Директива 2008/48/ЕО
относно договорите за потребителски кредити
/Решение по дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело
С-331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски,
не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не
се допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването
на главницата, лихвите и другите разходи. РС-Пловдив
неправилно е приел, че договорът за кредит е сключен в нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в посочния не бил
регламентиран лихвения процент не
отговаря на действителния по договора. В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви
следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба -
лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем е
посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,94 %, представляващ
реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран
за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за
прилагането му. Действително в договора няма отделно записване на общия размер
на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова
самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не
е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба,
към която да препраща гл. "Шеста - Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи" от ЗПК.
Предвид горното процесният договор
за потребителски кредит
не противоречи на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9
и т.11 от ЗПК, и не страда от пороци, които да водят до
неговата недействителност.
Така, като краен резутат
– въззивната жалба е изцяло основателна и атакуваното решение е
незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено изцяло, включително по
отношение на присъдените разноски. Вместо това въззивният съд следва да
постанови ново решение, с което уважи предявените искове в пълния им размер и
присъди разноските на ищеца в размер общо на 760 лв. за държавна такса, адвокатско
възнаграждение и особен представител.
При този изход на спора право
на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има въззивния жалбоподател, който
претендира такива. Следователно с оглед липсата на правна и фактическа сложност
на делото, в полза на „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД следва да бъде присъдена
сумата от 200лева за юрисконсултско възнаграждение за двете инстсанции,
определено по реда чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Освен това въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати и внесената
държавна такса от жалбоподателя за двете инстанции в размер на 225/ 150 за
производството пред РС-Пловдив и 75 лева
за настоящото производство/както и
разнсоките, направени за съдебно-техничедска експертиза, в размер на 200
лева.
Мотивиран
от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2099/28.05.2019 г., постановено по гр.д. №
17987/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд
като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО КАТО ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА В.И.В., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 79 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 286 и чл.
287 от ТЗ, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, на
„КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК *********, сумата от 1693,36 лева, представляваща730 лева – неплатена главница,
138.18 лева – такса за експресно разглеждане и 825.18 лева - наказателна лихва
за периода 16.11.2015 г. – 31.01.2018 г. по договор за кредит от 16.10.2015 г,
изменен на 20.10.2015 г., на 24.10.2015 г. и на 28.10.2015 г. сключени с „4финанс“ ЕООД, вземанията по
които са прехвърлени на "Кредитреформ България" ЕООД с договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на исковата молба в съда –
12.11.2018 г.
ОСЪЖДА
В.И.В., ЕГН ********** да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, гр. София направените
разноски по делото за първата инстанция в размер на 250 лева и за въззивната
инстанция в размер на 375 лева.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: