№ 98
гр. Велико Търново, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело №
20224001000091 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 260091/25.11.2021 г., постановено по т. д. № 65/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Плевен е отхвърлен предявеният от Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А.,
ЕГН ********** и двамата от гр. Плевен, ********* против „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1766, район „Витоша“, ул.
„Околовръстен път“ № 260, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ
да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищците не му дължат сумата от
190 666.42 лв., представляваща курсова разлика, включена без правно основание в
главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL
58066/04.07.2012 г., преструктуриран с Допълнително споразумение от 16.06.2014 г., която
сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 40074/27.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на евра срещу
швейцарски франкове. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Т. И. А., ЕГН
********** и Д.А.а А., ЕГН ********** и двамата от гр. Плевен, ********* против
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София
1766, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
1
предл. първо от ЗЗД да бъде осъден ответника „Юробанк България“ АД да заплати в полза
на първата ищца - Т. И. А. сумата в размер на 58 488.90 лв. представляваща
възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015 г. до
13.05.2020 г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането
през 2012 г. и преструктурирането през 2014 г. курсова разлика от 190 666.42 лв.,
формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 14.05.2020 г. до
окончателното й изплащане. С решението са осъдени Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А.,
ЕГН ********** и двамата от гр. Плевен, ********* да заплатят на „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1766, район „Витоша“,
ул. „Околовръстен път“ № 260 сумата от 5 511.59 лв., представляваща направените по
делото разноски.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А.,
ЕГН ********** и двамата от гр. Плевен, *********, чрез адв. Д.Ф. от САК против Решение
№ 260091/25.11.2021 год., постановено по т. д. № 65/2020 г. по описа на Плевенски окръжен
съд.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно. Излага се, че е
неправилен изводът на първоинстанционният съд, че с Договора от 2012 г. задължението не
е новирано, както и че този договор не изпълнява хипотезата на чл. 365 от ЗЗД. Твърди се,
че първоинстанционният съд е нарушил задълженията си по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 във
вр. с чл. 12 от ГПК, като не се произнесъл по всички доводи на ищците относно въведените
от тях възражения за неравноправност на новационния договор. Незаконосъобразен бил и
изводът на съда, че кредитополучателите са могли да преценят икономическите последици
от поетото от тях задължение в швейцарски франкове, доколкото те са обслужвали кредита
редовно в тази валута. Необоснован бил и изводът на първоинстанционния съд, че клаузите
на договора от 2012 г. са индивидуално договорени.
Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт изцяло и да се постанови
друг, с който да бъдат уважени предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1766, район
„Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, съд. адрес: гр. София 1463, бул. „Патриарх
Евтимий“ № 82, чрез адв. М.В. от САК. Изразява се становище, че въззивната жалба е
неоснователна и недоказана, а решението на първоинстанционния съд за правилно и
законосъобразно.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
2
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционния съд са предявени установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 430 от ТЗ и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби,
а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
Първоинстанционният съд е приел, че на 27.06.2008 г. между ответника и Т. и А. А. е
сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот с предоставен кредитен лимит в
швейц. франкове с равностойността им на 320 000 евро (528 747 швейц. франка), който е
усвоен от кредитополучателите на 09.07.2008 г., като сумата по молба на
кредитополучателите е превалутирана в евро и преведена по тяхна сметка. Част от
предоставената сума (90 000 евро) била приведена на търговско дружество, в което
Атанасов бил съдружник. След това на 04.07.2012 г. бил сключен договор за рефинансиране
на първоначалния кредит с цел предсрочно погасяване на първоначалния, като на
кредитополучателите е предоставена сума в размер на 391 100 евро и първоначалният
кредит е погасен. На 16.06.2014 г. последният кредит бил превалутиран от евро в лева. На
22.05.2017 г., поради смъртта на А. А. е сключено допълнително споразумение, с което
наследниците му са поели всички задължения по договора. Прието е, че ищците в случая
имат качеството на потребители по см. на § 13 от ДР на ЗЗП. Първостепенният съд е приел,
че договорът от 04.07.2012 г. не е новационна сделка и валидността му не е обусловена от
договора от 27.06.2008 г., поради което не са погасени задълженията на страните по
последния, имащи характер на неравноправни клаузи. Направен е и извод, че договорът от
2012 г. не е и спогодба по см. на чл. 365 и сл. от ЗЗД. Същият представлявал нов договор за
кредит с цел предсрочно погасяване на предишния, който бил погасен изцяло и предсрочно
и не е налице връзка между договора от 2008 г. и този от 2012 г., поради което е прието че
въпросът дали клаузите на договора от 2008 г. са неравноправни е ирелевантен. За
неоснователни са приети възраженията за двойно превалутиране на кредита от 2008 г., като
по този начин бил прехвърлен валутния риск върху кредитополучателите. Изложил е, че
3
договорът от 2012 г. не е предмет на правния спор, поради което не следва да преценява
неравнопоставеността на клаузите му.
По делото не се спори, че на 27.06.2008 г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД
(сега „Юробанк България“ АД) (кредитор) и Т. и А. А. (кредитополучатели) e сключен
Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008 г., по силата на който
на Т. и А. А. е предоставен кредитен лимит в швейц. франкове с равностойността им на 320
000 евро (528 747 швейц. франка), който е усвоен от кредитополучателите на 09.07.2008 г.,
като сумата по молба на кредитополучателите е превалутирана в евро и преведена по тяхна
сметка, а кредитополучателите се задължили да върнат сумата в срок от 180 месеца, считано
от датата на усвояване на кредита. Т.е. възникнало е правоотношение за предоставяне на
кредит, по силата на което банката е изпълнила задължението си да предаде на
кредитополучателите договорената сума, чрез превод по банкова сметка.
В последствие с Договор от 04.07.2012 г. било уговорено рефинансиране на
първоначалния кредит с цел предсрочно погасяване на първоначалния, като на
кредитополучателите е предоставена сума в размер на 391 100 евро и първоначалният
кредит е погасен. С Допълнително споразумение от 16.06.2014 г. последния кредит бил
превалутиран от евро в лева, а след това с последващо Допълнително споразумение от
22.05.2017 г., поради смъртта на А. А. наследниците му са поели всички задължения по
договора.
По предявения иск с правно основание чл. 124 от ГПК
Претенцията се основава на твърденията, че договорът за рефинансиране на кредит от
2012 г. подновява (новира) първоначалния договор за кредит от 2008 г. и предвид факта, че
първоначалният договор съдържа неравноправни, респ. нищожни клаузи (чл. 1, ал. 1, чл. 6,
ал. 2 и чл. 22) и доколкото новация върху нищожен договор е нищожна, не е дължима и
процесната сума по договора от 2012 г., предмет на претенцията.
Горното налага, че съдът дължи произнасяне на първо място дали е налице новация
на договора за кредит от 2008 г. и дали в него се съдържат посочените неравноправни
клаузи.
Съгласно чл. 107 от ЗЗД, задължението се подновява, когато се замени с друго по
съглашение с кредитора, като в този случай, обезпеченията на старото задължение се
запазват, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това.
За да е налице институтът на новацията по смисъла на чл. 107 ЗЗД, освен
задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно
възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на
стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете да са с
различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните, необходимо
е разликата между новото и старото правоотношение да засяга някои от съществените му
елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на
паричното задължение – длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или
4
ново основание в замяна на старото по договора.
Настоящата инстанция намира, че договорът за рефинансиране от 2012 г. съдържа
характеристиките на договор за новация. С него страните са изразили намерение заемната
сума да се използва за погасяване на старото задължение от 2008 г. (Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008 г.) и в същото време са уговорили ново
задължение от 2012 г. (Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL
58066/04.07.2012 г.), със съответните условия и срокове на плащане. Новацията съставлява
договор, по силата на който едно облигационно правоотношение се прекратява, а на негово
място възниква ново облигационно правоотношение, отличаващо се от старото или с оглед
на страните, или с оглед на други елементи. В случая е налице обективна новация, тъй като
страните са преуредили отношенията си, като старото задължение на ищеца да върне заетите
суми в уговорената валута (швейцарски франкове) се заменя с ново задължение – в друга
валута (евро). С термина „пари” (валута) се означава законното платежно средство,
независимо от това коя държава ги е емитирала и в коя се приемат като платежно средство.
Две са основни функции на парите – като платежно средство и като универсална мярка за
стойност, чрез която се определя стойността на всички стоки и услуги (ТР № 4/29.04.2015 г.
по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Всяка валута има различна мярка за
стойност на стоките и услугите - реален валутен курс. Т.е. в случая промяната от една
чуждестранна валута (швейцарския франк), в друга - национална или заместваща валута
(лева/евро) налага извода за промяна съществен елемент от договора – неговия предмет. Или
в случая е налице съществена разлика между старото и новото задължение, което го заменя,
както и animus novandi, с оглед настъпване на последиците, които са функция от
намеренията на страните (искане за предсрочно погасяване на кредит), водещи и до извод за
действителност на договора.
По своята същност сключените между страните Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 40074/27.06.2008 г. и Договор за кредит за рефинансиране на жилищен
кредит № HL 58066/04.07.2012 г. представляват потребителски договори, тъй като
кредитополучателите са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (ищците са
кандидатствали като физически лица, кредитът е бил отпуснат при условията за
кандидатстване на физически лица и с оглед принципа „venire contra factum proprium“), а
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и
по-конкретно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза
за неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата
на чл. 146 от ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била
индивидуално уговорена от страните.
Настоящата инстанция следва да обсъди релевираното оплакване – каква е валутата
на договорът за кредит от 2008 г.
Заемната сума по Договорът от 2008 г. е предоставена в швейцарски франкове, в
равностойността й в евро, при поето задължение от кредитополучателите да извършват
погасителните плащания във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен – швейцарски
5
франкове (чл. 1 и чл. 6 от договора). В чл. 2, ал. 1 от договора е уговорено, че разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя А. след представяне на молба
за превалутиране по образец на банката, а ал. 3 на същия текст предвижда, че усвоеният
кредит се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ швейцарски
франк към евро на банката в деня на усвояването, която сума в евро се превежда по
откритата в банката сметка на кредитополучателя. В ал. 2 пък на чл. 6 страните са
уговорили, че в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или
лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката,
погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в
лева или евро след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по
курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което
кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно
съгласие и оправомощава банката. Горното води до извода, че е неоснователно оплакването
на жалбоподателите за наличие на двойно превалутиране на задължението им, поради което
е недействително. Несъмнено валутата на договорът от 2008 г. е швейцарски франкове.
Договорните клаузи са изразени ясно, недвусмислено и достатъчно разбираемо, за да бъдат
преценени като неравноправни. В т. см. е константната практика на ВКС на РБ - Решение №
136/20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ВКС на РБ, II т.о., Решение № 168/29.01.2021 г.
по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС на РБ, II т.о. и практиката СЕС - § 41 от решение по дело С-
186/16 СЕС, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 СЕС.
Съгласно чл. 24, ал. 1 от договора кредитополучателят декларира, че е запознат и
съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава
на шв. франк към евро, както и превалутирането по чл. 22 от договора може да има за
последица повишаване размера на погасителните вноски по кредита, изразени в лева/евро,
като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и
че е съгласен да поеме всички вреди (вкл. и пропуснати ползи), произтичащи от промяна на
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, т.е. уговорено е,
че кредитополучателят приема изцяло риска от покачване на валутния курс на швейцарския
франк спрямо българския лев/евро, както и че изцяло разбира икономическия смисъл и
последици на такива изменения (ал. 2 на чл. 24). Съдът намира, че доколкото с последната
клауза върху ищците се възлагат последиците от изменение на курса на валутата, в която е
уговорен договорът и с оглед защитата на интереса им, в качеството им на потребители, на
преценка за неравноправност подлежи чл. 24 от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно
са посочени някои неравноправни клаузи. Същите съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП са нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени, а предвид ал.
6
2 на визирания текст не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. От страна на банката и
с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП досежно доказателствената тежест следва да бъде
проведено доказване, спорните клаузи да са в резултат на индивидуално договаряне с
потребителя.
Съдът намира, че следва да се произнесе по действителността на клаузата в договора,
с която валутния риск от сключване на договора във валута се прехвърля на
кредитополучателя, за което в чл. 24 последния дава своето безусловно и неотменимо
съгласие.
На първо място е дължима преценката доколко посочената клауза е индивидуално
уговорена, тъй като клауза, която е индивидуално уговорена дори да е неравноправна не е
нищожна. Клаузите на договор за кредит от 27.06.2008 г., макар и да не са част от общи
условия, съдът намира че не са индивидуално уговорени. Предвид чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на
договор при общи условия. Т.е. освен общите условия, за които дефинитивно се приема да
са такива, върху които потребителят няма възможност да влияе, то и включена в договора
клауза, ако отговаря на посочените критерии следва да се приема да не е индивидуално
уговорена. Включването на уговорката в индивидуалния договор не предопределя характера
й на индивидуално уговорена и съдът дължи потребителска защита по отношение на нея. От
ответника, чиято е доказателствената тежест съобразно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП подобно
доказване не е проведено. Представените молби за предоставяне и усвояване на кредит в
швейцарски франкове не обосновават извод, че кредитополучателите са могли да изразят
становище по съдържанието на разглежданата клауза, респ. че приемането й е резултат от
преговори и взаимни отстъпки между страните по договора.
На следващо място, следва да се приеме, че клауза в сключен в чуждестранна валута
договор за кредит, която не е била индивидуално уговорена и по силата на която кредитът
трябва да бъде върнат в същата валута, попада в обхвата на понятието „основен предмет на
договора“ по смисъла на чл. 145, ал. 2, пред. първо от ЗЗП. За преценка клаузата, с която е
уговорено възлагане риска от промяна на валутния курс на швейцарски франк спрямо
местната валута – българския лев, респ. еврото, съдът съобрази, че това е клауза определяща
основните престации по договора. В т. см. - Решение С-186/2016 г. на СЕС.
Съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП не може да бъде извършвана преценка за
неравноправност на клауза от основния предмет на договора, в случай че тя е ясна и
разбираема. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език следва
да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точният
механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между
този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
7
последици (Решения от 30 април 2014 г., K. и K. R., C-26/13, EU:C:2014:282, т. 75, и от 23
април 2015 г., Van Hove, C-96/14, EU:C:2015:262, т. 50). Т.е. следва да бъдат преценени
всички относими фактически елементи, сред които са публичността и информацията,
предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит (вж. в този смисъл
Решение от 26 февруари 2015 г., M., C-143/13, EU:C:2015:127, т. 75). Т.е. изискване за „ясен
и разбираем език“ включва яснота и разбираемост на клаузите не само от формална и
граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на
правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа
на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици – В т. см.
Решение № 98/25.07.2017 год., постановено по т. д. № 535/2016 г. по описа на Върховен
касационен съд на Република България, І т. о., т. 45 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г.
Финансовата институция следва да предостави като минимум информация за влиянието
върху вноските на драстичното обезценяване на валутата на държавата-членка, в която се
намира местожителството или седалището на кредитополучателя – т. 49 от Решение на СЕС
по дело С-186/16 г., както и за възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят
кредитополучател не получава доходите си в тази валута – т. 50 от Решение на СЕС по дело
С-186/16 г., като по този начин даде възможност на средния, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител не само да установи
възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му
задължения – т. 51 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г. В конкретния случай, в чл. 24 от
договора се посочва по най-обобщен начин неблагоприятните последици от увеличаване на
курса на швейцарския франк спрямо българския лев, респ. евро. Не са ангажирани
доказателства на потребителите да е била предоставена достатъчна информация за рисковете
от сключване на договор за кредит във валута, различна от тази, в която получават доходите
си, възможните промени във валутните курсове и тяхното конкретно количествено
отражение върху вноските му по договора, която да им даде възможност да преценят
потенциално значимите за тях икономически последици. Не са представени и други
доказателства, че на ищците са били разяснени последиците от разглеждащата норма.
Предвид това, не може да се приеме, че клаузата на чл. 24 от договора е уговорена по ясен и
разбираем начин и по тази причина същата подлежи на преценка досежно нейната
неравноправност.
При извършване на преценка за неравноправност на разглежданата клауза, следва да
се вземе предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи – така чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП. Съгласно горепосочената разпоредба, преценката за неравноправност на договора се
прави към момента на сключване на договора, като в конкретния случай негативните
последици за потребителя възникват в по-късен момент. Следва да се отчете обаче
изложеното т. 54 от Решение на СЕС по дело С-186/16 г., че преценката за неравноправния
8
характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или
доставчикът е можел да знае при сключването на договора и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е
носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение
на договора.
Сключване на договор за кредит във валута, различна от националната валута на
държавата по сключване, респ. изпълнение на договора носи елемент на риск. В случай на
повишаване в стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, респ. евро, нужна за
снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по кредита. В
същото време банката би се обогатила с разликата в стойността на швейцарския франк към
еврото към деня на сключването и към деня на изпълнението. Действително, на пръв поглед
рискът от изменение на чуждестранната валута се носи и от двете страни по договора. В
тази насока обаче, както се посочва в т. 56 от Решение на СЕС по дело С-186/2016 г., следва
да се отчете експертната компетентност и познания на продавача или доставчика – в случая
банката – ответник, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката, предвид нейната
техническа и експертна обезпеченост и принадлежността й към международна група за
предоставяне на финансови услуги, има възможност, в много по-голяма степен от отделния
потребител, да предвиди движението в стойността на различните валути една спрямо друга.
Сключването на договор, с ясно изразен елемент на риск между банка и потребител, който
поначало е непрофесионалист, съдът намира че влиза в противоречие с принципа на
добросъвестност.
Това противоречие е още по-силно изразено като се вземе предвид непредоставянето
от страна на търговеца на потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за
възможните сериозни неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността
на валутата, в която е уговорен кредитът. В подкрепа на този извод, следва да се посочи, че
не може да се приеме, че ако кредитополучателите са били информирани за възможността за
широкото вариране на стойността на швейцарския франк и за вредите, които те биха могли
да понесат вследствие на това, те биха се съгласили с процесната клауза (в тази насока т. 57
от Решение на СЕС по дело С-186/2016 г. и т. 68 и 69 на Решение на СЕС по дело С-415/11).
Съобразно изложеното предвид установените рискове и възможни съществени
неблагоприятни последици за потребителя от промяната на валутните курсове, съдът
намира, че разглежданата клауза е уговорена в тяхна вреда и създава значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
тъй като прехвърля изцяло валутния риск от промяна на валутата на ищците.
Въпреки това, при приложение на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД следва останалите клаузи на
договора да се считат за действителни.
За правилното решение на настоящия спор следва да се прецени и обстоятелството, че
9
при уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски
франкове на 320 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в
деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на
кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите от договора,
разгледани по-горе от настоящия съдебен състав, то кредитът следва да бъде върнат в
уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 320 000 евро по
първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет
на договора. В този смисъл е и съдебната практика (Решение 168/29.01.2021 г. по т. д.
2184/2019 г. на ВКС на РБ, ІІ т.о., Решение 170/21.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г. на ВКС
на РБ, ІІ т.о.). Съобразно представеното по делото приложение 1 към договора от 07.12.2007
г. курса на швейцарския франк към евро е 1.652332.
Видно от договорът от 2012 г. (Договор за кредит за рефинансиране на жилищен
кредит № HL 58066/04.07.2012 г.) и от Приложение № 1 към него е, че към датата на
неговото сключване дължимият остатък по договора възлиза на сума в размер на 384 169
евро (461 502.90 швейц. франка). Посочената сума в евро е превалутирана по курс за
швейцарския франк 1.2013, а не по уговорения курс, посочен в договора от 2008 г. -
1.652332, който е релевантен по заявените вече по-горе съображения. Настоящият съдебен
състав споделя оплакването на ищцовата страна, че така постигнатата уговорка е нищожна
като неравноправна такава. Това е така, защото по естеството си е сключена във вреда на
потребителя и в противоречие с изискването за добросъвестност, което като краен резултат
води до значително неравновесие между съконтрахентите. От заключението на допуснатата
и изслушана съдебно-счетоводна експертиза се установява, че установената разлика е
97 486.19 евро, а левовата й равностойност, която е включена към договора от 2012 г. е в
размер на 190 666.42 лв., поради което същата се явява недължима от кредитополучателите
– настоящи ищци. Сумата като аритметично изражение е идентична с цената на заявения
установителен иск, поради което същият е изцяло основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване по давност на правото на
иск на ищците за установяване, че не дължат сумата от 190 666.42 лв., представляваща
курсова разлика, включена без правно основание в главницата по Договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012 г. В случая е предявен
установителен иск. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само
тогава, когато титулярят на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи
изпълнение. В т. см. - Решение № 186/19.06.2013 г. на ВКС на РБ по гр. д. № 927/2012 г., IV
г. о.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Вземането за връщане на дадено при изначална липса на основание за получаването
му се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на
основание за получаването, респ. даването. Следователно в тежест на ищеца е да докаже
10
даването, респ. получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за това.
Ищците твърдят, че за периода 02.04.2015 г. до 13.05.2020 г. са заплатили на
ответника сумата от 58 488.90 лв. – недължими вземания за възнаградителна лихва
неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015 г. до 13.05.2020 г. върху включената
без правно основание в главницата при превалутирането през 2012 г. и преструктурирането
през 2014 г. курсова разлика от 190 666.42 лв.
Претендираната от ищеца валутна разлика между курс „швейцарски франк“ и курс
„евро/лев“ с оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза възлиза на сумата от 20 412 лв. - недължими вземания за възнаградителна лихва
за периода 02.04.2015 г. – 13.05.2020 г.
Частично основателно е възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Вземането по осъдителния иск не се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като
не е такова за възнаградителна лихва, а е вземане, произтичащо от неоснователно
обогатяване вследствие на заплатено при налична липса на основание, което се погасява
чрез петгодишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, като същата започва да тече,
съгласно задължителните постановки на т. 7 от ППВС № 1 от 1979 г. на ВС при хипотезата
на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД от датата на получаването на престацията, тъй като
основанието не е налице още при самото извършване на последната. Исковата молба е
заведена в съда на 14.05.2020 г., а началото на исковия период е 02.04.2015 г., поради което
е погасено част от вземането за периода 02.04.2015 г. - 13.05.2015 г., в размер на 1 197.08
лв., съобразно заключението на вещото лице по допълнителната ССЕ. При съобразяване на
погасената с давност сума, искът следва да бъде уважен за сумата от 19 214.92 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от
14.05.2015 г. до 13.05.2020 г. върху включената без правно основание в главницата при
превалутирането през 2012 г. и преструктурирането през 2014 г. курсова разлика от 190
666.42 лв.
Тези изводи на настоящия съдебен състав са с оглед изложените по-горе съображения,
които му дават основание да приеме, че за ответника не съществува основание, по силата на
което да задържи платените в повече от уговореното по договора.
С оглед на гореизложеното Решение № 260091/25.11.2021 г., постановено по т. д. №
65/2020 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което са отхвърлени предявените искове,
следва да се отмени и се постанови друго, с което същите да бъдат уважени в посочените по-
горе части.
Жалбоподателите (ищци) са направили искане за присъждане адвокатско
възнаграждение в размер на 10 440.44 лв. – за всяка една от инстанциите.
В съдебно заседание ответникът по жалбата е направил възражение за прекомерност
на претендираното адвокатското възнаграждение на ищцовото дружество, представлявано
от адвокат. Текстът на чл. 78, ал. 5 от ГПК дава право на съда да намали размера на
заплатеното от страната адвокатско възнаграждение при неговата „прекомерност”.
11
Понятието „прекомерност” е дефинирано в същата правна норма – „когато заплатеното
адвокатско възнаграждение не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност
на делото”. От съдържанието на правната норма на чл. 78, ал. 5 от ГПК се стига до извода,
че критерият „прекомерност” има две кумулативни и взаимно съпоставими измерения: 1)
действителната фактическа и правна сложност на делото и 2) минимално определеното
адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Следва да се отбележи, че при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение при необходимост от неговото намаляване съдът е обвързан единствено от
минимално установения размер по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Действителният размер на
възнаграждението следва да се определи според фактическата и правна сложност на делото
и вида на съответната адвокатска услуга.
В чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е посочено, че минималното възнаграждение за
защита по дела с материален интерес от 100 000 до 1 000 000 лв. е сумата от 3 530 лв. + 2 %
за горницата над 100 000 лв. (приложимо за иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК). В чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредбата е посочено, че минималното възнаграждение за защита по дела с материален
интерес от 10 000 до 100 000 лв. е сумата от 830 лв. + 3 % за горницата над 10 000 лв.
(приложимо за иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД). Според тези минимални прагове на
адвокатското възнаграждение следва да се прецени понятието „прекомерност” на
възнаграждението. С оглед цената на предявените искове минималното възнаграждение по
Наредбата би било – 5 343.33 лв. (за иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК) и 2 284.76 лв. (за иска по
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД), или общо в размер на 7 628 лв. – за всяка една от инстанциите.
Съпоставяйки действителната фактическа и правна сложност на делото с минимално
дължимото адвокатско възнаграждение за съответния вид работа (вида на адвокатската
услуга) съдът прави извода, че поисканото адвокатско възнаграждение от ищцовото
дружество от 10440.44 лв. (за всяка една от инстанциите) с ДДС не е „прекомерно” по
смисъла на закона. Касае се за дело с фактическа и правна сложност, при което
договореното и платено адвокатско възнаграждение с приблизителен размер един път и
половина над минималното дължимо такова за всяка инстанция, съответства на
фактическата и правна сложност на делото и извършените по него процесуални действия.
Съобразно направеното искане и изхода на спора ответното дружество следва да
заплати на ищците направените по делото разноски пред двете инстанции в размер на 25
785.17 лв., съобразно уважената част на исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Съобразно направеното искане и изхода на спора ищците следва да заплатят на
ответното дружество направените по делото разноски пред двете инстанции в размер на 1
608.69 лв., съобразно отхвърлената част на исковете, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. второ от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
12
ОТМЕНЯВА Решение № 260091/25.11.2021 г., постановено по т. д. № 65/2020 г. по
описа на Окръжен съд – Плевен, вместо което
ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул.
„Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д. Ш. и П. Д., че Т. И. А., ЕГН ********** и
Д.А.а А., ЕГН ********** и двамата от гр. Плевен, ********* не дължат на ответното
дружество сумите в размер на 190 666.42 (сто и деветдесет хиляди шестстотин шестдесет и
шест и 42 ст.) лв., представляваща курсова разлика, включена без правно основание в
главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL
58066/04.07.2012 г., преструктуриран с Допълнително споразумение от 16.06.2014 г., която
сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 40074/27.06.2008 г. от кредитната сделка на продажба на евра срещу
швейцарски франкове, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д.
Ш. и П. Д. да заплати на Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А., ЕГН ********** и двамата от
гр. Плевен, ********* сумата в размер на 19 214.92 (деветнадесет хиляди двеста и
четиринадесет лв. и 92 ст.) лв., представляваща възнаградителна лихва, неправомерно
начислявана през периода от 14.05.2015 г. до 13.05.2020 г. върху включената без правно
основание в главницата при превалутирането през 2012 г. и преструктурирането през 2014 г.
курсова разлика от 190 666.42 лв., формирана от продажбата на евра срещу швейцарски
франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на
исковата молба – 14.05.2020 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск до пълно предявеният му размер от
58 488.90 лв. – недължими вземания за възнаградителна лихва неправомерно начислявана
през периода от 02.04.2015 г. до 13.05.2020 г. върху включената без правно основание в
главницата при превалутирането през 2012 г. и преструктурирането през 2014 г. курсова
разлика от 190 666.42 лв., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от Д.
Ш. и П. Д. да заплати на Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А., ЕГН ********** и двамата от
гр. Плевен, ********* направените по делото разноски пред двете инстанции в размер на 25
785.17 (двадесет и пет хиляди седемстотин осемдесет и пет лв. и 17 ст.) лева, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Т. И. А., ЕГН ********** и Д.А.а А., ЕГН ********** и двамата от гр.
Плевен, ********* да заплатят на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260,
представлявано от Д. Ш. и П. Д. направените по делото разноски пред двете инстанции в
размер на 1 608.69 (хиляда шестстотин и осем лв. и 69 ст.) лева, на основание чл. 78, ал. 1 от
13
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14