Р
Е Ш Е
Н И Е № 99
гр. Сливен, 18.
05. 2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – СЛИВЕН, в публично заседание на двадесети април две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Административен
съдия: Иглика Жекова
При участието на
секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от административния съдия
административно дело № 91 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за
чужденците в Р. България (ЗЧРБ) във връзка с чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Е.Й., г. на РТ., подадена със
съгласието на з. п. и б. С.Й., срещу Заповед № 343з-253 от 02.02.2021 г. на
Началник Група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на
оспорващия Е.Й., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна
административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на
пребиваване в Р. България”.
В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна,
тъй като е немотивирана, постановена в нарушение на административнопроизводствените
правила и в противоречие с материалния закон. В жалбата оспорващият сочи, че
административният орган не е съобразил, че от началото на 2020 г., във връзка с
пандемията от COVID-19, РТ. е забранила напускането на държавата, което е
осуетило възможността му да пребивава на територията на Р. България. Оспорващият
бил у. и реално не е отсъствал за период от 12 последователни месеца от
територията на държавите – членки на Европейския съюз. Моли оспорената заповед
да бъде отменена като незаконосъобразна.
В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, се явява
лично, със з. си п. и б. С.Й., както и с упълномощен п. п. – адв. В. С. ***.
Поддържа жалбата и моли да бъде уважена. В писмени бележки доразвива
съображенията си за незаконосъобразност на заповедта.
Административният орган – Началник Група „Миграция“ при
ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно заседание и с
упълномощен п. п. – гл.юриск. К. Б.. Оспорва жалбата
и моли за отхвърлянето й. Представя писмени бележки.
Представителят на РД „Социално подпомагане“ С. – г. с. р.
С. С. изразява становище за неоснователност на жалбата, като сочи, че
отнемането на правото на пребиваване не накърнява интересите на н. оспорващ.
Административният съд, след като обсъди и прецени
наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност
на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
С Решение № 647904 от 01.02.2019 г. на Директора на
Дирекция „Миграция” при МВР, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т.3 от ЗЧРБ
на оспорващия Е.Й., р. на *** г., в РТ.,
е разрешено право на постоянно пребиваване на чужденец в Р. България. Съгласно
цитираната норма разрешение за постоянно пребиваване могат да получат м. и н.
д. на български граждани или на постоянно пребиваващи в страната чужденци,
които не са встъпили в брак, като в случая разрешението е издадено, предвид
обстоятелството, че б. на Е.Й. е получил разрешение за постоянно пребиваване в РБългария.
От преписката се установява, че оспорващият е със заявен
постоянен адрес *** и настоящ адрес в РТ..
На 18.11.2020 г. била извършена проверка от служител на
Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, при която е снето сведение от Н. И. В.,
п. ж. си п. н. на р. на чужденеца. Съгласно сведението, оспорващият у. в ***,
р. му също ж. там, като б. му С. е с., а м. му – п., редовно си плащат наема,
имат ключ от жилището и вещи в жилището. Р. му имат р. в с. С., о. К. и целта
на с. била да се установи трайно в България, за да може оспорващия да у. в
България. Проверката е обективирана в Докладна
записка Рег. № 343р-14020 от 18.11.2020 г., към която са приложени сведение от
Н. В., справка за п. на С.Й. от 01.01.2016 г. до 20.10.2020
г. и справка за п. от 01.01.2016 г. до 20.10.2020 г. на Д. Н.. Според приложена
по преписката справка за п. на Е.Й. от 01.01.2019 г.
до 01.02.2021 г. за периода след 01.02.2019 г. (датата на издаване на
разрешението за постоянно пребиваване), оспорващият е престоял в Р. България
общо 9 дни, като е в. на територията на страната 7 пъти, с най – голям престой
от 2 дни.
Въз основа на резултатите от проверката било образувано
административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, и на оспорващия,
чрез з. му п. С.Й. било изпратено съобщение по чл. 26 от АПК рег. № 343000-12289
от 18.12.2020 г. Съобщението е връчено по реда на чл.18а ал.9 от АПК чрез
залепване на входната врата на адрес ***, за което е съставен Протокол Рег. №
343р-15542 от 22.12.2020 г. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия
да изрази своите възражения, като такива не са постъпили в дадения срок.
На 29.01.2021г. било проведено и. на н. Е.Й., в п. на б.
му С.Й., както и на с. р., съгласно изискванията на чл. 15 от ЗЗДет. Изготвен е протокол № 343р-1576/29.01.2021г., в
който представителят на Дирекция „Социално подпомагане“ С. изразил становище,
че няма възражения за налагане на ПАМ.
На 02.02.2021 г. Началник на Група „Миграция“ при ОД на
МВР– Сливен издал оспорената в настоящото производство Заповед № 343з-253, с
която на оспорващия Е.Й., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил
принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ, обективирана като
„Отнемане на правото на пребиваване в Р. България”. Съгласно мотивите в
заповедта, административният орган е установил, че оспорващият в едногодишен
срок след разрешението за пребиваване не се е установил и не пребивава на
територията на страната. От фактическа страна, от органа е прието, че: за
периода от 01.02.2019 г. до датата на проверката чужденецът е пребивавал на
територията на Р. България общо 9 дни, като през първата година след
разрешението е пребивавал едва 7 дни, а част от престоя му е за свързан с
приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на пребиваване;
лицето е у. и т. ж. и у. на територията на РТ., където е и настоящия му адрес;
не е установено членове на с. на чужденеца да се намират и да живеят на
територията на страната; лицето е у. и с. с. си о. в РТ.. Направен е извод, че
чужденецът се е установил на територията на Р Т., където е и обичайното му
пребиваване, както и че същият никога не се е установявал на територията на Р.
България след разрешеното постоянно пребиваване, а престоите му са кратки и
инцидентни. Органът е посочил, че не е изпълнено условието за получаване на
постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се установи и да пребивава
на територията на Р. България, каквото е изискването на чл. 40, ал. 1, т. 5 от
ЗЧРБ. Административният орган е приел и че по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на
ЗЧРБ, същият се явява уязвимо лице, но като е отчел обстоятелствата, че с., к.
и с. му в. са с РТ., е счел, че не се н.
б. и с. му р. и издаването на заповедта не н. в. му и., за което се е съобразил
и със становището на присъствалия при и. по реда на чл.15 от ЗЗДет. с. р., обективирано в протокол № 343р-1576/29.01.2021г.
По делото са приобщени процедури за служители от
Министъра на здравеопазването на РТ., видно от които до второ нареждане се
прекратява годишният отпуск на всички служители, работещи в Министерството;
Разпечатка от взети решения на събранието на кабинета на Президента, проведено
на 30.11.2020 г., че на територията на страната до второ нареждане се въвежда
ограничение за напускане на дома през почивните дни, считано от 04.12.2020 г.;
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 29 том III дело № 420 от
2019 г. по описа на нотариус с Рег. № *** на НК и район на действие – Районен
съд Котел, видно от който на 09.12.2019 г. Н. Д. – с. на б. на оспорващия е з.
и. в с. С., о.К.
По делото е приобщено удостоверение за родствени връзки
изх. № 2400-526 от 16.03.2021 г. по описа на Община Сливен.
Въз основа на установените по делото факти, съдът формира
следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима. Заповедта е съобщена на
оспорващия чрез з. му п. на 04.02.2021 г. Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на съда 17.02.2021 г., от което
следва, че е подадена в рамките на предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна –
адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален
административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество, жалбата се преценява от
настоящата съдебна инстанция като неоснователна, а атакуваният административен
акт – като валиден, материално и процесуално законосъобразен и съответен на
целта на закона, при следните съображения:
На първо място заповедта е издадена от компетентен административен
орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно оправомощено длъжностно
лице, въз основа на Заповед № 343з-320 от 14.02.2018 г. на Директора на ОД на
МВР Сливен. При издаването й е спазена установената от закона форма –
оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни
основания за издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от
административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз
основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили
като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа
изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Съдът не установява и
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила. Проведено е и. на н., съгласно изискването на чл. 15 от ЗЗДет. в присъствието на с. р., който е изразил становище
за издаване на оспорената ПАМ. Изпълнени са и изискванията на чл. 44, ал. 2 от
ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е извършил анализ на
обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при
налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат
продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Р. България,
категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и
бежанците (ЗУБ) или производства за подновяване на разрешение за пребиваване
или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му
положение, както и съществуването на с., к. и с. в. с държавата по произход на
лицето.
Административният акт е издаден и при правилно приложение
на материалния закон и в съответствие с неговата цел.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ,
послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на
пребиваване на чужденец в Р. България се отнема, когато в едногодишен срок след
разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на
страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г,
както и по отношение на ч. на с. на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и
16 от ЗЧРБ.
По делото няма спор, че на Е.Й. е разрешено право на
постоянно пребиваване в Р. България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ при по-благоприятни условия от предвидените в
Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на
дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, без да е било необходимо да
се удовлетворяват условията на чл. 4 т. 1 от нея, каквато възможност е
предвидена в чл. 13 от същата. От доказателствата по делото се установява, че Е.Й.
не се е установил на територията на България. За период от около две години е
пребивавал в България само 9 дни, като по-голямата част от пребиваванията са
свързани с приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на
пребиваване. Налице е единствено регистриране на оспорващия на адрес в ***, но
по данни на с. на и., Е.Й. не се е настанявал трайно на адреса, а ж. със с. си
в ***, където у. С оглед събраните доказателства, обосновано административният
орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на
територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ
едногодишен след получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен
срок оспорващият е пребивавал в България общо 7 дни.
Понятието „пребиваване на едно лице чужденец“ не е
дефинирано в ЗЧРБ, но то означава фактическото му местонахождение да е на
територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават
в Р. България: краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от
датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година,
освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен
първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление;
и постоянно - с разрешен неопределен срок.
В конкретния
случай оспорващият е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата
на чл. 25, ал. 1, т.3 от ЗЧРБ. Правната норма позволява разрешаване на постоянно
пребиваване на м. и н. д. на български граждани или на постоянно пребиваващи в
страната чужденци, които не са встъпили в брак, като в случая разрешението е
издадено, предвид че б. С.Й. е получил разрешение за постоянно пребиваване в Р.
България. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за
постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и
заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на
страната. Законът не дава легално определение на понятието „трайно
установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско
съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия
смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на
това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се
включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни
системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните
пребивавания на територията на страната на Е.Й. не могат да обосноват извод за
установяване, още по-малко пък за трайно такова. К., с. и с. в. на чужденеца са
с РТ., където е обичайното му пребиваване и центърът на ж. му и. По делото
липсват данни за установяване на територията на РБългария,
поради което са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ за
отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Следва да се
отбележи, че възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно
пребиваване на територията на Р. България, да отсъства от страната и да
пребивава на територията на други държа по никакъв начин не се ограничава, но
той следва да е трайно установен в България. От друга страна в съответствие със
закона е и преценката на административния орган за обстоятелствата, предвидени
в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. В конкретния случай не са установени открити
производства за предоставяне право на пребиваване по ЗЧРБ или за закрила по
ЗУБ. Чужденецът няма ч. на с. с. по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, които да
живеят трайно на територията на страната. Като се отбеляза по-горе от събраните
по преписката доказателства е установено, че чужденецът и ч. на с. - неговите р. и б., ж. на територията на РТ.
и техните с., к. и с. в. са именно с РТ.. По смисъла на §1 т. 4б от ДР на ЗЧРБ
чужденецът се явява уязвимо лице. Същият ж. с цялото си с. на територията на РТ.
и е у. там. Видно от доказателствата по делото Е.Й. няма и ч. на с. с. по смисъла на чл. 2 ал. 3 от
ЗЧРБ, които да живеят трайно на територията на РБългария.
Неоснователен е и доводът, че от доказателствата по делото е установено, че лицето
има намерение з. с р. си трайно да се установи в България. По делото липсват
доказателства в подкрепа на тази теза. Действително е установено, че на
оспорващия и с. му е било предоставено под наем жилище в ***, но в определения от закона едногодишен срок
той е посетил страната едва за 7 дни. Приложеният към жалбата нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот е неотносим към
настоящото производство, тъй като к. по него е друго лице – л. на оспорващия.
Следва да се посочи, че законът не изисква чужденците, получили постоянно
пребиваване на територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква
същите да са се установили и да пребивават на територията й, което както бе
посочено по-горе, означава да живее на територията на страната. При наличие на
желание от негова страна, оспорващият е могъл да се установи със с. си в
България в имота в *** или в друг имот. Вместо това, липсват категорични
доказателства и данни, че Е.Й. изобщо има намерение да се установи да живее в Р.
България, предвид инцидентните му престои в страната, обстоятелството, че ц. му
с. ж. в Т., а м. му е посещавала РБългария 5 пъти за
общо 7 дни, като същата няма разрешение за пребиваване в страната и влиза
краткосрочно, на основание издадени визи, с цел туризъм.
Неоснователно се преценява и твърдението на оспорващия,
че не е могъл да пребивава на територията на Р. България, поради пандемията от
COVID-19. Представените с жалбата Процедури за служители от 27.10.2020 г. от
Министъра на здравеопазването на РТ., са неотносими
към спора, доколкото по делото няма данни оспорващият или ч. на н. с. да е
служител в посоченото Министерство, а приложената към жалбата Разпечатка от
взети решения на събранието на кабинета на Президента, се отнася за почивни
дни. Следва да се отбележи, че тези документи касаят период след 27.10.2020 г.
и след 04.12.2020 г., което е както след изтичане на едногодишния срок по чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, така и след като е изминал период от близо две години
от датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване. Липсват и
доказателства, че на чужденците с разрешено постоянно пребиваване е била
отнемана възможността да влизат на територията на Р. България, както и липсват
доказателства, че на г. на РТ. е било забранено за продължителни периоди от
време да напускат територията й. Напротив, по делото са налице данни, че
оспорващият е влизал в Р. България и е излизал от Р. България именно по време
на пандемията от COVID-19 на 17.10.2020 г. и на 29.01.2021 г.
Доводът на оспорващия, че липсва правно основание за
налагане на ПАМ, тъй като не е отсъствал за период от 12 последователни месеца
от територията на държавите – членки на Европейския съюз също се преценява като
неоснователен. Отсъствието за период от 12 последователни месеца от територията
на държавите - членки на Европейския съюз, е едно от основанията за отнемане на
правото на пребиваване на чужденец в Р. България, което е предвидено в
разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Но в разглеждания случай правото
на пребиваване на чужденеца е отнето на друго правно основание, а именно на
основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, поради което разпоредбата на чл. 40, ал.
1, т. 6 от ЗЧРБ е неприложима.
По изложените съображения, оспорената заповед е
законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.Й., г. на РТ., р. на *** г., подадена
със съгласието на н. б. С.Й. срещу Заповед № 343з-253 от 02.02.2021 г.,
издадена от Началник Група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с
която на Е.Й., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена
принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Р.
България”.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховен административен съд на Р. България в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните.
Решението да се съобщи на страните.
Административен съдия: