Решение по дело №519/2020 на Окръжен съд - Добрич

                               

                     

                                                     Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                              №260044

                                             гр. Добрич, 19.10.2020г.

 

                               В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Добричкият окръжен съд                                      гражданско отделение

На двадесет и трети септември                              година 20020

В публичното съдебно заседание в следния състав:

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА

                                                            ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

 

Секретар Румяна Радева

разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева

въззивно гражданско дело           номер 519       по описа за 2020 година

и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на „***“ЕООД – Добрич срещу решение №314/07.04.2020г. по гр.д.№4022/2019г. на Добричкия районен съд, с което по отношение на въззивника е признато за установено, че  „***“ЕООД - гр.София, е собственик на лек автомобил „МЕРЦЕДЕС Е 270 ЦДИ“ с рег.№***, номер на рамата WDB2110161А090074 и номер на двигателя 64796130024352 и въззивникът е осъден да предаде на „***“ЕООД владението върху посочения лек автомобил, както и да му заплати разноските за производството.

В жалбата е посочено, че по делото не е било спорно притежаваното от насрещната страна право на собственост върху автомобила. Възразява се за това, че първоинстанционният съд недопустимо е формирал изводите си въз основа на събрани в наказателно производство доказателства и при липса на задълбочен анализ и съпоставка на събраните по настоящото дело гласни и писмени доказателства. В резултат на тези нарушения и при неотчитане на съдържанието на владението по чл.68 от ЗС първоинстанционният съд достигнал до необоснования извод, че собственият на ищеца автомобил е във владение на въззивника. Правилният анализ и съпоставка на доказателствата показвали, че автомобилът изобщо не е бил във фактическа власт на въззивника. По тези съображения се настоява за цялостно отхвърляне на предявения срещу жалбоподателя иск след отмяна на неправилното решение на районния съд. Претендират се и съдебно – деловодните разноски за двете инстанции.

Жалбата е редовна, подадена в срок и допустима.

В писмен отговор и в съдебно заседание въззиваемият „***“ЕООД, чрез упълномощения адвокат, оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на решението.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е постановено по предявен от „***“ЕООД – гр.София срещу „***“ЕООД – гр.Добрич иск по чл.108 от ЗС относно лек автомобил „МЕРЦЕДЕС Е 270 ЦДИ“ с рег.№***, номер на рамата WDB2110161A090074 и номер на двигателя 64796130024352. Посочено е от ищеца, че въз основа на договор за покупко-продажба от 19.03.2018г. е собственик на автомобила, който въз основа на договор за финансов лизинг предоставил за ползване на Б.С.А.. Тъй като лизингополучателят не изпълнявал задълженията си, ищецът развалил договора и поискал автомобилът да му бъде върнат. По този повод узнал от лизингополучателя, че автомобилът не е в негово държане, а е предаден на заложна къща за обезпечение на паричен заем. Служители на ищеца намерили автомобила на паркинг в гр.Добрич. Управителят на ответното дружество отказал автомобилът да бъде предаден на ищеца по съображения, че Б.С.А. го заложил в „***“ЕООД за сумата от 2000 лева. Договорът за залог, като сключен от несобственик на заложения автомобил, бил непротивопоставим на ищеца – собственик. В рамките на обезпечително производство частен съдебен изпълнител предал автомобила на пазач до приключването на исковото производство.

По тези съображения се иска притежаваното от ищеца право на собственост върху автомобила да бъде установено и ответникът да бъде осъден да му предаде владението върху него.

Ответникът е оспорвал иска с възражения, идентични на изложените във въззивната жалба. Поддържал е, че автомобилът никога не е бил в негова фактическа власт. Б.С.А. го оставил на охраняем паркинг, собственост и стопанисван от друго търговско дружество. Паркингът бил избран от А. и той предал ключовете от автомобила на служител от паркинга. След преместването му от частния съдебен изпълнител ответникът дори не знаел къде се намира автомобилът.

Установено е по делото, че въз основа на договор за покупко-продажба от 19.03.2018г. ищецът „***“ЕООД е собственик на лек автомобил „МЕРЦЕДЕС Е 270 ЦДИ“ с рег. №***, номер на рамата WDB2110161A090074 и номер на двигателя 64796130024352.

Въз основа на договор за финансов лизинг от 20.03.2018г. ищецът предал автомобила за ползване на лизингополучателя Б.С.А.. На 16.01.2019г. ответникът „***“ЕООД предоставил на Б.С.А. сумата от 2000 лева в заем, за обезпечение на който Б.С.А. заложил посочения лек автомобил. За заема и дадения залог е съставен заложен билет №002292 /анулиран от ответника след предявяване на съдебния спор/, в който е отбелязано, че автомобилът ще се съхранява на паркинг. Автомобилът бил паркиран и оставен от Б.С.А. на  охраняем паркинг в гр.Добрич, собственост на търговско дружество, което не е страна по делото. С определение №92814/12.04.2018г. по ч.гр.д.№21109/2019г. на СРС е допуснато обезпечение на бъдещ иск на „***“ЕООД срещу „***“ЕООД по чл.108 от ЗС за процесния лек автомобил, чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху автомобила. Запорът е наложен на 25.04.2019г. по изпълнително дело №20199010400247 на ЧСИ с рег.№901 и район на действие ДОС, като съдебният изпълнител предал автомобила за пазене на физическо лице, служител на ищеца.

Изложените обстоятелства не са спорни. Спорно е тяхното значение касателно преценката за това дали автомобилът е бил и дали все още е в държане или владение на ответника. По правило залогът предполага кредиторът да получи заложената вещ в свое държане, което се осъществява чрез предаване на вещта на самия кредитор или на друго лице, избрано от кредитора и залогодателя, а, когато заложената вещ е автомобил и кредиторът е заложна къща, предаването се осъществява, чрез оставяне на автомобила на охраняем паркинг – чл.156 ал.1 от ЗЗД, чл.157 ал.1 от ЗЗД, чл.14 ал.6 от НДЗК, чл.19 ал.4 от НДЗК. В случая заложното правоотношение е опорочено /заложена е чужда вещ/, но за настоящия спор е от значение това, че ответникът не е твърдял залогодателят да не му е предал заложения автомобил, което е и осъществено с оставянето на автомобила на съответния охраняем паркинг. Естествено е, че закарването и паркирането на автомобила на мястото ще бъде осъществено от залогодателя, който към този момент го ползва и държи. Що се отнася до това, че паркингът е собственост на трето, неучастващо по делото търговско дружество, то това е процедирано по съгласие с ответника – заложната къща. Изводът безусловно се налага от изложеното от управителя на ответника в жалбата му вх.№171700-2201/2019г. до полицията, както и от дадените от същия показания при разпита му като свидетел по досъдебно производство №803/2019г. Основателно е посоченото във въззивната жалба, че по делото не могат да бъдат ползвани доказателства, които не са събрани при разглеждането му. Тук обаче се касае за извън съдебни писмени изявления на страната по делото /а не на друго лице/, които няма пречка да бъдат взети предвид и съдържащите се в тях признания на неизгодни за тази страна факти да бъдат съобразени. Така и в двата документа се съдържа признание на факта, че залогодателят е оставил автомобила на този именно паркинг по съгласие с кредитора, лично е дал ключа на управителя на заложната къща /в опровержение на показанията  на свидетеля Иван Фотев/, дружеството – собственик на паркинга е съхранявало автомобила в интерес на заложната къща и управителят на заложната къща е дал указания да не се предава автомобилът на служителите на ищеца, защото е заложен и е оставен при него. Така изложените обстоятелства, установени от изявленията на управителя на самия ответник, несъмнено налагат извода, че ответникът е държал автомобила. Държането е основано на договора за залог, който е непротивопоставим на ищеца, като собственик на заложената вещ, който не е участвал в договора и не е упълномощавал залогодателя за даването на залога. Следователно държането на автомобила от ответника е лишено от основание в отношенията му с ищеца. Държането на автомобила от ответника продължава и понастоящем. Това е така, защото ответникът нито доброволно, нито принудително е изпълнил задължението си да предаде на собственика вещта му, която държи без основание. Предаването на запорираната в производство по чл.390 от ГПК вещ за пазене по чл.470 от ГПК не е форма на изпълнение на задължението за предаване на вещта на собственика, дори и, когато за пазач е назначен собственикът. Приемането на обратното означава отхвърляне на ревандикационния иск, отмяна по чл.402 от ГПК на обезпечението, последвано от връщане на вещта от пазача на ответника, от когото е иззета по отмененото обезпечение на неоснователния иск. Т.е. спорът няма да получи крайно разрешение, съответстващо на правото на ищеца на собственост. Предаването по чл.470 от ГПК на вещта, запорирана в обезпечение на иска за собственост, има временен характер и е предназначено да запази вещта /от повреда, унищожаване или други действия на разпореждане/ до приключване на спора за собствеността, вкл. и за правото на собственика да получи вещта си от всеки, който я държи или владее без основание. Спорът се разрешава в исково производство с влязло в сила съдебно решение.

От изложеното следва, че въззивната жалба на ответника е неоснователна. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че предявеният ревандикационен иск е основателен и решението, с което той е удовлетворен следва да бъде потвърдено, вкл. в частта за разноските, възложени в тежест на ответника.

Съответно на този резултат, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските, които е сторил за въззивното производство. Те се изразяват в платеното възнаграждение на адвокат за настоящата инстанция, което е в размер на 800 лева и със 160 лева ДДС, общо възлиза на 960 лева. Въззивникът възразява за намаляването му поради прекомерност. С оглед фактическата и правна сложност на спора, платеното от въззиваемия на адвоката му възнаграждение не е прекомерно, няма основание по чл.78 ал.5 от ГПК за намаляването му и следва да се присъди в пълен размер.

Водим от горното, съдът

Р  Е  Ш  И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение №314/07.04.2020г. по гр.д.№4022/2019г. на Добричкия районен съд.

ОСЪЖДА „***“ЕООД - гр.Д., да заплати на  „***“ЕООД - гр.С., сумата 960 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ал.1 и 2 от ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                ЧЛЕНОВЕ: 1.                 2.