Решение по дело №3304/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1087
Дата: 1 юни 2018 г. (в сила от 10 декември 2020 г.)
Съдия: Валерия Иванова Братоева Дамгова
Дело: 20171100903304
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 7 декември 2017 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 01.06.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:                               

СЪДИЯ:  ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА

 

при секретар Диляна Цветкова разгледа докладваното от съдията търговско дело № 3304 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е по предявени от „Е.с.о.“  („ЕСО“) ЕАД, ЕИК*********, със седалище гр. Софияq срещу  „Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище ***, обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 240792,67 лева – дължима главница по договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г., съгласно 4 броя издадени в периода 01.01.2017 г. – 24.10.2017 г. фактури и сумата 20810,55 лева – мораторна неустойка от 0,05% върху всяко просрочено задължение за всеки ден забава, начислена до 05.12.2017 г. (деня, предхождащ подаването на исковата молба).

В исковата молба „ЕСО“ ЕАД твърди, че е енергийно предприятие по смисъла на §1, т. 24 ДР на ЗЕ, което осъществявало дейността „пренос на електрическа енергия“, съгласно издадена лицензия № Л-419-04/18.12.2013 г.. Ответникът „Т.“ ЕООД било активен участник на пазара на електрическа енергия и от 2015 г. било регистрирано като координатор на стандартна балансираща група (СБГ) с кодов № 32Х001100100723L. Финансовата отговорност за реализираните в групата небаланси по отношение на „ЕСО“ ЕАД се поемала от координатора, съгласно чл. 6, ал. 7 ПТЕЕ. Между страните на основание чл. 11, т. 8 ПТЕЕ бил сключен договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г., регулиращ отношенията по компенсиране на отклоненията между измерените количества произведена, респ. потребена енергия и валидираните от „ЕСО“ ЕАД графици за всеки период на сетълмент. В съответствие със сключения договор и чл. 177 ПТЕЕ, ищецът изготвял обобщени извлечения за сетълмент за всеки отчетен период, формиран от календарен месец и изпращал на координатора на СБГ фактура за реализирания енергиен недостиг и продадената балансираща енергия по цени, съгласно Приложение №1 към договора.

За периода 01.01.2017 г. – 24.10.2017 г. за реализиран енергиен недостиг на ответното дружество били издадени фактури, приети без възражения, като между страните били сключени и споразумения за разсроченото им плащане, включително ищецът усвоил и предоставените му банкови гаранции. Поради системното неизпълнение на уговорените срокове и на подписаните между страните споразумения, ищецът отправил до „Т.“ ЕООД предизвестие за отстраняването му от пазара на електрическа енергия, считано от 0,00 часа на 25.10.2017 г.. За периода до отстраняването му, ответното дружество не  погасило в пълен размер задълженията си по фактури, както следва: фактура № **********/31.01.2017 г. в размер на 66611,43 лева, върху която сума се дължала и мораторна неустойка за периода от 25.10.2017 г. до 05.12.2017 г. в размер на 1432,15 лева, фактура № **********/28.02.2017 г. в размер на 161485,45 лева и мораторна неустойка за периода от 14.04.2017 г. до 05.12.2017 г. в размер на 19136,03 лева,  фактура № **********/30.09.2017 г. в размер на 9483,55 лева и мораторна неустойка за периода от 24.10.2017 г. до 05.12.2017 г. в размер на 208,64 лева и фактура № **********/31.10.2017 г. в размер на 3212,24 лева и мораторна неустойка за периода от 16.11.2017 г. до 05.12.2017 г. в размер на 33,73 лева.

Въпреки неоспорване на възникналите задължения, „Т.“ ЕООД не релевирало тяхно изпълнение, което обуславяло правния интерес за „ЕСО“ ЕАД от провеждане на предявените осъдителни искове. 

В отговор на исковата молба ответникът „Т.“ ЕООД счита предявените искове за допустими и частично основателни, като не оспорва възникналите задължения по посочените в исковата молба фактури. Оспорва единствено основателността на акцесорния иск за заплащане на мораторна неустойка, като след установяване на точния размер на задълженията посредством изслушване заключение на съдебно-счетоводна експертиза, заявява намерение за сключване на споразумение с ищеца за доброволно уреждане на спора.

Ищецът не е депозирал допълнителна искова молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Страните не спорят и от представения договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г., сключен на 30.04.2015 г. се установява, че помежду им възникнало правоотношение с предмет компенсиране на отклоненията между измерените количества произведена и/или потребена електрическа енергия и валидираните от „ЕСО“ ЕАД агрегирани графици за продажба и/или покупка на електрическа енергия за всеки период на сетълмент, като „Т.“ ЕООД в качеството му на координатор на балансираща група се задължило в срок до 15-то число на месеца, следващ отчетния, да заплаща задълженията по издаваните му от ищеца фактури (т. 5.5 от договора) за реализирания енергиен недостиг и продадена балансираща енергия (т. 2.6 от договора).  В т. 5.3 от договора страните предвидили при забавено изпълнение на парични задължения, възникнали във връзка с изпълнението на договора, в тежест на неизправната страна да се поражда задължение за заплащане на мораторна неустойка в размер на 0,05% на ден върху размера на неизпълненото задължение.

В производството са представени издадени от ищеца „ЕСО“ ЕАД с посочен получател „Т.“ ЕООД фактура № **********/31.01.2017 г. на стойност 1028645,84 лева, от която ищецът твърди да е налице непогасен остатък в размер на 66611,43 лева, фактура № **********/28.02.2017 г. на стойност 284585,24 лева, от която се твърди да е налице непогасен остатък в размер на 161485,45 лева, фактура № **********/30.09.2017 г. на стойност 43564,96 лева, от която непогасеният остатък бил в размер на 9483,55 лева и фактура № **********/31.10.2017 г. на стойност 4137,67 лева, с непогасен остатък от 3212,24 лева, като никоя от фактурите не носи подпис, положен от представител на получателя. Ответникът обаче изрично признава в правната му сфера да са възникнали задължения за заплащане на сумите по издадените от ищеца фактури, включително признава, че е в неизпълнение по отношение на претендираните по всяка от фактурите непогасени остатъци.

От неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице Т., което съдът не намира основание да не кредитира, се установява, че общият размер на непогасената част от стойността на всяка от процесните фактури възлиза на сума в общ размер от 241000,51 лева, като неустойката за забава от 0,05 % на ден върху задължението по всяка фактура, при отчитане на извършените частични погасителни плащания възлиза на сумата 20815,02 лева.

Съдът не обсъжда другите представени по делото доказателства, с оглед обективираното от ответника „Т.“ ЕООД признание на предявения главен иск.

Относно предявения главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на иска се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието, на което да е задължението на ответника за заплащане стойността на реализиран енергиен недостиг (небаланс) и цена на продадена балансираща енергия, съгласно издадени му от преносното предприятие („ЕСО“ ЕАД) фактури, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице.

Страните не спорят, че за процесния период са били в търговско правоотношение, възникнало от формален (писмен) договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г., сключен на основание чл.11, т. 8 ПТЕЕ, в рамките на което в правната сфера на ответника, в качеството му на координатор на балансираща група, е възникнало задължение да заплати стойността на реализиран недостиг и цена на балансираща енергия, съгласно издадени му от ищеца фактури. Така възникналото главно задължение е изрично признато от „Т.“ ЕООД, съответно с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза и при отчитане на извършените частични погасителни плащания по всяка фактура, е установено наличието на незаплатен отстатък, възлизащ на сумата 241000,51 лева.

Задължението за плащане стойността на реализирания недостиг и цената на балансираща енергия е възникнало като срочно – в договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г. страните постигнали съгласие задължението по издадена от „ЕСО“ ЕАД фактура да се заплаща до 15-то число на месеца, следващ отчетния, което означава, че признатото главно задължение е с настъпила изискуемост в резултат на настъпване на уговорения срок за неговото изпълнение, без да е било необходимо отправяне на покана от страна на кредитора или осъществяването на допълнителен юридически факт. Това обуславя извод за съществуване на изискуемо вземане на „ЕСО“ ЕАД от „Т.“ ЕООД в размер на установената в производството сума  241000,51 лева. Носителят на неудовлетвореното субективно право на вземане „ЕСО“ ЕАД обаче търси съдебната му защита в обем до сумата 240792,67 лева, поради което и признатият главен иск следва да бъде уважен за предявения му размер в приложение на принципа на диспозитивност в гражданския процес.  

По отношение на акцесорния иск, с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне съдебно предявеното акцесорно вземане е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на главното (обезпечено) задължение.

В сключения между страните договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г. е уговорено забавеното изпълнение на задължението на всяка от тях да заплати в срок стойността на издадена фактура да е източник на задължение за престиране на мораторна неустойка в размер на 0,05 % от неизпълненото задължение за всеки ден забава, без установен краен предел (т.5.3 от договора).

 В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК (макар и вече без задължителен характер), е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност.

Константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за мораторна неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.

В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният размер от 0,05 % от стойността на неизпълнената в срок парична престация не нарушава принципа на справедливост – в практиката дори размер на мораторната неустойка от 0,5 % на ден, уговорена между търговци, се счита, че не обуславя нищожност на клаузата – в този смисъл изрично решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Затова следва да се приеме, че неустоечната клауза е изцяло действителна и поражда целените от страните правни последици.

Правопораждащ акцесорното задължение за заплащане на мораторна неустойка факт е престирането на изпълнение на парично задължение след уговорения срок за това, т. е. при забава. В случая, съдът прие дължимост на главното вземане, което е изискуемо и ответникът не е доказал да е погасено чрез изпълнение или друг способ, което обуславя извод да е възникнало в тежест на „Т.“ ЕООД задължение за заплащане на мораторна неустойка.

Въз основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза съдът приема, че размерът на дължимата неустойка върху паричното задължение на „Т.“ ЕООД по всяка от процесните фактури, съобразно периода на забава възлиза на сумата 20815,02 лева. Ищецът обаче претендира присъждане на сума в размер на 20810,55 лева, затова в приложение на диспозитивното начало, акцесорният иск следва да бъде уважен за предявения размер.

С оглед изхода на спора, право на присъждане на разноските за производството се поражда за ищеца, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Признанието на главния иск от страна на „Т.“ ЕООД не обуславя приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като с извънпроцесуалното си поведение – да не изпълнява изискуемо свое задължение, ответникът е дал повод за предявяването на иска. Ищецът претендира присъждане на разноски в размер на 10764,13 лева, съгласно представен списък, от които 10464,13 лева – внесена държавна такса и 300 лева – внесен депозит за вещо лице, както и юрисконсултско възнаграждение. В производството ищецът „ЕСО“ ЕАД е представлявано от юрисконсулт, съответно има право на юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 1, респ. ал. 3 вр. ал. 8 ГПК. Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, действаща към приключване на устните състезания редакция, предвижда в полза на юридически лица или еднолични търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Посочената разпоредба предвижда, че заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Приложимият чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя, че за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10000 лева, както в случая, възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер. Затова при така действащата нормативна уредба ищецът имат право на юрисконсултско възнаграждение изчислено върху максималния размер от 450 лева. Така общият размер на доказаните разноски възлиза на сумата 11214,13 лева, която следва да се възложи в тежест на „Т.“ ЕООД.

 При тези мотиви, съдът

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на  „Е.с.о.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище *** и адрес на управление:***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 240792,67 лева (двеста и четиридесет хиляди седемстотин деветдесет и два лева и шестдесет и седем стотинки) – дължима главница по договор за балансиране № BAL-011/30.04.2015 г., съгласно издадени фактура № **********/31.01.2017 г., фактура № **********/28.02.2017 г., фактура № **********/30.09.2017 г. и фактура № **********/31.10.2017 г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 20810,55 лева (двадесет хиляди осемстотин и десет лева и петдесет и пет стотинки) – мораторна неустойка от 0,05% върху задължението по всяка фактура за всеки ден забава, начислена до 05.12.2017 г., заедно със законната лихва върху тези суми от предявяване на исковата молба 06.12.2017 г. до окончателното им погасяване, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 11214,13 лева (единадесет хиляди двеста и четиринадесет лева и тринадесет стотинки) – разноски за производството.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                         

                                                                        

СЪДИЯ: