Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26.04.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на единадесети юни
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8163 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 4456 от 08.01.2019 год.,
постановено по гр.дeло № 58497/2016 г. на
СРС, І Г.О., 118 състав, е признато за установено по предявения от Л.П.П.,
с ЕГН ********** против „Ю.Б.“ АД, с ЕИК ******иск, че клаузата на чл.6, ал.2
от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., е
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за
защита на потребителите, като неравноправна. С решението на съда е осъдена „ Ю.Б.“
АД, ЕИК ******, да заплати на Л.П.П., с
ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 7392,22 евро,
представляваща завишената стойност на погасителни вноски по договор за кредит
за покупка на
недвижим имот HL 36678
от 16.04.2008 г., събрана от банката въз основа на нищожно неравноправно
договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за периода от 10.11.2011
г. до 10.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба-18.10.2016 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за
главница за разликата над сумата от 7392,22 евро до предявения размер от
7587,87 евро, както и е отхвърлен изцяло иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от
3011,06 лв.- мораторна лихва върху главницата начислена за периода от
18.10.2013 г. до 17.10.2016 г., като неоснователни. С решението на съда е
осъдена „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, да
заплати на Л.П.П., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от
2350,39 лв.- съдебни разноски съразмерно с уважената част от исковете. С
решението на съда е осъдена Л.П.П., с ЕГН **********, да заплати на „ Ю.Б.“
АД, ЕИК ******, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 1023,33 лв.- съдебни
разноски съобразно отхвърлената част от исковете. С определение от 01.03.2019
г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 58497/2016 год. по
описа на СРС, І Г.О., 118 състав е
оставена без уважение подадената от ищцата Л.П.П., чрез адв.Д. молба по реда на
чл.248 ГПК за изменение на постановеното на 08.01.2019 г. по гр.дело №
58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение, в частта за разноските.
Решението на СРС, І
Г.О., 118 състав е обжалвано в срок и от двете страни
по делото.
Въззивникът-
ответник„Ю.Б.“ АД,
***, обжалва
решението с въззивна жалба,
подадена чрез пълномощника адв. М.К. в частта, с която
е признато за установено по предявения от Л.П.П.
против „Ю.Б.“ АД, иск, че клаузата на чл.6, ал.2 от Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., е
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за
защита на потребителите, като неравноправна, както и в частта, с която е осъдена
„Ю.Б.“ АД, да заплати на Л.П.П.,
на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 7392,22 евро, представляваща
завишената стойност на погасителни вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., събрана от банката въз
основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от
потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба-18.10.2016 г. до окончателното изплащане. Във
въззивната жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част по подробно изложени
съображения. Моли съда решението в обжалваната част, като недопустимо да бъде
обезсилено на основание чл.270,
ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от
друг състав на същия съд и произнасяне по предявения иск. При условията на евентуалност
ответникът моли съда да постанови решение, с което да бъде отменено решението в обжалваната част, като неправилно, поради
нарушение на материалния закон, по подробни съображения изложени във въззивната
жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени
изцяло предявените искове, като неоснователни. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна – ищец Л.П.П.,
чрез пълномощника си адв.Д.Д. оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага съображения за правилност и
законосъобразност на решението в обжалваната от ответника част. Моли съда,
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззивникът- ищец Л.П.П., обжалва решението с насрещна въззивна жалба, подадена чрез пълномощника
адв. Д.Д., в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3011,06 лв., с искане същото да бъде отменено в обжалваната му част
и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск бъде уважен изцяло за посочения размер,
като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната
част е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна – ответник „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“-АД, гр.София, чрез пълномощника
си адв.М.В.оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение, в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Постъпила е и частна жалба от Л.П.П., подадена чрез пълномощника
адв.Д.Д. срещу определение от 01.03.2019 г., постановено в закрито съдебно заседание
по гр.дело № 58497/2016 год. по описа на СРС,
І ГО, 118 състав, с което е оставена без уважение подадената от ищцата Л.П.П.,
чрез адв.Д. молба по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното на
08.01.2019 г. по гр.дело № 58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение, в частта
за разноските. В частната жалба са изложени съображения за
незаконосъобразност на обжалваното определение. Моли съда да отмени обжалваното
определение, като неправилно и да измени решението в частта за разноските, като
присъди в полза на ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете,
както и да не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение на ответника, евентуално да намали разноските
му съобразно отхвърлената част от исковете.
Ответникът по частната жалба- „Ю.Б.“ АД, ***, чрез
пълномощника си адв.М.К. оспорва частната
жалба, като неоснователна по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор на подадената частна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и чл.263, ал.2 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря
на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от
надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо –
не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна
инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищцата Л.П.П.
срещу ответника „Ю.Б.“ АД, *** при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.26,
ал.1, т.1 ЗЗД, във връзка с чл.146, чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и за неоснователност на предявения от ищцата Л.П.П. срещу
ответника „Ю.Б.“ АД, ***, иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен
акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните
по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбите са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби
доводи, следва да се добави и следното:
Като
неоснователни следва да се преценят доводите на ответника изложени във
въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната
съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение,
което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по
същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване,
десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън
заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай
обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено
по допустими искове, надлежно предявени от легитимирана страна при наличието на
необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни
процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо –
не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното съдебно решение е постановено в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
На следващо място, като неоснователни следва
да се преценят и доводите на ответника за неправилност на решението на
първоинстанционния съд в обжалваната от него част. Противно на изложеното във
въззивната жалба решението в обжалваната
от ответника част е правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба на ответника
във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
В практиката на ВКС- постановени решение
№ 136 от 20.01.2021 г. по т.дело № 1467/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение №
168 от 29.01.2021 г. по т.дело № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието е,
че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена
на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а
не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния
договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за
погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се
счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се
дължи в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/. Този отговор е съобразен
със задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по
транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /определение от 22.02.2018 г.
по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16,
EU:C:2017:703/, както и на практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК,
обективирана в решение № 295/22.02.2019 г. по т.дело № 3539/2015 г. на ВКС, ТК,
II т.о., образувано по описа на I т.о., решение № 384/29.03.2019 г. по т.дело №
2520/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 294/27.03.2019 г. по т.дело №
1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. №
1766/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 67/12.09.2019 г. по т. дело №
1392/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 155/24.01.2020 г. по т. дело №
2561/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. Преюдициалните въпроси, по които е било
образувано дело С-119/17 на СЕС, се отнасят до тълкуване на разпоредбите на чл.
4, параграф 2 и чл. 3-5 от Директива 93/13/ЕИО в хипотеза на договор за кредит,
в който е записано, че кредитът се отпуска и погасява във валута /швейцарски
франкове/, но фактически цялата сума е предоставена на разположение на
кредитополучателя в национална валута /румънски леи/, като паричната единица на
сметката се използва виртуално само за изчисление. В т. 20 от определението от
22.02.2018 г. по дело С-119/17, постановено по чл. 99 от Процедурния правилник
на СЕС, е прието, че кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута,
независимо че е предоставен в националното платежно средство и въпреки че
договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на
кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във
валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При
тези обстоятелства СЕС е достигнал до извод, че такъв договор не следва да се
приравнява на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с
какъвто договор са дадените разрешения в постановеното от СЕС решение от
30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282 и е препратил към своето решение по
дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при
преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите
на чл.3, параграф 1 и чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в
чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП. В т.40 от посоченото решение е прието, че съществува
разлика между договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, които
трябва да се изплащат в национална валута по прилагания от банковата институция
курс „продава“ на чуждестранната валута, от една страна, и договорите за кредит
в швейцарски франкове, при които месечните вноски по кредита следва да се
погасяват в същата валута, в която е бил договорен, т. е. швейцарски франкове.
Посочените решения на ВКС са постановени във връзка с неравноправни клаузи в
потребителски договори в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума
фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната
валута, съответно в резервната валута на страна /евро - чл.29 ЗБНБ/, а не в
чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор.
Кредитът е остойностен в чуждестранна валута /предоставя се кредитен лимит от
равностойността в швейцарски франкове на определена сума евро по курс „купува”
за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита/ и е
поето задължение за погасяване в същата чуждестранна валута. В така формирана
практика на ВКС е прието, че в посочената хипотеза кредитът е в чуждестранна
валута, а не в местната или резервната валута на страната – евро, с оглед
валутния режим на Република България – Паричен съвет /Валутен съвет или Валутен
борд/, и именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на
договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя -
кредитополучател.
Въззивният съд приема за
установено, че на 16.04.2008 г. в гр.София, между страните по делото е сключен
договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36678/16.04.2008 г., въз
основа на който съгласно чл.1 банката предоставя на кредитополучателя кредитен
лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове
на 43460 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня
на усвояване на кредита. Според чл.2 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана
сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя Л.П.П., като усвоеният кредит
по тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс
„купува” швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на
усвояването. В чл.3, ал.1 е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от Базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата, плюс договорна добавка от 1,15 пункта, като към
момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове е в размер на 4,5%. Съгласно чл.6, ал.1 от договора кредитополучателят
погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на
всяка вноска, съгласно погасителен план /Приложение № 2/ към договора,
представляващо неразделна част от него. В ал.2 е договорено, че погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен -
швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска
по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по
своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката
освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебното превалутиране
на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят дава своето
неотменимо и безусловно съгласие, и оправомощава банката. Ищцата Л.П.П., в
качеството й на физическо лице, на което по силата на сключения с банката през
2008 г. договор е предоставен ипотечен кредит по ЗКИ, който не е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност, има качеството на
потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец
по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Съдът приема, че спорната клауа
на чл.6, ал.2 от договора за кредит не е
резултат от индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по
съдържанието на клаузите съобразно чл.146, ал.2 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.2 и ал.4
ЗЗП и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17 г. по т.дело
№ 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 51/04.04.2016 г. по т.дело №
504/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 77/22.04.2015 г. по гр.дело №
4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия
/чл.146, ал.2 ЗЗП/, като тежестта на доказване, че определено условие на
договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл.146, ал.4
ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава
банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени
от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй
като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е
индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната
банка. В настоящия случай презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена въз
основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото не са
ангажирани убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище
по съдържанието на договора, включително по клаузата на чл.6, ал.2 от него,
както и да е имал възможност да повлияе върху нея. От събраните по делото
доказателства не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че клаузите
на процесния договор за кредит са били предмет на индивидуално договаряне и че
ищцата е имала право да влияе върху съдържанието им. В т.1 от диспозитива на
решението по дело С-186/16 и в разяснителната част към него и т.1 от
диспозитива на определението по дело С-119/17 разпоредбата на чл. 4, параграф 2
от Директива 93/13/ЕИО е тълкувана в смисъл, че понятието „основен предмет на
договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в
договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, между търговец и потребител,
която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да
бъде погасен в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като
посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. В
практиката си СЕС се е произнесъл, че чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО
установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните
клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на
потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем
език. Поради това разпоредбата на чл.4, параграф 2 от Директивата трябва да се
тълкува ограничително /решение по дело C-26/13, т.42; решение по дело C-96/14,
EU:C:2015:262, т.31; решение по дело С-186/16, т.34/. Изискването за съставяне
на договорната клауза на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на
клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или
„съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените
стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и
разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на
неравноправния й характер /решение по дело С-186/16, т.1 изр.2 от диспозитива;
решение по дело C-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело C-26/13, т.68/. В
т. 37 от посоченото решение по дело С-186/16 СЕС е прието, че клауза като
разглежданата в главното производство, т.е. за погасяване на месечните вноски
по договор в чуждестранна валута в същата валута, в която е бил договорен, т.е.
швейцарски франкове, попада в обхвата на понятието „основен предмет на
договора“ по смисъла чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно т.1 от
диспозитива на посоченото решение и т.1 от диспозитива на определението по дело
С-119/17 член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в
смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази
разпоредба обхваща договорна клауза като разглежданата в главното производство,
включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била
индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в
същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената
клауза определя основна, характеризираща този договор престация. Поради това
такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена
на ясен и разбираем език. В т.68 от мотивите на решението от 20.09.2018 г. по
дело С-51/17, EU:C:2018:750 СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се
до въпроса за валутния риск, спадат към чл.4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като
преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след
самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална
юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем
език. В т.3 от диспозитива на посоченото решение е уточнено, че член 4,
параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването
договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат
решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това
посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да
бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се
разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но
и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител,
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не
само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната
валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като
необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд.
В диспозитива на решение от 05.06.2019 г. по дело С-38/17, EU:C:2019:461 е
прието, че член 3, параграф 1, член 4, параграф 2 и член 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба
на държава членка в съответствие с тълкуването ѝ от върховната юрисдикция
на тази държава членка, съгласно която не е нищожен договор за заем, сключен в чуждестранна
валута, който, макар да уточнява сумата, изразена в национална валута,
съответстваща на искането за финансиране на потребителя, не посочва обменния
курс, който се прилага за тази сума за целите на определянето на окончателния
размер на заема в чуждестранна валута, като едновременно с това предвижда в
някоя от клаузите си, че този курс ще бъде определен в отделен документ от
заемодателя след сключването на договора: когато тази клауза е била изразена на
ясен и разбираем език в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива
93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и
приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител,
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може
да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за
него, произтичащи от договора, сред които по-специално общите разходи по
неговия заем; или ако се установи, че въпросната клауза не е изразена на ясен и
разбираем език, когато въпросната клауза не е неправомерна по смисъла на член
3, параграф 1 от тази директива; или ако е такава, съответният договор може да
се изпълнява без нея в съответствие с член 6, параграф 1 от Директива 93/13. В
т.50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т.75 от мотивите на решението
по дело С-51/17 СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е
добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута
той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще
му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която
получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат
кредитът. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата
институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално
когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При
това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или
доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима
информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата
за финансовите им задължения“. В подобен смисъл е и т.74 от мотивите на
решението по дело С-26/13 на СЕС. В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от
мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на
чл.3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл.145, ал.1 ЗЗП, трябва да
се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена
договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят
на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е
носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка
относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на
посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки
по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването
за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност
по смисъла на чл.3, § 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата
води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в
ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора,
националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и
справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да
очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално
договаряне“ /решение по дело С-186/16, т.57; решение по дело C-415/11, EU:C:2013:164,
т. 68 и 69/. В т.55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че
клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която
изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата
валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази
валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В т. 2 от диспозитива
на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива
93/13/ЕИО, транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП, следва да се тълкуват в
смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна
клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така
че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
В съответствие с изложеното в постоянната практика на ВКС е прието, че
„неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може
да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер
бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във
вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай не се прилагат
изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП”. Съгласно чл.145, ал.1 ЗЗП всяка от клаузите
на договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него,
както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към
датата на сключването. При съобразяване на клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2,
ал.1 и ал.3, чл.6, ал.1 и ал.2, чл.3, ал.1 и чл.21 от процесния договор за
кредит следва да се приеме, че реален паричен поток от кредитодателя към
кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като действителното
усвояване от кредитополучателя на кредита е в резервната валута на страната - в
евро. Независимо от това липсва основание да се приеме, че валутата, в която се
договаря и предоставя кредитът, е евро, тъй като посочените клаузи по ясен
начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски
франкове /равностойни на определено количество евро/, с превалутиране на така
получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му по
приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението
към договора, и дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата
валута - швейцарски франкове. Тези уговорки са ясни и разбираеми, тъй като въз
основа на тях на потребителя е известен еднаквият курс на двойното
превалутиране /от едната валута в другата и обратното/, а от друга страна,
средният потребител може да прецени, че независимо от предоставянето на кредита
в швейцарски франкове /в която валута кредитът е договорен и се дължи и
възнаградителната лихва/, той реално ще използва паричен ресурс в резервната
валута на страната /евро/ след превалутиране в евро на швейцарските франкове, с
които е заверена блокираната му банкова сметка, ***ната цена на недвижимия
имот, за покупката на който е отпуснат кредитът. Клаузите на чл.1, ал.1 и ал.3
и чл.2, ал.1 и ал.3 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят
основния предмет на договора и тъй като са са ясни и разбираеми, съгласно
чл.145, ал.2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може да бъде
разглеждан. Изводът на първоинстанционния съд за неравноправност на клаузата
чл.6, ал. 2 от договора за кредит е законосъобразен. В множество решения на
СЕС, включително решението от 11.03.2020г. по дело С-511/17, EU:C:2020:188 е
прието, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в
смисъл, че националният съд, пред който потребител е предявил иск за
установяване на неравноправния характер на някои клаузи, съдържащи се в договор,
който този потребител е сключил с продавач или доставчик, не е длъжен служебно
да разгледа поотделно всички останали договорни клаузи, които не са били
оспорени от посочения потребител, за да провери дали те могат да се считат за
неравноправни, а трябва да разгледа само тези, които са свързани с предмета на
спора, както е определен от страните, когато разполага с необходимите за това
правни и фактически данни, допълнени евентуално чрез действия по събиране на
доказателства. С клаузата на чл.22, ал.1 от договора за кредит,
кредитополучателят е декларирал, че е „запознат и съгласен с обстоятелството,
че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския
франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора,
може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 от договора,
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и
пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит“. С посочената договорна клауза
ищцата е поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или
евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни
вноски по кредита, изразени в лева/евро. В чл.22, ал.2 от договора ищцата е
декларирала, че е запозната и разбира икономическия смисъл и правните последици
на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20 - чл.22 от договора и е съгласна с настъпването
им. Клаузата на чл.6, ал.2 от договора се явява проявление на поетия от
кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 от договора валутен риск.
Разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗП
изисква клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени
по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал.2 при съмнение относно смисъла
на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Процесната договорна клауза на чл.6, ал.2 и относимата към нея клауза на чл.22,
ал.1 относно превалутирането при погасяването на кредита по курс „продава“ на
банката за швейцарския франк към лева/еврото и поемането на валутния риск от
промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк
към лева/еврото не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. При липса
на доказателства за противното следва да се приеме, че ответната банка не е
предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в
чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши
разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо
задълженията по кредита, т.е. да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на
валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е
отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това
ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в
лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е
достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми,
дадено от СЕС. Кредитополучателят е физическо лице – потребител и е сключил
договор за кредит за покупка на недвижим имот - апартамент в швейцарски
франкове, като видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
плащането на цената на недвижимия имот е извършено със средствата от кредита. В
същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятсваща реалното
предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски
франкове, предвид наличието на блокирана сметка. Изложените обстоятелства не
дават основание да се приеме, че потребителят е приел предложението на банката
за кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед по-ниския
лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една
от основните световни валути. Кредитополучателят - потребител е икономически
по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение
спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически
по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност
и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк
в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване
на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна
информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който
националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да
разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът
би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Липсват
доказателства, че банката е представила на кредитополучателката подобна
информация и че ѝ е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на
превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземе
решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв
договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и
да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи
валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в
обменните курсове на швейцарския франк, тя не е могла да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който
поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е
съгласила с установените предварително от търговеца /банката/ условия, без да
може да повлияе на съдържанието им, включително на изявленията в чл.22, ал.2 от
договора, че е „ изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните
последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20 - 22 от договора“. По този
начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на
неговото изпълнение клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1 са довели до
значителна неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл.22, ал.2 от
договора не може да обоснове различен извод, тъй като упражняването на правото
на превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има
противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на
превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя.
Въз основа на изложеното
следва да се приеме, че е налице значителна неравнопоставеност в ущърб на
потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако
банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло
да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се
съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана
валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради
това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния
риск в негова вреда, то се създава значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл.143, т.18 /ред.
преди изм. с ДВ, бр.57 от 2015 г., т.е. към момента на сключване на договора/.
Предвид изложеното и на основание чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП клаузата на чл.6,
ал.2 от договора във връзка с прехвърляне на валутния риск изцяло на
кредитополучателя е неравноправна, тъй като не е индивидуално договорена в
договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от нея са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния
риск върху него, сключена е в нарушение на принципа за добросъвестност и
създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора.
При преценка за последиците от
неравноправната клауза на чл.6, ал.2 от договора за кредит, настоящият съдебен
състав съобразява практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП.
Съгласно чл.146, ал.5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи. С посочената разпоредба е транспонирана разпоредбата на чл. 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е предвидено, че неравноправните
клаузи, съдържащи се в договори между потребители и продавачи или доставчици,
не обвързват потребителите, при условията, определени в националното право на
държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за страните в
останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните
клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване на недействителността на
целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното
равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови
равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният
договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС е
посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл.6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за
запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери,
като се приложи обективен подход /в този смисъл решение от 14.03.2019г. по дело
C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019г. по дело C-70/17 и
C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18, т.
39, решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32/. В
решението по дело С-26/13 /т.83 и 84 от мотивите и т.3 от диспозитива/ СЕС
признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с
диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на
договора, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи
потребителя на особено неблагоприятни последици. В действителност последицата
от такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка
от сумата по кредита в размери, които вероятно биха превишили финансовите
възможности на потребителя и по този начин биха поставили в по-неблагоприятно
положение потребителя, отколкото кредитодателя.
Установяването на
неравноправния характер на клаузата за служебно превалутиране на платените в
лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за
швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро
само от кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и
фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тази
неравноправна клауза. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без
клаузата на чл.6, ал.2, предвид разпоредбата на чл.430 ТЗ, съгласно която с
договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на
срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на
швейцарски франкове на 43460 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към
евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена
към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради
неравноправност на клаузата на чл.6, ал.2 от договора, то кредитът следва да
бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски
франкове на 43460 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“
за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без
това да води до изменение на основния предмет на договора. Преценявайки
конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването на
действието на договора без неравноправната клауза на чл.6, ал.2 не противоречи
на интересите на кредитополучателя – потребител. Произтичащата от чл.146, ал.1
във връзка с чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков
кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по
кредита при промяна на БЛП, без постигане на изрична уговорка с
кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за
изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна
лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя нищожност и на
уговорката в същата или друга клауза за заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата
на сключване на договора размер в проценти и посочената договорна надбавка. В
посочения смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение №
92/09.09.2019 г. по т.дело № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.
С оглед неравноправния й характер,
клаузата на чл.6, ал.2 от договора се явява нищожна на основание чл.143, т.18
/ред. преди изм. с ДВ, бр.57 от 2015 г./ във връзка с чл.146, ал.1 ЗЗП, поради
което искът по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл.6,
ал.2 правилно е уважен.
С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на
вредите, свързани с този риск, и задължението на националната юрисдикция да
възстанови предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от
продавача или доставчика въз основа на неравноправната клауза, сумата,
заплатена, вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на
чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при
начална липса на основание. Съгласно заключението на ССЕ, за периода от
10.11.2011 г. до 10.10.2016 г. ищцата е заплатила 7392,22 евро над дължимата се
сума за посочения период, явяващо се последица от приложението на неравноправната
клауза на чл.6, ал.2 от договора. Поради това предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за посочената сума е основателен и правилно
е уважен от първоинстанционния съд.
На следващо място, като неоснователни
следва да се преценят доводите на ищцата изложени в подадената от нея насрещна
въззивна жалба за неправилност на решението на първоинстанционния съд в
обжалваната от нея част, с която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3011,06 лв. Противно на
изложеното във въззивната жалба решението
в обжалваната от ищцата част е правилно. Решението на Софийски районен съд, в
обжалваната от ищцата част е в пълно съответствие с ТР № 5/ 21.11.2019 г. по
тълк.дело № 5/2017 г., ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение има задължително
действие за съдилищата /чл.130, ал.2 ЗСВ/, а с него се приема, че при връщане на
дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, длъжникът
дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. При връщане на даденото при начална липса
на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е
изискумо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение за забава от
момента, в който е получил поканата на кредитора. По делото не са ангажирани
доказателства да е изпращана от ищцата до ответника покана да изпълни, поради
което предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е неоснователен, и
като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
С оглед на изложеното и
поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, въззивните жалби следва да се оставят без уважение като
неоснователни, а решение на СРС, в обжалваната от страните част, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По частната жалба на ищцата Л.П.П., подадена чрез пълномощника
адв.Д.Д. срещу определение от 01.03.2019 г., постановено в закрито съдебно заседание
по гр.дело № 58497/2016 год. по описа на СРС,
І ГО, 118 състав, с което е оставена без уважение подадената от ищцата Л.П.П.,
чрез адв.Д. молба по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното на
08.01.2019 г. по гр.дело № 58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение, в частта
за разноските, съдът приема следното:
Частната жалба е частично
основателна.
Подадената от ищцата Л.П.П., чрез адв.Д. молба по
реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното на 08.01.2019 г. по гр.дело №
58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение е основателна единствено в частта за
разноските за присъдено в полза на ответника адвокатско възнаграждение.
Първоинстанционният съд не е следвало да уважава искането на ответника по делото, направено чрез неговия
пълномощник адв.М.К. за присъждане на
разноски в размер на 4693,99 лв.- адвокатско възнаграждение, съгласно списък на
разноски, тъй като независимо от ангажираното копие на фактура № 2458 от
24.01.2017 г. за извършено плащане от
ответника по сметка на Адвокатско дружество „Б.и Ко“, гр.София на посочена в
нея сума в размер на 4693,99 лв. и преводно нареждане за същата сума, по делото
не е представен договор за правна помощ, в който страните по него да са
уговорили основанието, размера на адвокатското възнаграждение и начина на
плащане, съгласно разясненията в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В тази
връзка, първоинстанционният съд не е
следвало да присъжда с обжалваното решение на ответника разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 833, 33 лв., съразмерно с отхвърлената
част от исковете. С оглед на което обжалваното определение, с което е оставена
без уважение молбата на ищцата Л.П.П. за изменение на постановеното на 08.01.2019
г. по гр.дело № 58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение, в частта за разноските присъдени в полза на ответника за адвокатско
възнаграждение следва да бъде отменено,
като вместо това бъде отменено решението в тази му част по отношение на
присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 833, 33 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Подадената от ищцата Л.П.П., чрез адв.Д. молба по
реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното на 08.01.2019 г. по гр.дело № 58497/2016
г. на СРС, 118 състав, решение е неоснователна в частта за разноските присъдени в полза на ищцата Л.П.П..
Разпоредбите на чл.78, ал.1 и
ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато искът е уважен
само за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси,
разноски по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал
такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът
също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички направени
разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска.
Съдът приема за установено с оглед
данните по делото, че в полза на ищцата са присъдени от първата съдебна
инстанция разноски съразмерно с уважената част от предявените искове, като са
взети предвид общия размер на направените разноски, цената на предявените
искове и съответно дължимите се разноски съразмерно на уважената част.
Присъдените в полза на ищцата разноски са правилно изчислени от първата съдебна
инстанция. В тази връзка частната жалба срещу определението, с което е оставено
искането за изменение на обжалваното решение, в частта за разноските присъдени в полза на ищцата се явява
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските за
въззивното производство:
Разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК регламентират правото на разноски на страните: когато искът е уважен само
за една част, а за останалата отхвърлен, заплатените от ищеца такси, разноски
по производството и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ответникът също има
право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска. И в двата случая се присъждат всички направени
разноски съразмерно уважената или отхвърлената част от иска. Посочените правни
норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат
да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес,
напр. за държавна такса, адвокатско възнаграждение и други разноски с оглед
необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия.
Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и
същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски
за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават
за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към
защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски
следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК.
В определение № 480 от 12.11.2019 г.
по ч.гр.дело № 122/2019 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че съгласно разпоредбите
на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на
разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респективно –
отхвърлената част от иска /исковете/. Това правило се прилага за всяка една
съдебна инстанция по делото. Когато искът /исковете/ бъде уважен, респективно -
отхвърлен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от
едната страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение
или част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната част,
въззивникът няма право на разноски, а дължи заплащане на направените от
въззиваемия разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред
въззивната съдебна инстанция, която също е уважила/отхвърлила иска /исковете/ в
същата част /респективно - в частта, с която е сезирана с тях, т.е. - не е уважила
изцяло въззивната жалба/. В тези случаи приложението на правилото, че
разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска
/исковете/ не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато
и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната /цялата или част от
нея/ за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното
бъде потвърдено /изцяло, респективно - в обжалваните части/, искът /исковете/
остава уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният съд /респективно
- изцяло не са уважени и двете въззивни жалби/, поради което всяка от
насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от иска /исковете/,
при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната
инстанция, което е най-често срещаната хипотеза. Съгласно принципа за свободата
на договаряне /чл.9 от ЗЗД/ и тъй като в закона няма императивна забрана за
това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското
възнаграждение, включително - една част от адвокатското възнаграждение да се
дължи и да се плати от страната за оказаната ѝ адвокатска защита по
подадената от нейно име въззивна жалба, а друга част – по жалбата на насрещната
страна. Само в този случай, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното
решение /респективно - изцяло не уважи и двете въззивни жалби/, съгласно и
изясненото по-горе, той следва - съобразно уговореното в договора - да присъди
в полза на страната само разноските за оказаната ѝ адвокатска защита
срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и разноските за оказаната
адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на
гореизложеното е налице и установена практика на ВКС - определение №
336/07.05.2013 г. по ч.т.дело № 638/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., определение №
797/14.12.2015 г. по ч.гр.дело № 5048/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Такъв е и процесния случай.
Съдът намира, че в процесния случай не
следва да се уважава искането на ответника, направено чрез неговия пълномощник
адв.М.К. за присъждане на разноски за
въззивното производство в размер на сумата от 4693,99 лв.- адвокатско
възнаграждение, съгласно списък на разноски, тъй като независимо от
ангажираното копие на фактура № 4911 от 21.01.2019 г. за извършено плащане от ответника по сметка
на Адвокатско дружество „Б.и Ко“, гр.София на посочена в нея сума в размер на
4693,99 лв. и преводно нареждане за същата сума, по делото не е представен
договор за правна помощ, в който страните по него да са уговорили основанието,
размера на адвокатското възнаграждение и начина на плащане, съгласно
разясненията в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на което в
процесния случай съдът не следва да присъди в полза на ответника разноски за
адвокатско възнаграждение за оказаната му адвокатска защита срещу въззивната
жалба подадена от ищцата.
На ищцата следва да бъдат присъдени
част от направените разноски за въззивното производство за заплатено за
въззивната инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 2025 лв. с оглед
отхвърлената въззивна жалба на ответника срещу обжалваното решение в частта по уважените
искове.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4456
от 08.01.2019 год., постановено по гр.дeло № 58497/2016
г. на
СРС, І Г.О., 118 състав, в частта,
с която е признато за установено по
предявения от Л.П.П., с ЕГН ********** против „Ю.Б.“ АД, с ЕИК ******иск, че
клаузата на чл.6, ал.2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., е нищожна на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите, като
неравноправна, в частта, с
която е осъдена „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, да заплати на Л.П.П., с ЕГН **********,
на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 7392,22 евро, представляваща
завишената стойност на погасителни вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., събрана
от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен
риск от потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба-18.10.2016 г. до окончателното
изплащане, в частта, с която е
отхвърлен изцяло иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 3011,06 лв.- мораторна
лихва върху главницата начислена за периода от 18.10.2013 г. до 17.10.2016 г.,
като неоснователен.
ОТМЕНЯ определение от 01.03.2019 г., постановено в закрито съдебно
заседание по гр.дело № 58497/2016 год. по описа на СРС, І Г.О., 118 състав, с което е оставена без
уважение подадената от ищцата Л.П.П., чрез адв.Д., молба по реда на чл.248 ГПК
за изменение на постановеното на 08.01.2019 г. по гр.дело № 58497/2016 г. на
СРС, 118 състав, решение, в частта
за разноските, присъдени на ответника „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******за
заплатено адвокатско възнаграждение и вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ
на основание чл.248, ал.1 от ГПК, решение № 4456 от 08.01.2019 год., постановено по гр.дeло № 58497/2016 г. на
СРС, І Г.О., 118 състав, като отменя решението в частта му, с
която е осъдена Л.П.П.,
с ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ******, на основание чл.78, ал.3
ГПК, съдебни разноски съобразно отхвърлената част от исковете, за
разликата над сумата от 190 лв. /
сто и деветдесет лева/ до размер на
сумата от 1023,33 лв., като вместо това постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Ю.Б.“ АД, *** за присъждане на
съдебно-деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на основание
чл.78, ал.3 ГПК за първоинстанционното производство, в размер на сумата от
833,33 лв./ осемстотин тридесет и три лева, и 33 стотинки/, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, като
неоснователно.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като
неоснователна частната жалба на Л.П.П., подадена чрез пълномощника
адв.Д.Д. срещу определение от 01.03.2019
г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 58497/2016 год. по
описа на СРС, І ГО, 118 състав, с което
е оставена без уважение подадената от ищцата Л.П.П., чрез адв.Д. молба по реда
на чл.248 ГПК за изменение на постановеното на 08.01.2019 г. по гр.дело №
58497/2016 г. на СРС, 118 състав, решение, в
частта за разноските присъдени на ищцата Л.П.П., с ЕГН **********.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** , да
заплати на Л.П.П.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2025 лв./ две хиляди двадесет
и пет лева/, представляваща направени от ищцата разноски във въззивното производство за защита
срещу въззивната жалба, подадена от ответника „Ю.Б.“ АД, ***.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с
касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от
съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.