№ 314
гр. Пещера, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20245240100024 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. В. Д., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. Пещера, ул. „***" № 6, чрез адв. М. М. от
АК-Пловдив, против „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, с която са
предявени следните искове: иск за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 29 от Договор за кредит № 760751/28.11.2021 г., сключен между ищцата
Е. В. Д. и ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
във вр. с 143, ал. 1 и ал. 146, ал. 1 от ЗЗП; иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД да заплати на
ищцата Е. В. Д. сумата в размер на 38,50 лв. (след допуснато с Определение
от 09.04.2024 г. изменение на иска, по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, чрез
увеличаване на неговия размер от 27,09 лв. на 38,50 лв.) - представляваща
недължимо платена сума по недействителна клауза за неустойка по Договор
за кредит № 760751/28.11.2021 г., ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че по силата на сключен между ищцата и
ответникът Договор за кредит № 760751/28.11.2021 г., ответникът „СТИК-
КРЕДИТ" АД се задължил да предостави на ищцата кредит в размер на 230
лева, а ищцата се задължила да върне сумата от 272,78 лева, съгласно
условията на договора. Сочи се, че съгласно цитирания договор ГПР по
кредита бил в размер на 24,76%, а ГЛП в размер на 22,32 % при скок на
кредита от една вноска.
1
Твърди се също, че в чл. 29 от сключения между страните договор било
предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение дължи
на ответника неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по
кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Сочи се, че в чл. 29, ал. 2 от договора неустойката се заплащала
периодично заедно с всяка погасителна вноска, като в тази връзка на ищцата
била начислена неустойка в общ размер на 38,50 лева, добавена към
дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин
общата сума нараствала до 272,78 лв.
Поддържа се, че на 23.12.2021 г. ищцата чрез извършен банков превод
погасила по Договор за кредит № 760751/28.11.2021 г. сумата в размер на
261,37 лв., с които е погасила главница 230 лв., лихва 4,28 лв. и тази за
неустойка в размер на 27,09 лв.
В исковата молба се твърди, че търсената неустойка по чл. 29 от
сключения между страните договор в размер на 38,50 лв. е нищожна и
недължима на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.
143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП.
Сочи се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.
3-то от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който или е
изрично формулиран или е проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби, като в подкрепа на твърденията се цитира практика на ВКС.
Твърди се, че е нарушен основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения - на добросъвестността, като целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Твърди се също, че поради накърняване на принципа „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигнало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
ответника.
На следващо място се сочи, че търсената неустойка по чл. 29 от
Договора в размер на 38,50 лв. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19
от ЗЗП, тъй като претендираната сума е в размер на 1/6 от сумата по
отпуснатия кредит в размер на 230 лв., като по този начин се нарушавали
принципите на добросъвестност и справедливост.
Твърди се още, че клаузата за неустойка е неравноправна и по смисъла
на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като предвижда необосновано висока неустойка.
Поддържа се и, че така търсената неустойка противоречи на целите на
Директива 2008/48/Е0 на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., доколкото с
уговарянето й се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
2
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията.
В подкрепа на твърденията си за нищожност на неустоечната клауза
ищцата цитира и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП
от 05.11.2015 г., съгласно която - Неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора,
като основната цел на така уговорените клаузи е да доведът до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница. Посочено е още, че неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се също, че клаузата за неустойка е нищожна и на основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се явява индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД, в който твърди, че предявеният
иск е допустим, но неоснователен.
Поддържа, че между ищцата и ответното дружество действително е
налице сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
с № 760751/28.11.2021 г., по силата на който е предоставило на ищцата заемна
сума в размер на 230 лв., която същата се задължила да върне заедно с
дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителния план.
По отношение на клаузата за неустойка, намира същата за валидна и
отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Сочи, че в
конкретния случай неустойката представлява самостоятелно съглашение,
макар и обективирана в един и същ документ с договора за потребителски
кредит, поради което счита, че за нейната действителност се прилагат общите
правила на ЗЗД, а не разпоредбите на Директива 2008/48.
Сочи, че в конкретния случай уговорената неустойка била за
неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като
изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а видът на
неустойката се определял в зависимост от това дали заемателят по договора
изпълни в някакъв момент своето задължение. Това наложило размерът на
неустойката да се определи като процент от заетата сума, като същата се
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависело изцяло
от волята на заемателя. Цитира практика на ВКС, съгласно която при
определяне дали неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следвало
3
да вземе в предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване. Сочи, че видно от договора неустойката се
дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил
обезпечение, като ако такова бива предоставено впоследствие - същата
спирала да се начислява, като причината за евентуалното начисляване на
такава неустойка би било единствено виновното поведение на ищцата.
Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста
на договора за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер,
обхващащ целият период на договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от
ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага.
Твърди още, че така уговорената неустойка не излиза извън присъщите
й функции, както и че с оглед непредоставянето на обезпечение, кредиторът е
лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което
безспорно засяга неговия интерес. В тази връзка поддържа, че основната цел
на уговорената неустойка била да репарира причинените от неизпълнение в
срок вреди, като счита, че задължението на заемателя да предостави
обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на
това негово задължение са валидни и непротиворечащи на добрите нрави.
На следващо място твърди, че липсва въведено законодателно
изискване относно размера на неустойката, като няма въведено ограничение
на максималния размер, като дори е прието че нейният размер може да бъде и
по - голям от размерът на главното задължение. Сочи, че доколкото по -
големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника,
същият не може да се приеме като изначално договорен в противоречие на
добрите нрави. Поддържа, че нищожността, поради противоречие с добрите
нрави, следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не
въз основа на размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Сочи, че
дори и неустойката да се приеме за прекомерна, то същата е действителна и
размерът й подлежи на намаляване, като не следва да се обявява за
недействителна клаузата за неустойка.
Счита, че включването на неустойката в падежните вноски е правилно с
оглед изискванията на закона, поради това, че нейният размер е
предварително уговорен между страните и включен като част от
погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата
вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че
заемателят не представи обезпечение.
Сочи, че съгласно TP от 15.06.2010 г по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСТК,
прекомерността на неустойката не я прави a priori, нищожна поради
накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна,
само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предвид изложените
4
доводи счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 760751/28.11.2021 г.,
отговаря на присъщите й функции и не следва да бъде прогласяване за
нищожна.
На следващо място счита, че не е налице изначална невъзможност да се
осигури поръчител в уговорения в договора срок, който да отговаря на
посочените изисквания. Сочи, че ищцата е била запозната с условията на
договора преди сключването му, като не е била задължена да сключва
договора веднага, а е разполагала с възможността първо да открие лице, което
да отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно да
бъде солидарно отговорно с нея и след това да премине към подписването му.
Твърди, че след като ищцата е знаела, че няма да може да изпълни
задължението си, същата е действала недобросъвестно, като по този начин е
нарушила чл. 12 от ЗЗД.
На последно място сочи, че няма разпоредба в закона, която да
определя момента на предоставяне на обезпечение, като това било допустимо
да стане както преди подписването на договора, така и в процеса на
изпълнение на същия.
По изложените съображения ответникът „СТИК-КРЕДИТ" АД моли
съда да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
Ангажира писмени доказателства.
В открито съдебно заседание ищцата Е. Д., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпило
писмено становище от нейния пълномощник - адв. М. М., с което поддържа
исковата молба и моли за уважаване на предявените искове, като излага
съображения по същество. Претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение от ответната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „СТИК-КРЕДИТ" АД, редовно
призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено
становище от пълномощника на ответника - адв. Христомир Николов, с което
поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на предявените
искове. Моли съда да не присъжда възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата, тъй като по делото не са представени доказателства
за материална затрудненост на ищцата, алтернативно моли на процесуалния
представител на ищеца да бъде присъдено възнаграждение под минимално
предвидения размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са два иска - установителен иск с правно основание чл. 124
от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК и осъдителен иск с правно
5
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По установителния иск в тежест на ищцата е да докаже при условията
на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК обстоятелствата, от
които произтича твърдението й, че процесната клауза за неустойка в чл. 29 от
Договор за кредит № 760751/28.11.2021 г. е нищожна на заявените в исковата
молба правни основания.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в
тежест на ищцата е да докаже факта на плащане на процесната сума в размер
на 38,50 лв. като неустойка по сключения между страните Договор за кредит
№ 760751/28.11.2021 г., както и всички положителни факти, от които извлича
благоприятни за себе си правни последици.
В тежест на ответното дружество е да проведе насрещно доказване по
тези факти, както и да докаже, че процесната сума е заплатена на валидно
правно основание - действителна клауза за неустойка по договор за паричен
заем.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата
Е. В. Д. и ответникът „СТИК-КРЕДИТ" АД е сключен Договор за
потребителски кредит № 760751/28.11.2021 г., по силата на който ответникът
„СТИК-КРЕДИТ" АД е предоставил на ищцата Е. В. Д. сумата от 230,00 лв.,
която е изцяло усвоена от ищцата. Това обстоятелство се установява и от
представения по делото като писмено доказателство Договор за
потребителски кредит № 760751/28.11.2021 г.
От сключения между страните договор за потребителски кредит се
установява, че е уговорен лихвен процент от 22,32 % и годишен процент на
разходите – 24,76 %. Крайната сума, която Е. Д. е следвало да върне е в
размер на 234,28 /главница+лихва/ или 272,78 лв.
/главница+лихва+неустойка/ с едномесечен период на издължаване от датата
на първата вноска – 28.12.2021 г.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът „СТИК-
КРЕДИТ" АД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя кредити, го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищцата е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
От това следва изводът, че сключеният между страните договор за
кредит по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
В чл. 19 от Договора е предвидено договорът за кредит да бъде
6
обезпечен с поръчител или банкова гаранция. По отношение на
обезпечението е установено задължение на ищцата в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на Договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава
да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
Договора за кредит, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки, други обезщетения, такси и други или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по Договора за
кредит (главница, лихви, неустойки, други обезщетения, такси и други) в срок
от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Посочено е,
че третото лице – поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят на
изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като одобрението
се извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29 от Договора страните са се уговорили, че при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури договореното в чл. 19 от Договора
обезпечение в тридневен срок от неговото сключване кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената
по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. Договорено е потребителят да заплаща периодично начислената
неустойка заедно с всяка погасителна вноска. Видно от представения
погасителния план плащането на неустойката по чл. 29 от договора при липса
на обезпечение е разсрочено на 1 вноска, в размер на 38,50 лв., при което
общо дължимата вноска възлиза на сумата от 272,78 лв. Освен това в
договора е уговорено обща дължима сума от 42,78 лв. /лихва+неустойка/ при
удължаване с още един лихвен период.
Настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата
молба доводи за недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесния случай уговорената в чл. 29 от Договор за потребителски
кредит № 760751/28.11.2021 г. неустойка излиза извън присъщите й функции,
7
с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на
обезпечението – 3-дневен срок от сключването на договора и необходимостта
да бъде одобрено по преценка на кредитора. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по
договора (за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или физическо лица - поръчител, което да отговаря на
многобройните изисквания, поставени от кредитора в чл. 20 от представените
по делото Общи условия /л. 29 от делото/. Това налага изводът, че целта на
процесната неусточена клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т. е. явява се скрита възнаградителна лихва.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. В този
смисъл непредставянето на обезпечението само по себе си не поражда
никакви вреди за кредитора, като такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на кредитната институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, което повишава опасността от свръхзадлъжнялост. Както
изрично е посочено и в чл. 16 то ЗПК, изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът не би
могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да вземе
решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не намери поръчители всъщност цели
освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8
от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Едно от задълженията на кредитодателя, поставено в тежест от Директивата,
е да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента
на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не се
допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от
неизпълнение на това задължение на кредитора в патримониума на
потребителя посредством допълнителното му санкциониране довежда до
8
значително неравновесие между правата на търговеца и тези на потребителя.
С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното
заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Освен това така уговорената неустойка представлява скрита добавка
към възнаградителна лихва – този извод се подкрепя и от начина на
изплащане на вземането за неустойка – същата от самото начало е включена в
месечната погасителна вноска. По този начин неустойката реално увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се
получава едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези съображения,
съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се включи и отчете
при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за
неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на
ЗПК. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима
от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, при
включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по договора
неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
постановление на Министерския съвет на Република България, който е около
50 %. В този смисъл е и заключението на изготвената по делото съдебно-
икономическа експертиза, което настоящата инстанция кредитира като
компетентно изготвено, обективно, обосновано и неоспорено от страните. От
заключението на експертизата се установява, че няма данни какви разходи е
включил кредитора при изчисляването на ГПР в размер на 24,76 %. Вещото
лице е посочило, че при главница в размер на 230,00 лв., годишен лихвен
процент от 22,32 % и 1 месец срок на погасяване ГПР следва да е в размер на
24,76 %. Според експертното заключение ако сумата, дължима за неустойка,
в размер на 38,50 лв., бъде включена в общите разходи по кредита, то
размерът на ГПР би бил равен на 421,94 %. От изложеното следва изводът, че
посоченият в договора годишен процент на разходите от 24,76 % не отговаря
на действителния такъв и в него следва да се включи и сумата за неустойка,
при което действителният размер на ГПР би бил равен на 421,94 %.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
9
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземането
за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, доколкото
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а по
силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
Изложеното дотук мотивира настоящата съдебна инстанция да приеме,
че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че клаузата на чл. 29 от договора е нищожна, следва да бъде уважен
като основателен.
При това положение и доколкото процесната клауза за неустойка,
уредена в чл. 29 от сключения между страните договор за потребителски
кредит, е нищожна, т.е. не поражда права и задължения за страните, то сумата
заплатена от ищцата, е била недължимо платена поради липса на основание. В
процесния случай от изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза
се установява, че ищцата е погасила изцяло задължението си за неустойка в
размер на 38,50 лева, и доколкото съдът прие, че същото е заплатено при
липсва на валидно правно основание за заплащането му, то следва да бъде
уважен и предявеният осъдителен иск за връщане на недължимо платеното
при липса на основание по нищожна клауза за неустойка, уговорена в чл. 29
от Договор за потребителски кредит № 760751/28.11.2021 г., като
основателен.
Като законна последица от уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде присъдена и законната лихва върху процесната
сума от 38,50 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане
изрично е направено в исковата молба.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ищцата.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за заплатена държавна такса в размер на
100 лв. и депозит за изготвяне на съдебно- икономическа експертиза в размер
на 350 лв.
10
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката
се определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко
наричана Наредбата. От представеното по делото удостоверение за
регистрация по ЗДДС се установява, че процесуалният представител на
ищцата - адв. М. М. е регистриран по ЗДДС. При присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза
на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва
съгласно §2а от ДР на Наредбата да включва ДДС, като дължимият ДДС се
начислява върху възнаграждението по наредбата и се счита за неразделна
част от дължимото адвокатско възнаграждение, като в този смисъл е и
трайната практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50079/30.01.2024 г.
по т.д. № 1300/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение № 2600/19.09.2023 г. по
гр.д. № 4236/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 50161/15.06.2023 г. по
гр.д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 50093/11.05.2023 г. по
т.д. № 1638/2021 г. на ВКС, III т.о. Определение № 50139/10.05.2023 г. по
гр.д. № 5156/2021 г. на ВКС, III г.о. Определение № 791/20.04.2023 г. по
к.гр.д. № 3649/2022 г. на ВКС, I г.о.
От процесуалния представител на ответника е направено възражение да
не бъде присъждано възнаграждение за оказаната на ищцата адвокатска
помощ от адв. М., доколкото по делото не са представени доказателства за
наличието на материална затрудненост. Настоящият съдебен състав намира
така направеното възражение за неоснователно и недоказано по следните
съображения:
В практиката на върховната касационна инстанция (Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.) е прието, че за
да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна
правна помощ и съдействие, предпоставките са две: -да е оказана безплатна
адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и - в съответното
производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи
адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като
осъди другата страна да го заплати. Прието е също, че преценката дали да
окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не, е предоставена на самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между
адвоката и клиента и не е предмет на съдебен контрол. В Определение №
163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
11
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по
делото. В случаите, в които противната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, тя следва да
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл. 248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание. В
този ред на мисли и доколкото видно от предоставения Договор за правна
защита и съдействие, сключен между ищцата Е. Д. и адв. М. М., са налице
изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и от страна на ответника не са
представени доказателства, които да опровергават това, то съдът счита, че са
налице предпоставките в полза на адв. М. да бъде присъдено възнаграждение
за оказаната от него безплатна правна помощ и съдействие по предявените
установителен и осъдителен искове.
Доколкото в настоящото производство са предявени и разгледани
обективно съединени искове, при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение се изхожда от търсения материален интерес, който се
определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор. Тоест за
всеки иск поотделно се определя минимално възнаграждение съобразно
размера на материалния интерес и в съответствие с Наредбата, след което
вече определените минимални възнаграждения се събират и формират
отговорността за разноски (в този смисъл Определение № 146/04.04.2022 г. по
ч.т.д. № 358/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение № 50/17.01.2023 г. по ч.гр.д.
№ 4735/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение № 388/16.08.2022 г. по ч.т.д. №
1840/2021 г. на ВКС, II т.о., Определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. №
1692/2021 г. на ВКС, I т.о.). При това положение и на основание чл. 38, ал. 2
от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. с §2а от ДР от Наредбата по
установителния иск за нищожност на неустоечната клауза в сключения между
страните договор в полза на адв. М. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в минимален размер от 480,00 лв. с вкл. ДДС. На същото
основание в полза на адв. М. М. следва да бъде присъдено и адвокатско
възнаграждение в размер на 480,00 лв. с вкл. ДДС по предявения осъдителен
иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, или общо сумата в размер на 960,00 лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 29 от Договор за
потребителски кредит № 760751/28.11.2021 г., сключен между ищцата Е. В.
Д. и ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД, с която е предвидено заплащане на
неустойка в размер на 38,50 лв. при непредоставяне на обезпечение по заема
от страна на длъжника, по предявения от Е. В. Д., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. Пещера, ул. „***" № 6, чрез адв. М. М. от АК - Пловдив,
против „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
12
управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, установителен иск с
правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 143, ал.
1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, да заплати на Е. В. Д.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Пещера, ул. „***" № 6, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 38,50 лв. (тридесет и осем лева и
петдесет стотинки), представляваща недължимо платена при липса на правно
основание по нищожна клауза за неустойка, уговорена в Договор за
потребителски кредит № 760751/28.11.2021 г., сключен между ищцата Е. В.
Д. и ответника „СТИК-КРЕДИТ" АД, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, да заплати на Е. В. Д.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Пещера, ул. „***" № 6, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 450,00 лв. - разноски за държавна
такса и депозит за съдебно-икономическа експертиза по делото.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, да заплати на адв. М. В.
М. от АК - Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, бул. „-***" № 81, ет. 3, ап. „Б“, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с §2а от ДР от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, сумата в общ размер на 960,00 лв. с включен ДДС -
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
13