Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 16.10.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети септември две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРИСТИАНА
КРЪСТЕВА
при участието на секретаря
Теодора Кирякова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 16148/2019година по описа на
Варненски районен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по предявен иск от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***,
офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 срещу
Х.Р.Д., ЕГН ********** с адрес *** за признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу
ответника за сумите, както следва: 500лева,
представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем №
3162360/26.02.2018г., сключен между „И. А. М.” АД и Х.Р.Д., вземанията по който
са прехвърлени от „И. А. М.” АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, по силата на
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.,
приложение №1/01.09.2018г. към него; 77,84лева,
представляваща договорна лихва за периода от 28.03.2018г. до 24.10.2018г., 454,24лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода 28.03.2018г. до 24.10.2018г., 45лева, представляваща такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 50,29лева,
представляваща обезщетение за
забава от 29.03.2019г. до датата на
подаване на заявлението в съда - 03.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№5249/05.07.2019г. по ч.гр.д. № 10435/2019г. по описа на ВРС, на основание чл.
422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК.
Ищецът основава исковата си
претенция на следните фактически твърдения: На 26.02.2018г., между „И. А. М.” АД и ответника е
сключен договор за паричен заем № 3162360. Въз основа на него, ответникът
получил сумата от 500лева със задължение за връщането й на 8 равни месечни
вноски всяка от по 72,23лева, включваща главница и договорна лихва. Размерът на
уговорената договорна лихва бил 77,84лева. Общо дължимата сума за връщане по
договора била в размер на 577,84лева. Падежът на първата вноска бил
28.03.2018г., а на последната 24.10.2018г. Съгласно договореното, заемателят
поел задължение в тридневен срок от подписване на договора, да предостави
обезпечение на задълженията му по договора, като при неизпълнение на това
задължение дължи неустойка. Ответникът не изпълнил това си задължение и по
договора е била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 454,24лева,
която след споразумение между страните била разсрочена на 8 равни вноски, всяка
в размер на 56,78лв. Твърди се, че по заема ответникът не е извършил плащане. В
съответствие с чл.8 от сключения договор е начислена и лихва за забава в размер
на законната лихва за периода от 29.03.2018г. до датата на подаване на
заявлението в съда - 03.07.2019г.
На 01.09.2018г. по силата на приложение № 1 към рамков договор за цесия от
16.11.2010г., ищецът придобил вземането по договора на заемодателя спрямо
ответника, с всичките му привилегии, обезпечения и принадлежности.
Уведомяването за цесията се прави с настоящата искова молба. За събиране на
вземането си, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Молбата е за уважаване на исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от назначения
по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответника адв. Н.Б.. Искът се
оспорва по основание и размер. Твърди, че липсват доказателства, че сумата по
договора е реално предоставена на заемателя, както и погасителен план. Излага
доводи за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора вменяваща задължение за
предоставяне на обезпечение в тридневен срок от подписване на договора, като
неравноправна и заобикаляща разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, регламентираща
дължимост единствено на обезщетение за забава в случай на такава. Дължимата
сума била неправилно изчислена, а също не ставало ясно как е начислена
претендираната лихва за забава. Искането е за отхвърляне на исковата
претенция..
В проведеното
открито съдебно заседание ищцовото дружество, редовно уведомено чрез
процесуален представител с писмено становище поддържа исковата молба.
Ответникът се
представлява в съдебно заседание от особен представител адв. Н.Б.. Поддържа
отговора, а по същество искането е за отхвърляне на исковата претенция.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, и приложимите материални норми, съдът
приема за установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявен е
положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК.
Предмет на
исковата претенция са суми, представляваща непогасено от ответника задължение
по договор за паричен заем № 3162360
от 26.02.2018г., сключен между „И. А. М.” АД и ответника, вземанията по който са прехвърлени от кредитодателя в полза на ищеца по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и приложение № 1 към него от 01.09.2018г. Правният интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се
заповедно производство по ч.гр.д. № 10435/2019г. по описа на ВРС, по което е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на ответника по
реда на чл. 47 ГПК.
По делото са
приобщени материалите по ч.гр.д. № 10435/2019г. по описа на ВРС, от което се
установява, че в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумите, предмет на
настоящата искова претенция. Вземането по заповедта е съответно на това по иска
по чл. 422 ГПК.
Така очертаният
предмет на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на следните твърдяни
от него факти относно съществуване на спорното право: валиден договор за цесия,
с предмет съществуващо вземане към ответника в търсения размер; факта и момента
на уведомяване на ответника от предишния кредитор за извършеното прехвърляне на
вземането; валиден договор за паричен заем № 3162360 от 26.02.2018г., по който
цедентът е предоставил на ответника сума пари и нейния размер; дължимост на
възнаградителна лихва и нейния размер; наличие на валидна клауза за неустойка,
поради неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение и нейния
размер; валидна клауза за дължимост за разходи и такса за извънсъдебно
събиране; изпълнение на задълженията на
цедента, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора;
договаряне размера на лихвата и неустойката в съответствие с типични разходи на
кредиторите и обичайна печалба.
От ангажираните
по делото писмени доказателства и експертно заключение се установява следното:
С рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземане от 16.11.2010г., „И. А. М.” АД като цедент
прехвърля на цесионера „А.з.с.н.в.”
ЕАД свои вземания към длъжници, описани в приложение № 1 към
договора от 01.09.2018г., включващо и това към длъжника Х.Р.Д., вписано под №
12. Вземането е достатъчно индивидуализирано, като е посочен договорът с
неговите номер, дата на сключване, размер на отпуснатия по него заем, размер на
дължимото по договора към датата на цесията. За да премине вземането от стария
към новия му носител, е достатъчно само да бъде постигнато съгласие между тях за
прехвърляне на вземането, каквото в случая е налице. С постигането му
цесионерът става носител на вземането. Цесията е потвърдена от цедента. С
изрично пълномощно цедентът е упълномощил цесионера по повод уведомяване
длъжника за прехвърляне на вземането. Към исковата молба е приложено изрично
уведомление до длъжника за така извършената цесия. Съобразно константната
съдебна практика уведомяването за цесията се счита за извършено и след като то
е част от приложенията към исковата молба и съответно е получено от ответника
при размяната на книжа по реда на чл. 131 ГПК, както е станало в случая. А и
въпросът за уведомяването би бил релевантен в случай, че по делото имаше
твърдения, респ. данни за извършвани от ответника плащания към кредитодателя,
предхождащи уведомяването му за извършената цесия, каквито изначално липсват в
случая.
Предвид изложеното следва да се приеме валидност на
сключения договор за цесия, който е произвел своето действие и съответно
обуславя и активната материално правна легитимация на ищеца. Новият кредитор -
ищецът, е заместил цедента, с което е настъпило и частно правоприемство, като
вземането е преминало върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че: На 26.02.2018г. е
сключил договор за паричен заем № 3162360
от 26.02.2018г. с „И. А. М.” АД, по силата на който му е предоставен заем в размер на
500лева /чл.2/. С подписване на договора, заемателят удостоверява получаване на
сумата и в тази му част, договорът има характер на разписка- чл.3. Съобразно
уговореното в чл. 2, размерът на погасителната вноска е 72,23лева, като
връщането на отпуснатата сума следва да се извърши на 8 месечнивноски. В чл. 2,
т. 5 са посочени и падежните дати на всяка от тях. ГЛП е уговорен фиксиран-
40,00%, а ГПР е 49,01%. Съгласно чл.4 заемателят е поел задължение в тридневен
срок от сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора чрез поръчителство на две физически лица, които
следва да отговорят на определени условия или банкова гаранция валидна 30дни
след падежа за плащане по договора. В чл. 4, ал. 2 е уговорено, че при
неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер на
454,24лева, чието плащане се разсрочва и плаща на равни части към всяка
погасителна вноска. Съгласно чл. 8, ал. 2, при забава в погасяване на
задълженията по договора заемателят дължи законна лихва върху дължимата сума за
всеки ден забава. Съгласно чл. 16 ал.2 заемателят е декларирал, че е запознат с
Тарифа на И. А. М., актуална към датата на сключване на договора, която се
намира на видно място във офиса на заемодателя, в т.ч. на интернет страницата
му. В тази Тарифа, заемодателят е регламентирал дължимост на разходи в случай
на забава в плащанията диференцирани в зависимост от вида на договора,
отпуснатата сума и период на забавата.
Анализът на
ангажираните по делото доказателства налагат извод, че действително между
цедента и ответника е била налична валидно възникнала облигационна връзка по
договор за заем. Отпуснатият заем е получен от ответника, доколкото страните са
придали на договора и характер на разписка. Твърдения и доказателства
ответникът да е изпълнявал задълженията си да извършва плащания на уговорените
вноски по договора няма. Следователно, неизправна по договора страна се явява потребителят Х.Р.Д. и дължи на „И. А. М.“ АД целия размер на
усвоената сума възлизаща на 500лева, която е следвало да върне на крайния падеж
24.10.2018г. и която не е погасил нито на падежа, нито след това. Безспорно,
този падеж е настъпил и то предхождащо подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
В тази връзка и изготвеното по делото и неоспорено заключение на
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
сочи, че кредитът е усвоен в неговата цялост. Съгласно същото, а и от
представените писмени доказателства се установи, че ответникът дължи и договорна
лихва, на осн. чл. 2, чийто размер съгласно приетото заключение възлиза
на заявеният от 77,84лева начислена за периода от 28.03.2018г. до 24.10.2018г. Съдът намира, че разпоредбата на чл.2 от
договора уговаряща начисляване на възнаградителна лихва, не е нищожна.
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползваните пари,
уговаряването й е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход по кредита на
потребителя. Същата се дължи за срока на действие на
договора, т.е за въведения период от 28.03.2018г. /падежът на първата месечна вноска/ до 24.10.2018г.
/падежът на последната погасителна вноска/. Уговореният размер на възнаградителната лихва от 40,00% и годишен размер на
разходите 49,01% не противоречат на закона и добрите нрави, защото не надхвърлят
нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, вкл. и адекватния
размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще
реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на
кредита, но които се заплащат от кредитополучателя. В тази връзка съдът
съобрази разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Доколкото съдът прие, че
ответникът е в неизпълнение на задълженията си по договора, то същият е
изпаднал в забава и на основание чл.8 от договора дължи обезщетение за това в
размер на законната лихва. То се заявява за период от деня следващ падежната
дата на първата погасителна вноска 29.03.2018г. до 02.07.2019г., т.е дата предхождаща
подаване на заявлението, доколкото след тази дата е заявена претенция за
законна лихва като последица от упражнено право на иск. Начисляването й е
извършвано върху непогасената главница и е в размер на законната лихва, поради
което налага се извод за нейната дължимост в заявения размер от 50,29лева.
В заключение
съдът формира извод за основателност на исковата претенция за главница,
договорна възнаградителна лихва и обезщетение за забава, поради което не се
споделят твърденията на ответника за неоснователност на исковата претенция в
тази й част.
Относно
таксата и разходи за извънсъдебно събиране на вземането и неустойката за
неизпълнение на задължение, настоящият състав приема следното:
За
действителността на тези клаузи от договора съдът следи служебно предвид
дадените указания в ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. За това страните са били
изрично известени с определението по чл. 140 ГПК и са получили съответните
указания по повод доказателствената тежест в процеса.
Процесният договор попада в хипотезата на чл. 9 ал. 1 ЗПК, тъй като не е
сред изключенията посочени в чл. 4 /в редакция към датата на сключването му - ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014 г./.
Същевременно посоченият в ТР предмет на търговската дейност на кредитодателя -
юридическо лице по см. на чл. 9, ал. 4 ЗПК е „отпускане на заеми”, а
кредитополучателят- физическо лице е потребител по см. на чл. 9 ал. 3 ЗПК,
доколкото при сключването на договор за потребителски кредит е действал извън
рамките на своята професионална или търговска дейност.
Вземането за разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането представлява неустойки с
компенсаторен характер за неизпълнение на задължението на ответника да върне
заема на падежа. Това вземане е възникнало под условие за настъпил падеж на
главните задължения и забава в издължаването. Съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
дефакто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 ЗПК, тъй като преследва
забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Освен
това твърдяните разходи на кредитодателя по естеството си са такива по
управление на кредита. Всички тези разходи обаче
/направени, бъдещи/, заемателят следва да е калкулирал при формиране годишния
процент на разходите, поради което и въвеждането им отново под формата на
неустойка по същността си влиза в противоречие със закона- чл. 19, ал.1 ЗПК, а
и противоречи на добрите нрави, защото в крайна
сметка цели неоснователно да обогати заемодателя. Още повече, че реално липсват
по делото ангажирани доказателства за направата на такива. Поради това заплащането им от
потребителя не се дължи.
Уговорената
неустойка в чл. 4 съдът приема за нищожна. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2009г. на
ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Тази преценка е
конкретна за всеки договор и се извършва към момента на сключването му, като се
съобразяват примерно изброени критерии: естеството на задълженията /парични или
на непарични/, размерът на задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с
неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи- поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението-
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Това задължение се явява акцесорно спрямо главното за
връщане на заемната сума. Неизпълнението му обаче не е съществено с оглед
интереса на заемодателя. Ако това бе така, то същото щеше да бъде поставено
като условие за сключване на договора, а не да влече отговорност на
кредитополучателя за вреди в случай на неизпълнението му. Т.е уговарянето на
тези неустойка изначално няма обезщетителна роля, а цели само санкция на
заемателя и извличане на допълнителна парична облага за кредитора, която не му
се следва и в тази връзка възражението на ответника е основателно.
В
заключение, така претендираните суми не се дължат и исковата претенция за
тяхното присъждане следва да се отхвърли.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
поискани и доказани разноски. Реализираните такива в настоящото производство са
в размер 25лева допълнителна ДТ, 250лева депозит за вещо лице и 300лева депозит
за особен представител, като се претендира юк. възнаграждение от 350лева. На
основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 23, т.1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, съдът определя юк. възнаграждение в полза на
ответника в размер на 100лева, отчитайки и факта, че липсва фактическа и правна
сложност на спора. Или общо разноските са в размер на 675лева. Съразмерно
уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски от 376,09лева. Съобразно т.12 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да
се присъдят в полза на ищеца и сторените от него разноски в заповедното
производство. Претендираните разноски са в размер на 25лева за платена ДТ и
50лева юк. възнаграждение, общо 75лева. От тях и съобразно изхода на спора, за
заповедното производство следва да се присъдят разноски в размер на общо
41,79лева.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че в полза на ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***, офис сграда лабиринт, ет.2,
офис 4 съществува
вземане срещу ответника Х.Р.Д., ЕГН ********** с адрес *** за сумите, както следва: 500лева, представляваща неизплатена
главница по договор за паричен заем № 3162360/26.02.2018г., сключен между „И.
А. М.” АД и Х.Р.Д., вземанията по който са прехвърлени от „И. А. М.” АД в полза
н. „А.з.с.н.в.” ООД, по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г., приложение №1/01.09.2018г. към него; 77,84лева, представляваща договорна
лихва за периода от 28.03.2018г. до 24.10.2018г.; 50,29лева, представляваща обезщетение
за забава от 29.03.2019г. до датата на
подаване на заявлението в съда - 03.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№5249/05.07.2019г. по ч.гр.д. № 10435/2019г. по описа на ВРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумите: 454,24лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 45лева, представляваща такса разходи за
събиране на просрочени вземания, на основание чл. 422 ГПК.
ОСЪЖДА Х.Р.Д., ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * сумата от 675лева,
представляваща сторени съдебно- деловодни разноски пред настоящата
инстанция съразмерно уважената част на исковата претенция, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА Х.Р.Д., ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК * сумата от 41,79лева,
представляваща направени в производството по ч.гр.д. № 10435/2019г. по описа на
ВРС, съдебно- деловодни разноски съразмерно уважената част на исковата
претенция, на основание чл.78, ал.1 и ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: