Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любомир Василев
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12679 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.07.2019 год., постановено
по гр.дело №60395/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, е отхвърлен
предявения от Е.Й.М. срещу „К.“ АД иск с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. с
чл. 188, т. 2 КТ за отмяна на наложеното със Заповед №1465 от 13.07.2018 год.
на изпълнителния директор на ответното дружество дисциплинарно наказание „предупреждение
за уволнение“, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 600 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Е.Й.М..
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
оспорената заповед отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ за достатъчна
индивидуализация на нарушението в частта относно допуснати отклонения от
стандартите на работодателя – наличие на стари и неактуални
POSM материали в посочените търговски
обекти, липса на ценова видимост и ценова комуникация на продуктите в тези
обекти, наличие на чужди продукти в хладилниците на „Каменица“. Неправилно СРС бил приел, че са
спазени и изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ, като поканата за даване на
обяснения била връчена при отказ. Неправилни били и изводите, че ищецът не бил
доказал обектите да са били изрядни към момента на проверката, че нарушенията
са извършени по нареждане на работодателя и че е бил повикан от колега да му
оказва помощ. Доказателствената тежест за установяване законността на
наложеното наказание не била на ищеца. При преценката на доказателствата не
били съобразени показанията на свидетеля
С.. Не било доказано, че ищецът бил извършил нарушенията, за които му
било наложено дисциплинарно наказание. СРС бил зачел само показанията на
свидетелите на ответника, които били заинтересовани и представените от него
стандарти, които били частни свидетелстващи документи, които нямали материална
доказателствена сила. По този начин не било спазено диспозитивното начало и бил
нарушен чл. 6 ЕКЗПЧОС. Мотивите на СРС били вътрешно противоречиви, а
формираните изводи – необосновани. Необосновано първоинстанционният съд бил
приел, че не е било направено оспорване на извадка от системата за отчитане на
резултатите Хермес и на представените разпечатки от ДжиПиЕс системата на
работодателя. Такова оспорване на извадката било изрично заявено в становище по
делото от 19.12.2018 год. СРС не бил взел предвид всички релевантни
обстоятелства, които били от значение за определяне на адекватното наказание –
чл. 189 КТ, както и изискването за еднократност на наложеното наказание – чл.
189, ал. 2 КТ – на съда било служебно известно, че между същите страни, за
същото нарушение имало висящо гражданско дело пред СРС за отмяна на заповед за
дисциплинарно наказание, което било спряно. Правилно първоинстанционният съд
бил счел, че заповедта не е мотивирана в частта й по отношение на мърчъндайзинг
стандарта, допусната ниска наличност на продукти в обектите и по отношение на
други допуснати отклонения. Макар да било прието, че част от стандартите на
работодателя не са спазени, то следвало да се има предвид, ме в тежест на
работодателя било да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения,
които били дали основание за налагането на тежко дисциплинарно наказание. В
случая наказанието не съответствало на твърдяното нарушение на трудовата
дисциплина. По делото нямало доказателства, че ответникът е претърпял вреди
като последица от твърдените нарушения. Установено било, че и преди, и след
наложеното на ищеца наказание, се било случвало да се установяват подобни
нарушения от други служители, т.е. практиката на дружеството била при допуснати
подобни нарушения те да не се приемат за нещо по-различно от стандартно
изпълнение. Не били обсъдени и показанията на свидетеля М., от които било
видно, че ръководителите били насърчавали своите служители да не спазват
критериите на фирмата. Нещо повече необосновано СРС бил приел, че ищецът е
извършил нарушения с цел да получи бонус. Ищецът не бил запознат и с доклада на
М..Д., който бил причината за налагането на дисциплинарното наказание. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „К.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд обосновано бил приел, че разпоредбите
на КТ, регламентиращи дисциплинарното производство, не вменяват на работодателя
задължение да уведомява работника или служителя за започнала процедура по
ангажиране на дисциплинарната му отговорност, нито да го запознава с
доказателства, въз основа които приема за доказано извършването на нарушение.
Правилно СРС бил приел, че заповедта е мотивирана с оглед конкретното посочване
на установените при проверката отклонения от стандартите, конкретните обекти и
яснота в периода, в който ищецът ги е допуснал, което съответно давало
възможност както за защитата на работника, така и за преценка за
законосъобразност. По отношение на това нарушение в заповедта била посочена и
специалната цел, а именно извличане на неследваща имуществена облага. Спазена
била и процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ – отказът на ищеца бил удостоверен с подписи
на присъстващи лица, а и това обстоятелство се установявало от събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката Димитрова. Искането за обяснения
било изготвено и подписано от представител на работодателя, като законът не
ограничавал доказването на изпълнението на процедурата със свидетелски
показания. При ответника била създадена система за контрол на работата на
търговските представители, която се осъществявала от три софтуерни програми.
Първата определяла маршрутите на всеки един търговски представител, втората
била единна система за отчитане на проверките на съответен обект по маршрута, в
която търговският представител въвеждал данни относно обект, дата, час,
времетраене на посещението на обекта и ниво на изпълнение/неизпълнение на фирмените
стандарти, която се наричала „Хермес“, а третата била за проследяване на
движението на служебните автомобили чрез монтирани GPS – устройства в тях и мобилно приложение. Ето защо заповедта в частта относно
нарушението, свързано с неспазването на работното време, също била мотивирана.
Според длъжностната характеристика за процесната длъжност, ищецът бил длъжен да
следи, отговаря и отразява вярно в системата за отчитане на проверки на
проверяваните обекти с точност на времето на посещението, наличието, респ.
липсата на фирмените търговски стандарти. За добросъвестно изпълнение на това
задължение се считало установяването на място в проверен обект на фирмени
стандарти за срок до 30 дни /следващата проверка/. Несъмнено било, че
отчетеното от ищеца в системата не съответствало на стандартите на
работодателя, поради което и той трябвало да го отбележи при извършените
проверки в обектите, което не бил сторил. Ответникът бил провел успешно
доказване на извършените от ищеца нарушения, които били достатъчно тежки, поради
което и наложеното за тях наказание било съответно. По отношение на
представените на хартиен носител електронни документи СРС бил посочил, че те не
са били оспорени с възражения по чл. 184 ГПК.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е по делото, а и това е видно от представените по делото трудов договор №30 от 20.05.2014 год. и допълнителни
споразумения, че между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата
на което ищецът е изпълнявал длъжността „търговски представител“.
Представена е длъжностна
характеристика за длъжността „търговски представител“ /връчена на ищеца/, в
която са установени основните задължения на служителя, като е видно също така,
че ищецът е поел задължение да работи в определена от регионалния мениджър
зона, като не се спори, че през процесния период е работел в гр.Елин Пелин и
околните села, както и в с.Кладница, Драгичево и Рударци.
Спорните по същество във въззивното
производство въпроси са свързани с това дали заповедта за налагане на
дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“ е мотивирана, спазена
ли е процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, наличието на твърдените от работодателя
нарушения на трудовата дисциплина и съобразени ли са критериите, установени в
нормата на чл. 189, ал. 1 КТ.
Необходимо съдържание на писмената
заповед за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ,
са фактическите признаци на нарушението – кога и от кого е извършено то и в
какво се изразява. Задължението по посочения законов текст за мотивиране на
заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за
еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и
възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на
съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Следователно
достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем
за работника или служителя начин, включително и чрез позоваване на известни му
обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на връчването на
документите/ – същественото е работникът или служителят да узнае за
фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да
защити правата си, включително и по съдебен ред /като не е необходимо в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно
всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито
пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им
смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или
служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е посочена
датата или периода на извършването им/. Когато изложените мотиви са достатъчни
за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на
чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от
28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339
от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213
от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че заповедта
от 13.07.2018 год., връчена същия ден, с която на ищеца е наложено
дисциплинарното наказание – предупреждение за уволнение, отговаря на
изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ в частта й, в която се твърди,
че същият е: 1/ допуснал отклонение от стандартите на работодателя, а именно:
наличие на стари и неактуални POSM материали в конкретно посочени търговски обекти в
района на гр.Елин Пелин, зона София, липса на ценова видимост и ценова
комуникация на продуктите в тези обекти, наличие на чужди продукти в
хладилниците на „Каменица“ и 2/ не е спазвал работното си време и следването на
определения му маршрут, като е посещавал гр.Перник. В заповедта са посочени периода,
респ. датите /в т.ч. часовете/, на които работодателят твърди, че са извършени
нарушенията, описани са обстоятелствата, при които те са извършени и в какво се
изразяват. Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че
се подвеждат описаните нарушения – чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ и чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, но евентуалното несъответствие между описаното
нарушение и правната му квалификация само по себе си не води до незаконност на заповедта
за налагане на дисциплинарно наказание, а е от значение за това дали визираното
деяние принципно представлява нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо налагането
на дисциплинарно наказание.
На следващо място, видно е от разпоредбата
на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя акцент на
задължението на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително
изслушване или приемане на писмени обяснения от работника или служителя. Достатъчно е по
разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и
субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на предварителното изслушване или приемане на писмени
обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта
на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни
нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно
упражнено. За да изпълни това свое задължение работодателят следва да покани служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата следва
да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл. 193, ал. 1 КТ. Не води до незаконност на уволнението обстоятелството, че обясненията на работника или служителя не
са били изслушани или дадени по негова вина – чл. 193,
ал. 3 КТ. Както е изяснено в съдебна практика, такова
виновно поведение на служителя, препятстващо събирането на обяснения от него, е
налице както, когато служителят не се отзове на достигнало до знанието му
искане на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, така и когато без
извинителна причина той не приеме или се постави в невъзможност да получи
писменото искане на работодателя за даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му
се връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на
пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да
е удостоверила доставянето й до адреса, посочен от работника или служителя;
промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това и пр.
– в този смисъл Решение № 257 от 22.05.2012 год. на ВКС по гр.дело № 985/2011
год., IV г.
о., ГК.
В разглеждания случай е установено,
че преди издаване на процесната заповед от ищеца са били поискани обяснения в разумен
срок /достатъчен, с оглед конкретните обстоятелства/ именно във връзка с процесните
дисциплинарни нарушения – чрез посочване
на начина /обстоятелствата/ и момента на извършването им, като писменото искане
за обяснения е било връчено на ищеца при отказ на 06.07.2018 год., който е
удостоверен с подписа на трима присъстващи, а именно Ф.П., Е. Г. и М..Д., като
последната е установила това обстоятелство като свидетел пред съда, като
показанията й обосновано са били кредитирани от СРС при преценката им, в т.ч.
по реда на чл. 172 ГПК. Фактът на поискване на обяснения преди налагане на
дисциплинарното наказание може да се установи в процеса с всички
доказателствени средства /виж например Решение № 349 от 18.01.2013 год. на ВКС
по гр.дело № 252/2012 год., III г. о., ГК и Решение № 130 от 03.04.2012 год. на
ВКС по гр.дело № 707/2011 год., IV г. о., ГК./, като СГС приема, че съвкупната
преценка на събраните писмени и гласни доказателства дава основание за извода,
че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ да поиска
обяснения от ищеца за вменените му дисциплинарни нарушения. Спазени са и
сроковете по чл. 194 КТ за налагане на дисциплинарното наказание.
Във връзка с останалите оплаквания
във въззивната жалба следва да се посочи, че работодателят не е длъжен да
уведомява работника или служителя, че е започнал процедура по ангажиране на
дисциплинарната му отговорност /виж Решение № 220 от
26.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1917/2010 год., IV г. о., ГК/.
Следователно предметът на съдебен контрол е очертан,
обезпечено е правото на защита на наказания служител и проверката по същество
на спора – за осъществяване на нарушението и съответствието му с наложеното наказание,
което работодателят следва да установи чрез пълно доказване /чл. 154, ал. 1 ГПК/ – може да бъде осъществена.
Нарушенията, посочени в разпоредбата
на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, се отнасят до правния режим на работното време. Те
се свеждат до пълно неизпълнение /неявяване на работа/ или частично
неизпълнение /закъснение за работа, преждевременното й напускане, неуплътняване
на работното време/ на основното задължение на работника или служителя да се
поставя на разположение на работодателя през определеното работно време за
изпълнение на съответната работа – чл. 126, т. 1 и 3 КТ.
Неизпълнението на определена работа
по смисъла на чл. 187, ал.1, т. 3 КТ е съществено нарушение на трудовата
дисциплина. Това нарушение поначало се осъществява чрез бездействие, но може да
бъде осъществено и чрез действие – когато работникът или служителят работи не
това, което му е възложено или следва от характера на определената работа.
Съгласно разпоредбата на чл. 126, т.
9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си,
като не злоупотребява с неговото доверие. Това задължение изисква от работника
или служителя да зачита интересите на работодателя, да не създава условия за
нелоялна конкуренция, да пази поверителна информация, да се грижи и да
утвърждава доброто му име сред трети лица и др. Неизпълнението на задължението
за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал.
1, т. 4, предл. 1 КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ – злоупотреба с
доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за
длъжността. От характеристиката на трудово-правната връзка следва, че по нея се
предполага отношение на лоялност между страните. Когато това отношение бъде
накърнено, т.е. при неизпълнение на задължението за лоялност към работодателя,
работникът злоупотребява с неговото доверие. Нарушението може да се прояви в
различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на
доверие между работник или служител и работодател. Касае се за хипотези, в
които работникът, възползвайки се от служебното си положение, е извършил
действия, компрометиращи оказаното му доверие и злепоставящи работодателя пред
трети лица – независимо от това, дали действията са извършени при пряк умисъл с
цел извличане на имотна облага. В този смисъл злоупотреба с доверието на
работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си
положение, е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага;
когато, без да е извлечена имотна облага, е извършил действия компрометиращи
оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред
трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. За да се
квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е
необходимо от него да са настъпили имуществени вреди за работодателя, като
тяхното наличие обаче утежнява дисциплинарната отговорност на работника и се
преценява с оглед на всички обстоятелства при определяне на тежестта на
извършеното нарушение на трудовата дисциплина
– в този смисъл Решение № 86 от 25.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1734/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 513 от
14.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 232 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №
41/2012 г., ІV г. о., ГК, Решение № 201 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д.
№7329/2013 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 108 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5516/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 3 от 12.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 1325/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 542 от
7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., ГК.
В разглеждания случай няма съмнение,
че задълженията, неизпълнението на които е послужило за основание за налагане на
дисциплинарното наказание "предупреждение
за уволнение", са включени в длъжностната характеристика на заеманата от ищеца Е.М. длъжност „търговски
представител“. Не се спори също така, че ищецът е бил започнат с прилаганите от
работодателя стандарти за изпълнение и критериите
за минимално и брилянтно изпълнение за магазини и заведения.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства и гласните доказателства чрез разпита на
свидетелите М.В.Д./пряк ръководител на ищеца/, Е. Б.С., И.С.М. и Е.Г.С.а, които
при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ следва да бъдат кредитирани като
ясни, последователно, убедителни, непротиворечащи помежду си и неопровергани от
останалия доказателствен материал по делото, въззивният съд приема за
установено, че резултатите от проверките на обектите, за които ищецът е отговарял,
в т.ч. и процесните, са се въвеждали в създадената от работодателя система за
контрол „Хермес“, чрез предоставеното му устройство тип таблет /виж и
споразумителен протокол от 03.06.2014 год. – на л. 165 от първоинстанционното
дело/, като директно са преминавали на сървър на работодателя. На 04.06.2018
год., 11.06.2018 год. и 12.06.2018 год. ищецът е извършил проверки съответно в
магазин „Гьок и син“ и денонощен магазин „Жидов“ в гр.Елин Пелин, в механа
„Гьок“ в гр.Елин Пелин и в кафене „Чадърите“, като не е констатирал нарушения
на стандартите и е поставил оценки на първите три обекта „брилянтно
изпълнение“, а на четвъртия – за минимално изпълнение. Установено е също така, че
през процесния период на ищеца са били предоставени за ползване лек автомобил
„Дачия“ с рег.№********, в който е било поставено GPS устройство /виж и декларация
от 02.08.2017 год. – на л. 178 от първоинстанционното дело, с която ищецът е
декларирал, че при ползването на предоставен му от работодателя автомобил ще се
генерират и обработват данни, свързани с местонахождението му, чрез
инсталираното GPS устройство – проследяващо непрекъснато движението на
автомобила и неговата локация/, както и индивидуален линк към уеб страница от
екип „Автомобилен парк“ с електронен пътен лист към монтираното GPS устройство
на автомобила, с цел отчетност /виж политика за реда на ползване на служебни
автомобили и инструкция за ползване на мобилно приложение – на л. 87 – 99 от
първоинстанциононто дело, с които Е.М. е декларирал, че е запознат – видно от
декларация от 28.05.2014 год. – на л. 164/, както и че на процесните дати –
31.05.2018 год. – от 13.09 ч. до 17.32 ч., 07.06.2018 год. – в 15.46 ч., 08.06.2018 год.
– в 13.06 ч., 11.06.2018 год. – от 10.56 ч. до 16.31 ч. и 12.06.2018 год. – от 14.40
ч. до 15.45 ч., ищецът се е намирал на територията на гр.Перник /като в
представените по делото електронни документи, възпроизведени на хартиен носител
– разпечатки от GPS системата на работодателя – на л. 102 – 112 от
първоинстанционното дело, са отразени и посетените от него адреси/. Не се спори
между страните, че тези посещения са били извършвани в рамките на работното
време на ищеца, както и че са били отбелязвани в GPS системата като служебни пътувания.
Във връзка с възраженията във
въззивната жалба следва да се посочи, че електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ – чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ
и електронния подпис /ЗЕДЕП/. Електронното изявление е представено в цифрова
форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2,
ал. 1 и 2 ЗЕДЕП/. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕП – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл.
13, ал. 3 ЗЕПЕД/, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си
да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато
посочените предпоставки са налице, е създаден подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният
писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението – чл. 180 ГПК. Ако изявлението съставлява
признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава
доказателствената стойност на документа, но не му придава материална доказателствена
сила. Такава законът признава само на подписаните официални документи.
Възпроизвеждането на електронния
документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно
разпоредбата на чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание –
в този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК.
В контекста на изложеното въззивният
съд приема, че в частност представените по делото данни от електронната система
„Хермес“ и GPS
системата представляват възпроизведени на хартиен носител подписани електронни
документи. Работодателят е предоставил на ищеца таблет и лек автомобил с инсталирано
GPS устройство, а ищецът ги е приел срещу саморъчен подпис. Така страните по
делото са постигнали съгласие по чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП за характера на
изявленията, които се правят чрез тези устройства – те се приравняват на
подписани саморъчно от ищеца документи. С всяко използване на таблета и
автомобила ищецът е създавал електронно изявление, чиято словесна част се
генерира автоматично от съответната система и се изразява в посочване на посетения
на конкретна дата от ищеца обект, местонахождението и оценката му за
изискуемото изпълнение на стандартите и съответно в посочване на датата, часа и
местонахождението на ползвания от него лек автомобил. Използването на
предоставените на ищеца от работодателя таблет и автомобил са равнозначни на
подписването на тези цифрово създадени словесни изявления с електронен подпис
по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП. Генерираните електронни документи,
възпроизведени на хартиен носител и представени в заверени от ответника преписи
по делото, не са били оспорени и не е било правено искане за представянето им
на електронен носител /в становището си от 19.12.22018 год. ищецът единствено е
възразил, че те не отговарят на изискванията за писмени доказателства/. Поради
това и преписите имат значението на носител, обективиращ частни, подписани от
ищеца, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена
сила за авторството им. Доколкото обективираните в документите изявления се
отнасят до неизгодни за ищеца обстоятелства, те имат достатъчна доказателствена
стойност за установяване на фактите, за които електронните документи са
създадени. Отделно от това тези обстоятелства са установени и въз основа на
събраните и ценени гласни доказателства.
На следващо място СГС приема за установено
въз основа на кредитираните показания на свидетелката М..Д., че изпълнението в
процесните обекти по стандарт /при направената проверка от същата на 12.06.2018
год./ не съответства на констатираното такова от ищеца и дадените от него
оценки, тъй като са налице стари и неактуални POSM материали,
липсва ценова видимост и ценова комуникация на продуктите в тези обекти, има
чужди продукти в хладилниците на „Каменица“, т.е. няма дори минимално
изпълнение. В този смисъл като приел, че ищецът е отчел нещо различно /невярно/
в системата „Хермес“ в нарушение на задълженията си и стандартите на
работодателя /и без позволение на прекия си ръководител/, както и при знание,
че така може да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати –
бонус първоинстанционният съд
законосъобразно е приел, че надлежно описаните в процесната заповед нарушения /чл.
187, ал. 1, т. 3 и т. 8 КТ/, с които е компрометирано и оказаното от
работодателя доверие, са извършени виновно и са доказани.
Доказано е и преждевремнното
напускане на работа от страна на ищеца. Допуснато е виновно неизпълнение на
трудовите задължения от негова страна, което съставлява дисциплинарно нарушение
по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че
отклонението от изпълнението на трудовите задължения е самоволно и по причини,
които могат да се вменят във вина на ищеца, предвид липсата на доказателства,
че същият е получил позволение /респ. било му е възложено/ да полага труд в
гр.Перник.
При спор относно законността на
наложеното дисциплинарно наказание, съдът е длъжен да извърши съдебен контрол
по въпроса за съответствието между извършеното дисциплинарно нарушение и
наложеното дисциплинарно наказание, респ. относно това дали работодателят преди
да наложи дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189, ал. 1 КТ,
като е взел предвид тежестта на нарушението /определя се от значимостта на
неизпълненото задължение и формата на вината/, обстоятелствата, при които е
извършено, както и поведението на работника или служителя – в този смисъл
Решение № 461 от 17.06.2010 г., на ВКС по гр. д. № 626/2009 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 305 от 1.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 620/2009 г., III г.
о., ГК, Решение № 372 от 1.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1040/2009 г., IV г.
о., ГК, Решение № 236 от 19.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 34/2012 г., III г.
о., ГК.
Преценката на тежестта на нарушенията
следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното
дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и
значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед
настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя,
обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното
отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение.
В частност настоящият съдебен състав
намира, че наложеното на ищеца второ по тежест дисциплинарно наказание – чл.
188, т. 2 КТ, съответства на тежестта на установените по делото нарушения на
трудовата дисциплина. Касае са за неизпълнение на основни трудови задължения, като
преценката за характера на извършеното – действия в разрез с изискванията за лоялност
към работодателя, свързани със спецификите на неговата дейност, преднамереност
в извличането на облага и подвеждане на работодателя при осъществяване на
фирмената му стратегия, целяща да му осигури конкурентно предимство в бранша, както
и повторяемостта на преждевременното напускане на работа – повече от три пъти и
с продължителност по-голяма от 1 час/ в т.ч. в рамките на един календарен
месец/, обосновават достатъчна тежест /виж и чл. 190, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ/. От
друга страна липсата на самокритичност и обстоятелството, че ищецът въобще не
се е опитал да изпълни точно трудовите си задължения, сочат на занижено чувство
за отговорност. Всички тези правно-релевантни обстоятелства обосноват по
критериите на чл. 189, ал. 1 КТ определеното от работодателя дисциплинарно
наказание „предупреждение за уволнение“, поради което и релевираната претенция
се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Неоснователно се явява и възражението
на жалбоподателя за нарушаване на принципа, установен в разпоредбата на чл.
189, ал. 2 КТ /“non bis in idem“ – „не втори път за същото“/, тъй като по делото
липсват данни, че с оспорената заповед ищецът е повторно наказан за същите /процесните/
нарушения на трудовата дисциплина.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът по чл. 357 вр. с чл. 188, т. 2 КТ
– отхвърлен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на ответника действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв. /своевременно
релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява
неоснователно поради по-високата фактическа сложност на делото – обстоятелство,
което същият изрично признава, както и предвид размера на претендираните от
него разноски за адвокатско възнаграждение – 1 000 лв./.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
16.07.2019 год., постановено по гр.дело №60395/2018 год. по описа на СРС, ГО,
126 с-в.
ОСЪЖДА Е.Й.М. с ЕГН **********,
с адрес: *** и със съдебен адрес: адв. В.В.,***, да заплати на „К.“ АД, ЕИК******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 400 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/