№ 69
гр. Велико Търново , 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети март, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000010 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирана въззивна жалба от срещу Решение № 417/
11.08.2020 г. по Т.д. № 164/ 2019 г. по описа на ВТОС. С решението съдът по искове
срещу ЗАД „Армеец“ е присъдил в полза на Й. Х. Л. в качеството му на баща и законен
представител на Р.Й. Л. и на Д. С. И. обезщетение за претърпени от тях неимуществени
вреди от смъртта вследствие на ПТП на 08.06.2015 г. на Д. Й. Л. – брат на първия и
внук на втория, в размер на 40 000 лв. на първия жалбоподател и 10 000 лв. – на
втория, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2018 г. до окончателното
изплащане, като е отхвърлил исковете им до пълния претендиран размер от по 50 000
лв. и за лихва върху обезщетението от датата на увреждането 08.06.2015 г. до
16.08.2018 г. С решението съдът е отхвърлил изцяло предявения от П. Н. И. иск за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука й в размер на
50 000 лв., ведно със законната лихва върху него от датата на увреждането до
окончателното изплащане.
Жалбоподателите Д. С. И. и Р.Й. Л., който в хода на производството е станал
непълнолетен, със съгласието на своя баща Й. Х. Л. обжалват решението в
1
отхвърлителната му част относно главницата на обезщетението и лихвата. Считат го за
неправилно и незаконосъобразно, постановено от съда при несъобразяване на
действително претърпените от тях болки и страдания, доказани в хода на
производството, и в този смисъл присъденото обезщетение било силно занижено и не
отговаряло на критериите за справедливост. По делото липсвал задълбочен анализ на
доказателствата – съдът не обсъдил в достатъчна степен личността на починалия,
фактическите му отношения с пострадалите, не съобразил и лимитът на
застрахователните обезщетения към датата на ПТП и съдебната практика по сходни
казуси. П. Н. И. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения от нея
иск за обезщетение и лихва за забава. Счита, че съдът неправилно приел, че тя няма
право да получи обезщетение, независимо че ангажираните по делото доказателства
установявали не просто формална родствена връзка между нея и загиналия й внук, а
наличието на изключително близки емоционални отношения, както и силната мъка и
страдание, които тя изпитвала от загубата му. По отношение на лихвата за забава
жалбоподателите сочат, че предвид нормата на § 22 от ПЗР на ЗИДКЗ към казуса е
приложим КЗ – отм., при което лихва върху застрахователното обезщетение е дължима
от датата на увреждането, като за пострадалите не е въведено задължение да
уведомяват застрахователя и да претендират обезщетение първо от него. Молят
въззивният съд да отмени решението и уважи исковите им претенции в пълния заявен
размер, като им присъди лихва от датата на увреждането. Процесуалният им
представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2
ЗАдв. В писмена защита, изложена в молба от 05.03.2021 г., жалбоподателите излагат,
че не може от разширения кръг наследници да се изисква да са претърпели по-високи
по интензитет и продължителност болки и страдания от тези на най-близките и да се
изисква особената им близост с пострадалия да произтича от житейски обстоятелства.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна ЗАД „Армеец“, като становище по жалбата не е заето и в хода на
производството.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
2
Съдът, като взе становищата на страните и събраните по делото доказателства, в
рамки на въведения с жалбата предмет на въззивното производство, намира следното:
На основание чл.272 ГПК ВТАС препраща към изложената от
първоинстанционният съд фактическата обстановка по делото, която е изяснена
правилно и детайлно и жалбоподателите не правят оплаквания срещу възприетите от
съда факти и обстоятелства, релевантни към спорното материално право. Установено е
следното: На 08.06.2015 г. при ПТП е загинал Д. Й. Л. на 19 г. – брат на ищеца Р.Л. и
внук на ищците Д. С. И. и П. Н. И.. С влязла в сила Присъда № 119/ 02.11.2018 г. по
НОХД № 47/ 2017 г. по описа на ВТОС за виновен за ПТП поради нарушаване на
ЗДв.П и ППЗДв.П е признат водачът на МПС Й. Т. Й.. Отговорността на водача при
управление на лекия автомобил, с който е станало ПТП, е била предмет на
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключена с
ответното дружество ЗАД „Армеец“, валидна за периода 04.09.2014 г. – 03.09.2015 г.
От събраните гласни доказателства се установява, че двамата братя са живели заедно с
родителите си, делели са една стая, поради голямата възрастова разлика помежду им –
9 г. – големият брат винаги се е грижел за по-малкия, помагал му, закрилял го и го
окуражавал. Смъртта на брат му се отразила много зле на Радостин, който към датата
на инцидента бил на 10 г. – той не желаел да говори от уплаха и стрес, започнал да се
страхува и да заеква, което наложило да ходи на психолог и баба му и дядо му по
майчина линия – жалбоподателите – да се преместят да живеят в дома на родителите
му, за да не стои детето само вкъщи и да осъществяват контрол над него. Малко преди
катастрофата била починала бабата по бащина линия, която живяла в едно
домакинство с семейството и гледала децата. Свидетелите сочат, че за бабата и дядото
мъката от загубата е огромна. Те живеели в същото село и децата ходели при тях,
Данчо им помагал. Особено тежко изживял смъртта на първия си внук дядото, който
споделял скръбта си със св. Ж. Пеев и последният го виждал, че винаги щом има време
ходи на гроба му и плаче.
При така изяснената фактическа обстановка формираните от
първоинстанционния съд правни изводи по предявените субективно съединени искове
с правно основание чл.226 ал.1 КЗ – отм., за доказаност на изискуемите от закона
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП, за правото на ищците Р. Л. и Д.И.
да получат обезщетение и за липса на материалната легитимация на ищцата П.И. да
получи такова, се споделят изцяло от настоящата инстанция, която на основание чл.272
ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви.
По делото е доказано осъществяването на всички елементи на фактическия
състав, обуславящ отговорността на застрахователя за репариране на причинените от
3
застрахования при него деликвент вреди на трети лица. Влязлата в сила присъда по
отношение на водача, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с
ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно
чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние е противоправно и виновно
при форма на вината непредпазливост. В пряка причинно-следствена връзка с деянието
е причинена смъртта на брата и внука на ищците, която е елемент от обективната
страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице е
застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ – отм.
С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело №
1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените
в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг
на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител,
отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по
изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са
създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките
помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В
тези случаи за претендиране, респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само
формалната връзка на родство, а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек
е причинила на преживелия родственик морални болки и страдания, които в
достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението,
залегнало в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на
смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. С оглед така
дадените разяснения, неоснователно е оплакването на жалбоподателите, че от
претендиращите обезщетение родственици не следва да се изисква особена близост с
починалия като следствие от житейски обстоятелства. Тази особена близост е
отграничителният критерий от нормално присъщата близост между роднини, която
изключва правото на обезщетение. В настоящия казус по отношение на ищците Р.Л. и
Д.И. с първоинстанционното решение е прието, че те са материално легитимирани да
4
получат обезщетение и този въпрос не може да бъде преразглеждан от въззивната
инстанция предвид липсата на жалба от застрахователя срещу решението в
осъдителната му част. По отношение на ищцата И. събраните доказателства безспорно
установяват, че между нея и починалия й внук са съществували близост, обич и
привързаност – те не са живели в едно домакинство и не са споделяли общо ежедневие,
но са живеели в едно населено място, поддържали са непрекъснато отношения. При
това положение е естествено нелепата му смърт да й се отрази негативно в
емоционален план, но отношенията им са нормално присъщите за този родствен кръг и
по делото не е доказано претърпените от нея в пряка причинно-следствена връзка със
смъртта вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по
продължителност обичайните за родствената връзка между двама баба и внук, за да
бъде счетено, че тя следва да получи обезщетение наред с най-близките на починалия –
двамата му родители. Тук следва да се отбележи, че нито първоинстанционният съд,
нито настоящата инстанция изисква търпените от родственика болки и страдания да са
с по-голяма интензивност или по продължителни от тези на най-близките, както се
оплакват жалбоподателите. Съпоставянето им е до степен дали те са идентични, за да
се обоснове изключението от принципа, че право на обезщетение имат само най-
близките на починалия. Исковата претенция на И. се явява неоснователна и като е
достигнал до правния извод, че застрахователят не следва да й дължи обезщетение,
ВТОС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде
потвърдено.
Относно справедливия размер на присъдените в полза на ищците Р.Л. и Д.И.
обезщетения съдът намира следното:
Обезщетение в размер на 40 000 лв. съответства на реално причинените на
ищеца Радослав Л. вреди, доказани в производството, и в този смисъл удовлетворява
изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост при възмездяването им. Между него и брат
му е съществувала дълбока емоционална връзка, те са споделяли всеки ден от живота
си, с оглед разликата във възрастта им брат му е бил за него един от най-значимите
възрастни, приятел и пример за подражание, и с внезапната му смърт на толкова млада
възраст вследствие на трагичен инцидент, която смърт ищецът е трябвало да възприеме
и да преживее на неговата толкова млада възраст, са му причинени сериозни
емоционални страдания. Същевременно не са твърдени и доказвани вреди, които да са
специфични за конкретния случай, различни от обичайните, търпени от най-близките
при такава трагична загуба – за настъпването на здравословни или психически
проблеми и съответно проведено медикаментозно лечение или работа с психолог за
преодоляване на психичната травма. В показанията на св. Е. Пеева се споменава, че
ищецът е започнал да заеква, но в исковата молба не са посочени такива последици от
травмата. Споменала е без никаква конкретика, че Радостин е ходил на психолог, но
5
освен че в исковата молба не се твърди такъв факт, не са ангажирани убедителни
доказателства включително чрез съдебно-психологична експертиза за трайно
отражение на случилото се върху ищеца с оглед възрастта и личностните му
особености и за различие в психологичния му профил му преди и след трагичното
събитие. Съдът отчита обстоятелството, че ищецът е млад човек, пред когото е
бъдещето, на когото тепърва предстои да създаде трайни връзки, като възможността за
адаптация и преодоляване на трудностите на такава възраст е много по-висока от тази
на възрастните хора. Той не е загубил цялото си семейство, а има други близки от най-
близкия родствен кръг – своята родители и прародителите си.
Обезщетението за претърпени от ищеца Д.И. вреди съдът определя в размер на
10 000 лв. Установено е, че между ищеца и починалия е съществувала емоционална
връзка, при която дядото е чувствал своя първи внук особено близък, те са прекарвали
време заедно само двамата и загубата е лишила възрастния човек – тогава на 70 г. – от
помощник и другар. Същевременно те не са живели в едно домакинство, всеки е имал
самостоятелен живот и ищецът не е бил зависим от помощта и подкрепата на своя внук
в ежедневието си. Както и при ищеца Л. не са твърдени и доказвани вреди, които да са
различни от обичайните, търпени от най-близките при такава трагична загуба.
За определяне на размера на обезщетенията и на двамата ищци съдът съобразява
и ценовата конюнктура в страната към датата на увреждащото ги събитие 2015 г. –
минималната работна заплата е в размер на 360 лв., средномесечния осигурителен
доход за страната по данни на НСИ е 723 лв., а лимитът на застрахователните
обезщетения съгл. чл.266 във вр. с § 27 ПЗР на КЗ – отм. към този момент е бил 2 000
000 лв. за едно пострадало лице, като от 01.01.2016 г. е увеличен съгласно чл.492 КЗ на
10 000 000 лв. При тези социално-икономически условия съдът счита, че определеният
размер на обезщетенията е справедлив и отговаря на изискването те да поправят
вредите без да служат като източник на облагодетелстване.
По изложените съображения решението на ВТАС в частта за присъдения на
ищците Р.Л. и Д.И. обезщетения следва да бъде потвърдено. Обезщетенията са
дължими със законната лихва върху тях, считано от датата на увреждането, т.е. от
08.06.2015 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционният съд
незаконосъобразно е отхвърлил исковите претенции за присъждане на тази лихва за
периода от 08.06.2015 г. до 16.08.2015 г. Както той правилно е посочил, съгласно § 22
от ПЗР на КЗ за застрахователни договори, сключени преди 01.01.2016 г., какъвто е
процесният, се прилага част IV на КЗ – отм. В отменения КЗ не се съдържа уредба,
идентична на действащия чл.429 ал.3 от КЗ, за лимитиране отговорността на
застрахователя за лихва за забава на деликвента, считано от по-ранната измежду датите
на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от
6
застрахования и на уведомяване или на предявяване пред застрахователя на
претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение от увреденото лице.
Съгласно чл.223 ал.2 КЗ – отм. застрахователят заплаща обезщетение и лихви за забава,
когато застрахованият деликвент отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, а
съгласно чл.84 ал.3 ЗЗД деликвентът изпада в забава от датата на увреждането.
Съгласно чл.227 т.2 КЗ – отм. застрахователят има право на регресен иск спрямо
застрахования за заплатените на увредения дължими от застрахования лихви за забава
от датата на настъпване на застрахователното събитие, т.е. от датата на непозволеното
увреждане, до датата на съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото
лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ – отм. от
увредения. Следователно съгласно КЗ – отм. уведомяването на застрахователя за
настъпването на застрахователното събитие е ирелевантно за началния момент на
дължимост от застрахователя на лихвите за забава, които за периода от увреждането до
уведомяването се включват в застрахователното обезщетение, респ. в
застрахователната сума по реда на КЗ. С оглед изложеното, решението на ВТОС в
частта, с която са отхвърлени претенциите на Л. и И. за присъждане на законна лихва
върху определените им обезщетения за периода от 08.06.2015 г. до 16.08.2015 г. следва
да бъде отменено и върху обезщетенията съответно в размер на 40 000 лв. и 10 000 лв.
да се присъди и законната лихва от 08.06.2015 г. до 16.08.2015 г. наред с присъдената
лихва от тази дата до окончателното изплащане.
По разноските: При този изход на спора на процесуалния представител на
жалбоподателите адв. П. К. следва да се присъди адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ал.2 ЗАдв. съразмерно на уважената част от въззивната й жалба.
Обжалваемият интерес по делото е 100973.84 лв. /100 000 лв. по трите главни иска и
973.84 лв. по исковете за законна лихва за периода от 08.06.2015 г. до 16.08.2015 г.,
като този размер на лихвата съдът е изчислил при използване на онлайн калкулатор
върху главниците на присъдените от ВТОС размери на обезщетенията/. При този
обжалваем интерес минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно
чл.7 ал.2 т.5 от Наредба № 1 възлиза на 3549 лв. Съразмерно на уважената част от
въззивната жалба дължимото възнаграждение е в размер на 34 лв., а след начисляване
на ДДС предвид регистрацията на адвоката по ЗДДС – 40.80 лв. На адв. К. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 41 лв.
Следва да бъде осъден застрахователят да заплати по сметка на ВТАС държавна
такса върху уважената исковата претенция за законна лихва за периода от 08.06.2015 г.
до 16.08.2015 г. общо в размер на 973.84 лв. – минималния размер съгласно чл.1 от
Тарифата за таксите, събирани по реда на ГПК – сумата 50 лв.
Водим от горното, съдът
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 417/ 11.08.2020 г. по Т.д. № 164/ 2019 г. по описа на
ВТОС в частта, с която са отхвърлени предявените от Р.Й. Л. и Д.С. Л. искове за
законната лихва върху присъденото им обезщетение за периода от 08.06.2015 г. до
16.08.2015 г., вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ гр. София, ЕИК *********, да заплати на Р.Й. Л. с
ЕГН **********, законната лихва върху присъденото му обезщетение в размер на
40 000 лв. за причинени неимуществени вреди от смъртта на брат му Д. Й. Л. в
резултат на ПТП, и за периода от датата на увреждането 08.06.2015 г. до 16.08.2018 г. и
да заплати на Д.С. Л. законната лихва върху присъденото му обезщетение в размер
на 10 000 лв. за причинени неимуществени вреди от смъртта на неговия внук Д. Й. Л. в
резултат на ПТП, и за периода от датата на увреждането 08.06.2015 г. до 16.08.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 417/ 11.08.2020 г. по Т.д. № 164/ 2019 г. по описа
на ВТОС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ гр. София, ЕИК *********, да заплати на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв. на адв. П.К. от САК адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на по В.т.д. № 10/ 2021 г. по описа на ВТАС в размер на сумата 41
/четиридесет и един/ лв. съразмерно на уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ гр. София, ЕИК *********, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на ВТАС, сумата 50 /петдесет/ лв. - държавна
такса върху уважените искове за законна лихва.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8