Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 05.06.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми март през 2018
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия ПЛАМЕН ГЕНЕВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3668 по описа
за 2017 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № І-45-67 от 18.08.2016
г., постановено по гр.д. № 3713/2013 г. на СРС, 45
състав, е отхвърлен предявения от С.М.В., против П.на Р.Б., иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие прекратяване на сл.д. №
521А/1996 г. по описа на 09 РСС - Люлин, съответно на образуваната впоследствие
пр.пр. № НСН-283/1997 г. по описа на СРП, изразяващи се в негативни психически
изживявания, накърняване на доброто му име в обществото, изживяване на чувство
на унижение и притеснение от отрицателното отношение на хората към него, ведно
със законната лихва от предявяване на исковата молба - 30.01.2013 г. до
окончателното изплащане на сумата. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
разноските по делото, като е осъдил ищеца С.М.В., да заплати по
сметка на Софийския районен съд, на основание чл. 77 от ГПК, вр. чл. 9а от ЗОДОВ, държавна такса в размер на 10 лв.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца С.М.В..
Оплакванията се отнасят до приетото от първоинстанционния съд, че ищецът не бил
доказал настъпили вреди ипричинно-следствена връзка между твърдените от ищеца
вреди и действия на ответника. Излага доводи, че така
направения решаващ извод от първоинстанционния съд е необоснован, противоречи
на логическите и опитните правила и установеното по делото. Поддържа, че се
презумира, че поради повдигнатото му обвинение за тежко престъпление, наказуемо
с лишаване от свобода до 6 години, наказателлното производство, което е било
прекратено от ответника, се презумира човешки, че е изпитвал психически
дискомфорт, стрес, засегнати били честта и достойнството му, катосе има и
предвид, че наказателното производство е продължило повече от 15 години. И с
въззивната жалба, и при уестните прения пред въззивния съд чрез пълномощника си
адв.К., поддържа твърдението си, че е претърпял неимуществените вреди, предмет
на иска, именно поради воденото срещу него наказателно производство, което било
прекратено впоследствие, и ако не биб било това обвинение, не би претърпял
сочените неимуществени вреди. Моли да се отмени обжалваното решение и искът му
да бъде уважен.
Въззиваемата страна – ответник П.на Р.Б., оспорва
жалбата с писмен, с възраженията, че не
е налице сочената от жалбоподателя необоснованост на решението, както и че искът
е неоснователен поради факта, че в случая не е налице нито една от
предпоставките за отговорност по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Възразява, че в
случая наказателната отговорност е погасена поради изтичане на давността, което
не е основание за отговорност по ЗОДОВ, както и не е налице и основанието по
чл.2, т.2 от ЗОДОВ, тъй като давността е изтекла след образуване на
наказателното производство, при което съгласно ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС
процесуалните действия, извършени Моли жалбата да се остави без уважение и се
потвърди решението.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция, сочеща
на искане за обезщетение по ч.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ- вреди от незаконно
обвинение поради прекратяване на наказателното производство.
Ищецът твърди, че с постановление за привличане на обвиняем и вземане
на мярка за неотклонение от 05.07.1996 г.по сл.д. № 521А/1996 г. по описа на 09
РСС - Люлин, на ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление по
чл. 115 във връзка с чл. 18, ал.1 от НК. Твърди, че спрямо ищеца било
образувано и водено наказателно производство без надлежно повдигане на
обвинение, което било в нарушение на процесуалните правила по действащия НПК.
Също така твърди, че не бил надлежно призоваван, не присъствал в качеството си
на обвиняем, не му били разяснявани правата, както и не бил информиран за
характера и причините за обвинението, не му бил осигурен защитник. Без
повдигнато обвинение и надлежно привличане бил разпитван в качеството му на
обвиняем в 09 РСС - Люлин от следовател. Изложени са твърдения, че по време на
разпита нямало други лица, като впоследствие дошло лице, което положило подпис
върху протокола за разпит като защитник. На 05.05.2000 г. на ищеца му било
повдигнато обвинение по чл. 129, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, като
производството се водело в 09 ТО-ССлС от същия следовател под номер на сл.д. №
149/2000 г. С постановление от 10.10.2011 г. следственото дело било прекратено.
Твърди, че делото било образувано по заявителски материал на К.Я., когото
ищецът не познавал. С оглед на воденото спрямо ищеца наказателно производство,
на същия неколкократно му била отказвана работа, от което ищецът търпял
имуществени вреди. Ищецът имал негативни психически изживявания. Излага
твърдения, че било накърнено доброто му име в обществото, изживял чувство на
унижение и притеснение от отрицателното отношение на хората към него. Ангажира
доказателства.
Ответникът П.на Р.Б., чрез представителя си, оспорва исковите претенции по
основание и размер. Възразява, че не са налице предпоставките на фактическия
състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, посъображения, че че прекратяване на
наказателното производство поради изтекла давност не е основание за ангажиране
отговорността на ответника, че давността е изтекла след образуване на
наказателното производство, в какъвто смисъл е и т. 8 от ТР № 3 от 22.04.2004
г. по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Прави възражение за погасителна давност
на предявената искова претенция по чл. 110 от ЗЗД. Счита иска за недопустим
поради наличие на другиводени искове от същия ищец срещу същия ответник.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
От приложеното сл.д. № 149/2000 г. по описа на 09 ТО-ССл.С, пр.пр.№ НСН-
283/1997 г. по описа на СРП, е видно, че на С.В. е повдигнато обвинение за
престъпление-повдигнато още през 1996г. за престъпление по чл.115 от НК,
прекратено е в частта по това обвинение и указание за промяна на правната
квалификация на дейнието и разследване за престъпление по чл.129 от НК с
постановление от 20.05.1997г., след което изменено обвинението на такова за
престъпление по чл.129 от НК с постановление за привличане като обвинаем от
05.05.2000г. Наказателното производство е било неколкократно спирано и
възобновявано, последно на 30.03.2011г., Финално, с простановление на прокурор
от 10.10.2011г. , след констатиране, че от датата на деянието, за което е бил
оповдигнато на В. обвинение по чл.129 от НК-03.07.1996г. е изтекъл абсолютния
адвностен срок от 15 години на 03.07.2011г., е било прекратено наказателното
производство на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.3 от НПК, като
е била отменена взетата по отношение на С.М.В. мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 10 000 неденоминирани лева по досъдебното производство.
От представения препис от решение от 04.10.2012 г. по гр.д. № 6201/2012 г.
по описа на СГС е видно, че е потвърдено решение от 06.03.2012 г. по гр.д. №
8630/2011 г. по описа на СРС, 29 състав, с което П.на Р.Б. е била осъдена да
заплати на С.М.В. на основание чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода от 28.02.2006 г. до 28.02.2011 г. за
неимуществени вреди от продължилото над разумен срок наказателно производство
по сл.д. № 149/2000 г.по описа на 09 ТО-ССлС, пр.пр. № НСН-287/1997 г. по описа
на СРП, водено срещу С.М.В. за престъпление по чл. 129, ал. 2 от НК, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба -
28.02.2011 г. до окончателното изплащане. С решение № 362 от 21.11.2013 г. по
гр.д. № 92/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о. съдът е обезсилил въззивното
решение № 6458 от 04.10.2012 г. по гр.д. № 6201/2012 г. по описа на СГС, в
частта, с която П.на Р.Б. е била осъдена да заплати на С.М.В. обезщетение от 5
000 лв., на основание чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, и вместо това е осъдила П.на Р.Б.
да заплати на С.М.В., на основание чл. 49 от ЗЗД обезщетение в размер на 5 000
лв. за причинени неимуществени вреди от продължилото над разумния срок
наказателно производство в периода от 28.02.2006 г. до 28.02.2011 г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска,
като е приел от правна страна, че въпреки наличие на една от предпоставките за отговорност на ПРБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - прекратяване на наказателното производство поради
изтичане на абсолютната давност на 03.07.2011 г., ищецът, съобразно
разпределената доказателствена тежест по чл. 154 от ГПК, не и доказал другите елементи от фактическия
състав по този текст, именно: настъпване на вреди и наличието на причинно-
следствена връзка между твърдените вреди и извършените от ответника действия.
Този правен извод за наличие на предпоставката прекратяване на
наказателното производство по смисъла на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ въззивният
съд намира за неправилен.
Събраните по
делото доказателства сочат, както е
приел и първоинстанционния съд, че наказателното производство спрямо ищеца е
прекратено поради изтичане на абсолютната давност на 03.07.2011г. Във
въззивното производство няма оплакване относно установените факти, поради
коетовъззивнитя съд не може да приема друго от фактическа страна, но с отговора
на въззивната жалба ответникът по иска ПРБ поддържа възражението си от отговора
на исковата молба, че в случая е неприложима отговорността на ПРБ по ЗОДОВ, тъй
като давността за престъплението е изтекла, след като е било образувано
наказателно производство, но не и преди това, позовавайки се и на т.8 от ТР №
3/2005г. на ОСГК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата, като според ТР № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. В конкретния случай, доколкото производството е
образувано по искова претенция за обезщетение по ЗОДОВ, основанието
на същата винаги е свързано с приложението на императивни материалноправни
норми, тъй като според чл.2, т.3(преди т.2) от ЗОДОВ
правото на обезщетение възниква при наличие само на посочените в този законов
текст предпоставки : ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство
бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Така уреденото право на обезщетение от незаконно
обвинение с посочената норма от ЗОДОВ е уредено по начин, който не позволява
отклоняване от нея, и в този смисъл уредбата е от императивен порядък, който
обуславя необходимостта, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност
/чл. 5 ГПК/, решаващият
съд, във всеки стадий на процеса- първа, въззивна инстанция, служебно да
обезпечи правилното й приложение независимо от наличието или липсата на
позоваване от страните.
В случай прекратяването на наказателното производство е
по причина, която не попада в приложното поле на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ –
нито е прекратено поради поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано.
Обратното, прекратено е поради това, че в хода нанаказателното производство е
изтекла давността на наказателно преследване, което основание на прекратяване
обаче, не е предвидено като такова, водещо до незаконност на обвинението в
ЗОДОВ. Съгласно т.8 от ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, изтичането
на давността, изключваща наказателната отговорност, не дава право на обвиненото
лице да иска заплащане на вредите, претърпени по време на
наказателнотопроизводство до изтичане на давността. Като е приел, че
прекратяване на наказателното производство срещу ищеца В., независимо от
причината и без да я съобразява, е равнозначно наналичие на една от
предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е приложил
неправилно закона-негова императивна материалноправна норма, което прави този
правен негов извод неправилен. Липсата на една от предпоставките за ангажиране
отговорността на Държавата в лицето на правозащитния орган ПРБ, прави иска
неоснователен, независимо от доказването/ липсата на доказване на вреди и
причинната им връзка с повдигнатото обвинение. В случая ищецът е претендирал
обезщетение за неимуществени вреди- за част от които като неприятни изживявания
и притеснения, не се изисква провеждане на специално доказване поради техния
презумптивен характер от повдигане на обвинение в престъпление. За разлика от
тях, другите сочени вреди- накърнено добро име в обществото и негативно
отношщение на хората към него, подлежат надоказване по правилото на чл.154 от ГПК, което не е сторено от ищеца по делото. Независимо от това, както вече беше
посочено по-горе, доказването/липсата на доказване по делото на вредите е без
значение, тъй като не е налице основание за ангажиране отговорността на
ответника ПРБ по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, тъй като не е налице нито една от
предпоставките по този законов текст, поради което предявеният иск е
неоснователен. Този извод не се разколебава от друго водено между същите страни
и приключило съдебно дело – по него е уважен с решение на ВКС иск на същия ищец
срещу същия ответник, но за вреди от продължително водене на същото наказателно
производство на основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.6 КЗПЧОС, доколкото към момента на
предявяване на иска по това друго
дело -през 2007г., още не е съществувал
законовия текст на чл.2б от ЗОДОВ-в сила от 15.12.2012г.
Поради съвпадане на крайтия решаващ извод за
неоснователност на предявения иск на двете съдебни инстанции, следва да се потвърди
решението на СРС.
По разноските за въззивната инстанция :
Поради отхвърляне на
иска ищецат-въззивник следва да заплати на съда държавна такса съгласно чл.77 ГПК, вр. чл.10, ал.2, вр. чл.9а от ЗОДОВ, в размер на 5лв. съгласно чл.2а, т.1,
вр.чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-45-67 от
18.08.2016 г., постановено по гр.д. № 3713/2013 г.
на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА С.М.В., с ЕГН **********,***, да заплати по сметка на Софийски градски съд,
на основание чл. 77 от ГПК, вр чл.10, ал.2, вр. чл.9а от ЗОДОВ, държавна такса в размер на 5 лв. /пет лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.