Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Нина Светославова,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 15419 по описа за 2019 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 197769 от 21.08.2019 г., постановено по гр.д. № 17935/2017 г., по
описа на СРС, 36-ти състав, е отхвърлен изцяло предявения от А.Н.Ж. против Г.С.Г.,
осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл.
52 ЗЗД за заплащане на сумата от 7000,00 лв., представляваща обезщетение за причинените
неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на личното
достойнство на ищеца, авторитета му като адвокат и огорчение от несправедливото
присвояване на възнаграждението му, тормоз, нерви и изнудването му да заплаща
допълнителни суми за непричинени вреди, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба 19.08.2016г. до окончателното й изплащане.
Със
същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 680,00 лв., представляваща направените по делото разноски.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ищеца А.Н.Ж., с оплаквания за неговата недопустимост, а при условията на
евентуалност на оплакванията и за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи, че постановеното
решение е постановено при допуснато нарушение на принципите на чл. 2 ГПК, чл.
7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ГПК, както и на принципа на диспозитивното
начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, тъй като СРС е ограничил обема на дължимата защита
и съдействие, доколкото исковите претенции за имуществени и неимуществени вреди
били свързани. Поддържа, че в мотивите към постановеното решение не са обсъдени
задълбочено показанията на свидетеля И. К., както и на свидетеляБ.Х.,
с което бил нарушен принципа за издирване на обективната истина. Изтъква, че
СРС е променил характера на искането му за съдебна защита, тъй като фиктивно и симулативно е и прекратил производството по непредявен иск,
но не се произнелсъл по твърденията, че неимеществени вреди са причинени от незаконно обсебени и
присвоени с незаконни действия суми, които ответникът е държал. Поддържа, че
решението е нищожно, тъй като не е обявено в регистърната
книга на съда.
Предвид
изложеното иска въззивния съд да обезсили, а при
условията на евентуалност на оплакванията да прогласи за нищожно или отмени като
неправилно обжалваното решение и уважи предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемият ответник - Г.С.Г.,
чрез пълномощника си - адв. З.Г., в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с
която оспорва същата, поддържайки че обжалваното решение е правилно. Претендира
разноски.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
По отношение
на оплакванията за недопустимост на обжалваното решение следва да се отбележи,
че за да определи действителното
основание на спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират
основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши
правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в
исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. В
конкретния случай в исковата молба, по която е образувано настоящето
производство, ищецът е твърдял, че е претърпял неимуществени вреди в размер на
сумата от 7000,00 лв., следствие на злоупотреба с доверие от страна на
ответника на основата на отношенията клиент – адвокат, уронване на личното му достойнство, авторитета
му като адвокат и огорчение, тормоз и нерви и заблуда, че ответникът ще му
изплати сумите по договори за правна защита и съдействие, както следва: по
договор № 127/13.04.2014г., по който е уговорено възнаграждение от 500,00 лева,
договор № 112/22.03.2014г., по който е уговорено възнаграждение от 1500,00
лева, договор № 140/30.08.2014г., по който е уговорено възнаграждение в размер
на 2000,00 лева и договор № 128/13.06.2014г., по който е уговорено възнаграждение
в размер на 1800,00 лева.
При така очертаното спорно материално субективно право следва да се
приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 45 ЗЗД,
по който иск съдът се е и произнесъл с обжалваното решение. По отношение на
иска за имуществените вреди производството е било прекратено с определение от
09.02.2018 г., постановено в открито съдебно заседание и е влязло в сила на
23.11.2018 г., когато е потвърдено с определение № 26854 от 23.11.2018 г.,
постановено по ч.гр.д. № 7658/2018 г., по описа на СГС.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба,
които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
За
да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо
обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно)
основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните
материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез
действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
В конкретния случай, както
обосновано и законосъобразно е приел СРС, не се установяват елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Ищецът е твърдял претърпяването на неимуществени вреди, следствие на противоправно поведение на
ответника, изразяващи се в злоупотреба с доверие от страна на ответника на
основата на отношенията клиент – адвокат, уронване на личното му достойнство,
авторитета му като адвокат и огорчение, тормоз и нерви и заблуда, че ответникът
ще му изплати сумите по договори за правна защита и съдействие, както следва:
по договор № 127/13.04.2014г., по който е уговорено възнаграждение от 500,00
лева, договор № 112/22.03.2014г., по който е уговорено възнаграждение от
1500,00 лева, договор № 140/30.08.2014г., по който е уговорено възнаграждение в
размер на 2000,00 лева и договор № 128/13.06.2014г., по който е уговорено
възнаграждение в размер на 1800,00 лева.
От представеното по делото и влязло в сила на 27.07.2018 г. решение №
231810/06.10.2017г., постановено по гр. д. № 12519/ 2015г. на СРС, 33 състав,
потвърдено с решение № 5154 от 27.07.2018 г., постановено по гр.д. № 266/2018
г. по описа на СГС, със сила на
присъдено нещо е установено, че ответникът не дължи по договор № 127/13.04.2014г., по който е
уговорено възнаграждение от 500,00 лева, договор № 112/22.03.2014г., по който е
уговорено възнаграждение от 1500,00 лева, договор № 140/30.08.2014г., по който
е уговорено възнаграждение в размер на 2000,00 лева и договор №
128/13.06.2014г., по който е уговорено възнаграждение в размер на 1800,00 лева.
Съгласно чл. 297 от ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда, който го
е постановил, и за всички съдилища, учреждения и
общини в Република България. Ето защо не е налице противоправно
поведение на ответника, основаващо в злоупотреба с доверие от страна на
ответника на основата на отношенията клиент – адвокат, уронване на личното му
достойнство, авторитета му като адвокат и огорчение, тормоз и нерви и заблуда,
че ответникът ще му изплати сумите по договори за правна защита и съдействие,
както следва: по договор № 127/13.04.2014г., по който е уговорено
възнаграждение от 500,00 лева, договор № 112/22.03.2014г., по който е уговорено
възнаграждение от 1500,00 лева, договор № 140/30.08.2014г., по който е
уговорено възнаграждение в размер на 2000,00 лева и договор № 128/13.06.2014г.,
по който е уговорено възнаграждение в размер на 1800,00 лева.
Следва да се отбележи, че по силата на чл. 299, ал.
1 и ал. 2 от ГПК
разрешеният с влязлото в сила решение спор не може да бъде пререшаван, поради
което законосъобразно СРС не е обсъждал събраните в хода но производството гласни
доказателства посредством разпита на св. Недялкова и К.. Изложеното е
достатъчно да обоснове липсата на осъществено от страна на ответника спрямо
ищеца противоправно деяние, което да е в
причинно-следствена връзка с твърдяното увреждане.
По отношение на оплакването, че обжалваното решение е нищожно, следва
да се отбележи, че в съдебната практика и правната доктрина се приема, че
нищожност е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната
власт на съда; от незаконен състав; при неподписване на решението от
мнозинството от съдийския състав; при неспазване на писмената форма; при
абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена
и по пътя на тълкуването; когато с него се постановява изпълнението на нещо,
което е неизпълняемо, или когато се постановява
изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато
съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите
нрави. В случая тези пороци не са налице, а жалбоподателят не е ангажирал
доказателства, че обжалваното решение не е отразено в регистърната
книга, още повече, че върху съдебният акт има поставен номер 197769 от
21.08.2019 г., който доказва обявяването му.
Предвид
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия
следва да се присъдят направените по делото разноски за производството пред СГС
за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 200,00 лв.
С оглед на цената
на иска и по арг.
от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното
решение подлежи на касационно обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в 1-месечен срок
от връчване на препис на
страните.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №197769
от 21.08.2019 г., постановено по гр.д. №17935/2017 г., по описа на СРС, 36-ти
състав.
ОСЪЖДА А.Н.Ж., ЕГН **********
и адрес ***, ж. к. „********** да заплати на Г.С.Г., ЕГН ********** и адрес ***,
район Панчарево, с. Г., ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ВР. ЧЛ.
273 ГПК сумата от 200,00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в настоящото производство
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: