РЕШЕНИЕ
№ 278
гр. Пловдив, 18.02.2022 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Х състав,
в открито заседание на втори декември през две хиляди и двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА
ЦВЕТКОВА и прокурора ИЛЯНА ДЖУБЕЛИЕВА като разгледа докладваното от
съдията ЯНКО АНГЕЛОВ административно дело № 1391 по описа за 2021 година и взе
предвид
следното:
Производството по делото е по реда
на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с
чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
Делото
е образувано по исковата молба, предявена от И.Г.Д., с ЕГН **********, пребивавал
за процесния период в Затвора гр.Пловдив, чрез адв. Г.М., срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”.
Ищецът
иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер общо на 7 000
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на преустановяване
на незаконосъобразните бездействия на отговорните органи на Затвора-Пловдив, за
претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение,
стрес, притеснения, психологичен дискомфорт за периода от 29.01.2020г. до 14.05.2020г.
в Арест-Пловдив и от 14.05.2020г. до 15.02.2021г. в Затвора-Пловдив, в резултат
на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода, изразяващи се в:
-
за периода от 29.01.2020г. до 14.05.2020г. в
Арест-Пловдив – ищецът е бил принуждаван от служителите в Арес-Пловдив да се
съблича при всяко свиждане с адвокат, бил е поставен в неблагоприятни и
унизителни санитарно-битови условия, а именно: липса на достатъчно жилищна площ
(пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“), в
спалното му помещение е имало насекоми, гризачи и мухъл, помещението не е имало
възможност за проветряване, поради малкия размер на прозореца, поради което не
е достигала и естествена светлина;
-
за периода 14.05.2020г. до 15.02.2021г. в
Затвора-Пловдив - липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите –
„падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“); липса на вентилация и ограничен
достъп до пряка слънчева светлина, поради малкия размер на прозореца на
спалното помещение; наличие на хлебарки и дървеници; санитарните възли са в
лошо състояние и не са шумоизолирана и липсва уединение; с ищеца не е водена индивидуална
и корекционна работа.
Ищецът
твърди, че с горното са нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция
за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Претендира
се присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения
представител адв. Г.М., съгласно чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът
- Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си
представител юрк.Ч., оспорва предявените искови претенции по основание и
размер. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност и
недоказаност на предявения иск и счита, че същия следва да бъде отхвърлен.
От
събраните по делото доказателства се установява, че И.Д. е пребивавал на
територията на Арест-Пловдив в периода от 29.01.2020г. до 26.05.2020г., когато
е преведен в Затвора-Пловдив.
По
делото, е постъпила справка СА-865/22.06.2021г. от Арест-Пловдив, в която се
посочва, че за посочения период ищецът е бил настанен в открития през месец юни
2009г. нов Арест-Пловдив, находящ се на територията на Затвора-Пловдив, който
отговаря на изискванията за минимум 4 кв.м. жилищна площ на задържано лице.
През исковия период Д. е бил настанен в килия №114 на ет.1, с квадратура 14.74
кв.м. заедно с още две задържани лица. Във всяка килия има обособен санитарен
възел с размери 125/112 см. и мивка с постоянно течаща студена вода, а топлата
вода се подава всеки ден сутрин и вечер, съобразно обема на бойлерите, които са
по един за двата етажа на Арест-Пловдив. Извеждането до банята ставо по
утвърден график, най-малко два пъти седмично. Коридорите и всички общи
помещения се почистват и дезинфекцират ежедневно. Поддържането на чистотата в
арестните помещения се поддържа от задържаните в тях лица. В сградата е
изградена система за диференцирано дневно и нощно осветление. На всички
задържани под стража ежедневно се осигурява време за престой на открито
съгласно ЗИНЗС. Достъпа на дневна светлина е осигурен чрез отваряем прозорец с
размери 150/150 см., който има отваряемо крило за по-добър приток на свеж
въздух. Арест-Пловдив е оборудван с водни климатични конвектори, свързани към
водогреен газов котел, който се ползва за отопление на ареста през зимния сезон
и охлаждане през летния.
По сключен договор, в
Арест-Пловдив по график, както и при допълнителна нужда се изпълняват обработки
за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, за което по делото са приложени
съответните протоколи.
По
данни от становище и таблица рег.№ 8595/01.11.2021г. от Затвора-Пловдив, се
установява, че за подробна информация за настаняването на ищеца в
Затвора-Пловдив е налична за периода от 26.05.2020г. до 16.02.2021г., когато Д.
е изтърпявал наказание лишаване от свобода в трета затворническа група. В
спално помещение №37 на пост №3 за периода от 26.05.2020г. до 24.07.2020г. и в
спално помещение №22 на пост №3 от 24.07.2020г. до 10.02.2021г., когато е
преведен в Затвора-Пазарджик.
Видно
от приложеното становище и таблицата, обективирани в същото, за един
относително кратък период /от 11.06.2020 г. до 21.07.2020 г./ в стая № 37,
ищецът е пребивавал с брой лишени от свобода, така че по отношение на него не
се е проявявал критерия „пренаселеност на килиите“ като са се падали 4 кв. м.
нетна площ на човек.
За
останалата част от исковия период, при съотношението квадратура на стаите към
брой пребиваващи лишени от свобода, се установява „пренаселеност на килиите“
като са се падали по-малко от 4 кв. метра нетна площ на човек.
В
становището се посочва, че във всички спални помещения в Затвора гр. Пловдив
има обособени санитарни възли, с достъп до течаща студена вода. Оборудването в
спалните помещения е стандартно и е еднакво за всички, като се състои от легло
и шкаф. Къпането на лишените от свобода е в обща баня, съгласно утвърден график
за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група. Отоплението
се извършва посредством централно-локално парно отопление. Проветряването на
стаята е по желание, чрез отваряне на прозорците. Хигиената в спалните
помещения се осъществява от лишените от свобода по изготвен график на доброволен
принцип, като за това им се осигуряват перилни, миещи и хигиенни материали, а
при нужда лишените от свобода могат да закупят и допълнителни от лафката на
затвора.
В становище
от Затвора-Пловдив /л.39-40/ се посочва, че в Затвора-Пловдив не са правени
основни ремонти, поради пренаселеност и липса на финансови средства. През
2017г. в Затвора-Пловдив е извършено боядисване на общите помещения, дограмата
е подменена с нова и е поставен гранитогрес в общите умивални. През 2019г. е
извършен основен ремонт на входа и на стълбището на постове №5 и №6. Извършвани
са и други ремонти, подробно описани и посочени по години. По отношение мухъла
в спалните помещения е посочено, че е възможно
да се появява, тъй като лишените от свобода сушат дрехите си вътре, при
което се получава конденз.
По
делото са приложени сключени договори за дезинсекция и дератизация със
специализирана фирма /л.41-70/ и протоколи за извършени обработки за дезинфекция,
дезинсекция и дератизация /л.21-24/.
По
делото чрез видеконферентна връзка е разпитан като свидетел И.Г.М. който
заявява, че познава ищеца И.Д. от Арест-Пловдив и от Затвора-Пловдив, където били заедно. Дава
показания, че в ареста условията били добри, за разлика от затвора. В
стаите в Затвора-Пловдив няма топла вода, стените са олюпени, има дървеници и
хлебарки. Сочи, че се пръска за буболечки на около 2 месеца, но няма ефект. В
някои от стаите има един прозорец, в някои от стаите има два прозореца, които се
отварят. В килиите има течаща вода, има тоалетна, но няма топла
вода. Твърди, че не знае ищецът да се е записвал в обучителни и образователни
програми.
Административен съд –
гр. Пловдив, в настоящия състав, като прецени процесуалните предпоставки за
допустимост на исковата молба, прие за установено следното:
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за
понесени неимуществени вреди в периодите от 29.01.2020г. до 14.05.2020г. в
Арест-Пловдив и от 14.05.2020г. до 15.02.2021г. в Затвора-Пловдив, до датата на
преустановяване на незаконосъобразните бездействия на отговорните органи на
Затвора-Пловдив, пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.
На
първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС
предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът
по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение
се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът
в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на
което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря
юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск.
На
следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от
ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.
За да
бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/.
Ефектът
от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата администрация
спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита
в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице
различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека
/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на
исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за
лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на
възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване
релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане
и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези
условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по
правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 1.06.2009г./
осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие,
което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в
този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2./умишлено
поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се
в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на
здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си,
поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или
бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице,
подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./
осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е
указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В
най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ
стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на
нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са
действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки
конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази
законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното
място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в
тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43
ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според
чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./,
количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и
проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на
закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода
се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в
заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел
и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима
към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция
за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от
България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според посочената
разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или
нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според
Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия
конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г.
и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им
е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на
държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода,
и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни
изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните
условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ,
осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички помещения, в които живеят
и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни
размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като
прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват приток на пресен
въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна уредба; б)
изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от
свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните
възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да
удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в
условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете
трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е
задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат
температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се
отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път
седмично в районите с умерен климат.“.
По
казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При
разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на
множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд
от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3
от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от
свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от
02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на
ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.
срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К. срещу България,
решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/.
Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в
глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при
наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.
Така
например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските
затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че
провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване
за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило
нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на
този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба,
указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на
доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане на
доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
На
първо място, с оглед събраните писмени доказателства по делото и възведеното в
обстоятелствената част на исковата молба, следва да се отбележи, че искът
следва да бъде разгледан по същество за периодите от 29.01.2020г. до 26.05.2020г.
за Арест-Пловдив и от 26.05.2020г. до 10.02.2021г. /когато И.Д. е
преведен в Затвора-Пазарджик/ за Затвора-Пловдив.
В
частта, касаеща престоя в Арест-Пловдив, който се установи, че е от 29.01.2020г.
до 26.05.2020г., от събраните и описани по-горе доказателства се установява, че
ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство изцяло е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Коридорите и всички общи
помещения се почистват и дезинфекцират ежедневно. Поддържането на чистотата в
арестните помещения се поддържа от задържаните в тях лица. В сградата е
изградена система за диференцирано дневно и нощно осветление. Достъпът на
дневна светлина е осигурен чрез прозорец с размери 150/150 см., който има
отваряемо крило за по-добър приток на свеж въздух. По сключен договор, в
Арест-Пловдив по график, както и при допълнителна нужда се изпълняват обработки
за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, за което по делото са приложени
съответните протоколи.
По
отношение на оплакване за престоя на ищеца в Арест – гр.Пловдив, а именно, че е
бил принуждаван да се съблича преди свиждане с адвокат, следва да се посочи, че
разпоредбата на чл.92 ал.1 т.4 ЗИНЗС задължава надзорно-охранителния състав да
извършва обиск на лишените от свобода при отиване и връщане от свиждане.
Разпоредблата на чл.286 ал.3 т.2 ППЗИНЗС предписва, че за предотвратяване на
престъпления и на други нарушения задържаните под стража могат да бъдат
подлагани на обиск, който е задължителен във всички случаи на влизане или
излизане от килията или района на ареста, какъвто случай е безспорно излизането
за свиждане, съответно влизането след свиждане. В тази връзка и доколкото,
обискът и претърсването се извършват, с оглед специалната цел - да се
предотврати нарушение, а и по делото няма твърдения извършилите ги лица да не
са сторили това не по установения в правилника и в закона ред, следва да се
приеме, че твърденията на ищеца са недоказани. В подкрепа на изложеното е и
фактът, че от негова страна не са ангажирани доказателства - протоколи и/или
извадки от водения нарочен дневник за извършвани обиск и/или претърсване, които
ищецът да е отказал да е подпише, съответно да е изложил своите възражения.
За
посочените искови периоди от 26.05.2020г. до 10.02.2021г., когато е преведен в
Затвора-Пазарджик, при престоя в Затвора-Пловдив, от събраните и описани
по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в
които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти,
възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер
на 4 кв.м., с изключение на периода от 11.06.2020 г. до 21.07.2020 г.
Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. В тази насока са
и показанията на разпитаните по делото свидетели.
През
исковия период не се установява нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, тъй като във
всяко едно спално помещение е осигурен пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване. Оплакването на ищеца, относно малките
размери на прозорците, които не осигуряват достатъчно светлина и през които не
влиза достатъчно свеж въздух, е неоснователно. Видно от приложените докладни,
прозорците в помещенията, в които е пребивавал Д. са били достатъчно големи за
да осигурят достатъчно количеството въздух и светлина в помещението, а чрез тях
и по желание на л.св. спалното помещение може да бъде проветрено.
Няма
нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и помещения на
Затвора – гр. Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода.
Всички помещения, в които е пребивавал Д. са разполагали със санитарен възел и
постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието на топла течаща вода, в
приложеното от ответника становище, се сочи, че в Затвора – гр.Пловдив на л.св.
е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на
лишените от свобода от съответната група.
Основателни
са твърденията по отношение на липсата на уединение в санитарните възли,
доколкото от страна на ответника не са представени доказателства в подкрепа на
обратното. Следва да се посочи, обаче, че неосигуряването на шумоизолация в
тоалетната не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение,
доколкото поставянето на шумоизолация е над средното ниво на битови условия. Не
на последно място, недоказани останаха твърденията, че ищецът е бил лишен от
уединение.
Неоснователни
са и оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки през разглеждания тук
исков период. Това е така, защото от страна на ответника се представиха
доказателства, че такива дейности са били договорени, съответно изпълнени.
Съдът
счита за основателни твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа
с ищеца. Това е така, защото съгласно чл.152 ал.1 ЗИНЗС, социалната дейност и
възпитателната работа са основни средства за ресоциализация на лишените от
свобода и са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и
изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в
обществото. А съгласно ал.2 социалната дейност и възпитателната работа в
местата за лишаване от свобода включват: 1.диагностична и индивидуална
корекционна дейност; 2.програми за въздействие, за намаляване на риска от
рецидив и риска от вреди; 3.образование, обучение и квалификация на лишените от
свобода; 4.творчески, културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. Според
ал.3 на същата разпоредба с лишените от свобода се осъществява групова и
индивидуална социална дейност и възпитателна работа. От страна на ответника в
настоящото производство не се представиха доказателства на Д. да е предлагано
да бъде включен в групова работа, курс или да е бил устройван на работа. Поради посоченото следва
да се приеме, че ищецът е бил лишен от социални дейности и в този смисъл от
възможности за ресоциализация и личностна промяна.
Предвид
всичко изложено съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по
отношение на конкретно установените факти по делото, а именно:
-
относно пренаселеността на помещенията в Затвора гр.Пловдив за периода от 29.05.2020г.
до 10.06.2020г. и от 22.07.2020г. до 10.02.2021г.
-
относно липсата на индивидуална и корекционна
работа с ищеца.
Горното,
води до извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в
разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
Ето
защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите
условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените
от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни стандарти за живот.
С оглед
доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че ответникът не е
представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените по-горе
периоди, в които ищецът е пребивавал в това заведение. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях.
В
случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в
спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му
биологично съществуване и липса на индивидуална и корекционна работа, които да
не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и
за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. Недостатъчното жизнено
пространство поради пренаселеността в спалните помещения, в което е бил
настанен ищецът са предизвикали такова ниво на страдание за Д., което надвишава
това, присъщо на лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на
изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние
или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание
при престой в затвора.
В
пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При
това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се
приеме, че Д. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се
в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно
чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от съда по
справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и
от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед
характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици
от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване
на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора-Пловдив, според настоящия
състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в
размер на 1 500 лева при съобразяване на съдебната практика по идентични дела.
Според този съд, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди
претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на
конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост.
В
останалата част за разликата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 7 000
лева, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Арест-Пловдив и Затвор-Пловдив, искът
следва да бъде отхвърлен.
По
отношение на претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва за условията в
затвора Пловдив, считано от преустановяване на незаконосъобразните бездействия
на затворническата администрация, съдът счита същата за основателна. Съгласно
т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС, постановено по ТД №
3/2004 от ОСГК: „При незаконни актове на администрацията началният момент на
забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението … е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, при нищожните – това е моментът на тяхното издаване, а
за незаконни действия или бездействия на административните органи – от момента
на преустановяването им“. В случая преустановяването на процесните
незаконосъобразни действия и бездействия е станало на 10.02.2021г., когато И.Д.
е преведен от Затвора-Пловдив в Затвора-Пазарджик. Ето защо лихви върху сумите
на обезщетението следва да му бъдат присъдени от 10.02.2021г. върху сумата 1 500
лева до окончателното изплащане на съответното задължение.
С оглед
изхода от спора, ответникът следва бъде осъден да заплати на ищеца сторените в
процеса разноски, съгласно разпоредбата на чл.286 ал.3 ЗИНЗС, съгласно която,
когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати
разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна
такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един
адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
В
представения договор за правна защита и съдействие /л.5/, сключен с ищеца и
неговия правоприемник, е вписана уговорка за осъществяване на безплатно
представителство за него на конкретно основание – чл.38 ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата, което безспорно се установява, че е налице. В тази връзка и на
основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС, във връзка с чл.78 ал.1 ГПК и чл.8 ал.1 т.3 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в приложимата редакция/, възнаграждението за пълномощника на
ищеца съразмерно уважената част от иска, възлиза на 145,71 лева.
Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., Десети състав :
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да
заплати на И.Г.Д., ЕГН **********, обезщетение в размер на 1500 лв. за претърпените
неимуществени вреди изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения,
психологичен дискомфорт и поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, за периода от 29.05.2020г.
до 10.06.2020г. и от 22.07.2020г. до 10.02.2021г. ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 10.02.2021г. датата на преустановяване на
незаконосъобразните бездействия на отговорните органи на Затвора-Пловдив.
ОТХВЪРЛЯ исковата претенцията до пълния ѝ размер
от 7 000 лева.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да
заплати в полза на адвокат Г.М.,***, сумата от 145,71 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по адм. дело № 1391
по описа за 2021 г. на Административен съд Пловдив.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София, ул.”Н.
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
Решението подлежи на касационно
оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок от съобщението
пред тричленен състав на Пловдивски административен съд съгласно чл. 285, ал.
1, пр. 2 ЗИНЗС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: