Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.05.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 2187 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 281261 от 21.11.2019 г.
по гр.д. № 75861/2018 г. Софийски районен съд, 157 състав отхвърлил предявените
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.М.И., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за установяване
съществуване на вземане за плащане на сумата 1 524.79 лв. – главница, представляваща
цена на топлинна енергия, доставена за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., и
сумата 52.50 лв. – цена за услугата за дялово разпределение за същия период, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи сумата от 242.06 лв. – законна лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. - 08.12.2017 г., и
сумата 9.28 лв. – законна лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 16.09.2015 г. - 08.12.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 87926/2017 г. по описа на СРС, 157 състав. Решението е постановено при
участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, обусловило и материална незаконосъобразност. Неправилно
СРС приел, че ищецът не е представил доказателства за наличие на облигационно
правоотношение между него и ответника. Представен бил списък на етажните
собственици, в който фигурирало името на М.Ц.Н.– баща на ответницата. Списъкът
не бил оспорен и следвало да бъде приет като частен свидетелстващ документ за
декларираните в него неизгодни факти. От справка по Наредба № 14, извършена в
заповедното производство било видно, че ответницата била дъщеря на собственика,
а М.Н.бил почнал много преди процесния период. Това водело до извод, че
ответницата е придобила имота по силата на наследствено правоприемство от М.Н..
Допълнителни индиции в тази насока можело да бъдат открити и на гърба на връчените
на ответницата съобщения, където по данни на бившия й съпруг П.Й.ответницата не
е живяла в жилището. Т.е. същата имала „пряко отношение“ към процесния
апартамент, но фактически не го обитавала. Постоянният и настоящият адрес на
ответницата също били идентични с адреса на топлоснабдения имот. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение, вкл. в частта за разноските и вместо
него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски
и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на
евентуално претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Д.М.И., чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител адв. П.В. от САК, е депозирала писмен отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 524.79
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м.
05.2014 г. – м. 04.2017 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******,
аб. № 047761;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 52.50
лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за същия
период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 242.06
лв. - лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 16.09.2015
г. - 08.12.2017 г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 9.28
лв. - лихви за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 18.12.2018 г., до окончателното плащане. За
вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 87926/2017
г. по описа на СРС, 157 състав. В исковата молба се твърди, че ответницата е клиент
на топлинна енергия за битови нужди в качеството й на собственик/вещен
ползвател на топлоснабдения имот.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е оспорила
предявените искове. Оспорила е твърдението на ищеца да е собственик или
ползвател на процесния имот, респ. да е страна по договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди. При условията на евентуалност е релевирала възражение
за изтекла погасителна давност. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е
ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че ответницата е била в
процесния период собственик или вещен ползвател на топлоснабдения имот, респ.
че е сключила договор директно с ищеца. Противно на поддържаното в жалбата, по
делото няма доказателства, от които да се направи такъв извод. Представеният
списък на етажните собственици в процесната етажна собственост не е документ,
доказващ право на собственост. Обстоятелството, че срещу ап. 38 е посочено лицето
М.Ц.Н., който съгласно приложената в заповедното производство справка от НБД
„Население“ е баща на ответницата, не доказва, че това лице е било собственик
на имота до смъртта си на 10.02.2012 г. Напротив, съгласно твърденията на ищеца
в представеното от него писмо до ответницата от 06.07.2017 г., М.Ц.Н.е бил
наемател на имота. Поради това доводите на въззивника по делото да било
доказано придобиване от ответницата на правото на собственост върху имота по
силата на наследствено правоприемство са несъстоятелни. Още по-малко може да се
приеме, че този факт е доказан предвид обстоятелството, че обявените от
ответницата постоянен и настоящ адрес съвпадат с адреса на топлоснабдения имот.
Няма данни и след смъртта на М.Н.ответницата да е сключила наемен договор за
същия имот и договор с ищцовото дружество.
След като не е доказано наличие на облигационно правоотношение между
страните по доставка на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот, ответницата не дължи цената на доставената в имота топлинна енергия, а
предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемата не са направени такива, поради
което разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 281261 от 21.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 75861/2018 г. на Софийски районен съд, 157 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК ******, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.