Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 7564
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 185563 от 02.08.2017г. по гр.д. № 45782/2014г.
Софийски районен съд, 68 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Д.З.“
ЕАД, ЕИК *******, срещу „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл.
213, ал. 1, изр. 3 КЗ (отм.) за осъждане на ответното дружество в качеството му
на застраховател по риска „Гражданска отговорност“ на собственика на автомобил „Нисан
Терано“, с рег. № *******, да заплати на ищцовото дружество сумата от
3 010.37 лв., представляваща неиздължената част от платеното от ищеца
застрахователно обезщетение по риск „Автокаско“ по щета № 42012130914594 за имуществените
вреди на автомобил „Ауди А4“, с рег. № *******, причинени при реализираното на
13.05.2009г. в гр. София пътно-транспортно произшествие, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 925.70 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 19.08.2011г. - 19.08.2014г. На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 85 лв. – разноски по
делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Д.З.“ ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - нарушение на материалния закон и
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По делото били доказани
всички предпоставки за основателността на главния иск – наличието на валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Каско” между
собственика на увредения при процесното ПТП автомобил и ищцовото дружество;
механизма на процесното ПТП и причинените в резултат от него вреди, както и
техния размер; виновното поведение на водача на застрахования при ответника автомобил,
както и наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между виновния за ПТП водач и ответното
застрахователно дружество към датата на ПТП. Последното обстоятелство се
установявало от приетата и неоспорена справка от ГФ, този факт не се е оспорвал
от ответника, а извършеното частично плащане представлявало извънсъдебно признание.
В нарушение на чл. 153 ГПК СРС отказал да приеме този факт за безспорен между
страните. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да
уважи предявените искове, като му присъди и разноски за двете инстанции
съгласно списък по чл. 80 ГПК
Въззиваемата страна „З.Л.И.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата. Правилно СРС приел, че ищецът не е доказал правопораждащите факти,
вкл. наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност“. Не бил доказан по безспорен начин и механизмът на
процесното ПТП, както и вината на водача, застрахован при ответника. Видно от
схемата на ПТП в протокола било, че увреденото МПС е спряло по средата на пътя,
въпреки че вдясно имало достатъчно странично отстояние, с което водачът на л.а.
„Ауди А4“ нарушил разпоредлата на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, според която
престоят е забранен на място, където превозното средство създава опасност или е
пречка за движението, на по-малко от 3 метра от средата на пътя. Налице било
съпричиняване на вредата и обезщетението следвало да бъде намалено. Освен това
с извършеното от ответника извънсъдебно плащане същият бил изпълнил изцяло
задълженията си, като стойността на щетата била определена по средни пазарни
цени с приложен коефициент на овехтяване. Правилно също в атакуваното решение
районният съд приел, че вземанията на ищеца са погасени по давност. Поради това
моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за въззивната
инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран на 20.08.2014г. с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр.
чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в качеството му на застраховател по застраховка
„Каско“ относно лек автомобил „Ауди А4“,
с рег. № *******, изплатил на собственика на застрахования автомобил - „КМСГ“
ЕООД, по щета № 42012130914594 застрахователно обезщетение в размер на 6 095.87
лв. /от които 5 566 лв. на 11.09.2009г. и 529.87 лв. – на 11.02.2010г./ за
имуществените вреди, причинени в резултат на ПТП, състояло се на 13.05.2009г. в
гр. София. Съгласно съставения протокол за ПТП, виновен за настъпването му бил
водачът на лек автомобил „Нисан Терано“, с рег. № ******* - Б.Б., чиято
гражданска отговорност била застрахована при ответника към датата на ПТП. С извънсъдебна
покана ищецът предявил регресната си претенция за сумата от 6 110.87 лв.,
включваща и 15 лв. обичайни ликвидационни разноски. Ответникът му възстановил
сумата 3 100.50 лв., а остатъкът в размер на 3 010.37 лв. не бил
заплатен до завеждане на исковата молба в съда. Искал е от съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата 3 010.37 лв.,
заедно със законната лихва от завеждане на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане, както и сумата 925.70 лв. – обезщетение за забава в
плащането за периода 19.08.2011г. - 19.08.2014г. вкл. Претендирал е разноски.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер. С
извънсъдебното плащане на сумата 3 085.50 лв. и 15 лв. ликвидационни
разноски напълно изпълнил задълженията си по договора за застраховка „Гражданска
отговорност“; Релевирал е възражение за съпричиняване на вредите от водача на
л.а. „Ауди А4“ при твърдения, поддържани и в отговора на въззивната жалба;
Ищецът изплатил обезщетение в завишен размер и за вреди, които не били в пряка
причинна връзка с ПТП; Оспорил е механизма на осъществяване на събитието и
наличието на причинно-следствена връзка на твърдените увреждания с ПТП. При
условията на евентуалност е релевирал възражение за погасяване по давност на
вземанията на ищеца за главница и за лихви. Искал е от съда да отхвърли
предявените искове. Претендирал е разноски. Направил е възражение за
прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за частично
неправилно по следните съображения:
За да отхвърли предявения главен иск, а оттам и акцесорния му иск за лихви
районният съд е приел, че ищецът не е доказал пълно и главно наличие на валидно
застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между ответното дружество и делинквента.
Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е свързано с установяване на следните
кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение по
договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на
договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3.
Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата –
противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и
причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по
договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с
дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на
ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка
по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява
законова презумпция), както и размера на вредата към датата на настъпване на
застрахователното събитие, определен по средни пазарни цени към същия момент.
В случая тези предпоставки се установяват по безспорен начин. Не е било
спорно и от приетата застрахователна полица № 420108213019635/17.11.2008г. се
установява наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за
имуществено застраховане между собственика на увреденото МПС и ищеца, със срок
на застрахователно покритие 18.11.2008г. – 17.11.2009г.
От приетия и неоспорен протокол за ПТП № 1232861/13.05.2009г. и заключението
на САТЕ се установява, че на 13.05.2009г. в гр. София л.а. „Ауди А4“, с рег. № *******,
се движел по бул. „Цар Освободител“ с посока към бул. „Г. С. Раковски“. По
същото време л.а. „Нисан Терано“, с рег. № *******, се движел по бул. „Цар
Освободител“ в противоположна посока. В района на Централен военен клуб, поради
управление от водача на л.а. „Нисан Терано“ със скорост, несъобразена с пътните
условия, навлязъл в лявата лента и реализирал ПТП със спрелия л.а. „Ауди А4“, при
което причинил имуществени вреди. Поради това съдът намира за неоснователен
поддържания от въззиваемия довод за недоказаност на механизма на процесното
ПТП. Представеният по делото протокол за ПТП представлява официален
свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично възприети от съставилото
го длъжностно лице - чл. 179 ГПК. Това се отнася и до положението на автомобилите,
отразено в схемата на ПТП в протокола, видно от която в случая водачът на л.а.
„Нисан Терано“ е навлязъл в лентата за насрещно движение. Противоправното и
виновно поведение на водача на л.а. „Нисан Терано“ се потвърждава и от обстоятелството,
че на същия е съставен АУАН. Презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена от
ответника.
За неоснователно съдът намира и възражението за съпричиняване на вредите от
водача на л.а. „Ауди А4“. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест
на ответника е било да докаже, и то при условията на пълно и главно доказване,
поведение на водача, обективно допринесло за настъпване на вредоносния
резултат. Такова доказване в случая не е проведено. Не са ангажирани никакви
доказателства л.а. „Ауди А4“ да е бил спрял за престой или паркиране по средата
на лентата му на движение, а обстоятелството, че в момента на удара автомобилът
е бил спрял, по никакъв начин не може да обуслови извод за нарушение на чл. 98,
ал. 1, т. 1 ЗДвП.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ, от
техническа гледна точка описаните вреди по лек автомобил „Ауди А4“ са в причинна връзка с механизма
на ПТП. Стойността на вредите по пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 3 828.52
лв., а с приложен коефициент на овехтяване – на 3 217.08 лв. Към датата на
ПТП автомобилът е бил на 3 години, 5 месеца и 13 дни от пускане в експлоатация.
Отремонтиран е в сервиз „Порше интер ауто“ АД. В открито съдебно заседание
вещото лице е пояснило, че разликата между определената от него стойност без
овехтяване и изплатеното от ищеца обезщетение се дължи на по-високите цени за
труд, приети от ищеца.
Съдът кредитира заключението като обективно и компетентно. Ищецът е оспорил
заключението в частта му относно стойността на вредите и е допуснато изслушване
на повторна САТЕ, но впоследствие е оттеглил искането си.
Не е било спорно и от приетите нареждания за масово плащане и описи към тях
се установява, че ищецът е изплатил по процесната щета на извършилия ремонта на
увреденото МПС сервиз сумата от общо 6 095.87 лв., от които 5 566 лв.
– на 11.09.2009г., и 529.87 лв. – на 11.02.2010г.
Фактът, че гражданската отговорност на водача на л.а. „Нисан Терано” е била
застрахована при ответника към датата на ПТП, не е бил спорен между страните. Налице
е и извънсъдебно признание на този факт от ответника с плащане на сумата
3 100.50 лв. Този факт се потвърждава и от приетата и неоспорена справка
от публичния електронен регистър, поддържан от Информационния център към
Гаранционния фонд. Поради това неправилно и в нарушение на чл. 153 ГПК първостепенният
съд е приел, че от ищеца не е доказан безспорният факт на съществуване на
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между
ответника и виновния за ПТП водач. Няма никаква процесуална пречка наличието на
това правоотношение да бъде прието за безспорен между страните факт – такава
пречка не съставлява писмената форма за действителност на застрахователния
договор, нито обстоятелството, че страна по него е трето за делото лице, спрямо
което не се разпростират субективните предели на силата на пресъдено нещо на
решението по спора.
По размера на дължимото обезщетение:
Съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.), застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието,
но не повече от действителната стойност на увреденото имущество. В разпоредбата
на чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.) е дадено определение на
действителната стойност - стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество, а в ал. 3 се определя
възстановителната стойност - цената за възстановяване на имуществото от същия вид,
без прилагане на обезценка. Застрахователят встъпва в правата на застрахования
срещу причинителя на вредата до размера на платеното застрахователно обезщетение,
което следва да съответства на размера на реално претърпените вреди. Те се
съизмеряват с действителната стойност на причинените вреди или средната пазарна
стойност на вредата към момента на ПТП, респективно пазарната стойност на
ремонта за отстраняване на настъпилата вреда и възстановяване на имущество от
същия вид с присъщите разходи, като не следва да се приспадат суми за
овехтяване.
Следователно дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност” се определя в размер на действителната стойност на вредата към
деня на настъпване на събитието, и съответно е лимитиран от
застрахователната сума по договора - чл. 267, ал. 3 КЗ (отм.). Обезщетението обхваща
средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези средства
съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части, материали и труд
за ремонт на автомобила, без прилагане на обезценка.
Ето защо съдът приема, че действителната стойност на
вредите, определена по средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на
3 828.52 лв. С платената от ответника извънсъдебно сума от 3 100.50
лв. са погасени 3 085.50 лв. – застрахователно обезщетение, и 15 лв. –
ликвидационни разноски, поради което остава да дължи сумата 743.02 лв. До този
размер главният иск е основателен и следва да бъде уважен, като се присъди и
законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба в съда на 20.08.2014г.
до окончателното й изплащане.
Релевираното от ответника евентуално възражение за
погасяване по давност на главното вземане е неоснователно. Вземането на
суброгиралия се застраховател по застраховка „Каско” срещу застрахователя на
виновния водач по застраховка „Гражданска отговорност” се погасява в петгодишен
давностен срок, с начален момент плащането на застрахователното обезщетение. Регресното
право на суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка,
а от самия закон, поради което нормата на чл. 197 КЗ /отм./ е неприложима (т.
14 на ППВС № 7/04.10.1978г., решение № 173/30.10.2009г. по т.д. № 455/2009г. на ВКС,
ІІ ТО, решение № 53/16.07.2009г. по т.д. № 356/2008г. на ВКС, І
ТО и др.). В случая първото плащане е осъществено на 11.09.2009г., а исковата молба
е заведена в съда на 20.08.2014г., преди изтичане на петгодишния давностен
срок.
Акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва
върху главницата за периода 19.08.2011г. – 19.08.2014г. вкл. също е частично
основателна. За доказване на този иск ищецът е представил регресна покана от
12.05.2010г., за която няма доказателства кога е връчена на ответника.
Съобразно представените от ответника документи от образуваната при него щета
във връзка с регресната претенция на ищеца е видно, че поне към 05.01.2011г. поканата
е достигнала до ответника. Поради това и съобразно чл. 213а КЗ (отм.) съдът
приема, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на сумата 743.02 лв. с
изтичане на 30 дни от 05.01.2011г. Предвид датата на завеждане на исковата
молба в съда – 20.08.2014г., релевираното от ответника евентуално възражение за
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е основателно само до размера на мораторната
лихва за 19.08.2011г. На основание чл. 162 ГПК и с помощта на електронен
калкулатор съдът определя размера на дължимата лихва за забава за периода
20.08.2011г. – 19.08.2914г. вкл. на 228.27 лв. До този размер предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Крайните изводи на двете инстанции частично
не съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
горепосочените отхвърлителни части и вместо това постановено друго, с което
ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата 743.02 лв. – главница, и 228.27 лв. – лихвн за забава.
При този изход, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски за първата инстанция над сумата от 64.02 лв. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца разноски за първата инстанция
съразмерно с уважената част от исковете. Направените разноски са в размер на
170.40 лв. – държавна такса, 85 лв. – депозит за САТЕ, 50 лв. – депозит за
свидетел, който не е разпитан, 660 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС,
като са претендирани и 240 лв. – допълнително адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС по чл. 7, ал. 8 /грешно посочена ал. 6/ от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатско възнаграждения за две съдебни заседания. Съобразно
материалния интерес от 3 936.07 лв., определеното минимално възнаграждение
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения вр. § 2а от ДР на Наредбата е в размер на 606.62
лв. с ДДС. Заплатеното възнаграждение от 660 лв. с ДДС не надхвърля значително
минималния размер, поради което възражението на ответника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. Същевременно следва
да се вземе предвид, че в първата инстанция са проведени повече от две открити
съдебни заседания по причина оспорване от ищеца на САТЕ и допускане на повторна
/искането за която е оттеглено/ и неуспешното призоваване на поискания от ищеца
свидетел. Поради това претендираното допълнително възнаграждение по чл. 7, ал.
8 от Наредбата не следва да се възлага в тежест на ответника и да се взема
предвид при определяне размера на разноските. В размера на разноските не следва
да се включва и депозита от 50 лв. за свидетел, който не е разпитан и съответно
депозитът не му е изплатен. Така основателно направените от ищеца разноски в
първата инстанция са в общ размер 915.40 лв. Съразмерно с уважената част от
исковете, ответникът дължи на ищеца разноски за първата инстанция в размер на 225.89
лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход,
разноски за настоящата инстанция се следват и на двете страни. Направените от
въззивника разноски възлизат на 85.20 лв. – за държавна такса, и 886.86 лв. –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено, видно от представените
фактура, платежно нареждане и извлечение от сметка. При минимално
възнаграждение от 606.62 лв. с ДДС, липсата на
фактическа и правна сложност на делото и извършените от адвоката процесуални
действия в настоящата инстанция, съдът намира за основателно възражението на
въззиваемия за прекомерност на заплатеното възнаграждение, поради което същото
следва да бъде намалено на 610 лв. Или, съразмерно с уважената част от жалбата,
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника разноски за
настоящото производство в размер на 171.55 лв.
Въззиваемият е претендирал разноски за
адвокатско възнаграждение, но по делото няма доказателства за платено и дори за
уговорено такова, поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 185563 от 02.08.2017г., постановено по гр.д. № 45782/2014г. на
Софийски районен съд, 68 състав в
частта, с която предявеният от „Д.З.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу „З.Л.И.” АД,
ЕИК *******, иск с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ (отм.) е
отхвърлен до размер от 743.02 лв.., както
и в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен до размер от 228.27 лв. и за периода 20.08.2011г. – 19.08.2014г. вкл., както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Д.З.“ ЕАД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, разноски над сумата от 64.02 лв., и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Д.З.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) сумата 743.02
лв. (седемстотин четиридесет и три
лева и 02 ст.), представляваща неплатен остатък от регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди на застрахован при ищеца по
застраховка „Каско” лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № *******, от ПТП, състояло
се на 13.05.2009г. в гр. София, заедно със законната лихва върху тази сума от
завеждане на исковата молба в съда на 20.08.2014г. до окончателното й изплащане,
както и да заплати на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата 228.27 лв. (двеста
двадесет и осем лева и 27 ст.), представляваща лихви за забава върху главницата
от 743.02 лв. за периода 20.08.2011г. - 19.08.2014г. включително, както и да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата 225.89 лв. (двеста двадесет и пет лева
и 85 ст.) – разноски за първоинстанционното производство, и сумата 171.55 лв. (сто
седемдесет и един лева и 55 ст.) – разноски за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 185563 от 02.08.2017г., постановено по гр.д. № 45782/2014г. на
Софийски районен съд, 68 състав в частите, с които предявените от „Д.З.“ ЕАД,
ЕИК *******, срещу „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 213,
ал. 1, изр. 3 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликите до
пълните им предявени размери.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.