№ 327
гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Светлин Михайлов
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20241001000839 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от „Джайден юнайтед
България” ООД, с която обжалва решение № 953 от 03.07.2024 г., постановено по т. д. № 2
330/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е
признал и допуснал изпълнението на територията на Република България на окончателно
решение от 25.05.2020 г. по дело № 600526-2018 по описа на Арбитражната институция при
Швейцарските Камари (сега Швейцарски арбитражен център АГ), с което „Джайден
Юнайтед България“ ЕООД е бил осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 248 500
щатски долари, дължими по договор за продажба № IG-JUB 092013 от 23.09.2013 г., ведно
със законната лихва в размер на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното
плащане, както и разноски в размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в
производството пред арбитраж, 1 005.20 евро разноски за преводи и 630.30 евро разходи за
преписи и е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Джайден Юнайтед България“ ЕООД
да заплати на Имекс Груп“ Лтд сумата от 3 786.39 лв. - разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, немотивирано и постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните
по делото доказателства. Оспорва приетото от съда, че няма спор между страните относно
това дали е спазена арбитражната клауза в сключения помежду им договор за взаимно
търговско сътрудничество № 1G-JUB/092013 от 23.09.2013 г. В тази връзка твърди, че липсва
доклад по делото, както и че в в хода на производството не са признавали обстоятелства. По
въпроса за арбитражната клауза твърди, че неспазването на същата е отрицателна
предпоставка за признаване и допускане на посочения документ. Твърди, че в чл. 11.2 от
договора от 23.09.2013 г. изрично е посочено кой би бил компетентният арбитраж, а в случая
„арбитражното решение“ е постановено в противоречие с арбитражната клауза от договора.
1
Твърди, че записаното в протокола, че оттегля възражението си срещу компетентността на
съда, което бил повдигнал в своя отговор не отговаря на истината, тъй като не е
упълномощавал г-жа В. Ж. и г-н Л. Л. нито да го представляват пред институция, която е
извън уговорения в процесния договор арбитраж, нито пък да дават съгласие от негово име
да се променя уговорената в договора компетентност. Твърди, че не е за подминаване факта,
че при обсъждането на изменението на уговорения арбитражен съд с оглед писмената форма
за уговарянето му, респективно за изменение в тази си част, то същото следва да е направено
във формата, в която е сключен процесният договор. С оглед на това прави извод, че е
налице основание за отказ от екзекватура на основание чл. V, б. „г“ от Конвенцията за
признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, а именно - арбитражната
процедура не е била в съответствие със съглашението на страните.
Оспорва и изводите на съда, че е без значение посоченото в „арбитражното
решение“, че същото подлежи на обжалване в 30- дневен срок пред Швейцарския федерален
върховен съд и това не се отразявало на неговата окончателност. Твърди, че в настоящия
процес нито страните, нито съдът е повдигал въпроса за приложимото право по делото за
екзекватура. Едва в решението става ясно, че съдът прилага чуждо право, мотивира акта си с
него, но не цитира конкретни норми, а и това е незаконосъобразно, доколкото в процеса не е
изисквана съдебна поръчка до Министерство на правосъдието на Швейцария за изпращане
на нормативната уредба по казуса и съответно с приложен превод на български език.
Твърди, че съдът без да познава приложимото право, твърди, че прилага същото, като не
цитира нормативен акт или текст от такъв, на който стъпва в изводите си. Твърди, че по
делото е останало недоказано обстоятелството, че въпросното решение е връчено на
страната, респективно, че същото е окончателно. Твърди, че ако ще се прилага швейцарското
право се позоваваме разпоредбата на чл. 190 от Швейцарския закон за международното
частно право, който предвижда изрична възможност за обжалване на арбитражните решения
в 30-дневен срок от постановяването му. В тази връзка твърди, че в практиката на различни
състави на Апелативен съд - София и на Върховния касационен съд отбелязването, че
решението е „окончателно“ не може да бъде прието, че означава необжалваемост на същото.
Твърди, че първоинстанционният съд в мотивите си приема, че е представен
препис от арбитражно решение от 25.05.202 г., заверен от Секретариата на Арбитражния съд
на Швейцарския арбитражен център, като преписът бил изготвен на 17.06.22 г. и към този
момент било удостоверено, че издаващият орган е правоприемник на постановилия
решението орган, което не отговаря на събрания по делото доказателствен материал. Нито в
исковата молба се съдържат подобни твърдения, нито в писмените книжа по делото има
подобни данни. В удостоверението пише, че представеният документ пред Л. И. е копие на
оригинала, като дори не е посочено как и къде се съхранява този оригинал, номер в
регистърна книга и други индивидуализиращи отбелязвания. Освен това, съдът е посочил,
че удостоверението удостоверява, че съгласно чл. 32, (2) от Швейцарския правилник (изд.
2012) арбитражните решения са окончателни и задължителни за страните. В тази връзка
твърди, че такъв акт като „Швейцарски правилник“ не съществува, дори ищецът не се е
позовавал на такъв акт, нито пък същият е прилаган по делото.
По отношение на удостоверението от 17.06.2022 г. твърди, че изискването на
чл. 119, ал. 2 КМЧП за удостоверяване, че арбитражното решение е влязло в сила, не е
спазено, тъй като по делото не е представено такова удостоверение, за което да е изпълнена
посочената по-горе процедура - заверка на подписа на издателя му и неговото качество,
легализация чрез апостил или от Министерство на външните работи, както и нотариална
заверка на подписа на преводача. Твърди, че правният въпрос е свързан не с издаването на
апостила, а какво е удостоверено чрез този апостил, а съгласно изискванията на Хагската
конвенция за удостоверяване по реда на същата, подлежат само публични актове,
арбитражното решение, каквото се твърди, че има, е частен акт, поради което, така
депозираната искова молба не отговаря на изискванията на чл. 51, ал. 1 от ЗМТА, във вр. чл.
2
118-122 от КМЧП, съгласно които норми процедурата и условията за признаване и
изпълнение на чуждестранните арбитражни решения са били подчинени. Твърди, че
доколкото изрично е указано, че е необходима нотариална заверка на подписите на
издателите на частния документ и тяхното качество, в случая - трима арбитри, то
нотариалната заверка на подписа на физическото лице „Л. И.“, без за същия да е
удостоверено, че е издател на арбитражното решение и че е арбитър, категорично не може
да се приеме за изпълнение на законовите разпоредби. В тази връзка твърди, че
представеното т.нар. „удостоверение“ е заверено единствено и само в частта му, касаеща
автентичността на подписа на лицето „Л. Ф. И.“, но не и верността на съдържанието, както
и наличието на представителна власт у лицето, което може да обоснове извод, че
„удостоверение“ липсва, поради това, че документът няма материална и формална
доказателствена стойност освен що се касае до подписа на „Л. И.“. Твърди, че
удостоверението е издадено от арбитраж, различен от този, който е постановил твърдяното
решение. Твърди, че действително са представени извлечения от Търговския регистър на
Кантон Цюрих за наличие на преобразуване на двете търговски дружества, но така и не се
представиха правилата за уреждане и водене на арбитражни производства, както и
правилата, касаещи воденето на регистрите на постановените актове. Не са представени
данни, от които да става ясно какъв е обемът на правоприемство между двете дружества,
досежно приключилите или висящите производства пред двете от тях.
Оспорва и извода на съда, че от приложена по делото декларация от 17.01.2023
г. се потвърждава качеството на лицето, подписало удостоверението - Л. И., като
юрисконсулт в търговското дружество, издало удостоверението, не е подкрепен нито с
норми от българското законодателство, нито с такива от швейцарското законодателство.
Твърди, че представените две декларации, в които е отразено мнение за наличие на
твърдените от ищеца факти от лицата К. ф. Т. и Б. В. не представлява нито документ с
обвързваща материална доказателствена сила, нито носи каквато и да е доказателствена
стойност. Преобразуването на институции се доказва с документи, издадени от надлежен
орган, а не с изразяване на мнение. Твърди, че лицата К. ф. Т. и Б. Б. са декларирали пред
нотариус, че от октомври 2021 г. Л. И. е нает като правен съветник в „Центъра“, но липсват
доказателства в тази насока. Твърди, че по отношение на декларацията с апостил №
0996/20.01.2023 г., същата е издадена в противоречие с вписаните обстоятелства в
Търговския регистър за представителна власт, тъй като г-жа ф. Т., не може да подписва
самостоятелно каквото и да било във връзка със заеманата от нея длъжност, като това не
може да се отмени по силата на декларация и без вписана промяна в Регистъра.
Твърди, че едва с решението си съдът е посочил, че приложимо право е това по
местонахождение на издаващата институция по отношение начина на заверка на преписи, но
не сочи кое е това право, нито споделя кои са нормите, върху които е изградил изводите си.
Твърди, че ако съдът ще прилага чуждо право макар и избирателно само по някои въпроси е
необходимо да определи още с доклада по делото си кое е чуждото приложимо право, както
и да предостави възможност на ответника да организира защитата си съобразно приложимия
закон. Твърди, че въпреки дадените указания молителят не е изпълнил указанието на съда да
се представи оригинал от решението съгласно закона, защото най-логично е ищецът да
притежава такъв в случай, че такова решение съществува. В тази връзка посочва, че
приложеният документ върху гърба, на който е положен апостил и се твърди, че същият
представлява нотариална заверка на подписите единствено установява, че лицата С. У. Г. и
Н. Д. К. в гр. Цюрих на 10.08.2022 г. са положили подпис „на обратната страна на листа,
положен в наше присъствие от“. Оспорва възприетото от съда, че от отношение заверяване
от С. В. Ч. като твърди, че такова се съдържа в отговора на исковата молба. Следва да се
отбележи, че е заверена последна страница на представеното копие от документ, без да е
ясно дали тази страница изобщо е част от същия. На последно място, никъде не е посочено
какво е съдържанието на заверяваните документи, а това е важно, тъй като швейцарският
3
нотариус ясно е записал, че удостоверява подписите на документ, без да индивидуализира
какъв е и какво е съдържанието му. Доколкото липсва яснота какво има „на обратната страна
на листа“, то не може изобщо да се наложи извод за наличие на нотариална заверка на
подписите на лицата, издали „акта“.
С оглед на изложеното моли съда да отмени постановеното Решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постановите друго, с което да се отхвърли
предявения иск, като претендира и разноски за двете инстанции.
Ответникът по тази жалба „Имекс Груп“ Лтд оспорва подадената въззивна
жалба. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно. Твърди, че релевираното
възражение за липсата на изготвен доклад по чл. 146 от ГПК е фактически невярно, тъй като
проектът за доклад е обективиран в определение № 1 054/29.03.2023 г., както и докладван в
о.с.з. на 14.06.2023 г., в което заседание процесуалният представител на жалбоподателя
изрично заявява, че няма възражения по проекто-доклада. Оспорва и наведеното твърдение,
че съдът е основавал решението си на приети за безспорни обстоятелства. По отношение на
възражението за съществуването на арбитражното решение твърди, че е невярно. В тази
връзка твърди, че такъв е представен и съдът е извършил констатация за съответствие на
оригинала с представения по делото нотариално заверен препис. По отношение на
твърдението, че е упълномощавал доц. д-р В. Ж. или адв. Л. Л. (процесуалните му
представители в хода на арбитража), да го представляват пред различна институция или да
дават съгласие за промяна на арбитражната институция, различна от уговорената в договора
за продажба по същество е ново възражение, което е процесуално недопустимо, а по
същество е неоснователно. В тази връзка твърди, че жалбоподателят изопачава фактите и
прави фактически неверни твърдения. Развива твърдения за действителната фактическа
обстановка. От същата прави извод, че жалбоподателят не е правил реално оспорване на
компетентността на арбитража, а е искал прекратяване на делото, а от друга страна както
изрично, така и чрез конклудентни действия в хода на арбитражното производство, е
признал компетентността на арбитражния съд, оттеглил е всички направени възражения и в
момент няма право да оспорва компетентността на арбитража.
Оспорва наведеното твърдение, че е разбрал за арбитражния съд от
арбитражното решение, тъй като лично, чрез вписаната управителката е участвал във
сформирането на арбитражния състав. Номинирането за арбитър също е извършено лично от
управителя, а с участието си в производството без да възрази, същият е потвърдил
компетентността на арбитража, което е в съответствие с чл. 30 от приложимите арбитражни
правила. Твърди, че е невярно твърдението, че искът бил предявен и разгледан пред
арбитраж различен от уговорения в арбитражното споразумение. Твърди, че в
производството въззивника е представляван от специалисти в областта на арбитража, както
и по негово искане е назначен като арбитър по делото проф. д-р С. Ч.. С оглед това твърди,
че всички твърденията на жалбоподателя, че спорът бил разгледан от различен арбитражен
съд, който не бил предвиден в арбитражното споразумение, са неоснователни.
По отношение на твърдението, че са налице предпоставките за отказ от
екзекватура на основание чл. V, б. „г“ от Нюйоркската конвенция, оспорва твърдението за
доказателствената тежест. По отношение на въведените твърдения относно връчването на
арбитражното решение и окончателността на същото твърди, че е модификация на
възражението, поддържано пред СГС, че не било доказано качеството на лицето, което е
подписало удостоверението, издадено от Секретариата на швейцарския арбитражен съд.
Сочи ангажираните доказателства в тази насока, а по отношение на възражението, че е
доказано качеството на служителя към Секретариата на Арбитражния съд - Л. Ф. И., да
извършва заверка на решението и да издава удостоверения са представени Декларация на
законните представители на Швейцарския арбитражен център - Б. Б. и К. ф. Т., с нотариална
заверка на подписите от 19.01.2023 г. и Апостил № 0995/20.01.2023 г. Посочва ангажираните
доказателства в тази насока, както и твърди, че е изпратил до жалбоподателя покана за
доброволно плащане, в отговора от 29.04.2021 г. не оспори, че има арбитражно решение,
нито че не го е получил, нито заяви, че ще иска отмяна пред швейцарския федерален съд, а
4
заяви, че решението още не е признато в България и липсва акт по чл. 404, ал. 1, т. 1 и 3 от
ГПК.
По отношение на въведеното възражение, че институцията, към която е
сформиран арбитражния състав, била различна от предвидената в арбитражната клауза, вкл.
и за твърдението, че не било проведено доказване на правоприемството на арбитражната
институция, както и се оспорва значението на удостоверението, издадено от Секретариата на
Швейцарския арбитражен съд; оспорват се също така изявленията на вписаните законни
представителни на Швейцарския арбитражен център твърди, че същите са явно
несъстоятелни. Твърди, че от приложените документи се доказва, че на 30.03.2021 г. е взето
решение на Общото събрание на Арбитражната институция при Швейцарските камари за
преобразуване на Институцията в Швейцарски Арбитражен Център. Това решение е
надлежно вписано в търговския регистър, като преобразуването е видно и от издаденото
удостоверение за актуално състояние. Твърди, че за доказване наличието на постановено
арбитражно решение, както и за доказване на изпълнението на предпоставките по чл. IV от
Нюйоркската конвенция, първоначално към исковата молба представихме препис от
Арбитражното решение, снет от оригинала, който се съхранява от Секретариата на
Арбитражната институция на швейцарските камари, със заверка за вярност, извършена от
самия Секретариат, с нотариална заверка на подписа на служителя на Секретариата,
извършил заверката, и апостил. По отношение на оспорването на надлежното доказване на
съществуването на арбитражното решение твъди, че съществуването на арбитражното
решение се доказвало само чрез нотариална заверка на подписите на арбитрите, които са го
постановили е неоснователно. В тази връзка твърди, че за спазване изискванията на чл. IV
от Нюйоркската конвенция, както и на чл. 119, ал, 2 от КМЧП вр. с чл. 51, ал. 3 от ЗМТА, е
достатъчно представяне на препис от решението, заверен от арбитражната институция, към
която е сформиран арбитражният състав, който го е постановил Това в случая се изпълнява
чрез представяне на арбитражното решение, заверено от Секретариата на Арбитражната
институция при Швейцарските камари, понастоящем Швейцарски Арбитражен Център.
Въпреки това, с оглед формираната практика на ВКС (която жалбоподателят прилага и към
въззивната жалба), както и в изпълнение на указания от СГС, инкорпорирани в Определение
1054/29.03.2023 г., в хода на производството пред СГС се снабдихме с нотариална заверка на
подписите на арбитрите, постановили арбитражното решение. Поради това с молба
представена в о.с.з. на 14.06.2023 г. представихме Арбитражното решение с нотариална
заверка на подписите. С оглед на горното, счита за безспорно доказано съществуването на
арбитражното решение и подписването му от арбитрите, които са го постановили. Твърди, че
жалбодателят не е доказал наличието на никоя от изчерпателно изброените предпоставки за
отказ от признаване. С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да
потвърди атакуваното и претендира разноски.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от обжалваното решение № 953
от 03.07.2024 г., постановено по т. д. № 2 330/22 г. по описа на Софийски градски съд,
Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е признал и допуснал изпълнението на
територията на Република България на окончателно решение от 25.05.2020 г. по дело №
600526-2018 по описа на Арбитражната институция при Швейцарските Камари (сега
Швейцарски арбитражен център АГ), с което „Джайден Юнайтед България“ ЕООД е бил
осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 248 500 щатски долари, дължими по
договор за продажба № IG-JUB 092013 от 23.09.2013 г., ведно със законната лихва в размер
на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното плащане, както и разноски в
размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в производството пред арбитраж, 1
5
005.20 евро разноски за преводи и 630.30 евро разходи за преписи и е осъдил, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Джайден Юнайтед България“ ЕООД да заплати на Имекс Груп“ Лтд
сумата от 3 786.39 лв. - разноски по делото.
Не се спори между страните по делото, а се установява и от представеният
заверен препис от договор за продажба № IG-JUB/092013 от 23.09.2013 г., че ответникът в
качеството си на продавач се е задължил да продаде и достави на ищеца боеприпаси, а
ищецът е поел задължението да заплати уговорената цена. Видно от разпоредбата на чл. 11.2
от същия договор страните са постигнали съгласие в случай на спорове, произтичащи от
изпълнението, респ. неизпълнението на договора, същите да се разрешават чрез преговори, а
при невъзможност за постигане на съгласие, спорът следва да бъде отнесен за разглеждане
пред арбитраж, сформиран съгласно Швейцарския международен арбитражен правилник на
Търговската камара на Швейцария от трима арбитри, като мястото на арбитража е
определен в гр. Цюрих. По отношение на така уговореното арбитражно споразумение
между страните няма спор, поради което същото валидно обвързва страните по
правоотношението.
От приложения заверен препис от решение от Арбитражната институция при
Швейцарските Камари, постановено по реда на Швейцарския правилник по дело № 600526-
2018 от арбитри г-жа Н. Д. К., проф. С. Ч. и д-р С. Г. се установява, че „Джайден Юнайтед
България“ ООД, България, е осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд, Чешка република,
сумата от 248 500 щ.д., дължима по процесния договор за продажба, ведно със законната
лихва в размер на 10 % върху главницата от 27.07.2015 г. до окончателното плащане, както и
разноски в размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в производството пред
арбитража, 1 005.20 евро разноски за преводи в производството и 630.30 евро разходи за
преписи. Видно от същото решение, то е подписано от тримата арбитри на 25.05.2020 г., а
преписа е изготвен на 17.06.2022 г., към който момент е удостоверено, че издаващият орган е
правоприемник на постановилия решението орган.
От представеното удостоверение, приложено към преписа от решение се
установява, че преписът е снет от оригинал на окончателното решение по дело № 600526-
2018; оригиналът на решението е получен в Арбитражния съд на 26.05.2020 г. и същият се
съхранява в Секретариата; както и че съгласно чл. 32 (2) от Швейцарския правилник
(изд.2012г.) арбитражните решения са окончателни и задължителни за страните.
Удостоверението е подписано от Л. Ф. И., в качеството му на юрисконсулт при Секретариата
на Арбитражния съд, чийто подпис е бил нотариално заверен от нотариус М. М. С. от
Нотариата на Цюрих на същата дата - 17.06.2022 г. Видно от отбелязването,
удостоверяването е било извършено от нотариуса след проверка самоличността на
представилия преписа от решение г-н И..
За направената заверка е издаден апостил и е направен превод на документа от
заклет преводач.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че подписите на
арбитрите са нотариално заверени - на г-жа Н. Д. К. и г-н С. У. Г. подписите са заверени от
нотариус в Цюрих на 10.08.2022 г., като подписа на арбитър г-жа К. е заверен от нотариус
М. М. С., а подписът на арбитър г-н Г. от нотариус Ф. К.. Нотариалната заверка е скрепена е
апостил от 16.08.2022 г. и е направен превод от заклет преводач. Подписът на г-н С. Ч. е
заверен на 19.09.2022 г. от нотариус В. М.. Представените и описани по-горе документи
(решение и удостоверение), са приложени по делото в нотариално заверен от български
нотариус препис.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
6
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
поискал на основание чл. 51, ал. 1 от ЗМТА да се призна и допусне на изпълнението на
територията на Република България на окончателно решение от 25.05.2020 г., постановено
по дело № 600526-2018 по описа на Арбитражната институция при Швейцарските Камари
(сега Швейцарски арбитражен център АГ), с което „Джайден Юнайтед България“ ЕООД е
осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 248 500 щатски долари, дължими по
договор за продажба № IG-JUB 092013 от 23.09.2013 г., ведно със законната лихва в размер
на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното плащане, както и разноски в
размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в производството пред арбитраж, 1
005.20 евро разноски за преводи и 630.30 евро разходи за преписи.
С атакуваното решение № 953 от 03.07.2024 г., постановено по т. д. № 2 330/22
г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е
признал и допуснал изпълнението на територията на Република България на окончателно
решение от 25.05.2020 г. по дело № 600526-2018 по описа на Арбитражната институция при
Швейцарските Камари (сега Швейцарски арбитражен център АГ), с което „Джайден
Юнайтед България“ ЕООД е бил осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 248 500
щатски долари, дължими по договор за продажба № IG-JUB 092013 от 23.09.2013 г., ведно
със законната лихва в размер на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното
плащане, както и разноски в размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в
производството пред арбитраж, 1 005.20 евро разноски за преводи и 630.30 евро разходи за
преписи и е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Джайден Юнайтед България“ ЕООД
да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 3 786.39 лв. - разноски по делото.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба от
ищеца:
По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е
процесуално допустима, като подадена от лице с представителна власт и в установените от
закона срокове. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
В жалбата са релевирани твърдения за незаконосъобразност на атакуваното
решение, свързани с твърдения за липсва на предпоставките за признаване и допускане на
изпълнението на арбитражното решение на територията на Р България. В тази връзка се
твърди, че решението е постановено от арбитражен съд, различен от уговорения в договора,
оспорва се представеното арбитражно решение с твърдения, че същото не е представено в
оригинал, оспорва се извода на съда, че е представено удостоверение, от което е видно, че
постановеното решение е окончателно, твърди се липса на заверка на подписите, както и че
липсват доказателства относно качеството на лицето представило преписа за заверяване.
Инвокирани са твърдения за недоказаност на изводите на съда относно приложимото право.
Така наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение съдът в настоящия
си състав намира за неоснователни по следните съображения:
Константната съдебна практика приема, че нормата на чл. 269 ГПК задължава
въззивната инстанция да извърши проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата
основания и при съобразяване правилното приложение на императивните материално
правни норми. Трайна е практиката на Върховен касационен съд, обективирана в решение №
202 от 31.10.2018 г., постановено по т. д. № 57/18 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС и др.,
съобразно която въззивният съд не следва да се произнася по въпрос, за който не е сезиран
7
във въззивната жалба и който не е спорен между страните, без да са налице изключения за
служебно действие на съда по приложение на императивна материалноправна норма, без да
са налице изключенията на т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение защита на
права на частноправни субекти или публичен интерес, за които съдът следи служебно. В
изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо, а наведените доводи за неговата
незаконосъобразност и необоснованост за неоснователни. Така цитираната практика се
споделя от настоящият състав. С оглед на същата съдът следва да се произнесе само по
наведените във въззивната жалба основания за недопустимост и незаконосъобразност.
Предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 и 3 от Закона за международния
търговски арбитраж, процедурата и условията за признаване и изпълнение на
чуждестранните арбитражни решения са подчинени от една страна на разпоредбите на
международните договори, а от друга на нормите на чл. 118-122 от Кодекса за
международно частно право. Приложимият международен договор е Конвенцията за
признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция),
приета на 17.12.1958 г. и ратифицирана от България с Указ № 284 на Президиума на
Народното събрание от 08.07.1961 г. /Изв., бр. 57 от 18.07.1961 г., (при съответно
приложение на чл. 118 - 122 от Кодекса за международно частно право, в т. ч. и на чл. 117
КМЧП, с оглед препращането по чл. 120, ал. 2 от същия нормативен акт). И двата
приложими нормативни акта съдържат изчерпателно изброяване на положителните и
отрицателните предпоставки, като обвързват признаването и допускането до изпълнение на
чуждестранните арбитражни решения с тяхното кумулативно наличие. Отрицателните
предпоставки са предмет на изрична регламентация в чл. V от Конвенцията. В т. 1 и т. 2 на
тази норма са уредени две групи основания, при които компетентният орган може да откаже
да признае и допусне изпълнението на чуждестранното арбитражно решение. Разликата
между тях се състои в това, че основанията по т. 1 следва да бъдат изрично заявени и
доказани от страната, срещу която е предявено искането - доколкото изрично е предвидено
изискването за молба в този смисъл, докато за основанията по т. 2 съдът е длъжен да следи
служебно. По изложените доводи и процесуалната преклузия по чл. 131 ГПК, вр. чл. 133
ГПК обхваща първата група основания, при които съдът може да откаже признаване и
изпълнение на чуждестранно арбитражно решение, а именно изброените в чл. V, т. 1 от
Конвенцията. За предпоставките по чл. V, т. 2 от Конвенцията, доколкото съдът следи и
служебно, не е налице процесуална преклузия и срок за страната да се позовава на
наличието на пречка за признаване и изпълнение на чуждестранното арбитражно решение.
В конкретния случай видно от отговора на исковата молба ответникът в
производството не е навел твърдения за наличието на предпоставките по т. 2 от чл. V от
Конвенцията, за които съдът следи служебно. Извършвайки служебно проверката за
изчерпателно посочените в цитирания текст основания за отказ (че съгласно закона на тази
държава предметът на спора не подлежи на разрешаване от арбитраж или че признаването
или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред на тази държава) да се
8
признае арбитражното решение и се допусне изпълнението му съдът намира, че такива не са
налице. С оглед на данните по делото и предвид предмета на спора (предявени обективно
съединени искове за заплащане на неизпълнени парични задължения по договор за
продажба) съдът намира, че съгласно българския закон предмета на спора подлежи на
арбитраж и не противоречи на обществения ред. Този извод се подкрепя от разпоредбата на
чл. 7 от ЗМТА, допускаща действително арбитражно споразумение между страните да
възложат на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са
възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение.
В конкретния случай спорът е по отношение на изпълнението на договорно задължение.
С разпоредбата на чл. V, ал. 1 от Конвенцията са изчерпателно изброени
основанията за отказ да се признае и допусне изпълнението на едно арбитражно решение,
които са: че страните по съглашението, посочено в член II, са били по силата на приложимия
спрямо тях закон недееспособни или че съглашението е недействително по силата на закона,
на който страните са го подчинили, а при липса на указание в тази насока, по силата на
закона на държавата, където решението е било постановено, или че страната, срещу която
решението се предявява, не е била надлежно уведомена за назначаването на арбитър или за
арбитражното производство или по други причини й е било невъзможно да предяви своите
защитни средства, или че решението е постановено по спор, непосочен в арбитражното
съглашение или неспадащ към споровете, предвидени от арбитражната уговорка в договора,
или че съдържа постановления, които излизат извън условията на арбитражното съглашение
или арбитражната уговорка в договора; във всеки случай обаче, ако постановленията на
решението, отнасящи се до въпроси, подчинени на арбитраж, могат да бъдат отделени от
тези, които се отнасят до въпроси, неподчинени на арбитраж, то постановленията по
въпросите, подчинени на арбитраж, могат да бъдат признати и изпълнени, или че съставът
на арбитражния съд или арбитражната процедура не са били в съответствие със
съглашението на страните или при липса на такова не са били в съответствие със закона на
държавата, в която се е състоял арбитражът, или че решението не е станало още
задължително за страните или е било отменено, или изпълнението му е било спряно от
компетентния орган на държавата, в която или съобразно закона на която то е било
постановено.
Релевираното от ответника възражение в отговора на исковата молба и
касаещо компетентноста на арбитражния съд, както и по отношение на твърдението относно
липсата на доказателства за влизането в сила на решението съдът в настоящия си състав
намира за неоснователни. Така формулираните възражения могат да бъдат определение като
твърдени основания за отказ да се допусне изпълнение посочени в чл. V, ал. 1, б. г и б. д от
Конвенцията, като настоящият състав намира за неоснователни и недоказани от ответника.
Практиката на Върховен касациожнен съд, обективирана в решение № 162а/25.10.10 г.,
постановено по т. д. № 993/09 г. на ВКС приема, че основанията по чл. V, т. 1 от
Нюйоркската конвенция (за разлика от тези по т. 2 на същия член, за които съдът следи
служебно) следва да бъдат изрично заявени и доказани от страната, срещу която е заявено
9
искането за екзекватура, т.е. от ответника по иска по чл. 51 ЗМТА. Настоящият състав
споделя посочената съдебна практика. Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка
страна е длъжна да докаже фактите, от които черпи права, респ. - на които са основани
защитните й възражения. Независимо от това, че в разпоредбата на чл.V т. 1 б. „б. „ от
конвенцията основанието за отказ е формулирано като отрицателен факт, константна е
практиката на ВКС, че не винаги твърденията за отрицателни факти обръщат
доказателствената тежест, доколкото доказването може да бъде извършено посредством
други положителни факти, установими с всички допустими и относими доказателствени
средства. В случаите на наведено възражение за наличие на посоченото в горната
разпоредба основание за отказ законодателят изрично е възложил пълното му и главно
доказване в тежест на „страната, срещу която то (искането за признаване и изпълнение на
арбитражното решение) се предявява“ именно поради преценката, че такова твърдение би
могло да бъде доказано от обективно съдържащите се в самото арбитражно дело данни.
В отговора на исковата молба ответникът (лицето срещу което е предявена
исковата молба за признаване и допускане на изпълнението на процесното арбитражно
споразумение е релевирал твърдения, че представеното решение не е в оригинал, нито в
заверен от постановилия го орган препис, както и че автентичността на подписите на
арбитрите и тяхното качество не са били надлежно удостоверени, че решението не е било
постановено от посочения от страните по договора арбитраж, както и че представеното
удостоверение не е заверено в частта относно неговото съдържание, а само по отношение на
подписа на лицето.
По отношение на първото въведено основание за липсата на представено
решение в оригинал съдът намира, че същото е неоснователно. Правилото на чл. 51, ал. 3
ЗМТА за разглеждането на исковете за признаване и допускане на изпълнение на решенията
на чуждестранните арбитражни съдилища се прилагат чл. 118 - 122 от КМЧП. Съгласно чл.
119 КМЧП, към молбата за допускане изпълнението на чуждестранното решение се прилага
препис от решението, заверен от съда, който го е постановил и удостоверение от същия съд,
че решението е влязло в сила. Тези документи трябва да бъдат заверени от Министерство на
външните работи на Р България. Поставеното с кодекса условие е предназначено да
обезпечи автентичността на арбитражното решение и е в защита на правната сигурност. То е
налице когато, документите са легализирани чрез удостоверението "Апостил", съгласно чл. 4
от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични
актове. Конвенцията обаче, е приложима само за публичните актове, а според дадената за
целта дефиниция в чл. 1, процесното арбитражно решение не е публичен акт. 3атова се
налага, подписа на арбитъра и качеството в което е положен, да бъдат заверени от нотариус,
за да може да бъде поставен "Апостил" и да бъде изпълнено условието на чл. 119 КМЧП. В
т. см. са определение № 743/28.12.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 2 415/15 г., определение №
457/10.07.2012 г. по ч.гр. д. № 328/12 г., определение № 331/26.07.2022 г. на ВКС по ч.гр. д.
№ 414/22 г. и др.
В конкретния случай ищецът е представил с исковата молба решение от
Арбитражната институция при Швейцарските Камари, постановено по реда на
Швейцарския правилник по дело № 600526-2018 от арбитри г-жа Н. Д. К., проф. С. Ч. и д-р
10
С. Г., по силата на което „Джайден Юнайтед България“ ООД, България, е бил осъден да
заплати на „Имекс Груп“ Лтд, Чешка република, сумата от 248 500 щатски долари, дължима
по договор за продажба № IG-JUB/092013ot 23.09.201 Зг., ведно със законната лихва в размер
на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното плащане, както и разноски в
размер на 9729.73 щ.д. за процесуално представителство в производството пред арбитража,
1005.20 евро разноски за преводи в производството и 630.30 евро разходи за преписи.
Представеното решение е препис, но след дадени от съда указания в съдебно заседание
ищецът е представил за сравнение оригинал, при който подписите на арбитрите, взели
участие в разглеждането на делото са нотариално заверени, както следва: на г-жа Н. Д. К. и
г-н С. У. Г. подписите са били заверени от нотариус в Цюрих на 10.08.2022 г. (за арбитър г-
жа К. от нотариус М. М. С., за арбитър г-н Г. от нотариус Ф. К.), като заверката е скрепена е
апостил от 16.08.2022 г. и е направен превод от заклет преводач, а подписът на г-н С. Ч. е
бил заверен на 19.09.2022г. от нотариус В. М.. Това обстоятелство се установява от
извършената справка в съдебно заседание от 31.01.2024 г., в което след извършената справка
първоинстанционния съд е констатирал, че заверката на подписите на документа на
арбитрите г-жа К. и г-н Г. е направена на гърба на страницата от документа, на която са
положени подписите на арбитрите.
По отношение на релевираното възражение, че такова решение не съществува
настоящият състав намира същото за неоснователно. С оглед релевираното пред
първоинстанционния съд възражение е представен оригинал на решението, като съдът е
извършил констатация и приел, че представеното копие съответства на оригинала. С оглед
на изложеното настоящият състав намира, че така релевираното възражение е
неоснователно.
По отношение на въведеното твърдение, че решението е постановено от
арбитраж, различен от уговорения съдът намира същото за неоснователно. За образуването
на арбитражното производство ответникът е уведомен, същият е взел участие в избора на
арбитри, както и е подал отговор на исковата молба. Във всички действия същият е
изпращал писмени молби, в които е отразено, че същите са адресирани до Арбитражната
институция при Швейцарските камари. Посочила е арбитър, който е включен в състава.
Видно от представеното решение ответникът е участвал в арбитражното производство,
както и е бил надлежно представляван. Липсват доказателства, че същия е оспорил
компетентността на арбитража. Решението е постановено от същия орган, като по делото са
ангажирани доказателства, от които може да се направи обоснован извод за осъществено
преобразуване, като правоприемник на институцията е Швейцарски арбитражен център.
Неоснователно е и възражението в частта, в която се твърди, че е налице изменение на
арбитражното споразумение, което не е осъществено по предвидения ред – чрез постигане
на писмено съгласие. Съгласно чл. 7, ал. 3 от ЗМТА арбитражното споразумение може да
бъде постигнато (установено) и чрез поведение, като изрично са посочени такива действия.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че така въведеното възражение е
неоснователно.
11
По отношение на другото наведено твърдение, че представеното
удостоверение е с незаверено съдържание, а е направена само нотариална заверка на
подписа на лицето, което го е издало съдът в настоящия си състав намира, че същото е
неоснователно. По делото е представено удостоверение, изхождащо от Секретариата на АС
при Швейцарския арбитражен център, което е с нотариална заверка на подписа на лицето и
апостил, в което е отбелязано, че арбитражното решение е окончателно и е влязло в сила. В
същото е посочено, че решението е връчено на страните. По отношение на релевираното
възражение за липса на доказателства за качеството на лицето, подписало удостоверението
пред първоинстанционния съд е представена декларация на представителите на
институцията, в която е отразено, че подписалият удостоверението е служител (правен
съветник), в чиито правомощия е издаването на заверени копия от решенията и
удостоверенията. Тази декларация е заверена нотариална заверка на подписите на
деклараторите и апостил. Относно задължителните приложения към исковата молба е
формирана практика на ВКС съобразно която, изискването за прилагане на удостоверение,
че чуждестранното решение е влязло в сила, издадено от съда, който го е постановил,
изключва необходимостта в производството по чл. 119 от ГПК българският съд да следи и да
събира доказателства за връчването на това решение на ответника. Издаденото от
чуждестранния съд удостоверение е единственото доказателство необходимо и достатъчно
за признаване, съответно допускане на изпълнение на чуждестранното решение, съответно
липсата на това удостоверение представлява формална пречка пред признаването.
Дължимата от съда служебна проверка на удостоверението се свежда до редовността на
представения документ от външна страна. Ответникът също не може да противопоставя
възражения по същество на извършената от чуждестранния съд преценка относно
обстоятелството дали съдебният спор е приключил с влязло в сила решение.
Удостоверението се издава от съда, който най-добре познава спора и е в най-добра позиция
да потвърди, че решението е влязло в сила съобразно правилата на приложимия процесуален
закон на държавата по произход и отчитайки всички намиращи се по делото доказателства
за извършеното уведомяване на страната за решението. Единствено допустими в
производството по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение са
възражения на ответника относно автентичността и реквизитите на представеното
удостоверение, тоест нарушения, които биха довели до липса на доказателствена сила на
представения документ. Опровергаване на доказателствената сила на удостоверението е
допустимо и чрез представяне на доказателства, че е образувано производство по обжалване
на решението, тоест преценката на съда, издал удостоверението, е ревизирана по реда на
инстанционния контрол от компетентен съд в държавата по произход. Този режим на
доказване способства за постигане на по-голяма бързина и ефективност при
трансграничното изпълнение на съдебни решения по гражданскоправни спорове и е израз на
водещия принцип на взаимно доверие между държавите и техните правни системи при
признаването и изпълнението на чуждестранни съдебни решения. В този см. е
задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 60 044 от 16.09.2021 г.,
постановено по т. д. № 2 775/19 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС. Тази практика следва да
12
се приложи и по отношение на представяните удостоверения от арбитражните съдилища, с
оглед на тяхната нотариална заверка, която ги превръща в официални документи. Тежестта
на опровергаването е за ответника, които се позовава на липсата на доказателства за
окончателност на решението и влизането му в сила. Такива доказателства не са ангажирани
от ответника, поради което следва да се приеме, че въведеното възражение е неоснователно.
Не на последно място следва да се посочи, че практиката на ВКС
безпротиворечиво приема, че изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП преписът на решението на
чуждестранния съд, надлежно заверено от постановилия го съд, ведно със съответно
издаденото удостоверение за влизането му в сила, да бъдат заверени от МВн Р на РБ, има за
цел да гарантира автентичността на решението и представените документи. Това изискване
е изпълнено, когато посочените документи са легализирани чрез удостоверението "Апостил",
съгласно чл. 4 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на
чуждестранни публични актове (т.нар. Хагска конвенция), към която България е
присъединена, считано от 30.04.2001 г. Предвид горното, документи, удостоверени с
апостил, не е необходимо да бъдат заверявани от Министерството на външните работи на
РБ. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че е неоснователно въведеното
възражение, относно липсата на заверка на представените доказателства.
В останалата част наведените възражения са преклудирани. С оглед
съвпадането на крайните изводи на настоящия състав с тези изложени в атакуваното
решение съдът намира, че на основание чл. 272 от ГПК следва да се сподулят изложените
мотиви от първоинстанционния съд.
По изложените съображения настоящият състав намира, че атакуваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
По отношение на направените изявления за присъждане на разноски пред
настоящата инстанция съдът намира, че такива се дължат на въззиваемата страна.
Направените възражения за прекомерност от въззивника, съдът намира за неоснователни. С
оглед на това, както и предвид фактическата и правната сложност на производството,
настоящият състав намира, че въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззваемата
страна сумата от 8 649.99 лв., която сума не следва да бъде намалявана.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Джайден юнайтед България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на „Имекс
груп“ Лтд, вписано в Търговския регистър на Окръжен съд – Острава, Чешка република с
идентификационен номер 258 29 050 сумата, представляваща разноски в размер на 8 649.99
(осем хиляди шестотин четиридесет и девет лв. и деветдесет и девет ст.) лв., на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280 от ГПК.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14