Р Е
Ш Е Н
И Е № 260007
гр. София, 12.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти
първоинстанционен състав в открито съдебно заседание на 23.10.2020г. в състав:
Председател: Ивайло Г.
при
секретаря Даниела Ангелова разгледа докладваното от съдия Г. гражданско дело №
430 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
искова молба на „С.В.“ ЕООД срещу О.З.
Ищецът твърди, че по силата на
споразумение № 26-36-4 от 11.09.2018г. между него и ответника, последният е
признал, че му дължи сумата 75391,38лв. без ДДС (респ. 90469,66лв. с ДДС) и е
поел ангажимент да я изплати на четири вноски до 15.12.2018г. Поддържа, че
ответникът изплатил само първите две вноски, като изпаднал в забава, считано от
15.12.2018г., и остава да дължи остатък от 44896,66лв. с ДДС. Бил поканил
ответника – писмено и устно – да погаси задължението си, но не получил отговор.
Счита, че между страните е налице правоотношение, произтичащо от горното
споразумение, което притежава белезите на договор за спогодба – самостоятелен
източник на облигационно правоотношение, по силата на който възникват нови
права и задължения. Навежда доводи и за прекъсване на давността по чл. 116,
буква „а“ от ЗЗД. Оспорва действието на т. 5 от споразумението, касаеща отказа
от претенции за лихви, неустойки и други обезщетения за забава, като изтъква,
че към момента на сключването му такива права не са били възникнали, т.е.
титулярите им не са можели валидно да се разпореждат с тях. Намира, че отказ от
бъдещи или евентуални права е недействителен. Моли съда да осъди ответника да
му заплати сумата 44896,66лв. с ДДС – главница по споразумение № 26-36-4 от
11.09.2018г., както и мораторна лихва върху нея в размер на 7204,07лв. за
периода от 16.12.2018г. до датата на завеждане на исковата молба в съда, а също
и законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
главницата. Претендира разноски.
На ответника е бил връчен препис от
исковата молба и доказателствата, и в едномесечен срок от връчването е постъпил
писмен отговор. С него ответникът счита исковата претенция за неоснователна и
недоказана, като я оспорва по основание и размер. Счита, че не били посочени
правопораждащите факти за процесното вземане. Освен това същото било погасено
по давност, тъй като не били налице предпоставките по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД.
Развива съображения относно хипотезата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Намира, че
процесното споразумение няма характеристиките на договор за спогодба и не води
до новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като страните не били направили
взаимни отстъпки. Счита, че отсрочването или отсрочването на задължението не
представлява нито новация, нито договор за спогодба. При условията на
евентуалност, прави възражение за недействителност на спогодбата. Оспорва и твърдението на ищцовата
страна за недействителност само на т. 5 от споразумението поради невъзникване
на правото на неустойки и лихви към момента на подписването му. Намира тези
обстоятелства за недоказани. Оспорва иска и по размер. Моли съда да остави без
уважение исковата молба. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание, ищецът, чрез процесуалния
си представител адв. П., поддържа исковата молба, Счита, че претендираното
вземане е възникнало по силата на процесното споразумение и не е напълно
погасено. Ответникът го бил признал, като признанието се отнасяло до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на факти, от които
то произхожда. Позовава се на съдебна практика. Счита претенцията за
основателна и доказана и моли съда да я уважи. Изменя по размер иска по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, като го увеличава от
7204,07 лв. на 7593,50 лв. Подчертава, че ответната страна не е ангажирала доказателства
в подкрепа на изложените от нея твърдения. Излага съображения, че давността за
процесните две суми не е изтекла - дори ако се приеме по- благоприятната за
ответната страна хипотеза по чл. 111 от ЗЗД. Претендира разноски. При условията
на евентуалност моли, претендираното от ответната страна адвокатско
възнаграждение да бъде определено в справедлив размер.
В открито съдебно заседание ответникът
се представлява от адв. Д., която оспорва исковата молба и поддържа отговора.
Моли съда да постанови решение, с което оставя без уважение исковите претенции.
Счита, че споразумението, на което се позовава ищецът, не може да бъде
самостоятелно основание за тях. Подчертава, че то е свързано с предходни
договори и с него само са разсрочени евентуални задължения на О.З. към ищцовата
страна, но не се предоговаря вече уговореното с договорите от 2015 г., 2016 г.,
2017 г. Намира исковете за недоказани и неоснователни. Поддържа изложеното в
писмения отговор. Не претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар.
Съдът, след като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното.
На л. 7-8 от делото се открива споразумение № 26-36-4 от
11.09.2018г. между „С.В.“ ЕООД и о.З. *** следва да възстанови на „С.В.“ ЕООД
сумата 87645,63лв. без ДДС, като за част от нея в размер на 2543,55лв. без ДДС
са издадени кредитни известия, а същевременно „С.В.“ ЕООД следва да преведе на О.З.
сумата 4104,45 лв. без ДДС в срок до 15.09.2018г., като за тази сума са
издадени фактури. Според клаузата на т. 2 от споразумението, „С.В.“ ЕООД дължи
на О.З. авансови вноски в размер на 8148,80 лв. без ДДС по договор №
26-36-10/05.09.2017г. По силата на т. 3 и 4 от споразумението, дължимите от „С.В.“
ЕООД парични суми в общ размер на 12254,25 лв. без ДДС се прихващат срещу част
от общата сума за връщане от О.З. в размер на 87645,63лв. без ДДС, а остатъкът
в размер на 75391,38 лв. без ДДС ще бъде върнат на четири равни месечни вноски
с падежи 15.09.2018г., 15.10.2018г., 15.11.2018г. и 15.12.2018г., като първите
три са в размери от по 22800 лв. с ДДС, а последната – 22069лв. с ДДС. С т. 5
от споразумението страните изрично се съгласяват, че не си дължат лихви,
неустойки или обезщетения за забава, престояване на горепосочените суми в
банкови сметки и др., както и че нямат и няма да предявяват претенции една към
друга.
Представени са вносни бележки от 27.09.2018г. и
04.12.2018г., с които О.З. е превела на „С.В.“ ЕООД две суми от по 228000 лв. с
посочено основание „възстановяване на сума съгл. т. 4 от споразумение № 26-36-4
от 11.09.2018г.“.
На 16.12.2019г. „С.В.“ ЕООД е завела в О.З. под вх. №
26-36-2 искане за изплащане на остатъка от дължимите суми по споразумение №
26-36-4 от 11.09.2018г. в размер на 44869,66лв.
Представена е и покана за доброволно изпълнение в
същия смисъл. Същата е изпратена на 30.06.2020г., видно от товарителницата на
л. 14 от делото, като в нея освен това е определен срок за изпълнение на
задължението до 03.07.2020г. и се претендира мораторна лихва от 7004,65лв. за
период от 15.12.2018г. до момента на изпращане на поканата.
При така установената фактическа обстановка съдът
достигна до следните правни изводи.
Предявени са главен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗЗД, вр. чл. 365 и чл. 103 от ЗЗД, и акцесорен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
основава претенциите си на споразумение № 26-36-4 от 11.09.2018г.
Противно на поддържаното от ответника,
правопораждащият факт на процесните вземания не са предходни договори между
същите страни. Този извод се налага от начина на формулиране на исковата молба,
в която такива договори не са нито индивидуализирани нито посочени като пряко
основание на исковете. Поради това в настоящото производство вземанията следва
да се разгледат така, както са предявени, а именно – произтичащи от цитираното
по- горе споразумение.
Настоящият съдебен състав намира, че това споразумение
следва да се квалифицира като ненаименован договор, притежаващ белези на
договор за спогодба, договор за новация и на прихващане, поради следните
съображения:
·
Договор за
спогодба. Клаузите на т. 1 и 2 от
споразумението са проява на декларативното действие на спогодбата, тъй като с
тях се очертава определено правно положение между страните и се изразява воля,
то да се счита за действително такова, без да се коментира неговата
основателност и съответствието му с обективната действителност (видно от
изразите „страните се споразумяха, че ..“ и „страните се съгласяват, че …“).
Освен това, с тези клаузи, както и с клаузите на т. 4 и т. 5 от споразумението,
страните са направили взаимни отстъпки от типичен за спогодбите вид –
признаване (поемане) на задължения, отказ от права (за лихви, неустойки и
обезщетения) и разсрочване на изпълнението (арг. от Марков М. „Облигационно
право. Помагало.“ Изд. „Сиби“, 2018г., стр. 376). Налице е също така и конститутивното
действие на спогодбата, тъй като отстъпките водят до изменение на съществуващото
правно положение между страните. На последно място, налице е и регулиращото
действие на договора за спогодба, тъй като, с т. 4 от споразумението, страните
са поели ангажимент, в бъдеще да изпълняват задълженията си така, както е
уговорено в него.
·
Прихващане. В случая прихващането е част от съвпадащите
волеизявления на страните, а не едностранно изявление по чл. 104, ал. 1, изр.
първо от ЗЗД, поради което, от една страна, то следва да се приеме за част от
договора, а от друга страна – води до възникване на нов дълг с различен размер на
мястото на старите такива.
·
Договор за
новация. За разлика от типичната
спогодба, при която страните само приемат за съществуващо определено правно
положение (определен дълг), в конкретния случай те са договорили възникването
на нов такъв. При това, пораждането му е резултат не от присъщите на спогодбата
взаимни отстъпки, а от:
o
обединяване на
съществуващи задължения по множество договори между едни и същи страни в едно
общо задължение (видно от текста на т. 1 от споразумението);
o
договореното
прихващане, което има погасителен ефект по отношение на част от така
формираното ново задължение.
o
уговаряне на нов
(различен) срок за погасяване на непогасения чрез прихващане остатък от новото
задължение.
Поради това съдът намира, че с процесното споразумение
страните са изразили воля не само да считат взаимните си задължения такива,
каквито са описани в него, но и да погасят старите (съществуващите към момента
на споразумението) задължения, като на тяхно място възникне ново такова по
силата на самото споразумение. Именно тази особеност не позволява,
споразумението да бъде третирано само като договор за спогодба, а като
ненаименован договор с елементи на спогодба и новация.
Не може и да се приеме, че споразумението представлява
анекс към предходни договори между същите страни, тъй като анексът запазва
съществуващото облигационно отношение (макар и с изменения), докато в случая
страните ясно са изразили воля да погасят съществуващите към момента на споразумението
задължения и техните модалитети, произтичащи от неуточнени по брой и вид
договори от 2015г. и 2016г., като вместо тях възникне ново крайно задължение с
нов размер и нов срок на изпълнение.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че процесното
споразумение е договор - самостоятелен източник на облигационни отношения, и, в
качеството си на такъв, е годен правопораждащ факт за процесните вземания.
Изводът за самостоятелен характер на споразумението се
потвърждава и от тълкуване на процесуалното поведение на ищеца (който основава
исковете си именно на споразумението) и на извънпроцесуалното поведение на
ответника, който е извършил две плащания на основание именно това споразумение,
а не на други договори между страните - противно на декларативно поддържаното
от него в настоящия процес.
По така изложените съображения, съдът намира, че
вземането по т. 4 от процесното споразумение е валидно възникнало.
Същевременно, по делото не се доказва, същото да е
погасено в цялост по някой от законоустановените за това начини, вкл. по
давност (както претендира ответникът), тъй като от датата на възникването му
(11.09.2018г.) до датата на завеждане на исковата молба (14.07.2020г.) не е
изтекъл предвиденият в закона давностен срок. Поради това съдът намира, че за
разликата над сбора от двете платени суми от по 22800 лв. до пълния размер от
90469,66лв. с ДДС, а именно за сумата 90469,66-22800-22800=44869,66лв., искът е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед непогасяване на тази част от задължението на
падежа и изпадане на длъжника в забава, доказан по основание е и акцесорният
иск за мораторно обезщетение върху сумата на главницата за претендирания период
от 16.12.2018г. до датата на завеждане на исковата молба в съда (14.07.2020г.). Служебно изчислен, размерът на това
обезщетение е 7192,18 лв. За тази сума искът следва да бъде уважен, а за
разликата до пълния претендиран размер от 7593,50лв. – отхвърлен.
Във връзка с това, съдът намира за необходимо да
поясни следното:
·
С представената
от ищеца молба в открито съдебно заседание на 23.10.2020г. по същество се
предприема недопустимо едновременно изменение на основанието и петитума на
акцесорния иск, тъй като, видно от направените в нея изчисления, същите касаят
различен период на забава спрямо първоначално заявения такъв, и освен това
водят до различен размер на претенцията. Независимо от това, процесуалният
представител на ищеца изрично е заявил, че „единственото изменение, което
настъпва, е сумата на мораторната лихва“, както и че изменението на иска по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД касае само увеличение на размера му от 7204,07 лв. на 7593,50
лв. С оглед така направените устни изявления, съдът е допуснал изменението на
иска по начина, по който е било поискано, а именно – само за размера на
мораторното обезщетение. Не е било заявено изменение на периода, за който се
претендира това обезщетение, а дори да е било заявено – би било недопустимо.
Поради това процесният период по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД остава такъв, какъвто е посочен
с исковата молба – от 16.12.2018г. до 14.07.2020г., независимо че изменението
на иска по размер обективно се основава именно на различния период, за който са
извършени изчисленията в молбата на ищеца, вкл. и с погрешно посочване на
датата на завеждане на исковата молба – 31.07.2020г.
·
Неоснователно е
възражението на ответника, че клаузата на т. 5 от процесното споразумение
изключвала дължимост на лихви, неустойки и други обезщетения. Според настоящия
съдебен състав, тази клауза има за предмет само възникналите и съществуващите към
момента на споразумението права от посочените видове. Този извод се налага от
формулирането на сътоветната част от текста на споразумението в сегашно време
(„…не си дължат …“ и „…нямат претенции….“). Поради това и доколкото към датата
на сключване на споразумението не е бил настъпил падежът на нито една от
погасителните вноски на новото задължение (т.е. не биха могли да са възникнали
каквито и да било акцесорни права във връзка с него), следва да се приеме, че формулировката
на т. 5 в сегашно време касае само акцесорните права към предходните задължения
между страните, които се новират със споразумението, а отказът от тях е част от
взаимните отстъпки в рамките на спогодбата. При така направеното тълкуване,
клаузата на т. 5 от процесното споразумение не засяга лихви, неустойки и
обезщетения, които биха могли да възникнат в бъдеще във връзка с нововъзникналото
задължение от 90469,66 лв. Дори хипотетично да се приеме, че страните са имали
предвид и тези акцесорни вземания, в тази си част клаузата би била недействителна,
тъй като към момента на сключване на споразумението те не са били възникнали в
патримониума на съответната страна. В идентичен смисъл е тълкуването, дадено по
сходен казус в Решение № 416 от 11.05.2016 г. по гр. д. № 2612/2015 г. на ВКС,
ГК, ІV г. о. Освен това, по този въпрос трайната съдебна практика приема, че
предварителен отказ от обезщетение, направен преди настъпване на предпоставките
за възникването му, няма погасителен ефект спрямо бъдещото
право на обезщетение (напр. Решение № 43 от 15.03.2011 г. на ВКС по т. д. №
414/2010 г., II т. о., ТК). В сходен смисъл е и Решение № 1224 от 16.06.2014 г.
на САС по в. т. д. № 872/2014 г.
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, ответникът следва да заплати на ищеца част от направените от последния
разноски, пропорционална на уважената част от исковете. Такива се установяват в
размер на 2082,95+15,58=2098,53лв. – заплатена държавна такса. Не следва да се
присъжда адвокатско възнаграждение, независимо от направеното искане в този
смисъл, тъй като до приключване на устните състезания по делото не са приобщени
доказателства за реалното му заплащане. Наистина, с молба от 29.10.2020г.
ищецът е представил доказателства в тази насока, но, съгласно мотивите към т.
11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК, след приключване на устните състезания страните не могат валидно да
осъществяват процесуални действия, свързани с приключили фази на
производството, вкл. да ангажират нови доказателства, „…дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на
процеса“. Обосновано е, че „макар и
акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния
предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на
съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция“,
а след този момент не е допустимо да се представят доказателства, спрямо които
противната страна не може да ангажира становище. С оглед неприсъждане на
адвокатско възнаграждение, съдът не следва да се произнася и по възражението за
неговата прекомерност.
По така изложените съображения и с оглед съотношението
между уважена и отхвърлена част от исковете, ответникът следва да заплати на
ищеца ((44896,66+7192,18)/(44896,66+7593,50))*2098,53 =0,9923543765155221*2098,53=
2082,49лв. – разноски по делото.
Ответната страна не е претендирала разноски, поради
което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА О.З. с ЕИК ********* и адрес ***, пл. „М.“ № 1, да
заплати на „С.В.“ ЕООД с ЕИК ********* и адрес ***, сумата 44869,66 лв., представляваща неизплатена част от задължение по т. 4
от споразумение № 26-36-4 от 11.09.2018г. между същите страни, ведно със
законната лихва върху нея за период от датата на завеждане на исковата молба в
съда (14.07.2020г.) до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА О.З. с ЕИК ********* и адрес ***, пл. „М.“ № 1, да
заплати на „С.В.“ ЕООД с ЕИК ********* и адрес ***, сумата 7192,18 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 44869,66 лв. за период от
16.12.2018г. до 14.07.2020г., като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 7192,18 лв. до пълния
предявен размер от 7593,50 лв.
ОСЪЖДА О.З. с ЕИК ********* и адрес ***, пл. „М.“ № 1, да
заплати на „С.В.“ ЕООД с ЕИК ********* и адрес ***, сумата 2082,49 лв., представляваща част от направените по делото разноски,
пропорционална на уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
Окръжен
съдия: