Определение по дело №301/2019 на Окръжен съд - Ловеч

Номер на акта: 394
Дата: 14 май 2019 г.
Съдия: Иваничка Йорданова Константинова
Дело: 20194300500301
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 13 май 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

                           О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

                           

                                       гр.ЛОВЕЧ, 14.05.2019 г.

 

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав  в  закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:   

 

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА

                                                       ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА                                                                              

                                                                              ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Константинова ч.гр.дело № 301 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

            Производството е по реда на чл.413,ал.2 .

           

            Подадена е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: град София, ул.“Панайот Волов” № 29, ет.3, представлявано от Т.Я. Кънев- управител, чрез юрисконсулт Д.А., срещу Разпореждане № 371 от 25 март 2019 г., постановено по ч.гр.дело № 183 по описа за 2019 година на Луковитския районен съд, с което е отхвърлено заявлението срещу длъжника И.А.И., ЕГН ********** *** за издаване на заповед за изпълнение за неустойка в размер на 20.00 лв. и за такси и разходи за извънсъдебно събиране в размер на 200 лева.

            Жалбоподателят излага, че разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Изтъква, че целите на заповедното производство са опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, които са в основата на приемането и са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 г. на ЕП и съвета от 11 юли 2007 г.и в Регламент(ЕО) № 1896/2006 г. Счита ,че в конкретния случай първоинстанционният съд ограничава постигането на основните цели, заложени в заповедното производство, чрез издаването на правопреграждащ акт, с който възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и изискуемо вземане в цялост, чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 . Твърди, че съдът, опитвайки се да докаже неравноправност на процесните вземания и тяхната нищожност, нарушава основни начала на ГПК, инкорпорирани в чл.6 и чл.7- за диспозитивното и служебно начало.Вследствие на това излага съждения за неравноправност в условията на едностранно производство, без на заявителя да бъде дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално договаряне.Поддържа, че тези клаузи не противоречат на европейското законодателство, а нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредити, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в процесния договор. Затова счита, че нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния им характер, е особен вид недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави.

            Относно „неравноправния характер” на претендираните вземания развива съображения, основани на тълкуването на разпоредбата на чл.143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993 г.и счита ,че след като не разполага с доказателства, заповедният съд не може да прецени кумулативното наличие на предвидените в тази разпоредба предпоставки за неравноправност.

На следващо място развива съждения относно правната същност на неустойката и нейната функция, позовавайки се на чл.92, ал.1 ЗЗД- да обезпечи изпълнение на задължението и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението. Затова приема, че неустоечните задължения са валидно възникнали. Позовава се и на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и счита, че не е налице визираната в него хипотеза, при която неустойката е нищожна само, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщата и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Оспорва мотивите на съда, че е нищожна само на основание противоречие с добрите нрави. Относно претендираната със заявлението сума за разходи за извънсъдебно събиране на задължението изтъква, че тя е израз на свободата на договаряне между страните- чл.9 ЗЗД и е допустима, съгласно чл.10а,ал.1 ЗПК.

Моли да бъде отменено разпореждането на Луковитския районен съд и да се постанови издаване на заповед за изпълнение за всички претендирани със заявлението по чл.410 суми.

Частната жалба е подадена по пощата в срока по 275,ал.1 от ГПК, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Производството за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от е започнало по повод заявление, подадено до Луковитския районен съд от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК ********* срещу длъжника И.А.И., ЕГН ********** ***, за парично вземане, основано на  Договор за кредит „Бяла карта” с № 538984 с „Аксес Файнанс”ООД, като кредитор.Договорът съдържа и условие, че кредиторът има право да прехвърли вземането си на трето лице. Излага, че „Аксес Файнанс”ООД  е предоставило на длъжника договорната сума под формата на револвиращ потребителски кредит в максимален размер на 100 лева, с разрешен кредитен лимит по международна карта Access Finance /iCart/ Visa, които последният се задължил да ползва и върне съгласно условията на договора. На 16 октомври 2018 година е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г., на основание чл.99 ЗЗД, между „Аксес Файнанс”ООД  и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, който става титуляр на вземането, заедно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Твърди, че длъжникът е уведомен за извършената продажба на вземане на 18.10.2018 г. от „Аксес Файнанс”ООД  с писмо с обратна разписка.

Според заявителя, длъжникът е останал да дължи следните суми: 100 лева главница; 7.32 лева договорна лихва за периода от 06 април 2018 г. до 06 юни 2018 г.; 7.99 лева законна лихва за периода от 07 юни 2018 г. до 13 март 2019; 20.00 лева неустойка за неизпълнение на задължение; 200 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Претендирани са и съдебни разноски – държавна такса 25.00 лева и 200 лв. за процесуално представителство.

Районният съд е уважил заявлението и издал Заповед № 123 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от 25 март 2019 година, с която разпоредил длъжникът да заплати на заявителя претендираните суми за главница, договорна лихва и лихва за забава, както и за разноски общо в размер на 58.05 лева. С Разпореждане № 371/25 март 2019 г. отхвърлил заявлението за вземане за неустойка в размер на 20.00 лв. и за разходи и такси  в размер на 200.00 лева. Приел е, че в тази част искането противоречи на закона и добрите нрави, за което съдът следи служебно, на основание чл.411, ал.2,т.2 .

Частната жалба е неоснователна.

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от , заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му. Съгласно разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от , съдът е задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави.

В настоящия случай претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за забавено плащане на главницата (мораторна лихва), включва и неустойка (20.00 лв.), разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението по кредитната сделка (200 лева). В заявлението (т.12) е посочено, че неустойката представлява санкция за длъжника, който не е изпълнил задължението си в 3-дневен срок след падежа да предостави на заемодателя обезпечение, а именно поръчител, така и да заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично  погасяване на задължението му в тридневен срок до предоставяне  на обезпечението. Посочено е също, че при забава за плащане на текущо задължение или на посочената по-горе сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2.50 лева за всеки ден до заплащане на сумите. Освен това се е съгласил, че при настъпила предсрочна изискуемост дължи и заплащане на такса в размер на 120 лева разходи за извънсъдебно събиране на задължението. В настоящия случай начислената такса разходи за събиране е в общ размер на 200 лева.

Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл.33, ал.1 е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Съдът намира, че посочените от заявителя клаузи в договора за потребителски кредит за начисляване на неустойка, такси и разходи за събиране на вземането имат за цел да бъдат преодолени ограниченията, които императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК поставя пред кредиторите.

От начина, по който е формулирано задължението на длъжника да осигури поръчител, като задължението за поръчителство възниква при всеки отделен случай на забава за плащане на текущо задължение на падежа, т.е. след сключване на договора, а срокът е изключително кратък срок (3-дневен), се налага изводът, че е нарушен един от основните принципи в гражданските и търговски правоотношения- този за справедливост, изискващ закрила и защита на всеки признат от закона интерес.

 Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.Уговорената в договора за кредит неустойка се отклонява от нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, предвидена в чл.92 от ЗЗД и накърнява добрите нрави. С оглед постановките, дадени от ВКС в т.3 на  ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК.

Настоящият състав приема, че и клаузата в договора за заплащане на такса за бъдещи разходи, каквито са посочените за извънсъдебно събиране на вземането, обвързани с период на забава, също противоречат на добрите нрави и имат за цел да бъде заобиколено императивното изискване на ЗПК обезщетението за забава да не надхвърля законната лихва. Бидейки свързани с управлението на кредита, те противоречат на чл.10а, ал.2 ЗПК.

Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

С оглед на това съдът приема, че са налице пречките по чл.411, т.2, пр.2 от за издаване на заповед за изпълнение за тези суми.Претендираното от заявителя вземане за неустойка в размер на 20.00 лева и за разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 200 лева, не се дължат от заемателя.

Предвид гореизложеното настоящият състав приема, че атакуваното разпореждане на РС- Луковит е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Водим от изложените съображения, съдът

 

                                 О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА РАЗПОРЕЖДАНЕ № 371 от 25 март 2019 г., постановено по ч.гр.дело № 183 по описа за 2019 година на Луковитския районен съд, с която е отхвърлено заявление Вх.№ 1306/22.03.2019 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: ********* срещу И.А.И., ЕГН ********** *** в частта за неустойка в размер на 20.00 лева за периода  от 06.05.2018 г. до 06.07.2018 г. и за такси и разноски за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 200.00 лева.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                

 

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: