РЕШЕНИЕ

№260012

гр. Р, 25.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на единадесети август две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА

БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия

при участието на секретаря СВЕТЛА ПЕЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.гр. дело № 384 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Р.Н.К., ЕГН: **********,***, чрез адв. С.К., против Решение № 503/08.04.2020 г. по гр.д. № 6271/2019 г. на РС – Р, в частта, с която бил отхвърлен предявения от ищеца Р.К. иск за заплащане на положен от него извънреден труд в периода от 16.10.2016 г. до 19.12.2018 г. над сумата от 183,85 лв. до 675,60 лв.

Въззивникът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно е възприел като факти твърденията на ответника и правните изводи на вещото лице. Счита за неправилен извода на съда относно това кои задължения са погасени от ответника по време на процеса с плащанията на 22.11.2019 г. и на 21.02.2020 г. Твърди, че към момента на извършените плащания са съществували задължения на ответника и за лихви за забава, като съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД при направеното на 22.11.2019 г. плащане следва да се считат за погасени първо лихвите, защото ответникът не е посочил кое задължение погасява към момента на плащането, а последващото му уточняване в хода на процеса е вече без значение към прилагането на цитираната разпоредба. Неправилен се явява и изводът на съда, че следва да се погаси първо задължението за изплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск, защото задължението за извънреден труд се явявало най-обременително, тъй като било лихвоносно и обезщетение за забава се дължало и без покана. Освен това при първото плащане ищецът получил само 818,66 лв., като съдът неправилно възприел, че погасената част от сумата е всъщност 909,63 лв., като не ставало ясно защо ответникът е направил удръжки, след като сумата трябвало да отиде за заплащане на лихвите. Моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваната част, като уважи изцяло предявения от ищеца иск. Иска присъждането на сторените по делото разноски.

Депозирана е и частна жалба от въззивника срещу Определение № 2461/12.06.2020 г., постановено по първоинстанционното гражданско дело по реда на чл. 248 ГПК, с което районният съд е отхвърлил депозираната пред него молба, като се излагат съображения за неправилност на определението. Моли за присъждане на отделно адвокатско възнаграждение и по иска за заплащане на допълнителен платен годишен отпуск. Заявява, че не претендира разноски по частната жалба, но в последствие, в представения в съдебно заседание списък на разноските, е включил адвокатско възнаграждение за нея.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна – О.– Р, с адрес гр. Р, бул. „г.“ № **, чрез юрк. Т.Й., в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Неправилен е доводът на въззивника за погрешно възприемане на изводите на вещото лице, тъй като съдът е анализирал всички доказателства в тяхната пълнота. Плащанията за извънреден труд имат характера на трудово възнаграждение, поради което същите подлежат на облагане и върху тях се внасят осигурителни вноски. Поради това и върху извършените от въззиваемия плащания е начислен данък по ЗДДФЛ в размер на 10%. Дори и искът да е имал характера на обезщетение, последното също би подлежало на данъчно облагане. Моли за отхвърляне на въззивната жалба, а обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По отношение на депозираната от въззивника частна жалба също взема становище за нейната неоснователност. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и за осъществената защита срещу частната жалба.

Въззивната и частната жалба са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което се явяват процесуално допустими и като такива, следва да се разгледат по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Разгледана по същество, въззивната жалба се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съдът намира, че установената от районния съд фактическа обстановка е правилна. Между страните не е спорно, че въззивникът се е намирал в служебно правоотношение с въззиваемия, като за периода 01.01.2016 – 19.12.2018 г. е заемал длъжността „***“ от „***“ в група „Е.“ на сектор „О.“ при О.– Р. Няма спор между страните, че на 22.11.2019 г. и на 21.02.2020 г., по време на висящността на процеса пред първата инстанция, въззиваемата страна е направила плащания към въззивника в размер на 909,63 лв. и 1 141,29 лв. Единствено съмнения би породило наведеното от страна на ответника твърдение, че ищецът е изпълнявал служебните си задължения в условията на ненормиран работен ден съгласно чл. 187, ал. 4 ЗМВР, което, при евентуално негово доказване, би имало решаващо значение относно изхода на спора, предвид липсата на задължение на работодателя да заплаща извънредния труд, положен в работни за служителя дни, когато същият работи при ненормиран работен ден съгласно чл. 187, ал. 5, т. 1 ЗМВР. Доказателства за това обаче не са били представени и оплаквания за процесуални нарушения свързани с доказването не са навеждани във въззивната жалба.

Доводът за неправилно възприемане на твърденията на ответника и изводите на вещото лице относно погасителната давност е неоснователен. Вярно е, че първоинстанционният съд лаконично е посочил, че броят на дължимите за заплащане извънредни часове за 2016 г. се редуцира от 19 ч на 17 ч с оглед възражението на ответника за изтекла погасителна давност, но това не означава, че е направил този свой извод базиран изцяло върху „правните изводи“ на вещото лице, защото в самото заключение е посочена пълната дължима за 2016 г. сума, без да бъде взета предвид потенциално изтеклата давност. Вещото лице в проведеното на 25.02.2020 г. съдебно заседание обаче е заявило, че е отчело погасителната давност в допълнителната експертиза по отношение на дължимите обезщетения за забава в размер на законната лихва, но до колкото решението не е обжалвано в частта, с която първата инстанция се е произнесла по тези искове, е недопустимо обсъждането им.

Неоснователен също е доводът на въззивника относно неправилното приложение на чл. 76, ал. 2 ЗЗД от съда, тъй като е следвало да бъдат погасени първо лихвите, предвид липсата на изрично изявление от ответника относно това кои задължения следва да се считат погасени с направените от него плащания. Действително ответникът за първи път е посочил какви задължения погасява не с изготвената от него справка, а с извършването на самите плащания на 22.11.2019 г. и на 21.02.2020 г. Със същите обаче като основание е посочено „превеждане на заплата“ – факт, който не се оспорва от въззивника. Очевидно в настоящия случай намерението на ответника е било да погаси не лихвите, а главниците, като същото е било заявено като основание за плащане. Колкото до това кой вид главница се погасява съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав не би могъл да се произнесе предвид на обстоятелството, че предмет на въззивната проверка се явява само едно от спорното вземане – това за извънреден труд, а не другото за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск, чийто иск за присъждането му е бил отхвърлен и въззивникът е имал правен интерес от това да го обжалва. Изводът, че ответникът е имал намерение да погаси с плащането от 22.11.2019 г. именно възнаграждението за извънреден труд се подкрепя и от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Общият му размер за целия период, като се вземе предвид възражението за изтекла погасителна давност за вземанията преди 16.10.2016 г., възлиза на 1093,48 лв., като от тях на 22.11.2019 г. са погасени 909,63 лв., с остатък 183,85 лв., който е бил присъден от първата инстанция. За пълнота на изложението следва да се посочи, че ищецът реално е получил съответните плащания в нетен размер, тъй като по силата на разпоредбите на ЗДДФЛ върху получените възнаграждения за труд, включително и върху обезщетението за допълнителен платен годишен отпуск, следва да се направят удръжки за „плосък данък“ в размер на 10% от сумата за получаване. Неоснователен е доводът на ищеца, че тези суми не подлежат на облагане. Не подлежат на облагане само обезщетенията, изрично посочени в чл. 239, ал. 2 ЗМВР, като нито едно от процесните вземания не попада сред тях.

Неоснователно се явява и твърдението във въззивната жалба, че извършването на плащането преди депозиране на отговора на исковата молба, съдържащ възражение за изтекла погасителна давност, е лишило ответника от правото да възрази, че възникналите преди 16.10.2016 г. задължения са погасени по давност. Изявлението на ответника в отговора на исковата молба и извършените действия по плащането не следва да бъдат тълкувани самостоятелно и отделно едно от друго, а като цялостна и последователно следвана теза, че с извършеното на 22.11.2019 г. плащане всъщност е насочено към погасяване на паричните задължения, възникнали в следствие на положения през 2017 г. извънреден труд.

Поради изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

По отношение на разноските, в хода на проверката на определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, настоящият въззивен състав намира същото за правилно. Правилни са правните изводи на съда, че възнаграждение не се дължи за всеки иск поотделно, а за цялото производство. Въпросът към кой момент са платени разноските по производството няма отношение към тяхното присъждане. Правилно районният съдия е преценил, че относима към претендираното адвокатско възнаграждение разпоредба е тази на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, като е определил дължимия минимален размер на 324,80 лв., който е правилно изчислен. Правилно е съобразил, че въпреки отхвърлянето на иска за обезщетение за допълнителен платен годишен отпуск разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, а не на ответника, въпреки че изходът на спора в тази му част е в полза на последния, тъй като ответникът е извършил плащанията по време на процеса и в този смисъл е станал повод за завеждане на делото. Първоинстанционният съд правилно е отчел фактическата и правна сложност на делото и е взел предвид обстоятелството, че искът за извънреден труд е отхвърлен в по-голямата си част, поради което, с оглед направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, е определил, след служебно извършената компенсация на разноските, че ответникът дължи на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Тъй като въззивната жалба следва да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна, то на въззиваемата страна се дължи присъждането на направените във въззивното производство разноски, докато въззивникът няма право на такива. Процесуалният представител на въззиваемия е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за въззивното производство, както и 120 лв. за производството по частната жалба срещу определението за разноските, постановено от първата инстанция по реда на чл. 248 ГПК. Чл. 78, ал. 8 ГПК гласи, че юридически лица и еднолични търговци имат право да им бъде присъдено възнаграждение, когато са били представлявани от юрисконсулт, като размерът се определя съгласно чл. 37 ЗПП и по-конкретно от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП). За трудови дела с определен материален интерес, каквото е и настоящото дело, чл. 23, т. 1, пр. 2 НЗПП установява възнаграждение в границите от 100 до 300 лв. Настоящото въззивно производство не се отличава с особена фактическа и правна сложност и е приключило само в едно заседание, поради което на въззивника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Колкото до искането да се присъди възнаграждение за обжалването на определението по разноските на първоинстанционния съд, настоящият състав счита, че такова не се дължи. Последователно в практиката си ВКС приема, че в производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски – Определение № 387/14.08.2019 г. по ч.т.д. № 1669/2019 г., I т.о. на ВКС и цитираните в него актове. Производството по чл.248, ал. 1 ГПК не представлява образуване на ново съдебно производство. Касае се за определение, с което не се слага край на съдебното производство, т.е. то няма характер на акт по смисъла на чл. 81 ГПК, по който съдът дължи произнасяне по разноските. Изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт.

Мотивиран така, Рнският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 503/08.04.2020 г. по гр.д. № 6271/2019 г. на РС – Р, в частта, с която е бил отхвърлен предявения от Р.Н.К., ЕГН: **********,***, против О.– Р, с адрес гр. Р, бул. „г.“ № 49, иск за заплащане на положения от ищеца извънреден труд в периода от 16.10.2016 г. до 19.12.2018 г. над сумата от 183,85 лв. до 675,60 лв.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2461/12.06.2020 г. по гр.д. № 6271/2019 г. на РС – Р.

ОСЪЖДА Р.Н.К., ЕГН: **********,***, да ЗАПЛАТИ на О.– Р, с адрес гр. Р, бул. „г.“ № 49, сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

В частта, с която искът е уважен до размера на 183,85 лв., с която са присъдени обезщетения за забава в размер на 10 лв. и 20 лв. и с която искът за допълнителен платен годишен отпуск е бил отхвърлен, първоинстанционното РЕШЕНИЕ е влязло в сила.

Председател:

Членове: 1)

2)