Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 27. 06. 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и трети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Стефка
А., като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 14038 по описа на Софийския градски съд
за 2019 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство ЕТ „АПА – А.А.“
с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, и Т.Д.А. с ЕГН **********,
адрес ***, и двамата със съдебен адрес *** (въззивници-ответници)
чрез упълномощения процесуален представител адвокат В.В.,
срещу решение № 121267, постановено на 21. 05. 2019 г. от Софийския
районен съд, 76-и състав, по гр. дело
№ 21419 по описа
за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първостепенният съд е установил съществуването на
парични задължения на въззивниците-ответници,
произтичащи от договор за банков револвиращ кредит.
Въззивниците-ответници оспорват
решението като неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила и в противоречие с установената съдебна
практика на ВКС. Твърдят, че първостепенният съд в нарушение на процесуалните
правила не допуснал редица техни въпроси към вещото лице, свързани с евентуално
едностранно увеличаване на лихвата по кредита от въззиваемия-ищец
и дали той е съобразявал във връзка с това промените в съответен индекс.
Твърдят, че въпросният индекс бил претърпял драстичен срив, но той не бил
съобразен от въззиваемата банка. Заявяват, че в
последното открито съдебно заседание пред първата инстанция представили писмени
доказателства за заплащането на сумите, предмет на иска, които били недължимо
платени поради едностранно завишаване на лихвата, но районният съд не ги приел
като доказателства по делото. Оспорват експертното заключение по
съдебно-счетоводната експертиза с твърдения, че то не е компетентно и адекватно
изготвено, че е мотивирано и че вещото лице не е могло да го защити, във връзка
с което развиват подробни доводи. Оспорват правилността на съществени изводи на
първостепенния съд, а именно, че договорът за кредит е търговска сделка за въззивника-ответник ЕТ „АПА – А.А.“,
че въззивницата-ответница Т.А., макар и физическо
лице, следва да бъде приравнена на търговец и че неоснователно е приложил
спрямо последната института на встъпването в дълг вместо този на
поръчителството. Излагат доводи, че тя всъщност има качеството на потребител и
че по делото не са били установени нейни професионални и функционални интереси
във връзка със сключването на договора за кредит и анексите към него. Твърдят,
че първостепенният съд се е позовал на съдебна практика, която вече не е
актуална. Оспорват също така извода му за редовност на уговорката за анатоцизъм, като заявяват, че не са давали съгласие за
капитализирането на лихви, а дори и да бяха дали, то тя не би породила действие
спрямо въззивницата-ответница Т.А. поради качеството
ѝ на физическо лице. Оспорват и правилността на мотивите на районния съд,
според които лихвата по чл. 4.2 и 4.3 има характера на неустойка, че тя е била
изплатена изцяло и че не може да бъде намалена поради прекомерност на основание
накърняване на добрите нрави, във връзка с което изтъкват, че съответната сума е
била изплатена не доброволно, а принудително въз основа на изпълнителен лист, и
отричат въззиваемата банка да е имала основание за
начисляването на сумата. Заявяват, че договорът за банков кредит, анексите към
него и общите условия съдържат множество неравноправни клаузи (които
изчерпателно изброяват), но първата инстанция не е обсъдила съответните им
възражения. Подчертават и развиват подробни доводи във връзка с правото на въззиваемата банка едностранно да изменява
размера на лихвата без да е уговорен обективен критерий. Намират, че по този
начин се накърнява принципа на добросъвестността и се прехвърля риска върху
кредитополучателя. Изтъкват също така, че общите условия не предвиждат писмено
съобщаване и възможност за отхвърляне в достатъчен срок на изменението на
условията. Позовават се на чл. 58, ал. 2 ЗКИ, както и на чл. 143 и чл. 146, ал.
2 ЗЗП и на данни от проверка на КЗП. Обосновават, че в случая чл. 144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не дерогират съответните клаузи. Освен това
обосновават, че исковата претенция е недопустима, защото задълженията по
договора за револвиращ кредит са били изцяло погасени
след публичната продан на недвижим имот, обезпечаващ кредита, поради което не е
налице обоснован от ищеца правен интерес от завеждането на исковата молба.
Позовават се на съдебна практика и на правото на Европейския съюз. Искат от въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това
да постанови друго, с което да отхвърли заявената искова претенция. Претендират
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищеца „У.Б.“ АД с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, пл. „******(въззиваема
банка) чрез процесуалния представител адвокат Г.Х.. Твърди, че обжалваното
решение е правилно и прецизно мотивирано. Описва съдържанието на въззивната жалба с оценъчни понятия („примитивна правна амбиция“, „многократно и хаотично повтаряне на
изречения, чиято граматическа конструкция ги лишава от смисъл“ и т. н.). По
същество намира, че първата инстанция правилно е изключила и не е допуснала
поставянето на въпроси на експертизата, които не са били релевантни към
счетоводството на кредита. Заявява, че всички компоненти на лихвата са били
уговорени между банката и едноличния търговец, били са прилагани точно спрямо
посочения за тях размер, установени са със съдебно-счетоводната експертиза и са
дължими. Твърди, че страните са постигнали съгласие относно начина на
формирането на годишния лихвен процент като сбор само от базов индекс (равен на
пазарния лихвен индекс Софибор/Юрибор)
и надбавка и относно възможността да се капитализира лихва. Добавя, че
съответният пазарен лихвен индекс е бил прилаган в полза и на двете страни
независимо от посоката на промените му. Изтъква, че въззивницата-ответница
Т.А. е встъпила в дълг с подписването на втори договор, инкорпориран в договора
за кредит с „разпоредбата“ на т. 15.3
във връзка с т. 12.2 от общите условия и че версията ѝ, че е поръчител, е
заявена за пръв път с въззивната жалба и е преклудирана. Поддържа, че по настоящото дело многократно е
било обсъждано дали въззивницата-ответница Т.А. има
качеството на потребител, като с определение на Софийския градски съд е било
постановено, че процесният договор за кредит не е
потребителски – в това число и спрямо нея. Изтъква, че тя е обезпечила и
гарантирала кредит, който се предоставя за търговската дейност на съпруга
ѝ. Иска от въззивния съд да потвърди
обжалваното решение.
По делото е постъпила и частна жалба от въззивниците-ответници срещу определение, постановено от
Софийския районен съд, 76-и състав, на 02. 10. 2019 г. по гр. дело № 21419 по
описа му за 2019 г. (обжалвано определение). С него първостепенният съд е
оставил без уважение искането на въззивниците-ответници
за изменяване на обжалваното решение в частта за
разноските, съдържащо се във въззивната жалба. Според
въззивниците-ответници обжалваното определение е
неправилно и незаконосъобразно. Излагат доводи, че представянето на списък по
чл. 80 ГПК обуславя единствено допустимостта на производството по чл. 248 ГПК и
че няма пречка възражение за прекомерност да бъде направено и след
постановяването на решението. Искат от въззивния съд
да отмени обжалваното определение.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на частната жалба от въззиваемата банка.
Оспорва частната жалба. Намира, че макар и лаконично мотивирано, обжалваното
определение е законосъобразно. Заявява, че срокът по чл. 80 ГПК се отнася не
само за искането да бъдат присъдени разноски, но и до всички искания на страните
във връзка със спора за разноските. Позовава се на тълкувателна и казуална съдебна практика. Иска от въззивния
съд да остави без уважение частната жалба и да потвърди обжалваното определение.
След като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският градски съд направи следните фактически
и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно
упълномощени процесуален представител. Представен е документ за внесена държавна такса в необходимия размер. При това положение тя е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно. Във връзка с
допустимостта му и предвид доводите на въззивниците-ответници
за отпаднал правен интерес въззивният съд приема
следното. Настоящият исков процес е образуван след заповедно производство. В
рамките му въззиваемата банка се е снабдила със
заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните си
книги и изпълнителен лист срещу въззивниците-ответници
след обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Тя е образувала съответно
изпълнително дело, поканите за доброволно изпълнение по което са били връчени
на въззивниците-ответници още на 09. 02. 2018 г.
Своевременно въззивниците-ответници (длъжници в заповедното производство) са обжалвали
разпореждането за допускането на незабавното изпълнение, а също така са
поискали и спиране на незабавното изпълнение, което заповедният съд е уважил
(определение от 08. 03. 2018 г. по ч. гр. дело № 49710 по описа на 76-и състав
на Софийския районен съд за 2017 г.). Въззивният съд
обаче е оставил без уважение частната жалба срещу разпореждането за допускането
на незабавното изпълнение (определение № 14263, постановено на 26. 06. 2018 г.
от Софийския градски съд, II – Б въззивен състав, по в. ч. гр. дело № 6981 по описа за 2018
г.) и е отменил определението за спиране на незабавното изпълнение (определение
№ 25116, постановено на 09. 11. 2018 г. от Софийския градски съд, съдебен
състав без посочен номер, по в. ч. гр. дело № 11741 по описа за 2018 г.). При
това положение незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение е продължило
безпрепятствено, като от доказателствата, събрани от първостепенния съд в хода
на исковия процес, които въззивният съд ще обсъжда
подробно по-нататък, се установява, че по платежна сметка на въззиваемата банка на 31. 05. 2018 г. е постъпила сума в
общ размер на 27 103 лева и 91 стотинки (който съответства на вземанията,
предмет на настоящото дело) в резултат на публична продан на ипотекиран в полза
на банката недвижим имот, като сумата е преведена от частен съдебен изпълнител
– л. 228 от исковото дело на районния съд). При това положение действително се
доказва твърдението на въззивниците-ответници, че в
хода на настоящия исков процес са били изпълнени спорните парични задължения.
Това обстоятелство обаче не изключва правния интерес на въззиваемия-ищец
от поддържането на исковете за установяването на съществуването им. Това е така,
защото незабавното изпълнение на заповед за изпълнение на парични задължения по
чл. 417 ГПК е своеобразно предварително изпълнение на заповедта. Производството
по нейното предварително принудително изпълнение се развива отделно и
независимо от образувания исков процес и би могло да приключи преди него, тоест
преди влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение. В такъв случай,
ако впоследствие установителните искове бъдат
отхвърлени или производството по тях бъде прекратено, екзекутираният длъжник
може да се снабди с обратен изпълнителен лист срещу заявителя, с който да
възстанови напусналите имуществото му парично оценими
права. Затова въззиваемата банка продължава да има
правен интерес от установяването на съществуването на паричните притезания, предмет на настоящото дело. „Съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес“ – т. 9 от Тълкувателно
решение № 4 от 2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г.,
ОСГТК на ВКС, на която правилно се е позовал в мотивите си и първостепенният
съд (релевантни са също така и разясненията, дадени с т. 13). По тези
съображения въззивният съд приема обжалваното решение
за допустимо.
Относно правилността на обжалваното
решение и предвид въведените от въззивниците доводи второинстанционният съд приема следното.
Предмет на делото са кумулативно
съединени искове за установяването на парични задължения за главница в размер
на 21 411 лева и 53 стотинки, възнаградителна
лихва в размер на 539 лева и 39 стотинки и неустойка („лихва върху просрочената главница, начислена на основание чл. 4.2 от
договора за кредит и анексите към него) в размер на 445 лева и 44 стотинки.
В тежест на въззиваемата банка е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че надлежно е сключила договор за револвиращ банков кредит с въззивника-ответник
„АПА – А.А.“ ЕТ и с въззивницата-ответница
Т.А. като солидарен съдлъжник, че кредитът е бил
надлежно усвояван от въззивника-ответник „АПА – А.А.“ ЕТ, че са възникнали негови задължения за
възстановяването на главница и заплащането на възнаградителна
лихва в съответен размер, настъпването на изискуемостта и надлежното обявяване
на предсрочната изискуемост на тези парични задължения, а също така и размера и
настъпването на изискуемостта на неустойката за забава. Ако по делото бъде
установено, че въззивницата-ответница Т.А. е имала
качеството на потребител, то в нейна тежест е да установи, че оспорените от нея
клаузи на договора за банков револвиращ кредит,
съответно анексите към него, са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите (ЗЗП), тоест че са сключени в нейна вреда в нарушение
на добросъвестността и водят до значително неравновесие между нейните права и
тези на въззиваемата банка; а в тежест на въззиваемата банка е да установи, че съответните оспорени
клаузи са били индивидуално уговорени.
Страните не спорят, а и от данните по
делото се установява, че на 17. 07. 2008 г. между въззиваемата
банка и въззивника-ответник „АПА – А.А.“ ЕТ е сключен договор за банков револвиращ
кредит за оборотни средства № 77. По силата на така сключения договор въззиваемата банка се е съгласила да му отпуска многократно
изцяло или отчасти кредит в рамките на една кредитна линия, ограничена до
размера 60 000 лева. Въззивникът-ответник „АПА –
А.А.“ ЕТ на свой ред се задължил да погасява
многократно изцяло или отчасти усвоения кредит, както и да заплати възнаградителна лихва върху усвоения кредит. Възнаградителна лихва била уговорена като променлив лихвен
процент, формиран от едноседмичен „Софибор“ („SOFIBOR1W”) и фиксирана надбавка в размер на 3, 411 %. Страните
освен това уговорили кредитът да бъде обезпечен с две втори по ред ипотеки
върху два недвижими имота, както и със запис на заповед, издаден от въззивника-ответник „АПА – А.А.“
ЕТ. Уговорили и две неустойки по т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от договора за кредит. Срокът
на кредита е до 17. 07. 2009 г., до когато „АПА – А.А.“
ЕТ трябва да погаси задълженията си по него.
Впоследствие между въззиваемата
банка, двамата въззивници-ответници, а така също и
трети лица, които не участват като страни по делото, били сключени общо 14
анекса към договора за кредит, последният от които на 12. 04. 2016 г. От
съществено значение за предмета на делото е следното:
1.
Съгласно
пар. 1 към анекс № 1 от 28. 04. 2009 г. „страните се съгласяват, че на основание чл.
101 ЗЗД и при условията на чл. 121-127 ЗЗД и чл. 304 ТЗ Т.Д.А. встъпва като
солидарен длъжник по договора и анексите към него и отговаря солидарно с
кредитополучателя за изпълняване на задълженията му за погасяване на кредита
(главница, лихви, такси, комисиони, разноски) в пълен размер, до окончателното
им погасяване съгласно договора, анексите и приложимите към него общи условия“.
С този анекс се променява и дължимата договорна
лихва, като базовият лихвен процент вече се формира както от едноседмичния „Софибор“, така и от „премия“,
към които се добавя и фиксирана надбавка в размер на 6, 51 %. В крайна
сметка уговорената възнаградителна лихва по този
начин се увеличава от първоначалния размер 9, 25 % на 11, 35 %. При това
страните са уговорили неизплатените лихви да се капитализират „по преценка на кредитора при условията на
Наредба № 9 на Българската народна банка“ (т. 12.2). Успоредно с това се удължава крайният срок за погасяването на
кредита до 17. 07. 2010 г.
2.
С
втория анекс от 21. 12. 2009 г. въззиваемата банка и въззивниците-ответници са внесли изменения в усвояването и
погасяването на кредита.
3.
С
третия анекс от 15. 05. 2010 г. въззиваемата банка и въззивниците-ответници отново са внесли изменения в
усвояването и погасяването на кредита.
4.
С
четвъртия анекс от 08. 06. 2010 г. въззиваемата банка
и въззивниците-ответници са внесли изменения в
уговорената възнаградителна лихва, при което лихвата
е започнала да се начислява въз основа на променлива компонента, формирана от едномесечния „Софибор“
(„1 М SOFIBOR“) и от „премия“, както и от фиксирана надбавка
в размер на 8, 553 %. В резултат на това размера на договорната лихва е бил
намален на 11 %. Успоредно с това се внесли изменения и в условията за
усвояването и погасяването на кредита.
5.
С
петия анекс от 29. 04. 2011 г. въззиваемата
банка и въззивниците-ответници отново са внесли
изменения в усвояването и погасяването на кредита.
6.
С
шестия анекс от 18. 05. 2011 г. изцяло е преуреден
договора за банков револвиращ кредит, като страните
са декларирали, че усвоеният размер на кредита е 60 000 лева, а погасеният
размер – 13 000 лева. Като цел на договора за кредит е посочено „за текущи разплащанич
на кредитополучателя“. Възнаградителната лихва е
била уговорена като сбор от променлива компонента – едномесечният „Софибор“ 2, 044 % и „приложима
премия в размер на 0 %“ – както и фиксирана надбавка в размер на 8, 456 %
(тоест възнаградителната лихва според този анекс спада
на 10, 5 %). Променени са срокотовете за усвояване и
погасяване на кредита, като самият анекс съдържа погасителен план за главница
от един член – „на 20. 12. 2011 г. –
47 000 лв.“. Запазени са дадените обезпечения. С т. 16. 3 въззивницата-ответница Т.А. е декларирала в качеството си
на солидарен длъжник, че „на основание
чл. 101 от Закона за задълженията и договорите и при условията на чл. 121 – 127
от Закона за задълженията и договорите встъпва в изпълнението на задълженията
на кредитополучателя по този договор и се задължава да отговаря солидарно с
кредитополучателя в качеството си на солидарен длъжник за изпълняване на
задълженията му за погасяване на кредита“.
7.
Със
седмия анекс от 30. 11. 2011 г. страните отново правят редица изменения в облигационното
си отношение. От една страна, те декларират, че усвоеният размер на кредита е
60 000 лева, а погасеният размер – 10 892 лева и 70 стотинки.
Уговарят погасителен план за остатъка от главницата – 49 107 лева и 30
стотинки – която следва да бъде заплатена на 20. 06. 2012 г. Освен това
кредитополучателят поема задължението да заплати до 20. 12. 2011 г. сумата
2 107 лева и 30 стотинки, явяваща се капитализираната лихва. Договорната
лихва продължава да е променлива, като променливата компонента отново е от
едномесечния „Софибор“ (вече спаднал на 1, 975 %),
приложима премия (в размер на 0 %) и фиксирана надбавка (която увеличават на 8,
525 %). По този начин размерът на възнаградителната
лихва в крайна сметка продължава да е 10, 5 %.
8.
С
осмия анекс от 11. 04. 2012 г. страните декларират, че е усвоен кредит в размер
60 000 лева, че е погасена част от главницата в размер на 13 000
лева, че се дължи погасяване на главница в размер на 47 000 лева на 20.
12. 2012 г. Възнаградителната лихва бива променена, като
променливата компонента продължава да се формира от едномесечния „Софибор“ (вече спаднал на 1, 59 %), приложима премия (в
размер на 0 %) и фиксирана надбавка, която спада на 7, 91 %. Така размерът на възнаградителната лихва спада на 9, 5 %.
9.
С
деветия анекс от 12. 12. 2012 г. страните са декларирали, че усвоеният размер
на кредита е 60 000 лева, а погасеният размер – 13 000 лева.
Уговорили са непогасената главница в размер на 47 000 лева да бъде
изплатена на 20. 06. 2013 г. Възнаградителната лихва
уговарят да се формира от променлива компонента – едномесечният „Софибор“ (вече спаднал на 0, 638 %) и приложима премия в
размер на 0 % - както и фиксирана надбавка, която увеличават на 8, 862 %. Така
в крайна сметка възнаградителната лихва остава
непроменена в размер на 9, 5 %.
10.
С десетия анекс от 19. 06. 2013 г. страните
декларират, че е усвоен кредит в размер на 60 000 лева, а е погасена част
от него в размер на 13 000 лева. Уговорили са непогасената главница в
размер на 47 000 лева да бъде погасена на 20. 12. 2013 г. Възнаградителната лихва уговарят да се формира от
променлива компонента – едномесечният „Софибор“ (вече
спаднал на 0, 546 %) и приложима премия в размер на 0 % - както и фиксирана
надбавка в размер на 8, 954 %. Така в крайна сметка възнаградителната
лихва остава непроменена в размер на 9, 5 %.
11.
С единадесетия анекс от 14. 10. 2013 г.
страните декларират, че е усвоен кредит в размер на 60 000 лева, а е
погасена част от него в размер на 13 000 лева. Уговорили са непогасената
главница в размер на 47 000 лева да бъде погасена на 25. 06. 2015 г. Възнаградителната лихва уговарят да се формира от
променлива компонента – тримесечният „Софибор“ (в размер на 1, 043 %) и приложима премия в размер
на 0 % - както и фиксирана надбавка в размер на 8, 457 %. Така в крайна сметка възнаградителната лихва остава непроменена в размер на 9, 5
%.
12.
С
дванадесетия анекс от 17. 04. 2014 г. страните декларират, че е усвоен кредит в
размер на 60 000 лева, а е погасена част от него в размер на 13 000
лева. Уговорили са непогасената главница в размер на 47 000 лева да бъде
погасена на 25. 06. 2015 г. Възнаградителната лихва
уговарят да се формира от променлива компонента – тримесечният „Софибор“ (вече спаднал на 0, 819 %) и приложима премия в
размер на 0 % - както и фиксирана надбавка в размер на 8, 457 %. Така в крайна
сметка възнаградителната лихва спада на 9, 276 %.
13.
С
тринадесетия анекс от 20. 02. 2015 г. страните декларират, че е усвоен кредит в
размер на 60 000 лева, а е погасена част от него в размер на 15 200
лева Уговорили са непогасената главница в размер на 42 800 лева да бъде
погасена на 25. 01. 2016 г. Възнаградителната лихва
уговарят да се формира от променлива компонента – тримесечният „Софибор“ (вече спаднал на 0, 66 %) и приложима премия в
размер на 0 % - както и фиксирана надбавка в размер отново на 8, 457 %. Така в
крайна сметка възнаградителната лихва спада на 9, 117
%. Страните са капитализирали лихви в размер на 1 176 лева и 71 стотинки.
14.
С
последния четиринадесети анекс от 12. 04. 2016 г. страните декларират, че е
усвоен кредит в размер на 60 000 лева, а е погасена част от него в размер
на 23 588 лева и 47 стотинки. Уговорили са непогасената главница в размер
на 36 411 лева и 53 стотинки да бъде погасена на 25. 12. 2017 г. Възнаградителната лихва уговарят да се формира от
променлива компонента – тримесечният „Софибор“ (този
път размерът му не е изрично посочен, но от текста на анекса може да се изведе,
че е спаднал на 0, 143 %) и приложима премия в размер на 0 % - както и
фиксирана надбавка в размер отново на 8, 457 %. Така в крайна сметка възнаградителната лихва спада на 8, 6 %.
От експертното заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, изготвено в рамките на първоинстанционното
исково производство и с вх. номер от 05. 03. 2019 г., се установява, че
кредитът в размер на 60 000 лева е бил усвоен по уговорения начин около
06. 08. 2008 г. Общият размер на погасяванията преди съдебното изпълнение
възлиза на 89 407 лева и 74 стотинки. След осъществяването на публична
продан от частния съдебен изпълнител С.П.са били погасени и суми в размер на
още 27 103 лева и 91 стотинки. Вещото лице е констатирало капитализиране
на лихви в общ размер на 3 284 лева и 1 стотинка. Общо начислената възнаградителна лихва според вещото лице възлиза на
38 865 лева и 31 стотинки; общо начислената неустойка за забава по т. 4.2
от договора за кредит възлиза на 1 689 лева и 17 стотинки; и общо
начислената неустойка за забава по т. 4.3 от договора за кредит възлиза на
8 918 лева и 77 стотинки. Първостепенният съд правилно е кредитирал
данните от експертното заключение по тази експертиза. Съответно той правилно не
е обсъдил нито данните от второто експертно заключение с вх. номер от 16. 04.
2019 г., нито доводите на страните срещу него, защото това е вариант на
експертното заключение в хипотезата на липса на предсрочна изискуемост. В
разглеждания случай страните са уговорили възможност за обявяването на
предсрочна изискуемост, установява се неизпълнение на редовно падежирали задължения (според експертното заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, изготвено във въззивното
производство, не са били заплатени три поредни месечни вноски), които го
обуславят, както и надлежното връчване на едностранното изявление на банката на
двамата въззивници-ответници на 07. 06. 2017 г. (л.
90 от приложеното заповедно дело).
Въпреки това втората инстанция проведе въззивно съдебно дирене и назначи съдебно-счетоводна
експертиза поради служебната проверка за противоречието на обжалваното решение
с повелителни материалноправни норми (т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. дело № 1
от 2013 г. на ОСГТК на ВКС), а именно повелителните правни норми в защита на
потребителите. Данните от това експертно заключение потвърждават извършването
на плащания по кредита в общ размер на 89 407 лева и 74 стотинки. В
рамките на изпълнителното производство са били извършени плащания в размер на
27 103 лева и 91 стотинки. Вещото лице не е посочило размера на месечните анюитетни вноски, като е изтъкнало, че по процесния кредит не се формират месечни анюитетни
вноски, а се начисляват само месечни вноски за договорна лихва, която се
начислява върху усвоената и непогасена към падежа редовна главница.
Констатирано е, че банката е прилагала всички промени на лихвения индекс и
съответните надбавки, без да включва премия, съобразно уговореното с анексите.
Според първия вариант на това експертно заключение общият размер на
договорната/възнаградителната лихва, изчислен
съобразно измененията на лихвения процент, направени с анексите, е 38 504
лева и 16 стотинки. Според втория вариант на това експертно заключение общият
размер на договорната лихва, изчислен съобразно първоначалния договор за револвиращ банков кредит без да бъдат съобразявани
измененията на лихвения процент, направени с анексите, възлиза на 25 975
лева и 50 стотинки. Вещото лице е установило капитализиране на лихви в размер
на общо 3 284 лева и 1 стотинка. Изчислило е неустойката по т. 4.2 от
договора за револвиращ банков кредит в размер на
1 689 лева и 17 стотинки, а тази по т. 4.3 – в размер на 8 927 лева и
10 стотинки. Във второто открито съдебно заседание въззивниците-ответници
оспориха експертното заключение по тази експертиза, като поискаха допълнителна
експертиза, която да установи с кой анекс и към кой момент е било извършено
капитализирането на лихви. Въззивният съд остави без
уважение това доказателствено искане, считайки
въпросът за правен. Освен това доказателственото
искане не беше необходимо за изясняването на делото от фактическа страна. От анализата на писмените доказателства, приложени към делото
на районния съд, която беше направена по-горе, пределно ясно се установява, че
капитализирането на лихви е било осъществено двукратно със седмия и
тринадесетия анекс. Тези данни са били и надлежно отразени от експертизата.
Въззивният съд кредитира
изцяло експертното заключение по тази съдебно-счетоводна експертиза като пълно,
ясно, обосновано и професионално изготвено. То потвърждава данните от вече
обсъденото експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, изготвена в
първоинстанционното производство – посочва еднакви
стойности на главницата, възнаградителната лихва,
неустойката по т. 4.2 от договора за револвиращ
банков кредит и капитализираните лихви. Единственото противоречие между двете
експертни заключение е в размера на неустойката по т. 4.3 от договора за револвиращ банков кредит. Така експертното заключение,
изготвено пред първата инстанция, посочва размер на 8 918 лева и 77
стотинки, а изготвеното в хода на въззивното съдебно
дирене - 8 927 лева и 10 стотинки. Макар и това противоречие да е
несъществено, въззивният съд все пак избира да
предпочете данните от експертното заключение, изготвено във въззивното
производство, поради по-голямата му обоснованост и предвид данните от
изслушването на вещото лице в съответното открито съдебно заседание.
При така изяснената обстановка на
следващо място въззивният съд трябва да разгледа
доводите за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното
съдебно решение.
Съгласно пар.
13, т. 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), потребителят е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност,
и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Тази дефинитивна
норма въвежда в националното ни законодателство определението на чл. 2, пар. 1 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета
и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и това на чл. 2, б.
„б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. При това положение правилно
първостепенният съд е отчел задължително тълкуване, дадено с решението на Съда
на Европейския съюз по дело С-74/15, според което физическо лице, което
обезпечава кредит на търговско дружество, има качеството на потребител, при
условие, че действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от
него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество със
съответното дружество. В сходен смисъл е и съдебната практика на националните
юрисдикции, според която „Физическо лице
- съдлъжник по договор за банков кредит, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по ЗЗП само
ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност. Ако физическото лице има тесни професионални или функционални връзки с
дружеството - главен длъжник, като напр. участва в управлението му или е с
мажоритарно участие като съдружник /акционер/, то не може да се приравни на
потребител и да се ползва от защитата на потребителското право.“ – определение
№ 9 от 10.01.2022 г. на ВКС по ч. т. дело № 2702/2021 г., I т. о. В дадения
случай търговецът е едноличен, тоест физическо лице, на което е придадено
търговско качество, поради което не би могло да се обсъжда наличие на
функционална връзка от типа на управителен орган и съдружник. Функционална
връзка би могла все пак да има между двамата въззивници-ответници,
ако Т.А. фактически участва в търговската дейност на едноличния търговец
(според търговския регистър „отглеждане
на едър рогат добитък с млечно направление“). Действително, както изтъкват въззивниците-ответници, преки доказателства за наличието на
подобна функционална или професионална връзка по делото липсват. При някои
видове договори би могло да е налице колебание, при което да е необходимо да се
прецени наличието на функционална и професионална връзка. Така например при
договор за лизинг на автомобил, който би могъл да се ползва или за лични
потребности, или като служебен автомобил, е от значение дали солидарният
длъжник – управител на търговското дружество – лизингополучател
– е действал в рамките на професионалната си дейност и осъществява определена
функция към лизингополучателя (решение № 23 от
5.06.2019 г. на ВКС по т. дело № 3209/2018 г., I т. о.). Разглежданият случай е
различен. Въззивницата-ответница Т.А. не би могла да
се съгласи да бъде солидарен длъжник, за да задоволи свои лични потребности,
при положение, че целта на договора за банков револвиращ
кредит, видно от заглавието му и от клаузите на анексите, е била набавянето на
оборотни средства за въззивника-ответник „АПА – А.А.“ ЕТ. Под „оборотни
средства“ следва да се разбират пари или парични вземания по банкова
сметка, ***говска дейност чрез посрещането на
текущите разходи – например закупуването на храна за едрия рогат добитък. Целта
на банковия кредит е съществен елемент от съдържанието на облигационното
отношение и усвоеният кредит не може да бъде използван за други цели. След като
в настоящия случай целта на банковия кредит е изключително свързана с
осъществявана търговска дейност от въззивника-ответник
„АПА – А.А.“ ЕТ, то е невъзможно да се приеме, че въззивницата-ответница е станала солидарен длъжник във
връзка с каквато и да е друга цел. По тези съображения въззивният
съд споделя извода на първата инстанция, че тя няма качеството на потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 ЗЗП.
По отношение на довода за правното
естество на анекс първи – дали с него въззивницата-ответница
Т.А. е поръчителствувала за въззивника-ответник
„АПА – А.А.“ ЕТ или е встъпила в дълг, въззивният съд приема следното. И поръчителят (чл. 141, ал.
1 ЗЗД), и встъпилият съдлъжник (чл. 101, изр. трето ЗЗД) отговарят солидарно. Различието се състои в това, че поръчителството е акцесорно правоотношение, че поръчителят носи отговорност за
чужд дълг и че за реализирането на тази негова отговорност е предвиден преклузивен срок (чл. 147 ЗЗД). От друга страна, с
встъпването в дълг солидарният длъжник отговаря на собствено независимо
основание за дълга и тази негова отговорност няма акцесорен
характер, съответно ангажирането ѝ не е ограничено с преклузивен
срок. В този смисъл е съдебната практика (решение № 654 от 8.01.2008 г. на ВКС
по т. дело № 320/2007 г., II т. о.). Правилно първостепенният съд е приел, че въззивницата-ответница Т.А. е встъпила в дълг, а не е поръчителствувала за въззивника-ответник
„АПА – А.А.“ ЕТ. Всъщност за достигането на този
извод дори не е нужно да бъде тълкуван анекс шести, защото в него страните
изрично и пределно ясно са формулирали волята си, като са се позовали в т. 16.2
на текста на чл. 101 ЗЗД (встъпване в дълг). На тълкуване подлежат само
неясните уговорки, в какъвто смисъл са правната теория и съдебната практика
(Росен Ташев, „Теория на тълкуването“;
решение № 67 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. дело № 1843/2013 г., II т. о.), а
уговорката на т. 16.2 от анекс шести е пределно ясна.
След като въззивницата-ответница
Т.А. не обладава претендираното качество на
потребител, то правилно първостепенният съд не е обсъждал подробно всички
произтичащи от него нейни доводи за неравноправни клаузи. Предвид доводите на въззивниците-ответници въззивният
съд все пак намира за уместно да добави следното. Изменяването
на възнаградителната лихва може да бъде разгледано не
само на плоскостта на неравноправност на съответните клаузи, но и на плоскостта
на противоречие със закона, доколкото съобразно чл. 20а ЗЗД подписаният от
страните договор не може да бъде едностранно променяван
от която и да е от тях (Камелия Касабова, „Банково
право. Актуални проблеми на практиката“; решение № 257 от 18.03.2003 г. на
ВКС по гр. дело № 908/2002 г., V г. о.). Дори и така обаче въззивният
съд намира, че не е допуснато нарушение на закона. Действително, през периода
на действие на договора за банков револвиращ кредит и
сключените към него анекси променливата компонента на възнаградителната
лихва – индексът „Софибор“ – е намалявала, като от
момента на възникването на облигационното отношение до сключването на последния
анекс тя постепенно е спаднала от 5, 839 % на 0, 143 %. Размерът на възнаградителната лихва според уговореното първоначално се
е увеличил от 9, 25 % на 11, 35 %, но впоследствие също е спаднал до около 10
%, бил е задържан около това ниво, а най-накрая е спаднал до 8, 6 %. Макар и
при общия размер на лихвата да се наблюдава също тенденция към спадане, тя не
съответства на драстичния спад в променливата ѝ компонента „Софибор“. Това обаче се дължи на обстоятелството, че с
всеки анекс страните са предоговаряли и размера на
фиксираната компонента, която в противовес на спадането на променливата се е
повишавала (едва по-късно е била намалявана, но в по-ограничена степен в
сравнение със спада на променливата компонента). Не става въпрос за едностранно
изменяване на уговорената възнаградителна
лихва от банката в противоречие с обективните промени в променливата компонента
(напротив, спадовете в индекса „Софибор“ са били
отразени в анексите), а за двустранно измененяване на
уговорената възнаградителна лихва по съгласие на
страните чрез увеличаване на фиксираната ѝ компонента. По този начин на
практика облигационното отношение е било поддържано в по-благоприятно за въззиваемата банка състояние, отколкото икономическата
конюнктура е предполагала. Въззивникът-ответник „АПА
– А.А.“ ЕТ е търговец с предмет на дейност, свързан с
отглеждането на едър рогат добитък, и е възможно да не притежава онази висока
степен на професионализъм и опит в търговията, каквито имат например
акционерните дружества и други търговци, съответно може и да не е проучил в
достатъчна степен алтернативните възможности (например за рефинансиране на
кредита чрез друга кредитна институция, вместо сключването на анекси със същата,
увеличаващи фиксираната компонента на лихвата). Така или иначе измененията на възнаградителната лихва са били направени със съгласието на
въззивниците-ответници, тоест двустранно, а не
едностранно. Няма твърдения, нито фактически данни спрямо тях да е била
упражнявана принуда или да е налице друг порок на волята. При това положение
измененията на възнаградителната лихва трябва да
бъдат приети от съда за правомерни.
Във връзка с доводите на въззивниците-ответници, че противозаконно е бил допуснат анатоцизъм, въззивният съд приема
следното. Сложната лихва (лихвата върху лихва, анатоцизмът)
е по правило е забранен, освен ако в наредба на Българската народна банка това
не е разрешено (чл. 10, ал. 3 ЗЗД). Освен това сложната лихва се допуска в
отношенията между търговци, ако е изрично уговорено (чл. 294 ТЗ).
Капитализирането на лихви означава изтекли лихви да бъдат прибавени към размера
на главницата по договора за кредит, при което главницата се увеличава. Това
нейно увеличаване с капитализирането на лихвите води на свой ред и до увеличаване
на възнаградителната лихва (а така също и на лихвите
за забава), начислявана върху главницата, която вече включва и изтекли лихви.
При това положение капитализирането на лихви обуславя и е равносилно на анатоцизъм (в сходен смисъл е съдебната практика – определение
№ 461 от 27. 05. 2022 г. на ВКС по гр. дело № 3472/2021 г., III г. о.). В
разглеждания случай страните са уговорили с т. 12.2 от анекс първи
капитализирането на лихви при условията на Наредба № 9 на Българската народна
банка. Позоваването на тази наредба (страните са имали предвид по-точно Наредба
№ 9 за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране
на провизии за загуби от обезценка – отм.) е
неуместно, защото въпросната наредба не е наредба по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, в какъвто смисъл е съдебната практика – решение № 66 от 29.07.2019 г. на
ВКС по т. дело № 1504/2018 г., II т. о. Въпреки това съответната уговорка на т.
12.2 от анекс първи е законосъобразна, защото става въпрос за договор за
кредит, сключен между търговци, и е налице хипотезата на чл. 294 ТЗ. По вече
изложените съображения въззивният съд прие, че въззивницата-ответница Т.А. е нямала качеството на
потребител при встъпването в дълг по договора за кредит като съдлъжница на търговеца „АПА – А.А.“
ЕТ. Затова въпросната уговорка трябва да се приеме за законосъобразна и годна
да породи правни последици и спрямо нея.
По отношение на доводите на въззивниците-ответници във връзка с уговорките по т. 4.2 и
т. 4.3 от договора за банков револвиращ кредит въззивният съд приема следното. Тези уговорки са свързани с
т. 8.5 от общите условия и съставляват отговорност за забава на длъжника при
неизпълнение на задълженията му по договора за банков кредит – тоест те
съставляват неустойки за забава. Намаляването на неустойката поради нейната
прекомерност е уредено в чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Става въпрос за преобразуващо
право, което в рамките на исковия процес може да бъде упражнено чрез
преобразуващ иск или посредством възражение. Намаляването на неустойката поради
прекомерност обаче не може да бъде искано от страна, за която сделката е
търговска (чл. 309 ТЗ). Намаляването на неустойката поради нейната прекомерност
на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД следва да бъде разграничавано от нищожността на
неустойката поради противоречието ѝ с добрите нрави, когато тя значително
надхвърля типичните си обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция (т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. по тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС). В разглеждания
случай въззивниците-ответници не са въвеждали
възражение с правно основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД за намаляването на неустойката
поради прекомерността ѝ. Този въпрос не е предмет на делото, съответно не
е обсъждан от първостепенния съд и с въззивната жалба
неуместно се приписват съответни мотиви на районния съд. Вместо това първата
инстанция е обсъждала дали размерът на така уговорените неустойки съществено
надхвърля типичните им функции, като обосновано (предвид общия размер на
главницата и възнаградителната лихва, които
неустойките обезпечават, както и данните за размера на неустойките от
съдебно-счетоводната експертиза) е достигнала до правилния извод, който въззивният съд споделя, че неустойките не противоречат на
добрите нрави.
За пълнота въззивният
съд следва да отбележи, че доводът на въззивниците-ответници
във връзка с чл. 58 ЗКИ, според който банката следва да предостави определена
информация (за общите разходи по кредита, обективните критерии, които биха
могли да обусловят изменяването им, за лихвения
процент, за допълнителните задължения и т. н.) на страните по договора за
банков кредит е неоснователен, защото от договора за банков револвиращ
кредит и приложените към него анекси се установява, че те съдържат съответните
данни и че въззивниците-ответници са получили
екземпляри.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
II. Във връзка с постъпилата частна жалба въззивният съд приема, че тя е подадена от заинтересована
страна срещу обжалваем съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Претенцията за присъждането на разноски
може да бъде предявена най-късно в заседанието, в което е приключило
разглеждането на делото пред първата инстанция (т. 11 от Тълкувателно решение №
6 от 2013 г. по тълк. дело № 6 от 2012 г. на ОСГТК на
ВКС). Съответно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде направено
най-късно в същия момент. Когато то е направено за пръв път с искането на
страната по чл. 248, ал. 1 ГПК, то е несвоевременно (определение № 54 от
9.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 3302/2020 г., III г. о.).
В разглеждания случай своевременно в
хода на устните състезания пред първата инстанция банката-ищец е претендирала
разноски. От друга страна, ответниците са пропуснали
да направят възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК в хода на устните състезания (макар
че техен процесуален представител се е явил и е пледирал). Те не са направили
съответно възражение и в предходен етап от развитието на първоинстанционното
производство (нито с отговора на исковата молба, нито с останалите писмени
изявления, нито в първото открито съдебно заседание). При това положение
направеното от тях възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК едва с искането по чл. 248,
ал. 1 ГПК е преклудирано. Затова правилно и
законосъобразно искането им по чл. 248, ал. 1 ГПК е било оставено без уважение
от първостепенния съд с обжалваното определение.
III. Разноски. При този изход на делото
въззивният съд следва да
присъди разноските за въззивното производство в полза
на въззиваемата банка. Те се свеждат до адвокатското
възнаграждение. Договорът за правна защита и съдействие е обективиран
във фактура с необходимото съдържание на л. 57 от въззивното
дело и от него се установява, че въззиваемата банка е
уговорила и реално е заплатила по уговорения банков път (л. 56) адвокатско
възнаграждение в размер на 1 442 лева и 27 стотинки с ДДС.
В самия край на хода на устните
състезания пред въззивния съд въззивниците
са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Това тяхно възражение въззивният съд приема за неоснователно, понеже размерът на
адвокатското възнаграждение е равен на нормативноустановения
минимум по приложимата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Отговорността за разноски е разделна
(понеже е уредена от закона и не е предвидено да е солидарна). Затова всеки
един от двамата въззивници следва да бъде осъден да
заплати половината от дължимите разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 121267, постановено на 21. 05. 2019 г. от Софийския
районен съд, 76-и състав, по гр. дело
№ 21419 по описа
за 2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА
определение,
постановено от Софийския районен съд, 76-и състав, на 02. 10. 2019 г. по гр.
дело № 21419 по описа му за 2019 г.
ОСЪЖДА
ЕТ
„АПА – А.А.“ с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, да заплати в полза на „У.Б.“ АД с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, пл. „******, сумата 721 лева и 14 стотинки, представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
Т.Д.А.
с ЕГН **********, адрес ***, да заплати в
полза на „У.Б.“ АД с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, пл. „******,
сумата 721 лева и 13 стотинки,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или/и
ал. 2 ГПК в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1.
2.