Р Е Ш Е Н И Е
№…………
гр.София, 28.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение – въззивни състави, IV-Г състав, в
публичното заседание, проведено на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Сава
Шишенков
при
участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева
гр.д.№ 6781 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба
от 21.03.2017 г., подадена от „М.Б.” ООД /с предишно наименование „М.” ЕООД/
срещу решението от 18.02.2017г., постановено по гр.д.№ 45949/2014 г. на
Софийски районен съд, 79 състав, с което са уважени предявените от С.В.А. срещу
жалбоподателя искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – за признаване на
уволнението, извършено със заповед № 84 от 12.08.2014г. за
незаконно и неговата отмяна, с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ – за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „продавач консултант” и
с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 КТ – за заплащане на
обезщетение за времето на оставане без работа за периода 13.08.2014г.- 13.02.2015г.,
в размер на 2 100,00лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. С решението жалбоподателят е осъден да
заплати на ищеца на основание чл.78, ал.3 ГПК направените по делото разноски в
размер на 500,00 лв., а по сметка на СРС сумата от 245,51 лв. – държавна такса
и сумата от 80,00 лв.-разноски за експертиза.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното
решение е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и по - конкретно
на разпоредбата за връчване на съдебни книжа на търговци– чл.50, ал.4 ГПК, на
чл.133 ГПК и на чл.143, ал.2 ГПК. Според въззивника СРС неправилно е приел, че
исковата молба и приложенията са редовно връчени на ответника по реда на чл.50,
ал.4 ГПК – чрез залепване на уведомление на адреса, обявен в търговския
регистър като адрес на управление на дружеството. Поддържа, че действително на
адреса на управление на дружеството се намира магазин на „М.” ЕООД, но там е и
администрацията, като нейното местонахождение изрично е посочено на иформационното
табло на входа на магазина, който е със стъклена врата и отвън се вижда
информационното табло, като служителите, работещи на „Информация” са натоварени
да получават книжа и пратки за „М.” ЕООД и за „А.М.К.ЕООД. В призовката, изпратена
от съда е отбелязано единствено, че връчителят Т. е посетила за първи път
адреса на 18.10.2014 г. и е направила отбелязване, че на посочения адрес се
намира магазин на „М.”, но няма администрация и лице, упълномощено да получава
съдебни книжа. На 02.12.2014 г. е залепено уведомление, като връчителят е
отбелязъл, че адресът е посетен на 08.11.2014 г., на 25.11.2014 г. и на
02.12.2014 г., без да е посочена причината, поради която книжата не са връчени,
и без направено отбелязване къде е поставено уведомлението, не са посочени
данни как връчителят е получил информация, че липсва лице, което да получи
съдебните книжа. Поддържа се, че тези обстоятелства водят до извода, че не са
спазени разпоредбите на ГПК за връчване на съдебни книжа на търговец, но
въпреки това първоинстанционният съд е приел, че е налице редовно връчване на
препис от исковата молба и респективно, че ответното дружество не е подало
отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. На следващо място се поддържа,
че СРС в нарушение на процесуаните правила, не се е произнесъл по становището,
депозирано от ответника във връзка с доклада на съда, което становище е
депозирано в едноседмичен срок от получаване на препис от доклада и неправилно
в нарушение на чл.133 ГПК е оставил без уважение, направените с него
доказателствени искания, поради настъпила преклузия. С оглед изложените доводи,
жалбоподателят заявява искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд
и вместо него – постановяване на друго, с което исковите претенции на ищеца да
бъдат отхвърлени, с присъждане на направените по делото разноски пред СРС и СГС.
Във връзка с доводите за допуснати
съществени процесуални нарушения от СРС, във въззивната жалба са направени
доказателствени искания, като въззивният съд е допуснал до разпит длъжностното
лице, който е удостоверило връчването на препис от исковата молба на ответника
по реда на чл.50, ал.4 ГПК.
Въззиваемата страна – С.В.А., чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли
съда да я остави без уважение, като неоснователна, а решението на СРС да бъде потвърдено,
като законосъобразно, като претендира направените във въззивното производство
разноски. Подробни съображения са изложени в писмения отговор на въззивната
жалба по чл.263,ал.1 ГПК.
Софийският градски съд, като взе предвид доводите
на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото обаче е неправилно по следните съображения:
Софийски районен съд е сезиран с предявени при
условията на обективно кумулативно съединяване, искови претенции с правно
основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Твърденията за незаконност на
уволнението са свързани с оспорване на последното по същество, т.е. с твърдения
за неизвършване на посоченото в заповедта дисциплинарно нарушение, както и с нарушение
на императивните разпоредби на чл.193, ал.1 и чл.195, ал.1 КТ.
Препис от исковата молба с приложенията
е изпратен на ответното дружество за отговор на адрес гр.София, бул. „********,
който е адрес на управление на дружеството, посочен в търговския регистър.Съобщението
е върнато в цялост с отбелязване на връчителя от 18.10.2014 г., че на посочения
адрес се намира магазин на фирма „М.“, но няма администрация и лице,
упълномощено да получава съдебни книжа. На 30.10.2014 г. е изпратено ново
съобщение на същия адрес, което е върнато в цялост, като в разписката към него липсват
каквито и да е отбелязвания на връчителя, а в приложеното уведомление е
отразено, че на 02.12.2014 г. последното е залепено на входната врата на
магазина, след като на три различни дати – 08.11.2014 г., 25.11.2014 г. и на
02.12.2014 г. при посещение на адреса не е намерено лице, което да получи
съобщението.При тези данни СРС е приел, че постъпилия на 02.07.2015 г. отговор
на исковата молба е депозиран след срока по чл.131 ГПК, като този извод е
обективиран в определението на съда, постановено по чл. 312, ал.1 ГПК, с което
искането на ответника за приемане на представените с отговора писмени
доказателства, както и искането му за събиране на гласни доказателствени
средства за оставени без уважение.
Междувременно от страна на ответника е
депозирана и молба от 12.10.2015 г. за възстановяване на срока за писмен
отговор, която е оставена без уважение с влязло в сила на 18.10.2016 г. определение
по мотиви, че правните въпроси относно редовността на връчването на съобщението
и установяването на това обстоятелство, са неотносими към производството по
възстановяване на срок, като наличието или не на процесуално нарушение при
връчването на книжата, следва да се преценява по реда на инстанционния контрол
– по реда на въззивното и касационно обжалване, касаещо правилността на
съдебния акт.
Настоящият въззивен състав намира, че в
конкретния случай препис от исковата молба и приложенията към нея не са
надлежно връчени на ответната страна по реда на чл.50, ал.4 ГПК. Това се
установява, както от самото отбелязване на връчителя върху уведомлението, че
адресът е посетен на три дати в период по-кратък от един месец, така и от
показанията му, дадени пред настоящата инстанция. Удостоверяването, извършено
от връчителя, че уведомлението е залепено на входната врата на магазина, като и
че на посочените дати на адреса не е открито лице, което има право да получава
съдебни книжа, се опровергава от показанията му, дадени в съдебно заседание на 10.10.2017
г., според които връчителят няма спомен да е влизал в магазин на „М.“, а е
разговарял със складови работници, които му дали информация, че на това място
не се намира администрация на дружеството, както и от изявлението, че
уведомлението е залепено на входната врата на складово помещение, а не на
входната врата на магазина. При това положение изводът на СРС, че книжата са
надлежно връчени на ответника, респ. че срокът за отговор е започнал да тече от
16.12.2014 г. и е бил изтекъл към 02.07.2015 г., се явяват неправилни. Отделно
от това следва да се посочи, че дори и срокът за отговор да е бил изтекъл, то
направените от ответното дружество доказателствени искания в становището му,
депозирано в срока по чл.312 ГПК, не са били преклудирани и е следвало да бъдат
допуснати от първоинстанционния съд. Като не е направил това, съдът е допуснал
съществено процесуално нарушение, което е обусловило допускането на тези
доказателствени искания от въззивния съд на основание чл.266, ал.3 ГПК.
Между страните не се спори, че между
тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение по силата, на което ищецът
е заемала длъжност „продавач консултант”. Това трудово правоотношение е било
прекратено със заповед № 84/12.08.2014 г. на управителя на дружеството,
издадена на основание чл. 188, т.3 вр. чл.190, ал.1, т.4 КТ / злоупотреба с
доверието на работодателя/ вр. чл.187, т.1, т.3 и т.8 КТ, с която на ищеца е
било наложено дисциплинарно наказание “уволнение”, като заповедта му е връчена
на същата дата, като отказът да я получи, респ. да удостовери, че му е връчена,
е надлежно удостоверен с подписите на двама свидетели с посочени три имена.
Видно от съдържанието на заповедта,
последната е издадена във връзка с докладни записки № 25/01.08/2014 г. и № 26/11.08.2014
г., за това, че на 09.08.2014 г., след лична договорка с клиент, осъществена на
22.07.2014 г., в нарушение на установения ред за монтаж на мебели, закупени в
магазин на работодателя, заедно с друг служител – К.Ф., монтажник в магазин „М.“,
гр.София, е отишъл на адрес на клиента в гр.София, ул. *******за извършването
на монтаж на мебели, закупени в магазин „М.“, гр.София, бул. „*******.
По отношение на наведените в
исковата молба доводи за незаконност на уволнението на формални основания,
свързани с изискване на обяснения и мотивираност на заповедта, настоящият
въззивен състав приема, че същите са неоснователни. Установява се от данните по
делото, че до ищеца е отправена покана за даване на обяснения, в която
вмененото нарушение е описано с обективните си признаци. Върху поканата е
удостоверено, че ищецът отказва получаването й. Това удостоверяване, извършено
от трети за процеса лица , безспорно не се ползва с материална доказателствена
сила, но има доказателствена стойност, която съдът цени съобразно останалите
събрани доказателства и по-конкретно с гласни доказателства на свидетелката Ф.Е.,
чиито показания потвърждават факта на връчване на поканата на 11.08.2014 г. и
отказът на ищеца да я получи. При тези данни следва да се приеме, че
работодателят е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 КТ да покани служителя
да даде писмени или устни обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание.
Неоснователен е и доводът на ищеца, че заповедта, с която му е наложено
дисциплинарното наказание е опорочена, тъй като в искането за обяснения
нарушенията са формулирани по различен начин в сравнение със заповедта.
Съдебната практика е категорична и последователна по отношение на въпроса, че
не е задължително формулировката на извършеното дисциплинарно нарушение в
писмото, с което се изискват обяснения, да е идентична с тази в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание. В конкретния случай съдът намира, че от
ищеца са поискани обяснения именно за фактите, описани в атакуваната заповед и
квалифицирани от работодателя като дисциплинарно нарушение, а именно за
обстоятелствата, свързани с нарушение от ищеца на установения ред за монтаж на
мебели на конкретен клиент, закупени в магазин „М.“, гр. София, бул. „********.
На следващо място, противно на
доводите на ищеца, атакуваната заповед отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ за индивидуализация на нарушението по начин, позволяващ защитата, както на
работника и служителя, така и преценката за законосъобразност, която следва да
извърши съдът.В заповедта ясно е посочено времето и мястото на извършването на
нарушението и в какво се изразява то – уговарянето с клиент на магазина за
извършване на монтаж не по установения за това ред, което е констатирано при
проверката пред дома на клиента в определен ден и час, където ищецът се е явил
заедно с друг служител на работодателя, заемащ длъжност „монтажист“. Тези
действия на ищеца са квалифицирани от работодателя като злоупотреба с
доверието. Във връзка с доводите на ищеца, че част от посочените в заповедта
законови текстове не съответстват на описаното нарушение, следва да се посочи,
че това несъответствие само по себе си не води до незаконност на уволнението,
тъй като от значение е единствено дали описаното деяние принципно представлява
нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо налагане на дисциплинарно
наказание.
Въззивният съд намира за неоснователен и
последния довод на ищеца за незаконност на уволнението – за неизвършване от негова
страна на вменените му със заповедта нарушения. Съобразно чл.154, ал.1 ГПК в
тежест на ответника е да докаже, че ищецът виновно е извършил вменените му
нарушения. За установяване на горното от страна на ответника са ангажирани
писмени и гласни доказателствени средства пред настоящата инстанция, допуснати
на основание чл.266, ал.3 ГПК.
Свидетелят Н.Г., който заема
длъжност „мениджър продажби“ заявява, че е запознат със случая, при който
клиент на магазина е подал жалба, че служител на магазина – С.А. му е предложил
извършване на монтаж на по-ниска цена от тази предлагана в магазина относно
закупени от клиента мебели. Свидетелят бил информиран от управителя на магазина
– Д.Р.и на последния било възложено извършването на проверка на изложените в
жалбата факти и обстоятелства. Заявява, че Д.Р.и друг служител на дружеството –
Ф.Е. са отишли на адреса на клиента на датата, за която е имало уговорка да се
извърши монтажа и там са видели С.А. заедно с друг служител – К.. Не си спомня
дали към този момент мебелите са били транспортирани вече на адреса на клиента или
са били още на склад, но заявява, че клиентът се е отказал от поръчката и
заплатения аванс му бил възстановен.
Свидетелката Ф.Е. установява, че
клиент на магазина е подал жалба до управителя на магазина, че продавач –
консултанта С.А. му е предложил да се извърши монтаж на закупените мебели в
удобно за него време, без това да минава в графика на магазина и на по-ниска
цена, като плащането се извърши на ръка на него и друг служител.Клиентът бил
помолен от управителя да запази тази информация и да не съобщава за жалбата на С.
А., за да могат да извършат проверка по случая. Клиентът им съдействал, като ги
информирал за деня и часа на уговорката за извършване на въпросната услуга –
монтаж. На посочената от клиента дата през м.08.2014 г. свидетелката и Д.Р.-пряк
ръководител на С. отишли на адреса – гр.София, ул.“********за да се уверят, че
служителите на дружеството ще бъдат на този адрес. Установява, че и двамата
служители пристигнали на адреса с автомобил, неекипирани и когато свидетелката
и Д.Р.се приближили към тях, били много изненадани, като на въпроса на
свидетелката „колеги, здравейте, готови ли сте за монтаж, клиента ни изпраща,
защото няма да бъде на адреса“, С. отговорил: „Да, да ,всичко е наред, айде да
отиваме“, но след това моментално започнал да твърди, че са там на разходка, за
да пият кафе. Свидетелката установява също, че сделката с клиента била
сторнирана, а платената сума била върната.
Изложените от двамата свидетели
обстоятелства са описани и в представените по делото писмо с вх. №
24/31.07.2014 г. на клиента Д.Н.до управителя на магазина, писма с вх.№
25/01.08.2014 г. и вх. № 26/11.08.2014 г. от управителя на магазин „М.“ - Д.Р.до
ръководителя „продажби“ Н.Г.. Тези писмени доказателства имат характер на
частни свидетелстващи документи, поради което нямат материална доказателствена
сила, освен ако не съдържат неизгодни за издателя им факти, но имат
доказателствена стойност, определена в чл.178, ал.1 и чл.180 ГПК, т.е. същите
са допустими от ГПК доказателства, но доказателствената им стойност се
преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички събрани по делото доказателства.
Свидетелката Р. А.- майка на ищеца
установява, че след като се върнали от море през лятото на 2014 г., С. се
обадил на свой колега – К.за да излязат вечерта, заедно с друг техен приятел да
пият бира. Свидетелката няма преки впечатления от въпросната вечер, но синът й
споделил, че докато чакал К.и другия приятел, се появили негови началници с
фотоапарат и започнали да го заснемат и да го питат за някакви монтажи.
Свидетелят Л.Д.заявява, че имал
среща със С. и К. в началото на м.08.2014 г., в съботен ден за да се видят и С.
да им разкаже как е било на морето, като уговорката им била да се срещнат в
центъра, около „Александър Невски“. Установява, че С. и К. били паркирали на
ул.“Дунав“ и го чакали там. Когато се приближил към тях забелязал, че двамата
разговарят с мъж и жена за някакви монтажи, поради което решил, че са им колеги
и решил да не отива директно при тях. Забелязал, че мъжът и жената снимали
колата. След като мъжът и жената си тръгнали, С. и К. му обяснили, че това били
техни колеги, които ги дебнели за някакви частни монтажи.
Съдът не кредитира показанията на свидетелите
А. и Д. в частта, в която заявяват, че ищецът е бил на адреса, тъй като е имал
уговорка с колегата си К. и със свидетеля Д., за да се видят и да пият по нещо.
От друга страна показанията на
свидетелите Г. иЕ.следва да бъдат кредитирани, тъй като не съдържат
противоречия, последователни са, а и с оглед всички събрани по делото
доказателства няма друго логично обяснение на присъствието на свидетелкатаЕ.на
ул. „********на 09.08.2014 г. между 18.00 и 20.00 часа, освен това, че именно
клиентът, с когото ищецът е бил уговорил извършването на монтажа, им е съобщил
за деня, мястото и часа на уговорката.Не се установи по делото твърдението на
ищеца, че служителите Ф.Е. и Д.Р.са разбрали за часа и мястото на срещата му с К.
от служител в магазина, който е чул проведения между тях по-рано телефонен
разговор, в който е уговорена срещата. Отделно от тава свидетелят Д. заявява,
че мястото на срещата не било конкретно определено, а било в района на
храм-паметник „Александър Невски“, т.е. няма как свидетелкатаЕ.да е разбрала за
мястото на срещата от служител в магазина, който е чул разговор между ищеца и К.,
още повече, че и самият ищец в исковата молба твърди, че мястото на срещата им не
е било конкретно определено..
С оглед изложеното въззивният съд приема за
установено, че чрез действията си ищецът е извършил нарушение по смисъла чл.187,
т.8, пр.1 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, изразяваща се в
договаряне с клиент на магазина да се извърши монтаж на мебели, закупени от
магазина на работодателя не по установения за това ред и на по-ниска цена и
получавайки за това възнаграждението за услугата лично, което деяние е
констатирано при проверката, извършена от работодателя на адреса на клиента в
определен ден и час, където ищецът се е явил заедно с друг служител на дружеството.
Съгласно чл. 190, ал.3 КТ дисциплинарното уволнение
по ал.1 се налага при съобразяване критериите по чл.189, ал.1 КТ, т.е. като се
вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено,
както и поведението на работника или служителя. В конкретния случай въззивният
съд приема, че наложеното наказание е съответно на извършеното от ищеца
дисциплинарно нарушение, което макар и еднократно, предвид неговата тежест е
достатъчно да обоснове наложеното от работодателя наказание „дисциплинарно
уволнение“.
С оглед на всичко изложено, процесното
уволнение се явява законно, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – неоснователен.
С оглед обусловеността им от главния иск, неоснователни се явяват и исковете по
чл.344, ал.1, т.2 и т.3 КТ.
Гореизложеното
налага обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
При този изход на делото ищецът
дължи на ответника направените по делото разноски за първоинстанционното
производство в размер на 900,00 лв.-за заплатено адвокатско възнаграждение,
като направеното от процесуалния представител на ищеца възражение за
прекомерност, се явява неоснователно, тъй като е в размер малко над минималния
размер на адвокатското възнаграждение, дължимо по чл. 7, ал.1, т.1 и ал. 2 ,
т.2 от Наредба №1/2004 г., което възлиза на 837 лв.
На ответника-въззивник се дължат и
разноски за въззивното производство, които възлизат на 142,00 лв.-за държавна
такса по жалбата и за депозит за свидетел.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение от 18.02.2017г.,
постановено по гр.д.№ 45949/2014 г. на Софийски районен съд, 79 състав, с което
са уважени предявените от С.В.А. срещу „М.“ ЕООД / с ново наименование „М.Б.“
ООД/ искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – за признаване на
уволнението, извършено със заповед № 84 от 12.08.2014г. за
незаконно и неговата отмяна, с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ – за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „продавач консултант” и
с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 КТ – за заплащане на
обезщетение за времето на оставане без работа за периода 13.08.2014г.-
13.02.2015г., в размер на 2 100,00лв., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане и с което „М.“ ЕООД е осъдено да заплати на С.В.А.
разноски в размер на 500,00 лв., а по сметка на СРС държавна такса в размер на
245,51 лв. и разноски в размер на 80,00 лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от С.В.А., ЕГН **********, с адрес *** срещу „М.“ ЕООД /с ново наименование „М.Б.“
ООД/, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – за признаване на уволнението, извършено със
заповед № 84 от 12.08.2014г. за незаконно и неговата отмяна, с правно основание
чл.344, ал.1, т.2 КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност „продавач консултант” и с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. с
чл.225, ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за времето на оставане без работа
за периода 13.08.2014г.- 13.02.2015г., в размер на 2 100,00лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане
ОСЪЖДА С.В.А., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „М.“ ЕООД /с ново наименование „М.Б.“ ООД/, ЕИК********,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1042,00 лв. - разноски за производството пред СРС и СГС.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по
чл.280, ал.1, ал.2 от ГПК, в едномесечен срок, който тече от 28.11.2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.